1. Публично право и частно право
Характеристики на конституционното право
Изтегляне 28.2 Kb.
|
| 3. Характеристики на конституционното право
Конституционното право създава и регулира организацията на държавата и „задвижва“ държавната власт. То установява изисквания, форми и процедури на правотворчество; регулира принципите на взаимодействието между висшите държавни органи. Така конституционното право създава механизмите и закрепва основните начала и конструкции в осъществяването на държавното управление. 3.1. Конституционното право със своя специфичен предмет на регулиране представлява основа за другите клонове на правото. Те намират опора и гаранция за съдържащата се в тях уредба, „под стряхата“ на конституционното право. Само съдържащо принципите за устройството и организацията на държавата, конституционното право има като иманентно присъща задача да осигурява принципно-правната основа за другите клонове на правото. В конституционната държава (вж. Раздел IV) това е иманентно присъщо — напр. принципи, които са основни начала и сърцевина на съвременното наказателно право и процес, са изрично записани и в КРБ и с това са част от конституционното право: nulla poena sine lege (няма наказание, ако закон не го предвижда); nullum crimen sine lege (няма престъпление, ако законът не го обявява). Те са основни начала, записани в Общата част на Наказателния кодекс (чл. 2, ал. 1), и в съответстващия текст от КРБ (чл. 5, ал. 3): „Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което не е било обявено от закона за престъпление към момента на извършването му.“ Аналогично може да бъде посочен чл. 17 от КРБ като фундаментна уредба на правото на собственост, който е институт на гражданското (вещното) право. 3.2. Политически ориентирано. От всички клонове на правото конституционното право стои най-близо до политиката. То самото регулира правно пътя, по който се печели и упражнява политически решаващата власт в държавата. Определя условията и реда в упражняването на държавната власт и установява нейните граници. С това конституционното право регулира и разпределя властните процеси и подрежда отношенията в държавата за постигане на желаните цели. Конституционното право регулира и канализира процеса на формиране на политическата воля и залага възможните очертания на бъдещото изграждане. С това нормите на конституционното право, независимо от конкретното си съдържание, винаги имат политически ориентиран характер. Те действат като структурен и регулативен фактор в политическия живот. Поради това конституционното право винаги попада в някои от „агрегатните състояния на политическото“. Всяко от тези състояния винаги е белязано със специфичен градус на напрежение. От тази своя политическа ориентация конституционното право не може да бъде откъснато. То дава правилата за упражняването на политическата власт; то е постоянно свързано с централната област на политическите борби. Конституционното право се намира постоянно в полето на политическото напрежение, за разлика от други клонове на правото, които могат да попадат там инцидентно. В тази връзка самите конституционноправни норми като правни норми, регулиращи политическата сфера, са „кристализирали“ и са се превърнали в право като резултат от вземани политически решения и извършени компромиси. Те лесно попадат в полето на политическото оспорване, без обаче с това да престават да бъдат юридически правила за поведение. Исторически погледнато, установяването на всеки конституционноправен институт представлява изживян опит за решаване на реално възникнал политически проблем. Ех facto ius opitur законите се създават от факти. За близостта на конституционното право с политиката свидетелства самата Конституция. Тя съдържа: политика на правителството (чл. 112), на държавата (чл. 20 и 143, ал. 3); регионална политика (чл. 142); външна и вътрешна политика (чл. 24, 105, ал. 1); политическа партия (чл. 1, ал. 3; чл. 6, ал. 2; чл. 11, 12, ал. 2; чл. 95, ал. 2; чл. 116 и чл. 147, ал. 3); политически плурализъм (чл. 11, ал. 1); политически живот (чл. 11, ал. 1); политически цели (чл. 12, ал. 2; чл. 13, ал. 4); политически неутрални (чл. 116, ал. 1). Тези примери обаче, и близостта на конституционното право до политиката, в никой случай не представляват основание то да бъде наричано „политическо право“. Важна задача на органите, които тълкуват и прилагат конституционното право, е да не допуснат неговото политизиране и възникналите спорове да бъдат решавани по юридически правила и критерии. А що се отнася до политиката — тълкуването и прилагането на конституционното право (с особено важната роля на Конституционния съд, вж. Раздел XV) е силен фактор за нейното „юридизиране“ и с това — за функционирането на правовата държава (вж. Раздел IV). 3.3. Рамково. Конституцията не включва (и не може да включи) в своите текстове подробна уредба на всички въпроси от предмета на конституционното право; оставя се пространство за запълване. Но това не са случайни пропуски. Касае се за ясна концепция, че в конституционноправната сфера се осъществява т.нар. „рамково нормиране“ — създава се скелетната конструкция на държавния организъм и се предвиждат елементите и обхватът на основните му функции. С това конституционното право проявява основна своя черта — то е отворено[5] да включи в съдържанието си уредба на нови отношения, щом тяхното развитие придобива принципно значение за държавното устройство и организация. Тази характеристика на конституционното право се проявява в специфичната техника на конституционноправното регулиране: често се борави с общи понятия, от които трудно може да се изведе самото правно правило; записани са лапидарни изречения, зад които всъщност стоят важни политически решения. Немалко конституционни разпоредби представляват трудно постигнати компромисни формули, което всъщност означава, че на практика не се е стигнало до обединяване на становищата. В много случаи присъстват само принципни понятия, например „социална държава“, „равенство в правата“ и др., които се нуждаят от конкретизиране със закон, за да могат да се превърнат в приложимо и изпълнимо право. Бележки [1] Андреев, М. Римско частно право, 7. изд., Софи-Р, 1993, с. 18. ↑ [2] Киров, Ст. Българско конституционно право, Т. Ф. Чипев, 1938; Баламезов, Ст. Конституционно право. С., Софи-Р, 1993. ↑ [3] Jellinek, G. Allgemeine Staatslehre, 3. Auflg. 1929, S. 505. ↑ [4] Келзен, X. Чистото учение за правото. — Юриспрес, 1995, с. 228. ↑ [5] За отвореността на съвременната конституционна държава вж. Реш. № 3 на КС от 2004 г. по код. № 3/2004 г. ↑ Източник: Друмева, Е., Конституционно право, Трето допълнено и преработено издание, С, 2008 г. изд. „Сиела”. Изтегляне 28.2 Kb. Сподели с приятели:
|