86 този факт.
Ние сме способни съзнателно да всяваме страх у хората. Да ги нараняваме и унижаваме заради слабости, които познаваме твърде добре. Можем да ги изтезаваме – в буквалния смисъл на думата – бавно, изкусно и безжалостно.
А това е много по-страшно от дивата природа на хищника. Това е качествено изменение в модела на разбиране. Катаклизъм, който по своите размери може да се сравни с развитието на самосъзнание. Това е преломният момент, когато познанието за Добро и Зло прониква в света. Това е втората все още незараснала пукнатина в структурата на Съществуването. Това е транс- формация на самото Битие в морално изпитание – отново последица от развитието на твърде фино самосъзнание.
Само човекът би могъл да измисли уреди за мъчение като „желязната девица“, уреда за разтягане на тялото или за смазване на палците. Само човекът е способен да причинява страдание заради самото страдание. Това е
най-точната дефиниция на злото, която бих могъл да формулирам. Това не е по силите на животните, но определено е във властта на хората с присъщата им жестокост и полубожествени възможности. С това осъзнаване ние до голяма степен узаконяваме идеята за Първородния грях (която не се слави с популярност в съвременните интелектуални кръгове). Кой би се осмелил да каже, че не е имало елемент на доброволен избор в нашето еволюционно, индивидуално и теологично развитие? Нима нашите предци не са избирали и подлагали на селекция своите сексуални партньори? Нима не са избрали съзнанието, самосъзнанието и разбирането за моралното? И кой може да отрече усещането за екзистенциална вина, вплетено в самата тъкан на човешкото съществуване? Не е ли очевидно, че именно тази вина – усещането за вродена греховност и потенциалът да постъпваме грешно – е
онази малка крачка, която може да превърне нормалния човек в психопат?
Човекът притежава огромен потенциал да постъпва грешно. Това е свойство, присъщо изключително на света на живото. Ние можем и действително влошаваме нещата – доброволно, с ясното разбиране какво точно правим (естествено, случва се да грешим и неволно, по непредпазливост или от предумишлено невежество). В светлината на този страховит потенциал и склонност към вършене на злини, нима има нещо чудно във вътрешната ни съпротива да се погрижим за себе си или за някой друг? Нима е странно, че понякога се съмняваме дали целият този замисъл около сътворяването на човека изобщо си струва? Ние отдавна се отнасяме с подозрение към собствената си природа, и то не без основание. Преди хиляди години древните обитатели на
Месопотамия вярвали, че човешкият род е произлязъл от кръвта на Кингу, най-страховитото чудовище, което великата
Богиня на хаоса успява да сътвори в изблик на отмъстителност и желание за
87 разруха.
96
В този ред на мисли, как да не поставим под съмнение ценността на собственото си съществуване и на Битието като цяло? Как да приемем болестта, застигаща
нас самите или пък другиго, без да си зададем въпроса дали предписването на спасително лекарство е оправдано от морална гледна точка? Никой не познава тъмната страна на индивида по-добре от самия индивид. При това положение, когато сме болни, как да повярваме, че заслужаваме да се погрижим за себе си?
Може би щеше да е най-добре, ако Човекът изобщо не беше създаван.
Нещо повече, може би светът трябва да се прочисти от всяко човешко присъствие, за да може Битието и съзнанието да се върнат към невинната жестокост на животинския вид. Убеден съм, че този,
който твърди, че никога не е пожелавал подобно нещо, просто не се е допитвал до паметта си, нито се е сблъсквал с най-мрачните си фантазии.
Какво може да се направи тогава?
Сподели с приятели: