ЕПИЛОГ ...................................................................................................................................................... 362

5
ПРЕДГОВОР
Правила? Още правила? Сериозно? Животът не е ли достатъчно сложен и пълен с ограничения, при това без абстрактни правила, които да отчитат уникалната, индивидуална ситуация, в която се намираме? И като знаем, че човешкият мозък е адаптивен и се развива по различен начин в зависимост от житейските преживявания, как може да се очаква, че няколко правила ще бъдат полезни за всички?
Хората не обичат особено правилата, дори в Библията... където се разказва как Мойсей след дълго отсъствие слиза от планината, за да донесе каменните скрижали с Десетте Божи заповеди и да открие, че синовете Израилеви пируват до забрава. Четиресет години те са роби на фараона и превиват гръб под неговата тирания, а после Мойсей ги отвежда за още четиресет години в суровата пустия, за да се пречистят от робското покорство. Най-сетне свободни, те изоставят всякакви задръжки и се впускат в непристойни танци около един идол, един златен телец, отдавайки се на пълна физическа поквара.
– Имам една добра... и една лоша новина – извисява глас пророкът. – Коя искате да чуете най-напред?
– Добрата! – отговорят хедонистите.
– Успях да Го убедя да съкрати заповедите от петнайсет на десет!
– Алилуя! – радва се необузданата тълпа. – А каква е лошата?
– Прелюбодейството остава.
Така че правила винаги ще има, но имайте милост, нека да не са прекалено много. Ние проявяваме двояко отношение към правилата, дори да сме убедени, че са полезни за нас. Одухотворената личност, човекът със силен характер възприема правилата като нещо ограничаващо, което накърнява свободата на волята и правото да изградим за себе си живота, който желаем.
Защо трябва да бъдем съдени според нечий чужд аршин?
А в това, че сме съдени, няма никакво съмнение. В края на краищата
Господ не е дал на Мойсей „Десетте препоръки“, дал му е Заповеди. И ако аз съм човек със свободна воля, първата ми реакция при всяка заповед ще бъде, че никой, дори сам Господ, не може да ми казва какво да правя, дори да е за мое добро. От друга страна, притчата за Златния телец ни напомня, че ако не съществуват правила, бързо ще се превърнем в роби на собствените си страсти. А в това няма нищо освобождаващо.
Притчата съдържа още една поука: човекът, лишен от опека, оставен на собствената си ограничена преценка, е склонен да занижи своите стандарти и да издигне в култ качества, които са под неговото достойнство. В този

6 случай в култ е издигнат предмет с лика на животно, който прави човека неуправляем и изважда на показ неговите първични, животински инстинкти.
Тази староеврейска притча хвърля светлина върху виждането на древните, че има твърде слаби изгледи човек да запази цивилизовано поведение в отсъствието на правила, които разширяват мирогледа и правят индивида взискателен към себе си.
Библейската притча за Златния телец е особено ценна и с това, че не просто излага списък с правила, както би сторил един адвокат, законодател или администратор, а вплита тези правила в увлекателен разказ, който помага да разберем защо се нуждаем от тях и какъв е дълбокият им смисъл. Професор
Питърсън използва същия подход в тази книга, като не просто формулира своите дванайсет правила, а ги илюстрира с увлекателни истории и опирайки се на широките си познания в разнообразни области, показва нагледно и обяснява защо едни добре обмислени правила не ограничават свободата ни, а тъкмо обратното, улесняват ни по пътя към нашите цели и правят живота ни по-пълноценен и по-свободен.
Първата ми среща с Джордан Питърсън беше на 12 септември 2004 година в дома на двама общи приятели – телевизионния продуцент Уодек Шемберг и лекарката Естера Бекиър. Бяхме поканени на парти за рождения ден на
Уодек. Двамата с Естера са полски имигранти, израснали на територията на
„Съветската империя“
1
, където много въпроси бяха табу и човек можеше да си навлече сериозни неприятности, ако започне да критикува някои порядки в общественото устройство и официалните философски идеи (да не говорим за самия режим).
Но това време беше отминало и сега двамата домакини се наслаждаваха на лукса да разговарят прямо и непосредствено на организираните от тях елегантни партита, посветени на удоволствието да изразяваш свободно мислите си и да слушаш как другите правят същото в една открита размяна на мнения и размисли. Тук битуваше правилото: „Говори това, което мислиш“. Когато разговорът вземаше политически уклон, хората с различни политически убеждения подемаха дискусии – при това доста охотно, – каквито все по-рядко могат да се чуят. Понякога мненията на Уодек – някои от които ревностни убеждения – изригваха невъздържано от устата му, също както смехът му. След това той прегръщаше онзи, който го беше провокирал да се разсмее или да изрази мнението си доста по-бурно, отколкото беше възнамерявал. Това беше най-хубавата част от събиранията. И заради тази откровеност, последвана от сърдечни прегръдки, си струваше домакинът да бъде предизвикан. Междувременно гласът на Естера се извисяваше
1
Неофициален термин, описващ съветското влияние върху политиката на редица по- малки страни членки на Варшавския договор, чиито опити за напускане на съветската сфера на влияние са заплашени от военна намеса. – Б.пр.

