120 литературни разработки

Европейски и български символизъм

Изтегляне 2.95 Mb. страница 85/101 Дата 28.05.2023 Размер 2.95 Mb. #117864

Навигация на страницата:

• Причини за появата му
• Символизъм и декаданс
• Същност на символизма
• Какво ще рече символизъм

Европейски и български символизъм ЕВРОПЕЙСКИ СИМВОЛИЗЪМ Поява на символизма Той възниква през 80-те и 90-те години на XIX век във франция и бързо добива широка популярност в цяла Европа. Причини за появата му След краха на Парижката комуна (просъществувала само 72 дни, но предизвикала промени със световноисторическо значение) и развихрилата се страст „към кесията” на френската буржоазия, в средите на интелектуалците настъпва дълбока идейна криза. Те са разколебани, обезверени и изпълнени с противоречия. Отвратени от безскрупулността на управляващите и невярващи във възможността за създаване на справедлив социален ред, поети като Бодлер, Верлен, Рембо и Мапарме заживяват с чувството, че са представители на един духовно остарял свят. Това усещане предопределя особения афинитет към страданието, песимизма, скептицизма и мистицизма. Както отбелязва проф. д-р Стоян Илиев : „Поетите и художниците заживяват с чувството, че са „дошли много късно в един много стар свят”, свят на изтощаване на силите и духовна умора, на дребни партизански боричкания, социална корупция и морално разложение. Всичко това е съпроводено с упадък на литературата, която вече не познава предишния романтически ентусиазъм на големите страсти на Виктор Юго, Ламартин, Алфред дьо Вини, Мюсе и Сент Бьов.” В резултат символистите, първоначално обединени от декаденса, идват с мисията да разрушават. Символизъм и декаданс Понятието „декаданс” означава буквално „упадък” и се появява като обобщено название на новите кризисни явления от края на XIX век, белязани с чувство за безнадеждност, бягство от живота и краен индивидуализъм. В предговора си към посмъртното издание на Бодлеровите творби Теофил Готие дава чудесно и пълно определение на декаданса като „зрялост, която се определя от заходящото слънце на остарелите цивилизации. Стил майсторски, сложен, учен, пълен с отсенки и издирвания, които винаги разширява с границите на езика. Този декадентски стил е последната дума на словото, сбор от всичко, което може да се изкаже и докарано до край съвършенство”. Или казано с други думи – изкуство на подражанието и наподобяването, доведено до маниеризъм. Най-отчетливо идеите на декаданса намират израз в поезията на френските символисти. Те не се задоволяват с ексцентрични експерименти по отношение на езика и формата, а се стремят към нещо ново – да изнамерят средства за изказване на неизразимото. Така се създава нова естетическа доктрина, намерила отражение и в лирическите творби, и в художествените манифести на символистите. Същност на символизма За предшественик на „актуалното движение” се смята Бодлер, който в духа на декаданса се самонаблюдава и излага на показ най-болезнените изживявания на своята душа. В стихотворния си сборник „Цветя на злото” поетът утвърждава усещането си за всесилието на злото. То господства в обществото и владее човешката душа, то не е метафизическо понятие, а реалност. Така се ражда трагичната самотност на Аза, нежелаещ да се примири с него и стремящ се да открие „красотата в злото”. И ето, от една страна са досадата, самотността, страданието, а от друга – блянът по идеал, това е противоречивата отправна точка на символизма. Името символизъм е използвано като название на новото литературно направление за първи път от Жан Мореас, автор и на първия символистичен манифест от 1886 година. Според Мореас думата „символизъм” най-точно обозначава „актуалните тенденции на творческия дух 6 изкуството”. Какво ще рече символизъм? На този въпрос отговаря Реми дьо Гурмон: „тази дума значи индивидуализъм в литературата, свобода в изкуството, изоставяне на заучените формули, стремление към това, което е ново, чудно, странно даже; тази дума значи още идеализъм, презрение към обществения анекдот, антинатурализъм.” Обозначена е идеалистическата философия като идейна основа на символизма. Изходна точка е твърдението на Шопенхауер: „Светът е моята представа”. Според субективно-идеалистичната концепция за човека, който е мислещо същество, светът съществува само чрез идеята, съставена за него. Както казва Гурмон: „аз не виждам онова, което е, онова което е, е това, което аз виждам.”. Според него символизмът е приемник на идеализма, а индивидуалистичното изкуство се утвърждава като единствено изкуство. Целта на това изкуство е да даде „осезаема форма” на първоначалната Идея, но на свой ред „Идеята не трябва да съблича великолепните одежди на аналогиите с външния свят.” (Мореас). Търсенето на осезаема форма не означава лъжлива яснота и обективно описание. И макар символистичната поезия да борави с реални образи, те са само едно конкретно проявление на абстрактното. Символът става „най-съвършената и най-пълната образност на мисълта.” (Маларме). Литературата сама по себе си е символистична, но едва новата естетическа концепция превръща символа във властваща форма на поетическия изказ. До епохата на символизма поезията залага преди всичко на описанието, чрез което поетът ни покорява и подчинява. Новите поети поднасят мисълта образно, но забулена. Това изисква от читателя да вникне в нея, да я разгадае, но не по пътя на логиката, а на интуитивното отгатване. Символистите внушават, подсещат, прикриват, а „символът е това, което ни отнася към нещо друго, по-значимо от самото него”. Съзерцавайки, възприемайки непосредствено реалността, поетът търси в природните картини съответствия на човешките преживявания. Изходна точка за този възглед, водещ до естетическо самоопределение на направлението, символистите откриват в сонета на Бодлер „Съответствия”. Според тях в него се крие „цялата гама от аналогии”. Оттук тръгва Маларме, за да развие своята концепция за „двойното състояние на словото” и Верлен, за да създаде поемата си „Поетическото изкуство”. Основната идея и на двамата е свързана с откриването на два слоя в езика. Верлен определя единия като сух, а другия – способен да отрази „тайните вибрации на сърцето”. Поетът трябва да се стреми да улови „нюансите”, а не „цветовете”, защото тъкмо чрез нюансите се постига самоизразяването на художника. Маларме развива този възглед, посочвайки, че в поетическата реч мястото на думата е по-различно от това в прозата. В структурата на лирическия текст словото губи своята самостоятелност, променя значението си, сраства се с „гората от други символи”. Смисълът на словото трябва да се търси като се изхожда от целостта на поетическия текст. Ясен е стремежът на символистите да надхвърлят видимата реалност, да проникнат в света на Идеите, да се докоснат до Истината. За целта те създават специална знакова система, определят символа като осъзната естетическа категория, чрез която ще успеят да се издигнат над лъжливата и неистинска реалност, за да се докоснат до абсолютното, до първоизточниците на живота. Този стремеж превръща символистичната поезия в митотворчество, а творецът – в гениален, свободен духом, способен да проникне в природата и да ни дари със светлината на откровението, да породи в душата ни безброй отражения на безкрайността. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели: