1. Публично право и частно право
Предмет и метод на конституционното право
Изтегляне 28.2 Kb.
|
| 2. Предмет и метод на конституционното право
През Късното Средновековие (1350–1600) правото в Европа се специализира и „се разклонява“. Сред първите клонове на публичното право се обособява държавното право като „право за държавата“, разбирано в широк смисъл, който включва и наказателното право и процес. На пръв поглед между термините публично и държавно право няма разлика. Но публичното право отдавна е възприемано като по-широкото понятие, включващо всички правни дисциплини (без тези от частното право). От това „държавно право в широк смисъл“ през XIX в. се извършва самостоятелното обособяване на държавното право, имащо за предмет устройството на държавата и реда за нейното управление. По-късно от „държавното право в широк смисъл“ се отделя административното право. Приема се, че едва в първите десетилетия на XX в. се обособява онова „държавно право в тесен смисъл“, което в началото на XXI в. се възприема като равнозначно на „конституционно право“. В рамката на главната функция на правото — подреждащата функция, основната задача на публичното право е да регулира държавната власт и нейното упражняване; регулират се проявите й „навън“ — задача на „външното държавно право“, равнозначно на международното публично право, и „навътре“ — задача на „вътрешното държавно право“, равнозначно на конституционното право. В правото основен критерий за обособяването на отделните му клонове е предметът на регулиране, т.е. обществените отношения, които под действието на правото стават правоотношения. Държавното право в посочения тесен смисъл обхваща основополагащите за държавата правни норми, които уреждат устройството, организацията и функциите на държавата и на нейните висши органи, както и отношенията „държава-общество“, вкл. основните права и задължения на гражданите. Следователно, под държавно право се разбира всички онези норми, които, независимо от това дали са намерили място в текстове на писаната конституция, по своя предмет и роля принадлежат непосредствено към осъществяването на суверенната решаваща власт в държавата: освен разпоредбите на действащата конституция тук принадлежи и законовата уредба на гражданството (вж. Раздел II), на изборите и изборното право (вж. Раздел IX), вътрешните процедури и ред за работа на висшите държавни органи (вж. Раздел X) и др. Държавното право в тесен смисъл съдържа принципните норми, които въплъщават и изразяват същността на държавата. В българската правна традиция има периоди, в които се е изучавало като учебна дисциплина и се е прилагало като клон от действащото право, както „държавно право“ (вж. Благоев, Н. П. История на старото българско държавно право, 1906; Киров, Ст. Общо държавното право, 1918; Владикин, Л. Записки по държавно право, 1929; Спасов, Б. Държавно право на Народна Република България, 1979), така и „конституционно право“ (вж. Баламезов, Ст. Конституционно право, 1936–1945; Спасов, Б. Конституционно право, 2002 и др.). Традиционно, но и понастоящем в германоезичните страни се изучава и прилага държавно право, а в повечето други страни — конституционно право. Налага се терминологично изясняване, което има своето същностно обяснение. В доктрината е прието, че понятията държавно право и конституционно право не са синоними; понятието за държавно право е по-широко. Но в посочения тесен смисъл държавното право в по-голямата си част се вмества в един особено значим закон, наричан в повечето случаи „конституция“. Но конституцията не е само закон (вж. Раздел IV). Тя е нещо много повече, което оправдава на нея да бъде наречено държавното право в тесен смисъл като клон от действащото право. По думите на един от класиците на съвременното публично право — германският учен Георг Йелинек (1851–1911): „Всеки устойчив съюз се нуждае от порядък, който е съставен и се изпълнява по неговата воля, очертан е неговият обхват и е уредено положението на членовете му в него и към него. Един такъв порядък се нарича конституция. Оттук — всяка държава по необходимост има конституция… При културните народи обаче правилото е, че съществува правно признат порядък, състоящ се от правни норми. Следователно конституцията по правило обхваща правните норми, които регулират висшите органи на държавата, начина на тяхното създаване, тяхното взаимно отнасяне и кръга на тяхното действие, а също така и принципното положение на отделния човек към държавната власт“[3]. Следователно обособяването на конституционното право се корени във фундаментната значимост на конституцията за модерната държава, в която властта се упражнява „разделно“, т.е. контролирано (вж. Раздел IV) и се признават и гарантират основните права и свободи на гражданите. Тази значимост е преценена и от съвременната българска правна теория и практика като достатъчно силно основание за това клонът на действащото право и изучаваната правна дисциплина да се именуват „конституционно право“. Конституционното право регулира основите на държавната власт и нейното упражняване. То има особено място в националната правна система, защото установява правните предпоставки за създаването и важимостта на другите клонове на действащото право. Понятието за конституционно право се покрива с понятието за държавно право в тесен смисъл. Впрочем, точно тази идентичност обяснява вариантите в названието на този основен клон в различните правни системи — някъде е „държавно право“ (Германия, Австрия, бившият СССР), другаде — „конституционно право“ (Франция, Италия, Испания, Португалия и др.). Предметът на регулиране от конституционното право има следната специфика: той е не само сектор от обществените отношения, какъвто е случаят с предмета на регулиране при другите клонове на правото. Предметът на конституционното право включва като основна своя съставка уредбата на нормотворческата и преди всичко — на законодателната дейност в държавата. В тази връзка именитият юрист Ханс Келзен казва, че за една конституция е достатъчно тя принципно да нормира законодателния процес[4]. Вторият обективен белег, който се използва за обособяване на отделен клон на правото, е методът на правното регулиране. Това са способите и пътищата за осигуряване на предписаното от правната норма поведение. Методът е в пряка зависимост от предмета на правното регулиране. Обществените отношения, които са предмет на правно уреждане от конкретния клон на правото, предопределят и метода, по който правните норми практически ще се реализират. В този смисъл методът за реализиране на правото е вторичен критерий за отграничаване на правните клонове един от друг, особено когато те уреждат сродни отношения. На конституционното право като клон на публичното право е присъщ властният метод. Той се проявява в характера на правните норми — те поначало са императивни и само в отделни случаи — диспозитивни. Работата с конституционното право изисква ясни юридически методи, които да осигуряват аргументиране с рационални и контролируеми критерии и стандарти, за да не се допусне прекомерно влияние на субективни преценки и предварително формирани съждения. Изискването за ясен юридически метод произтича от близостта на конституционното право със сферата на политиката. Конституционното право постоянно се нуждае от интерпретация, както от прилагащите органи, така и от юриспруденцията, с цел запазване на самостоятелната му битност и роля спрямо постоянно изменящата се политическа среда. Основна цел на конституционната наука и практика, а оттам и на методите им, е конституционното право да бъде предпазено от прекомерно политизиране (вж. Раздел XV). Изтегляне 28.2 Kb. Сподели с приятели:
|