7 закачливо и по една прецизно начертана траектория достигаше до набеля- зания слушател. Тези експлозии на чиста искреност, които правеха атмосферата още по-приветлива, предизвикваха нова вълна от подобни експлозии, задръжките падаха, смехът се лееше още по-свободно и вечерта ставаше двойно по-приятна, защото в компанията на такива разкрепо- стяващи източноевропейци като Шемберг и Бекиър човек винаги знае с какво и с кого си има работа. Да бъдеш откровен, действа наистина ободря- ващо. Писателят Оноре дьо Балзак твърди, че на всеки бал или прием в родната му Франция протичат две отделни забави. В първите часове бляскавото увеселение гъмжи от персони, които позират и маниерничат, и от особи, дошли да се срещнат с една точно определена личност, която да утвърди вярата им в собствената им красота и позиции. Доста по-късно, когато вечерта е напреднала и повечето гости са се разотишли, започва втората, истинската забава. Тогава в разговора вземат участие всички присъстващи и театралната поза е заменена от искрен смях. На партитата, давани от Естера и Уодек, тази откритост и непосредствено общуване, характерни за малките часове на нощта, настъпваха още щом прекрачвахме прага на дома им.
С посребрената лъвска грива, украсяваща главата му, Уодек прилича на ловец, който непрестанно е нащрек за харизматични интелектуалци. Той има безпогрешен нюх за хората, които са родени да говорят пред телевизионна камера и изглеждат естествено просто защото са такива (камерата винаги улавя това качество). На приемите му често могат да се видят такива личности. В онзи ден Уодек беше поканил един преподавател по психология от Университета на Торонто, където работех и аз, и още тогава се разбра, че този човек отговаря съвсем точно на профила: ерудиция в комплект с емоционалност. Уодек беше първият, който постави Джордан Питърсън пред камера, защото виждаше в него учителя, винаги готов да обяснява на своите ученици. А това, че Питърсън обичаше камерата и камерата обичаше него, беше бонус.
В онзи следобед в градината на Шемберг и Бекиър беше изнесена огромна маса. Около нея се събра обичайната компания от виртуозни сладкодумци с бъбриви езици и наострени от любопитство уши. Спокойствието ни се смущаваше само от досадните като папараци пчели, които обаче не правеха никакво впечатление на непознатия с типичен за Албърта
2
акцент и каубойски ботуши и той не спираше да говори. Продължаваше невъзмутимо да обяснява нещо, докато ние играехме на гоненица с наглите насекоми и в същото време се стараехме да останем на масата, защото това ново
2
Най-западната от трите прерийни провинции в Канада. – Б.пр.

8 попълнение в състава на сбирките ни възбуждаше нашето любопитство.
Той имаше странния навик да заговаря на сериозни теми хората около масата – в онзи ден повечето от тях непознати за него, – сякаш обсъжда нещо напълно банално. А когато произнасяше някоя тривиална реплика, интер- валът между „Откъде познаваш Уодек и Естера?“ (или „Преди доста време бях пчелар и съм свикнал с пчелите“) и някои далеч по-сложни въпроси се изчисляваше в наносекунди.
Такива теми обикновено се обсъждат на приеми, чиито гости са от научните среди, като дискусията протича между двойка тесни специалисти в съответната област, усамотили се в някой ъгъл на помещението, или ако темата се разисква пред всички присъстващи, то непременно някой си придава важност. Ала този Питърсън, въпреки цялата си ерудираност, не изглеждаше да се взема на сериозно. В него бушуваше ентусиазмът на хлапе, което е научило нещо ново и изгаря от нетърпение да го сподели. Изглежда, той беше запазил онзи наивитет, присъщ единствено на децата (преди да открият колко скучни могат да бъдат възрастните), който го караше да вярва, че това, което очарова него, трябва да очарова и другите. Този каубой излъчваше една момчешка непосредственост и се впускаше в темите с такава лекота, сякаш всички ние бяхме израснали в едно и също малко градче или в едно семейство, и просто така, непринудено и свойски обсъждахме пробле- мите на човешкото съществуване.
Всъщност Питърсън не беше „ексцентрик“ и възгледите му не се отличаваха кой знае колко от общоприетите. Той беше бивш преподавател от Харвард и джентълмен (както само един каубой може да бъде), въпреки че често си служеше с някои цветисти ругатни, ала с онзи старомоден маниер, типичен за петдесетте. При все това всички го слушахме с изписано по лицата удивление, защото новият ни познат повдигаше въпроси, които засягаха и вълнуваха всеки от нас.
Да бъдеш в компанията на човек, който е толкова образован, но въпреки това се изразява простичко и непревзето, действа безкрайно освобождаващо.
Той имаше „моторно“ мислене, което означава, че за да може да мисли, трябва да го прави на глас, активирайки двигателната кора на мозъка си.
Нещо повече, този „мотор“ трябваше да работи непрекъснато, за да функ- ционира правилно. За да достигне, както се казва в авиацията, оптималната тяга за излитане. Оборотите му на празен ход удряха тавана, с което съвсем не искам да кажа, че говореше невротично. Думите въодушевено се лееха от устата му, но за разлика от мнозина представители на академичното съсловие, които вземат ли думата, никой не може да им я отнеме, на Питър- сън, изглежда, му допадаше, когато някой го прекъсваше с контрааргумент или поправяше казаното от него. Не, това не го караше да настръхне и да покаже ноктите си. „Но разбира се“ – изричаше незлобливо в такъв момент,

9 неволно навеждаше глава, бавно я поклащаше, сякаш осъзнал пробойната в твърдението си, и се надсмиваше над себе си за неуместното обобщаване.
Той възприемаше това като възможност да разгледа въпроса от друг ъгъл и така ставаше ясно, че за него обективната и задълбочена оценка на един проблем е диалогичен процес.
Питърсън проявяваше още едно изумително качество: за учен той беше необичайно практичен. Изказванията му изобилстваха с примери от различ- ни сфери на ежедневието: управление на бизнеса, изработване на мебели
(правеше сам голяма част от своите), проектиране на обикновена къща, освежаване и декориране на дома (доста популярна тема в интернет) или от една по-специфична област, свързана с образованието – създаване на писмен онлайн проект, който помага на учениците от малцинствата да не отпадат от училище, като ги подтиква да изпробват върху себе си една техника от психоанализата – по метода на свободните асоциации да опишат своето минало, настояще и бъдеше (Програма за себеизграждане
3
).
Отдавна се възхищавах на хората от Средния запад, отраснали в някоя ферма сред прерията или в малко градче, където опознават суровата природа, изработват всичко с двете си ръце, прекарват дълги периоди под открито небе, самообразоват се, а някои от тях продължават образованието си в университет въпреки изгледите да се провалят. Те изобщо не приличаха на своите опитомени изискани себеподобни от големия град, за които висшето образование е нещо предначертано и поради това приемано за даденост или за достижение, което само по себе си не може да бъде цел, а просто задължи- телен етап в изграждането на кариера. Хората от Средния запад бяха различни: самобитни, подценявани, работливи и дейни, дружелюбни и лишени от фалшивото лустро на жителите на големия град, които прекарват огромна част от живота си затворени между четири стени и пред екрана на компютъра. Този каубой и професор по психология също беше различен.
Вълнуваха го само онези идеи и въпроси, които имат практическа полза за някого.
С него станахме приятели. Като влюбен в литературата психиатър и психоаналитик бях заинтригуван от този клиничен психолог, който познаваше твърде добре световните шедьоври на писменото слово и който не просто обичаше дълбоко емоционалните руски романи, философията и древната митология, но и ги приемаше като много лично, безценно наследство. Освен това той провеждаше статистически проучвания, хвърлящи допълнителна светлина върху особеностите на личността и темперамента, беше изучавал и невробиология. Въпреки обучението си в
3
Self-Authoring Program – Б.пр.

