1. общо учение за държавата мястото му в системата на обществените науки
Изтегляне 0.83 Mb.
|
| 5. Съществен признак на демокрацията като политически режим е установената свобода на структуриране на отношенията: междуличностни и междугрупови, частни и публични, политически и неполитически. Тази свобода не е абсолютна. От една страна обществената организираност налага нейното ограничаване съобразно обществените интереси. От друга страна чисто публичните (неполитически) отношения – административни, финансови, процесуални и пр. отношения се определят (структурират) от държавата. Законовият им израз дава основание да ги разглеждаме като средство за защита на социалната свобода, а не като произвол или насилие. Те са и израз на обединяващата, интегриращата функция на държавата спрямо общността съобразно възприетите общи ценности. Диктаторският политически режим се характеризира със задължително структуриране и интегриране на обществените отношения. Диктатурата налага императивно модели както на частните, така и на политическите отношения. Както при демокрацията свободата не е абсолютна, така и при диктатурата не е абсолютна несвободата. Разграничаващият критерий си остава начинът, по който се използва властта – за интегриране на обществените отношения или за тяхното подчиняване на политическото управление.
6. Практическото поведение на управляващите е многообразно и води до теоретично формулиране на множество разновидности на двете форми на политическия режим. По-лесно се оказва да обособим видове диктатура, отколкото видове демокрация. От конституционноправна гледна точка демократичният политически режим бива пряка или представителна, парламентарна и президентска, конституционна и неконституционна и пр. От общотеоретична гледна точка демократичният политически режим бива реална и формална демокрация. Реалната демокрация е относителна завършена форма. Относително, защото тя съответства на обществения прогрес и се развива, усъвършенства заедно с него. Прогресът няма предел, няма предел и демокрацията. Завършена, защото носи теоретично изведените по-горе белези на идеалния демократичен модел, съответстващ на съвременното състояние на развитите общества. Формалната демокрация предполага посочените по-горе белези, възприема изложените принципи, но в един или друг аспект ги нарушава. Така се променя нейното съдържание и тя съществува реално само като външна форма, като формална демокрация. Формалната демокрация се характеризира с най-малко 3 признака, които могат да съществуват поотделно или кумулативно. Първо, при нея държавната власт се използва за неограничено ограничаване на свободата на гражданското общество. Това се изразява в ограничаване на някои естествени права. Второ, формалната демокрация може да се изрази в използването на властта за обслужване на частни интереси на лица или групи близки или ориентирани към управляващите лица. В този случай в някаква степен се върви към автократичен режим, при който властта се възприема и използва като благо, а управлението – като облагодетелстване. Когато управляващите използват властта за обслужване само на своите частни интереси, се стига до “бонапартистки” режим. Политическите сили са трансмисия към формиране на политическия компонент на субекта на властта. Управляващите са политически обвързани с определена политическа сила, която представляват. Когато се установи баланс между противоположните политически сили, управляващите могат да се “откъснат” от тях и да управляват единствено в свой интерес, в интерес на бюрократичния държавен апарат. Така Наполеон е използувал равновесието в силите между републиканци и роялисти за да управлява в свой интерес. Трето, до формална демокрация се достига и при политизиране на държавния апарат. Подмяната на управленския апарат с назначаването на политически съмишленици дори и без необходимия ценз, води до партийно монополизиране на публичната власт и в крайна сметка до автократизъм. Още по-краен вариант е политизирането на роднинска, приятелска, семейна и пр. база, включването в управлението на приятелски, братовчедски и пр. кръгове. Това прави държавата “шуробаджанашка” (З. Стоянов). 27, Авторитарен политически режим Видове Тоталитарен режим Диктатура Диктаторският политически режим се проявява в 3 разновидности: тирания, тоталитаризъм и авторитаризъм. Тиранията е диктатура, основана върху произвола. Тя е позната още от Древността. Може да се осъществява от 1 лице или група лица. Тя се характеризира с 2 признака. Първо, тя е властване без закони, тя е произвол. Тиранията е власт над законите (за разлика да речем от монархията, която е властване на 1 лице в рамките на законите). Волята на тиранина е закон. Типичен пример е ситуацията в Русия след 1917 год., когато основен източник на правото става “пролетарското самосъзнание”. Второ, тя е перманентно насилие. Безконтролната власт на тиранина се защитава срещу всички. Тиранията не структурира обществените отношения, тя ги ограничава, изключва като недопустими част от тях. Тираните не определят норми на живот, те просто го отнемат. Тиранинът непрекъснато воюва срещу своите – реални или предполагаеми – съперници. А те виждат врагове във всички, особено в преуспелите на някакво поприще. Те осигуряват подчинението на другите като ги принуждават да се страхуват. Тиранинът няма приятели, той има само врагове. Най-големите врагове са сред най-близкото му обкръжение (напр. битката срещу “врага с партиен билет” при социализма). Тоталитаризмът е легална еднопартийна диктатура, основаваща се на определена безалтернативна идеология (това е водещият признак). Бенито Мусолини определя тоталитарната (фашистката) държава като държава, в която има тоталитарен ред, тоталитарно управление, една единствена партия, единна обща вяра, икономическа и политическа дисциплина. Идеологията като форма на общественото съзнание винаги е съществувала и ще съществува. Всяка идеология като форма на теоретичен обществен модел има право на съществуване. Всяко политическо управление почива върху определена идеология. Идеологическата обвързаност на тоталитаризма го характеризира както с избраната идеология, така и с начините на нейното възприемане и налагане. Тоталитарната идеология се характеризира с това, че претендира да замени социалните закони с нови, със свои, които да бъдат наложени “отгоре” чрез политическата власт на държавата. Поддръжниците на тоталитарната идеология я възприемат като единствено правилна, единствено истинна и я обявяват за научна. Така например ленинско-сталинисткият вариант на марксизма се определяше като наука (научен комунизъм), докато идеологията и науката винаги са били две различни форми на общественото съзнание. Възприетата тоталитарна идеология се налага на обществото като служебна. В името на абстрактното общо добро тя се налага като единствена общ (тотален) и задължителен за всеки идеологически модел. Държавният апарат го въвежда и контролира като структурира всички обществени отношения съобразно него. Правото легитимира идеологията и служи като средство за тоталното й практическо въплъщение. При тоталитаризма за разлика от тиранията има законност. При тиранията свободата е несигурна, при тоталитаризма тя е отнета чрез законите. При тоталитаризма индивидът няма автономна сфера, няма независимост, няма частен личен живот. Единната идеология се налага от единствена партия. Тя осъществява единно политическо ръководство. Тоталитарният политически модел налага партията да бъде йерархически структурирана и така широко разклонена в основата си, че да покрива всички параметри на човешката дейност. Партията винаги се ръководи от 1 човек, чиято непогрешимост се извежда от тази на партийната линия и той се превръща в безалтернативен вожд и в крайна сметка – в диктатор. Той се обгражда с близки хора, с които управлява съвместно. Така властта придобива олигархически характер. Партията съществува и властва благодарение на идеологията и затова предприема всички мерки за да я защитава. Всеки компромис с идеологията е гибелен за тоталитарната партия. Тоталитарната идеология жертва индивида в името на общото благоденствие на отделна част от обществото (германска нация, работническа класа и пр.). Партията пази своите идеологическа принадлежност като ограничава достъпа до нея, като се проверяват кандидатите за членство и пр. Зщитата на идеологията се осъществява чрез контрол върху информацията и комуникациите чрез система от служби и звена, организирани в отделно ведомство – “Държавна сигурност”. Това е апарат, който осигурява сигурността на идеологията и на партията. Защитата се осъществява не само чрез наблюдение и контрол, но и чрез репресия. Гоненето на политически противници е закономерен белег на тоталитарния режим. Светът се представя за черно-бял и “лошите” трябва да бъдат унищожени. Въвежда се и категорията “потенциални врагове”. Това са хора, които нямат обективно някое качество – произход, класова принадлежност, занятие, образование, - което изглежда съмнително на партията. Авторитаризмът е диктатура, осъществявана еднолично или от група лица, без самостоятелна идеология, поддържана на основата на съответен манталитет. Авторитарният политически режим може да се осъществява от един “вожд” като личен режим (ген. Франко в Испания) или от група лица (военната хунта на полковниците в Гърция през 60-те години на ХХ век). Възможно е авторитарен режим да се осъществява от една партия. Такива са някои национални партии в бившите колониални държави. Авторитаризмът за разлика от тоталитаризма допуска ограничен политически плурализъм. При авторитаризма неговите политически носители не получават властта си чрез вот от избирателите, не са обвързани с тях, не са отговорни пред тях. Тези носители са несменяеми. Те се сменят само чрез сила, но най-често се сменя само властващата група, но не и формата на режима. Авторитаризмът не се провежда на базата на определена идеология, не се провежда на базата на политическа програма. Авторитаризмът се легитимира само чрез смяна на предишното управление. Авторитарните властници защитават само своята власт, а не идеология. Те бранят статуквото чрез определено законодателство. Идеологията мобилизира масите чрез партията за определена политическа активност. Авторитарните режими разчитат на апатията, пасивността и покорността на масите. Характерна особеност на всеки авторитарен режим е заместването на идеологията с манталитета. Идеологията е продукт на теоретично мислене, интелектуална концепция, система от идеи. Манталитетът е начин на мислене и възприемане на света, ненормиран и непостоянен. Манталитет е явление от масовата психология. Той се изгражда като послушание и политическо покорство. Авторитарните режими носят белезите на старите олигархии и се проявяват в 2 разновидности: светска (военна хунта, партокрация) и религиозна (йерокрация) – като в Иран, Афганистан при талибаните и пр. 32, СОЦИАЛНА ДЪРЖАВА – ЮРИДИЧЕСКА ХАРАКТЕРИСТИКА. Понятието социална държава не е еднозначно. Има няколко определения за социалната държава. 1. Самото понятие Соц. Д. е тавтологично, т. като държавата е всеобхватна политическа система на обществото. Историческото развитие на това понятие преминава през няколко етапа. Термина Соц. Д. означавал, че държавата носи отговорност за съществуване на обществото. По- късно държавата е била свързвана с отделната личност, защитавайки правата и свободите в обществото. Накрая Соц. Д. е била свързвана със защита на слабите в обществото. В момента Соц. Д. е организация , която помага на слабите, превръща се в регулатор при разпределението на материални блага, т.е. вниманието, което държавата отделя на социално слабите. Три са основните задачи на социалната държава свързани с целта да се окаже помощ на социално слабите. осигуряване на достоен жизнен минимум на човека; Соц. Д. Трябва да определи рамките на социалното равенство; Постигане на социално осигуряване – то има за цел да предотврати неравенството, получено в резултат на превратностите (болест, смърт на родител …). Развитието на социалното осигуряване служи като средство за противопоставяне на тези превратности. Соц. Д. Трябва да осигури общия подем по благосъстоянието на всеки член от обществото. ЛИБЕРАЛНА ДЪРЖАВА – ЮРИДИЧЕСКА ХАРАКТЕРИСТИКА. Юридическата характеристика на либералната държава се свежда до предоставяне на държавата на тези функции, които са необходими за регулиране на обществото. В тези си функции тя трябва да е силна. Тя утвърждава тенденцията, всяка минута да задоволява потребностите си на собствено основание, без това да затруднява другите.. Либералната държава почива върху зачитане на свободата на личността и нейните общности. В основата на либералната държава стоят два правни принципа, които гарантират тази свобода. Първият принцип е базата, върху която се осъществяват отношенията и връзките между гражданите и техните общности гласи: "позволено е всичко, което не е забранено изрично със закон". Този принцип дава възможност за свободно протичане на различни обществени отношения. Вторият принцип е основата, върху която се осъществява дейността на държавните органи в отношенията им с гражданите и техните общности. Той е: "позволено е само това, което изрично е разрешено със закон". Този принцип гарантира свободата на обществото, ограничава произволната намеса на държавния апарат в обществените отношения и изключва тоталната опека върху живота на гражданите и техните общности. И двата принципа почиват върху върховенството на закона, който е един от белезите на правовата държава. В посоката на юридически анализ преминаването от социална в либерална държава е преминаване от публично в частно право.
34, Античното "Разбиране за държава" В днешната езикова употреба понятието "политически идеи" може да се замести както с "държавно мислене", така и с "мисли за държавата".
От характерните обозначения, с които се открояват античните държави е видно, че античната "държава" е била разбирана в много по-голяма степен като персонално общество: Атинската държава това са "атиняните", спартанската (лакедемонска) държава "лакедемоните" и римската държава е била "римския народ" (populus Romanus). Атинският историк Тукидид говори през 413г. пр.Хр. за своя сънародник Никиас като за пълководец на атинските войски: "Една държава, това са нейните мъже" (7,77,7). За Цицерон държавата (res publica = обществените неща) и "народните неща" са идентични (De re publica 1,39). И още Августин утешава християните през 410г. пр.Хр., след като Вечния град е покорен от готите: Рим (т.е. римската държава, не само града), какво друго може да значи това, освен римляните? (Sermo 81,9). Персоналният характер на държавата е независим от разпределението на властта и компетенциите относно вземане на решения вътре в самата нея. Той е характерен за атинската демокрация, както и за спартанската аристокрация, и официално не се променя и в Рим с прехода от република към империя. В традиционните монархии на гръцкия свят по същата причина за царете никога не се говори с царската им титла; Филип Македонски е просто "Филип, син на Аминтас". Само владетели с негръцки произход се представят с царската си титла и по този начин става ясно, че при тях няма действителна държавна общност, а еднолично господство; едва под персийско влияние елинските царе по-късно приемат царските си титли. Държавното в едно такова общество на отделни личности се състои в това, че предлага на своите членове един вътрешен правов ред и защита; в същото време то представя и едно религиозно единство. Общият (фиктивно) произход, институциите или територията не са били конституционни съставни части на държавността. Държавната общностност е сама за себе си като цяло, както и за отделните граждани един целеви съюз. Ето защо атничните теории за образуването на държавата изтъкват ползата като една от причините или единствената причина за държавни обединения и Аристотел поставя началото на своята Политика с твърдението: "Защото виждаме, че всяка държава е едно общество и всяко общество е възникнало в името на нещо добро..." (...). Политическото мислене през Античността се занимава на първо място с правилата на съвместния живот в рамките на едно държавно общество и е имало, за разлика от днес, много повече общо с правото, морала и религията, отколкото с "политика", управление и обществени служби. Правилата са образували неписаната конституция, и тяхното премисляне никога не е било просто анализ на политическите и обществени обстоятелства; дори и специални проучвания не са предлагали "чиста наука". Изказано или неизказано е ставало дума за критика на съществуващите отношения, което в рамките на персоналния държавен съюз е означавало критика относно държанието на неговите членове. Целта е била да се реформират отношенията и това според античната конституция е означавало единствено да се подобри морала на членовете (...). Критиката и реформата като основни признаци на политическия идеен свят означават, че техните отделни проявления са в тясна връзка със съответната историческа ситуация и без нея не биха могли да съществуват. ----------------------- 35, ПРАВОВА ДЪРЖАВА – ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА УЧЕНИЕТО. СЪЩНОСТ НА ПРАВОВАТА ДЪРЖАВА Явлението “правова държава” се обозначава на различните езици и правни култури по различен начин. Така например в Германия се говори за “Rechtsstaat”, във Франция - за “Le priciple de Legalite et La Suprematie de la Regle de Droit”, а също и за “L'Etat de Droit”, в САЩ - за “Government under Law” или пък за “Rule of Law”, в Англия - също за “Rule of Law”, както и “Supremacy of Law”, в Италия - “Stato di diritto”, в ОНД (Русия) - за “правовое государство” и т. н.i Когато става дума за “правова държава” (Rechtsstaat) най-често се набляга на различни страни на общо взето едно и също явление - правовата форма (начин) на осъществяване на политическата власт в политическото обществоii; форма, която изключва произвола и субективизма в упражняването на властта и която изисква действията на политическите субекти да бъдат съобразени с правото. Така например, типично за немската доктрина в това отношение е определението на К. Щерн: "правова държавност означава осъществяване на държавната власт въз основа на издадени по конституционен ред закони за целите на обезпечаването на свободата, справедливостта и гарантираността на правото"iii. Зараждането на доктрината за правовата държава датира от края на ХVII и началото на ХIХ в., и е свързано с имената на К. Велкер, К. фон Ротек, Р. фон Мол, В. фон Хумболд, Л. фон Щайн, И. Кант, Г. Хегел и др.iv Те превръщат идващите от древността идеи за правова държавностv в стройна теоретична конструкция, изразяваща интереса на новата буржоазна класа да създаде такъв начин на действие на държавната власт, който да отговаря на условията на пазарното общество. Нейният първоначален вариант, наред с другото, според повечето от посочените учени предполагало държавната дейност да се подчинява на конституцията и законите, приети от парламента, а изпълнителната власт да е изцяло подчинена и отговорна пред него. Съдебната власт не трябвало да твори правото, а само точно да прилага установеното от парламента. Самото право, обаче, се схващало етатистки, като творение на държавата. Чрез него държавата сама и доброволно се самоограничавала. Правовата държава се схващала повече като позитивноправова, а не толкова като естественоправова държава.vi В последващите свои френски, испански и италиански варианти (явяващи се основни нейни днешни варианти въобще), доктрината за правовата държава, за разлика от първоначалния свой немски вариант, предполага не толкова самоволно самоограничаване на държавата отвътре, колкото ограничаването на държавната власт отвън, а именно - от естествените и неотменими права и свободи на човека и на неговите общностиvii. Това схващане безспорно представлява значителен принос в развитието на теорията за правовата държава, прерастване на разбиранията за нея от позитивноправни във естественоправни (или с други думи продължаване на линията, заложена в доктрината за правовата държава от Кант). Идеята за правовата държава от самото си създаване досега и особено след Втората световна война се ползува със значителен авторитетviii. Много държави дори са се самоквалифицирали в своите конституции като правови (Германия, Испания, Бразилия, България и др.). Дори Чили и Германия по времето на фашистките диктатури в тях в конституциите си се нарекоха правови - факт, който в значителна степен пред сравнително широки обществени кръгове компрометира и обезцени това понятие.ix Интересно е това, че през началото на 20-те години на нашия век в СССР също е имало опити младата тогава съветска държава да бъде наречена правова държаваx. Но небезизвестният съветски политически лидер Л. М. Каганович в 1930 год. окончателно пресякъл тези опити, като заявил, че "правовата държава е буржоазна измислица и заблуда за народа, и поради това социалистическата държава не можела да бъде правова"xi. В последвалите дълги десетилетия съветската правна наука, както точно отбелязва В. Ступишин, "за правовата държава се сещала само за да я обругае"xii. Едва с настъпването на т. нар. преустройство в СССР се заговори отново в позитивен смисъл за превръщането на съветската държава в правова. Нещо повече, идеята за правовата държава застана във фокуса на тогавашното съветско теоретико-юридическо мислене,xiii а под негово влияние - и в правните доктрини на бившите социалистически страни, включително и България. Впоследствие възприемането на идеята за примат на правото в рамките на една държава, се свърза с не по-малко важната и развиваща се отделно, макар и не самостоятелно, идея за примат на правото в международните отношения; заговори са дори за т. нар. “общо европейско правно пространство” върху основата на общността на европейските правови държави, в което пространство да господстват утвърдените принципи на международното право.xiv Сходно е и развитието на идеята за правовата държава и в българската правна наука. Възприемането в нея на тази идея, започнало още през края на миналия век и утвърждаването й като идеал през цялото съществуване на буржоазната ни държавност, бе преустановено след 9. IХ. 1944 год. под влияние на съветската правна и политическа наука. Едва през последните десетина години то бе възродено с необходимата му доза внимание.xv Трябва обаче да се отбележи, че не всички сериозни изследователи на държавността приемат идеята за правовата държава. Характерни в това отношение са възгледите на позитивистите. Така например, според най-яркия им представител Ханс Келзен изразът "правова държава" всъщност е тавталогия (плеоназъм), доколкото държавата не е нищо друго освен правов ред.xvi Това, разбира се, не означава, че позитивистите отричат същността на идеята за правовата държава като идея за съществуване на ограничения за всевластието на държавния апарат. 36, ПРАВОВА ДЪРЖАВА – ХАРАКТЕРНИ ЧЕРТИ. Тя е обект на изследване от всички обществени науки. Юристите изследват принципите на законодателството и само при наличието на определени принципи можем да говорим за правова държава(ПД). Универсалният принцип, който осигурява право в държавата е този за най – широко участие на народа в законодателната дейност. Става дума за принципи, които наричаме общодемократични. Те са такива, ако са сформирани в рамките на общодемократичните общности. Общият белег на ПД е върховенството на закона, това предполага, че всички основни права, свободи и обществени отношения трябва да са регламентирани от закон. ПД предполага легитимност на закона, т.е. съдържа обективно необходимата мярка за свободата на личността. Друг принцип е превръщането на закона в единствено средство за управление на всички страни от живота на населението. Изискването Народното събрание и всички народни представители да се съобразяват с юридически установените правила. ПД се характеризира и с други принципи. Напр. Колегиалното участие на народните представители в подготовката и приемането на законите. ПД предполага възможност за всенародно обсъждане на законопроектите и провеждане на референдум. Тя се основава и характеризира с изискването за строго съответствие на приеманите закони с Конституцията. В ПД закона регулира най – важните обществени отношения. ПД предполага право, което да съдържа право на свобода. При ПД правото непрекъснато трябва да демократизира, да съдържа гаранции за това отношение. ПД е немислима без устойчиво законодателство.Правото трябва да гарантира собственото си реално фактическо изпълнение. Правото не бива да навлиза в регулиране на отношенията в интимния живот. Законодателството не трябва да си противоречи и трябва да е достъпно за прилагане. Изтегляне 0.83 Mb. Сподели с приятели:
|