Самотата и чувството, че си нежелан, това е най-голямата

Майка Тереза

Как искам да съм щъркел. И да зная, че освен път напред, ще има и път назад към Родината.

Искам това да е едно пътуване за удоволствие. Пътуване от любопитство. Пътуване, а не бягство.

Точно така го замислихме преди година. Чакахме батко да навърши осемнадесет, а аз да започна да уча в гимназия, за да потеглим на ваканция в Европа - по пътя на щъркелите. Не се чудете, че зная много за тях и така често ги споменавам. Татко е орнитолог и проследява техния ежегоден път между Сирия и Европа. Така че той щеше да начертае маршрута ни, а мама да се погрижи за културно-историческата програма. Все пак тя е сред водещите специалисти в музея на Дамаск.

Но както често мама казва: „Човек предполага, а Бог разполага.” И не ме питайте „Кой Бог?”, защото не зная кой от боговете отвърна лице от нас - сирийците. Някои казват, че Аллах ни е изоставил, други - че е Господ. Не зная. Но искам те, Боговете, да погледнат към моя град, към моя свят, и да си спомнят, че ние - хората - сме тяхна плът и кръв, техни чеда, техен дъх. И да бъдат за нас истински бащи - строги, но справедливи и любящи. И искам това и от двамата, защото това са боговете на моите родители. Не се чудете. В Сирия освен мюсюлмани има и християни. И в семейството ми е така - мама и аз се молим на Аллах, а татко и брат ми са християни. Това за тях е добре. В момента Европа не гледа с добро око на мюсюлманите, особено на мъжете, припознавайки във всеки от тях потенциален терорист. А на нас ни предстои да отидем точно там, в Европа.

Че както вече стана ясно, ние предполагахме, но Бог реши друго. Не записах гимназия, защото в Дамаск, а и в цяла Сирия, училищата не работят. Не чакаме батко да стане на 18 г., защото веднага ще го вземат в армията, а в момента това е като да ти издадат смъртна присъда. Само чакаш да ти я изпълнят. Заради войната никой не влиза в музея. А и щъркелите сякаш вече не летят към нас. Не, наистина няма как да останем у дома. Така че пътуване ще има. Но не за удоволствие, а от безизходица. Не за месец, а може би завинаги. Не пътешествие, а бягство.

А бежанецът има нужда от малко неща - здрави обувки и пари. Колкото може повече пари. За нови обувки, когато скъсаш старите; за каналджии, които може да свършат работата си, но може и да те измамят; за храна, вода и лекарства в дългите седмици на номадство, които ти предстоят; за найлон, когато вали; за нови дрехи, когато твоите станат парцали. Пари, за да плащат за душ по бензиностанциите. Или за подкупи по многото граници, през които ще минеш.

Затова разпродаваме всичко. Друг е въпросът, че няма кой да го купи, защото в момента всички разпродават на безценица. Вещи, коли, домове. Цяла Сирия е като един огромен битпазар. Всичко се харчи много евтино. А най-евтин е човешкият живот. Само щастието е дефицитна стока и никак, ама никак не се намира. Татко казва, че в момента тя струва толкова много и липсва в Дамаск, защото предлагането на щастие е много по-малко от търсенето - такива били пазарните принципи, които движели днес света. Не разбирам този свят. За мен най-скъпото нещо след мама, татко и батко, е моят котарак Итко. Той ми е като по-малък брат и аз мислех, че ще го вземем с нас в бягството ни към Европа. Но не! Итко остава тук и най-голямата ми грижа е да му намеря дом. Дом, който ще оцелее, в който ще го гледат и обичат. Брат ми каза, че искам твърде много от живота за своя котарак. Каза, че милиони хора искат за себе си, това, за което аз моля Бог. А може и да има нещо хубаво в това, че не успяваме да продадем всичко тук. Така ще имаме шанс да се върнем, когато мирът се възстанови. И родителите ми тогава ще бързат към своя дом, батко – към своята приятелка, а аз – към Итко. Да, точно така! Нека бъдем като щъркелите на татко. Те отлитат на север, но не продават своите гнезда. Връщат се в тях всеки септември, пристягат ги и живеят в тях до ранна пролет.

И ние като тях се стягаме за път, дълъг път през „Гърлото на бутилка”¹, към тези държави, в които щъркелите гнездят и отглеждат своите малки. Стягаме се за път без билет и без крайна цел. Път, очакван някога и така нежелан днес. Път, който предците на днешните европейци са извървели преди петнадесет века.

Мама казва, че някога Великото преселение на народите също е било бягство. Но по-различно, защото варварите бягали от война, носейки война. Аз зная, че днес хората като мен и моето семейство, хората от моя народ, не носят война. Наричат ни бежанци, но мисля че е по-точно да се назовем изгнаници. Бедствие, по-страшно от природна катастрофа, ни прокуди от нашите домове. Ние напускаме Отечеството не по своя воля, а от страх и отчаяние. Ние оставяме след себе си скъпи места, мили хора, незаличими спомени. И не знаем какво ще намерим тепърва. Не знаем как ще ни погледнете - с милосърдие или с коравосърдечност, със страх или с ненавист.

Но най-важно е да ни погледнете. Да не извръщате очи от нас. Да не ни подминавате с безразличие. Да ни видите! И да дадете шанс на себе си, и на хората като мен, да избягаме от страха. Аз вярвам, че тогава пред мен и пред вас ще има не само отворени граници, а и отворени сърца.

Ралица Пламенова Жекова,

ученичка от VIII „в” клас