10 школата на бихейвиоризма
4
той беше силно привлечен от психоанализата с нейния фокус върху сънищата, архетипите, пренасянето на детските травми в живота на зрелия индивид, ролята на защитните механизми и на рационали- зацията
5
в ежедневието. Отличаваше се от колегите и поради факта, че в катедрата по психология в Университета на Торонто, занимаваща се с изследователска работа, той беше единственият учен с клинична практика.
Когато му гостувах, разговорите ни винаги започваха с шеговити закачки и смях – това беше каубоят Питърсън от малкото градче в прериите на
Албърта (юношеските му години са сякаш „извадени“ от филма „Фубар“
6
), който те посреща, като отваря широко и сърцето, и вратите на дома си.
Къщата беше буквално изтърбушена от съпругата му Тами и от него самия и превърната в, бих казал, най-удивителния и необичаен дом на средната класа, който съм виждал. Вътре бяха изложени различни предмети на изкуството, няколко резбовани маски и абстрактни портрети, но всичко това се губеше на фона на огромната колекция от оригинални картини – образци на социалистическия реализъм, изобразяващи Ленин и ранните комунисти на ръководни постове в СССР. Малко след разпадането на Съветския съюз, когато целият свят въздъхна с облекчение, Питърсън започнал да изкупува в интернет на безценица това пропагандно изкуство. Картини, възвеличаващи съветския революционен дух, покриваха от край до край всяка стена, таван и дори баня. Те бяха там не защото Питърсън симпатизираше на тотали- таризма, а за да му напомнят за нещо, което и той, и всички хора са склонни да забравят – че стотици милиони са загинали в името на една или друга утопия.
Трябваше да мине време, за да свикна с тази сякаш населена с призраци къща, „декорирана“ с пропагандните средства на една заблуда, която на практика беше съсипала голяма част от човечеството. В това отношение много ми помогна Тами, неговата прекрасна и уникална половинка, която разбираше, споделяше и насърчаваше този необичаен манифест и начин на изразяване. За всеки гост в дома на Джордан тези картини бяха първата следа за желанието му да си обясни склонността на човека да върши зло в името на доброто и психологическата загадка на самозаблудата (как може един човек да се самозаблуждава и да се измъква безнаказано?) – въпрос, който вълнува
4
Направление в съвременната психология, което поставя в центъра на научното изследване човешкото поведение и състоянието на организма като факти, които подле- жат на обективно измерване. – Б.пр.
5
Вид защитен механизъм в психологията. Означава търсене и намиране на аргументи- рано оправдание за „погрешно“ поведение и емоции, за да се избегне самообвинение, разочарование или критика от страна на околните. – Б.пр.
6
Канадска комедия от 2002 г., снимана в Албърта и проследяваща живота на двама приятели от детинство. – Б.пр.

11 и двама ни. Щом подхванехме тази тема, можехме часове наред да обсъждаме както този, така и един по-малък проблем (по-малък, понеже е по-рядко срещан), а именно склонността на човека да върши зло заради самото зло, удоволствието, което някои хора намират в нараняването на други човешки същества, описано изключително точно от английския поет от седемнайсети век Джон Милтън в поемата „Изгубеният рай“.
Често разговаряхме така на чаша чай в потайната атмосфера на кухнята, заобиколени от тази странна картинна експозиция – физическо свидетелство за ревностната битка, която Джордан беше повел: да надраснем опростен- ческата идеология, лява или дясна, и да не повтаряме грешките от миналото.
След време вече не намирах нищо необичайно в това да пием чай в кухнята и да обсъждаме семейния си живот или последната прочетена книга, заобиколени от тези зловещи картини.
В „Карти на смисъла“
7
– първата и единствена книга на Джордан преди тази – той споделя дълбоките си прозрения във връзка с универсалните въпроси, които световната митология повдига, и обяснява защо всяка култура създава истории, помагащи на хората да се ориентират и да намерят път в хаоса, в който попадаме още с раждането си. Плашещата неизвестност на човешкото съществуване се поражда именно от този хаос и от неизследваните територии, които трябва да прекосим във веществения или в психичния ни свят.
В „Карти на смисъла“, издадена преди около две десетилетия, Джордан построява и опира тезата си на принципите на еволюцията, невро- биологичните механизми на емоцията, част от достиженията на Юнг, малко от Фройд, значителен дял от най-уважаваните трудове на Ницше, Достоев- ски, Солженицин, Елиаде, Нойман, Пиаже, Фрай и Франкъл, и с този широк, многостранен подход търси отговор на въпроса по какъв начин човекът и човешкият мозък се справят с архетипните ситуации, които възникват (в нашето всекидневие), щом се изправим пред нещо, което не разбираме.
Книгата е забележителна с ясния и методичен начин, по който доказва, че тези ситуации са дълбоко вкоренени в механизмите на еволюцията, в структурата на ДНК, в нашия мозък и в най-древните истории на човечест- вото. Питърсън обяснява, че причината тези истории да стигнат до нас са съдържащите се в тях полезни напътствия, които ни помагат да се справяме с несигурността и с неизбежната неизвестност.
Едно от многобройните достойнства на книгата, която сега четете, е, че тя представлява ключ за разбирането на „Карти на смисъла“ – един доста
7

Изтегляне 3.6 Mb.

Сподели с приятели: