Как се научих да живея в Божието присъствие

10. Как се научих да живея в Божието присъствие

Докато си седях пред прозореца и гледах към градината, в която като деца си играехме с Карим, върховете на дърветата бяха приведени от един мощен мусонен вятър, идващ от Индия. Като че ли той носеше за мен едно нечувано дръзко послание и първо си помислих, че съм чула погрешно.

„Господи, това Ти не го мислиш сериозно - казах аз усмихвайки се. - Отново само ми се причуват гласове! Разбира се, Ти не искаш да отида на погребението на Карим!? Ще бъде непристойно, ще бъде нетактично! С тази си постъпка ще нараня хора, които са в траур."

Още докато Му противоречах по този начин, забелязах, че осезанието за Неговата близост се отдръпна. Тогава се запитах дали въпреки всичко не трябва да извърша необикновеното - да отида направо в ръцете на вражески настроените си роднини? Въздъхнах дълбоко, станах от мястото си пред прозореца, повдигнах рамене и си казах:

„Започвам да се уча, Господи! Моето чувство за правилно действие не се припокрива с Твоето, следователно поради това аз ще отида там, където Ти ми кажеш."

И както можеше да се очаква, в мен се върна чувството за Неговата близост. Каква невероятна опитност имах чрез това идване и отдръпване на Неговото присъствие. Чувствах, че постепенно започвам да разбирам кое за какво се отнася. Как бих могла да се науча да оставам все по-дълго и по-дълго в присъствието Му? Аз и не предполагах, че през следващите два месеца ме очакваха събития, които щяха да ме придвижат още една крачка по-напред в това ми обучение.

Колебаеща се, аз стоях на павирания път пред къщата на Карим. Въпреки обещанието ми да бъда послушна се чувствах като самотна гълъбица, която ще бъде подхвърлена всред хиляда кобри. Поех дълбоко въздух след това решително тръгнах към каменната къща, издигаща се всред няколко, други еднакво изглеждащи на нея. Крачех през градинката към верандата, изложена на изгледите на хората от селото, които мълчаливо стояха наоколо. Влязох в старовременната къща с дървен таван и бяло варосани стени, в която като деца с Карим толко-често се бяхме смели, играли и тичали. Сега не се чуваше смях. Към опечалението на скърбящото семейство се прибави ледената студенина на презрителните погледи, отправени към мен. Погледнах към един братовчед, с когото бяхме много близки приятели. За един миг погледите ни се срещнаха, но тогава братовчед ми бързо извърна главата си и заговори със своята съседка. Аз продължих през правия коридор към дневната и там коленичих върху един от дебелите памучни дюшечета, които бяха постлани на пода и снабдени с възглавници за облягане. Тъкмо оправях своето сари, когато присъстващите изведнъж ме забелязаха и, изглежда, се събудиха. Спокойните, равномерни разговори, които изпълваха помещението, внезапно секнаха. Занемяха дори жените, които с всяко превъртане на една перла от техните молитвени броеници изпращаха по една молитва към Аллаха. Помещението, затоплено от ранно-летните температури и притиснатите един в друг хора, като че ли стана леденостудено.

Нищо не казвах, не правех и никакъв опит за сближаване, а наведох очите си и казах моята молитва: „Господи Исусе - шепнех аз в сърцето си. - Моля Те, бъди с мен, след като заради Теб дойдох всред моите любими приятели и роднини, които са толкова дълбоко засегнати от смъртта на Карим."

След четвърт час тихият поток на речта се възобнови отново. Беше време да изкажа своите съболезнования на съпругата на Карим. Затова аз се изправих от моето дюшече и влязох в съседната стая, където трупът на Карим беше положен в един дълъг и дълбок ковчег. Той беше оформен съобразно с ислямското разбиране, че мъртвият трябва да бъде в състояние да седне, когато ангелите дойдат, за да го питат за неговия символ на вярата. Изказах своето съболезнование на съкрушената жена, погледнах към неподвижното лице на любимия ми братовчед, загърнат в бял памучен смъртен саван и прошепнах в себе си една молитва към Исуса за духа на този мъж. Ах, колко много желаех да си бях поговорила с него, преди да беше умрял!

Един тих шепот изпълни стаята, когато близките роднините започнаха да се молят за Карим, при което те прави рецитираха стихове от Корана. Това беше част от ислямския ритуал за живота и смъртта, който аз така добре познавах. Аз бях оставила всички тези неща зад себе си. Преди залеза на слънцето всички членове на семейството и рода ще потеглят в дълга процесия към гробището. Носачите на ковчега ще се освободят от товара си до гроба, а муллата ще извика: „Бог е най-великият. Господи, този Твой слуга и син на Твой слуга е засвидетелствал, че няма друг Бог освен Теб и че Мохамед е Твой слуга и Твой пратеник."

Докато стоях там и слушах риданията на скърбящите, погледът ми се спря на майката на Карим, която беше коленичила до ковчега. Изглеждаше ми така съкрушена и изгубена, че аз се почувствах силно привлечена от нея. Можех ли да се осмеля да я утеша? Щеше ли да означава това скандал? Бих ли могла да й кажа нещо за Исуса? Вероятно не! Дори само моето присъствие като християнка по особен начин ще доведе Исуса до нея. Затова само отидох до майката на Карим и сложих ръката си на рамото й. С тих, съчувствителен глас й казах колко много й съчувствам и колко много ме боли:

- С Карим се разбирахме толкова добре. Нека Бог да те благослови и утеши.

Бедната жена обърна лицето си към мен. Тъмните й, пълни със сълзи очи ми благодаряха и аз бях уверена, че Исус в този миг успокояваше угриженото й сърце.

Но майката на Карим, изглежда, беше единственият човек в това помещение, който акцентираше моето действие. Когато се оттеглих от нея и се върнах при останалите скърбящи гости, един от моите братовчеди демонстративно се изправи и напусна стаята. Двама други го последваха.

На това погребение аз седях като на два стола - от една страна, бях изпълнена с болка и състрадание за Карим и неговото семейство, а, от друга страна, се чувствах съвсем не на мястото си. Сърцето ми биеше в гърлото. Чувствах неприязънта и враждебността, въпреки че бях закриляна от близостта на Исуса. Единственото, което можех да направя, беше да остана да седя там още известно време, след това да се изправя и да напусна къщата. Когато най-сетне си тръгнах, усещах отправените към мен погледи на всички присъстващи.

Седях зад волана в колата си и се опитвах да се овладея и да събера мислите си. Бях се покорила на Бога, но това ми беше коствало много. Бих предпочела да си бях останала в къщи, вместо сама да вляза директно в зейналата част на техния гняв. Но се лъжех, като си мислех, че само този един единствен път ми се наложи да премина през една такава долина на скръбта.

Няколко седмици по-късно, точно когато в разгара на лятото потискащата жега тегнеше над областта, умря друг един мой братовчед. И за този смъртен случай аз научих чрез моята прислуга. Отново последвах напътствията на моя Господ! Потеглих колебаеща се към една къща, пълна със скърбящи гости, и се изложих на студената им омраза. Опитвах се да не мисля повече за своето собствено положение, а вместо това да насоча вниманието си към единствената личност, която беше истинският опечален близък на покойника: вдовицата на моя братовчед. Тя имаше един син, който като Махмуд току-що беше навършил пет годинки. Жената изглеждаше толкова изоставена, седяща сама до ковчега, че аз се разплаках и за нея и за съпруга й. И точно както на погребението на Карим, аз се почувствах силно притеглена от тази отчаяна жена. Когато се приближих до нея, погледите ни се срещнаха и аз видях едно колебание в обляното й в сълзи лице. И тогава с един решителен поглед и с увереността, че това е в разрез с волята на рода, тя ми подаде ръка. Аз тихо плачех, докато държах в моите ръце нейната трепереща мургава ръка. Ние разменихме само няколко думи, но аз искрено се молех в моето сърце, Святият Дух да смекчи нейната горест и да изяви на тази жена-мюсюлманка Своето благоговение и обещание: „Блажени скърбящите, защото те ще се утешат!" Евангелие според Матея 5:4.

- Благодаря, Билкис, благодаря - прошепна вдовицата когато най-сетне пусна ръката ми. Прегърнах я, след което си тръгнах.

Странно, но това погребение беше последвано за кратко време от още две. Това беше необичайно дори за голям род като нашия. И двата пъти Бог ми каза ясно и категорично, че трябва да напусна своята малка, сигурна къща, и да отида там, където имаха нужда от мен. На тези погребения аз не трябваше много да говоря, а да оставя съчувствителното ми присъствие само да свидетелства за себе си. През цялото това време Господ работеше върху мен. Той ме научи на толкова много неща, използвайки тези печални събития като едно своеобразно училище. По време на едно такова посещение ми се откри следващата голяма тайна за пребъдването в Неговата близост:

На мюсюлманско погребение не се готви и не се яде, докато покойникът не бъде погребан. Това естествено означава: един ден на гладуване и нищо повече. Не е голяма жертва, но когато през онзи ден аз седях толкова изолирана в препълненото помещение, изведнъж ме обзе силна жажда за моя следобеден чай. Това е нещото, от което не бих могла да се лиша.

Накрая се изправих, неспособна да овладея желанието си. Прошепнах извинението, че трябва да си измия ръцете, след това напуснах къщата и се шмугнах в едно кафене надолу по улицата. Там изпих своя безценен чай и се върнах в скърбящия дом. Веднага почувствах странна самота, като че ли Приятелят ми ме беше изоставил. Естествено знаех причината за това! Утешителното присъствие на Неговия Дух ме беше напуснало.

„Господи, какво сторих?- шепнех аз тихо в себе си и тогава ми стана ясно: Бях излъгала, когато се извиних. - Господи, това беше само една лъжа по необходимост! продължих аз, но вместо Неговото успокояващо присъствие ме изпълваше мъртвешка пустота. - Но, Отче настоявах аз, - не можех да им кажа, че отивам да пия чай и да ям сладкиши, та това щеше да ги нарани!"

Никакъв отговор!!!

„Е, добре, Татко мой! Разбирам! Извърших неправда излъгах. Сега знам, че с това исках да оправдая действието си пред хората, а при това ми беше известно, че е необходимо само Ти да го одобриш. Наранихте! Помогни ми да не правя повече така!"

При тези мои думи Неговото успокояващо присъствие отново ме заля като дъжд, който се излива в пресъхнало речно корито. Така се научих как бързо да намирам обратния път към Него. Винаги, когато Той се отдалечаваше от мен, аз знаех, че съм Го огорчила с нещо. Тогава се стараех да възстановя всяко действие, всяка дума и всяка мисъл до момента, в който бях влязла в заблуждението. На това място аз признавах своята вина и Го молех да ми прости. Научих се да правя това с нарастваща увереност, защото с това обучение в послушание аз проникнах и в тайнството на покаянието. Открих, че покаянието е дълбоко душевно и духовно разкаяние. То обхваща признаването на вината и твърдото намерение с Негова помощ да не допускаш повече тази грешка в живота си. Осъзнавайки своята слабост, аз се осланях на Неговата сила.

През този период осъзнах също и това, че такова нещо като «бяла лъжа» или «лъжа по принуда» няма. Лъжата винаги си е лъжа и винаги идва от Сатана, бащата на лъжата. Сатана обозначава лъжата по принуда като «безобидна», за да направи лъжата да се превърне постепенно за нас от привичка в навик и накрая в обичай. Лъжите павират пътя ни към изкушенията. Сатана се опитва да ни втълпи, че лъжите по необходимост се изказват от вежливост към другите. Поддавайки му се, ние се покланяме пред света, а не пред Исуса, Който сам и единствен е Истината.

Аз открих тази истина на погребението на един мой роднина и за мен тя стана началото на един нов начин на живот. Обявих война на лъжите! От този момент нататък аз се улавях и възпирах всеки път, когато ми идваше идеята да изговоря някаква лъжа. Веднъж един приятел мисионер ме покани на едно събрание, на което аз не исках да ходя. Тъкмо се канех да извиня с това, че съм планувала нещо друго, и в мен прозвуча един предупредителен сигнал. Така аз успях да се осъзная навреме. Вместо това разбрах, че спокойно мога да кажа истината, без да се притеснявам, че ще обидя някого.

- Съжалявам, но няма да дойда! - казах аз.

Един ден исках да напиша писмо на един приятел от Лондон. Почти автоматично започнах да пиша, че съм била за известно време на околосветско пътешествие поради което не съм могла веднага да отговоря на писмото му. С разтреперано перо аз направих пауза...

На път! Та през цялото време аз си бях вкъщи! Скъсах листа, хвърлих го в кошчето и започнах отначало: „Скъпи приятелю! Моля те да ме извиниш, че не отговорих веднага на твоето чудесно писмо..."

Наистина дреболии, но аз се научих, че големите изкушения се преодоляват по-лесно, ако преди това си бил добросъвестен в малките неща! Освен това животът става много по-лесен, когато не трябва постоянно да си измисляш извинения.

Бавно, но сигурно пред мен се разкриваше една светлина: Аз установих, че се опитвам да живея с Христа като с мой непрестанен придружител. Естествено това не се постигаше ей така, без усилия. Аз отново и отново се улавях, че изпадам обратно в стария си начин на живот, но продължавах напред. Така пък открих практичната страна на обещанието:

„Но първом търсете Неговото Царство и Неговата правда, и всичко това ще ви се прибави."

Евангелие според Матея 6: 33

Да, именно докато се стараех да поставям Бог на първо място в живота си, ми се даваше това, което беше най-важно за мен - Неговото присъствие!

Един ден Райшим дойде изплашена в моята стая:

- Една дама е в приемната и ви чака - каза тя.

- Коя е тя? - попитах аз.

- Ако не се лъжа, това е майката на Карим, уважаема госпожо!

Трябва да се е излъгала! Та майката на Карим не би могла да дойде тук! Вървях надолу и премислях кой друг би могъл да бъде? Но когато влязох в дневната-установих, че наистина това беше майката на моя починал братовчед. Чувайки моите стъпки, тя вдигна главата си, тръгна към мен и ме прегърна:

- Билкис - очите й се напълниха със сълзи, - аз просто трябваше да дойда и сама да ти кажа нещо. В началото аз съвсем не те забелязах, защото на погребението имаше толкова много хора. Но трябва да ти кажа колко утешаващо за мен беше твоето присъствие. Беше..., не зная как да кажа..., беше нещо ново. От теб се излъчваше някаква особена топлина.

Едва сега разбрах защо не биваше да говоря с майката на Карим по време на дълбоката й скръб. Щях да се възползвам от слабостта й. Сега положението беше коренно различно. Тихо и благо започнах да й разказвам тук, в моята приемна, какво означаваше Исус за мен и как Той бавно, но неумолимо беше променил моите стари егоистични привички в топла човечност.

- Истина е - каза жената. - Ти наистина беше съпричастна. Ти искаше да поемеш част от моята болка.

Беше едно кратко, но чудесно посещение. То ме окуражи по два начина: Първо, защото едно друго човешко същество беше забелязало промяната в мен. Второ, това направи и даде ход на един пробив в бойкота на моя род.

Той обаче не ставаше бързо. Винаги когато телефона звънеше, беше някой от моите християнски приятели. Когато веднъж, един ден преди шестия рожден ден на Махмуд, отново иззвъня телефонът, аз очаквах, че се обажда Мери Олд. Но вместо нея аз чух приятелския глас на майката на втория ми починал братовчед.

- Билкис?

- Да!

- Билкис, искам само да ти кажа колко съм ти благодарна, че помогна толкова много на съпругата на моя син. Тя ми каза, че твоите думи наистина са я успокоили. Разменихме си само още няколко приятелски думи.

През следващите седмици за кратко ме посетиха други мои роднини. Идваха и донасяха малки подаръци на Махмуд. Уж момчето беше причината за посещението им. Но въпреки това аз знаех, че това бяха само извинения. В действителност идваха, за да смекчат малко болката вследствие на бойкота. Кратките посещения бяха винаги малко сковани, но те бяха светли, добре дошли проблясъци в ужасната стена, изградена около мен.

Почти една година беше изминала, откакто се реших да следвам зова на Исуса. Как само си минаваше времето! Скоро отново щях да имам рожден ден. Една година, откакто предадох себе си на Господа и сега щях да се радвам на моето първо, истинско Рождество Христово. Естествено от времето на европейските ми пътувания аз знаех как се празнува Рождество, но никога преди това не бях почувствала какво означава от сърце да празнуваш Рождението на Исуса. Когато дойдоха Мичелови, за да ми донесат една рождествена ясла с всичките малки порцеланови фигурки, те ми донесоха и една елхичка. Заедно пяхме песента «Оh, Таnnеnbаum...» (О, елхово дръвче...), при което обзет, от възторг, Махмуд ликуваше гласно. Прислугата постави елхата в дневната и ние я украсихме с хартиени гирлянди.

Но въпреки това нещо не беше наред. Колкото и много да ме радваше тази празничност, аз не виждах истинския смисъл в нея. Премислях дали не мога да празнувам Рождество Христово по специален начин, за да дам израз и на промяната, която беше настъпила в моя живот. Тогава ми хрумна една идея. Аз можех да организирам едно парти, едно парти за всички: за мисионерите, за хората от селото, та дори и за метачите на улиците. Веднага си спомних за предупредителните гласове на моите роднини, които ме умоляваха да не изваждам на показ своята вяра. Чух и гласа на генерала, който ме уверяваше, че не може да ми подсигури официална защита ако изпадна в трудности. Знаех, че това Рождествено парти ще бъде като трън в очите на много хора. След като дълго се молих за Божието водителство, ми се струваше, че най-ясно чувствах Неговата близост тогава, когато се подготвях за това необичайно парти.

Празненството се състоя на първия ден на Рождество и предизвика голямо вълнение във Вах. Хората от селото дойдоха много рано и се събраха около Рождественото дърво. След това дойдоха мисионерите. Синов ръководеше хора. Изведнъж един прислужник съобщи за изненадващото пристигане на една леля и няколко братовчеди от Равалпинди.

Изплаших се! Как ще реагират те? Но нямаше нужда да се притеснявам за това. Те реагираха по типичния за висшето общество начин. Отначало бяха като вцепенени от ужас, след което се оттеглиха в една съседна стая, където седяха един до друг в мразовито мълчание.

Тъй като не исках да пренебрегвам никоя от групите, аз непрекъснато сновях насам-натам между двете помещения. При това се чувствах, като че ме поставяха последователно ту под студен, ту под горещ душ.

Изглежда, постоянството ми победи. Във всеки случай след известно време, някои от роднините ми се почувстваха малко по-добре. Някой дори отидоха в дневната и се присъединиха към събралите се около елхата. Все пак към края на вечерта те вече разговаряха с Мичелови и със семейство Олд, но, разбира се, не и с «уличните метачи»!

Надявах се това парти да бъде началото на една Нова Година, не по-лесна, но по-различна, тъй като директно пред мен лежаха много различни направления. Те можеха да ме въведат в проблеми, ако се впуснех по някоя погрешна пътека.

Заедно с роднините и приятелите, които от време на време нахълтваха, се появяваха и един нов вид посетители. Това бяха хора, решени да ме приведат обратно в Исляма. Имах чувството, че имаше заинтересовани зрители, които напрегнато наблюдаваха как ще реагирам на зовящите ме обратно «вкъщи» гласове. Трябваше ли да упорствам в дискретно мълчание или трябваше да кажа, какво мисля? Отново отговорът ми беше даден чрез Божието присъствие, защото колкото пъти се опитвах да не бъда тактична, толкова пъти се чувствах неприятно и бях самотна, но веднага, след като отговарях искрено и с любов, чувствах как сам Господ заставаше до мен.

Един следобед на вратата ми тихо се почука. Изненадах се, защото беше два часа следобед. -Да?

Вратата се отвори. Беше Райшим:

- Уважаема госпожо, имате посещение - каза ми тя.

В мекия й глас се долавяше смущение. Бях казала на Райшим, че не искам да ме смущават от един до три часа след обяд, но все пак това не беше заповед. Само до преди една година щях остро и грубо да й се скарам, но сега й обясних, че моето време не принадлежи повече на мен, а на Господа. Ако според нея нещо наложително или спешно изисква моето присъствие, то, разбира се, тогава тя трябва да ме извика независимо колко е часът.

- Уважаема госпожо, мъжът е англичанин. - В погледа й проблесна дяволитост. - Той каза, че иска да говори с вас за Бога.

- Добре - казах аз замислено, - ще сляза веднага.

В приемната ме чакаше един блед, рус англичанин. Направи ми впечатление, че той носеше типично за пакистанец облекло: бяла риза и надиплени панталони. Със своето бледо лице и белите си дрехи той почти се сливаше с белите стени на помещението. След като първо се извини, че е дошъл, без предварително да се е обадил и да си е уговорил среща с мен, той премина по същество. Каза, че по молба на мои роднини е дошъл от Карахи, за да се срещне с мен. Те били на мнение, че ние може да имаме общи интереси, защото той е преминал от християнството към исляма. „А, така ли? - казах си аз наум - сега разбирам. Тъй като те знаят колко харесвам англичаните, са си помислили, че ще се повлияя от мнението на един англичанин, който е станал мюсюлманин."

След дълго заекване гостът ми най-сетне стигна до целта на своето посещение:

- Госпожо - каза той, - когато един мюсюлманин приема християнството, лично за мен има нещо смущаващо и то е Библията! Ние всички знаем, че християнският Нов Завет е бил променен и вече не е това, което Бог първоначално е изявил като Свое Слово.

Англичанинът си присвояваше основните аргументи на исляма срещу Библията, а именно, че тя е била толкова много променена, че в днешната си версия е изгубила своята достоверност. Първоначалната й версия, както твърдяха мюсюлманите, се припокривала с Корана.

- Надявам се, Вие няма да си помислите, че се шегувам - казах аз, - но аз наистина искам нещо да знам: Толкова често вече съм чувала, че Библията е била променена, но досега не можах да разбера кой я е променил, кога са били направени промените и кои места от текста са засегнати?

Моят гост се облегна назад и погледна нагоре към дърворезбования таван, докато пръстите му нервно барабаняха по облегалките на стола. Той нищо не отговаряше. Беше нечестно от моя страна. Доколкото ми беше известно, на тези въпроси нямаше отговори.

- Виждате ли - продължих аз, цитирайки известни знания, които бях усвоила. - В Британския музей има прастари Библейски книги, които са били написани около триста години преди раждането на Мохамед. По всички спорни въпроси между исляма и християнството е доказано, че тези стари монускрипти са идентични с днешната Библия. Експертите са на мнение, че Библията не се различава в своите принципни показания от оригиналните текстове. Това е много важно, защото лично за мен Библията е живото Божие Слово. Тя говори на моята Душа и ме подкрепя и ободрява. Тя ме ръководи...

В средата на изречението посетителят ми се изправи. -.. и поради това - продължих аз, - непременно искам да зная дали наистина има места, в които аз съм се заблуждавала. Можете ли да ми назовете такива?

- Вие говорите за «Словото», като за нещо живо!

- Аз вярвам, че Христос е жив, ако това имате предвид? Дори Коранът ни казва, че Христос е «Словото на Бога». С голямо удоволствие бих желала да говорим за това някой път.

- Сега аз трябва да тръгвам.

Това беше. Изпратих госта си до вратата и го поканих пак да ме посети. Той, разбира се, не дойде, но други дойдоха, някои от които добре въоръжени за битката и често с погрешни тълкувания и разбирания. Никога няма да забравя мъжа, който обвиняваше християните, че имат трима различни Богове.

- Вашето така наречено Триединство е съставено от Бог, Мария и Исус! - каза той. - Вие християните казва те, че Бог е взел Мария за жена и от тази връзка се родил Исус. Бог не може да има жена! - смееше се той.

Бързо се помолих и моментално разбрах как трябва да формулирам мислите си:

- Четете ли Корана? - попитах го аз.

- Естествено!

- Тогава навярно си спомняте за мястото, където Коранът разказва за това, как Христос прие Духа на Бога? - досега често се бях питала как Коранът беше дошъл до тази чудесна истина. - Вие навярно сте чули за Саду Сондар Синг, вярващ индус, на когото Христос се явил във видение. Исус му обяснил Триединството по следния начин: „Така както в слънцето се съдържа както светлината, така и топлината, но светлината не е топлина и топлината не е светлина, но двете са едно, макар и да се проявяват по различен начин, така също Аз и Святият Дух произлизаме от Отца и носим на света едновременно светлина и топлина... и макар и трима ние не сме трима, а сме Едно, така както и слънцето е едно."

Когато свърших, в стаята бе тихо. Гостът ми беше потънал в мислите си. Накрая той се изправи, благодари ми за това, че му бях посветила толкова много време, и мълчаливо напусна къщата.

Докато гледах как тази самотна фигура върви по каменната алея към изхода, ме занимаваше въпросът, дали моите разговори с хора като англичанина и този човек ще бъдат използвани от Бога за постигане на Неговите цели? Тогава аз не можех да разбера защо никога повече нямаше да чуя нищо за тях. Но вероятно аз даже не трябваше да разсъждавам върху тези неща, защото те не бяха съществени за мен. Единственото нещо, което би трябвало да има значение за мен, беше въпросът моето послушание. Ако Бог изискваше от мен да говоря с тези хора, то аз просто трябваше да го направя.

Когато зимата умираше, а пролетта се раждаше, Бог ми подари и още един начин, по който можех да говоря за Него. Аз пътувах до Лахор и при едно странно, нищо неговорещо ми посещение при моя син Халид аз купих сто Библии, които исках да подарявам на всеки, който прояви интерес. Купих и известно количество християнски трактати, които раздавах при всяка отдала ми се възможност. Дори оставях по няколко в заведенията. Когато веднъж се върнах в едно от заведенията, забелязах, че малката купчинка от трактати беше изчезнала, но поглеждайки към кошчето, видях, че оставените листове бяха смачкани и хвърлени там.

„Господи, толкова е безсмислено - казах си аз. - Наистина ли правя това, което Ти искаш от мен? Защо поне един единствен път не мога да видя дали има успех от това, че говоря за Теб? Та ето има толкова случаи: англичанина мюсюлманин, генерала и всички от прислугата ми, които избягаха, и безбройните случаи, в които съм говорила с приятели и роднини, но нито веднъж досега не съм видяла някакви плодове от тези мои усилия. Господи, толкова е загадъчно! Аз просто не мога да разбера защо Ти не ме употребяваш като Свой свидетел."

Докато се молих, съвсем ясно почувствах Божието присъствие в стаята. Сякаш Той ме изпълваше със сила и успокоение. В сърцето си ясно чух Неговия отговор:

„Билкис, искам да те попитам един въпрос. Спомни си точно за всичките случаи, когато ти си говорила със свои роднини и приятели. Спомни си за случаите, когато ти си оставила да ти гостуват хора, искащи да дискутират с теб. По времето на тези посещения ти чувстваше ли Моето присъствие?"

„Да, Господи! Наистина го чувствах."

„Аз присъствах там тогава, нали?"

„Да, Господи!"

„Тогава задоволи се с това. С приятелите често е така, с роднините също. Резултатите не трябва да те занимават и безпокоят. Търси Моята близост, не успехите!"

Така аз продължих да живея, както и досега. Странното е, че този период беше много вълнуващ и беше време, когато станах по-силна. След като с Божия помощ моето внимание не беше вече насочено върху «успеха», а върху «Неговото присъствие», аз с удоволствие приемах приятел след приятел, роднина след роднина нямаше вече защо да се чувствам неудовлетворена и напрегната. Научих се да намирам и да се възползвам от благоприятните възможности. Независимо от това, дали разговорът се въртеше около политика или мода, аз винаги се молех Бог да ми подари някой въпрос, за който можех да се хвана и да пренасоча разговора към Него. Веднъж например с една моя племенница се заговорихме за моя бивш съпруг, който сега беше пакистански посланик в Япония.

- А ако сега Халид дойде при теб? - попита ме тя усмихваща се, леко повдигнала едната си вежда.

Погледнах я директно в очите:

- Ще го поздравя с «добре дошъл» и ще го нагостя с чай и сладкиши.

Племенницата ми ме гледаше невярваща на ушите си.

- Аз му простих - продължих аз - и надявам се той също да ми е простил, защото и аз също така го нараних.

- Как така си могла да простиш?

Племенницата ми знаеше, че раздялата ни беше много проблематична. Обясних й, че със сигурност със собствени сили аз не бих могла да му простя.

- Знаеш ли - казах й аз, - Исус приканва всички нас да дойдем при Него със своя товар. Исус взе от мен товара на моята омраза.

Племенницата ми известно време седя така мълчаливо:

- Да - каза тя след това и допълни, - това е едно християнство, за което аз никога нищо не съм чувала. Ако ти продължаваш да говориш така, то аз ще стана първата, която ще иска да чуе нещо повече за този твой Исус.

Но и тук бях разочарована. Навярно бях очаквала твърде много. Вярвах, че моята племенница наистина един ден отново ще се заинтересува от тази тема, но тя никога повече не го направи.

През това време все по-често се случваше, че Божията близост се отдръпваше от мен. Аз попадах в мрежите на Сатана, който ми даваше убеждението, че аз наистина добре се аргументирам и че моето доказателство е дълбоко обосновано.

Един ден например един мой приятел ме попита: Защо си мислиш всъщност, че си толкова изключителна? Та ти трябва да признаеш, че ние всички се молим на един и същ Бог независимо от това, дали сме християни, мюсюлмани, хиндуисти, будисти или юдеи. Навярно ние му даваме различни имена и се приближаваме към Него от различни посоки, но в края на краищата Той е същият Бог.

- Ти смяташ, че Той е като един планински връх, нагоре към който ни водят различни пътеки?

Той се облегна, току-що взел чашата си чай, и кимна с глава. Тогава аз преминах в нападение.

- Така - казах аз, - той навярно е един планински връх, но има само един път, който води до Него, а именно Исус Христос. Господ казва: „Аз Съм пътят, истината и животът!" Той не каза „Аз Съм само един път" - и добавих още по-остро - а „пътят".

Моят приятел постави своята чаша чай обратно на масата, направи една гримаса и поклати с глава.

- Билкис - каза той, - поне веднъж казвал ли ти е вече някой, че ти все още можеш да бъдеш и твърде горделива.

Веднага знаех, че човекът, седящ срещу мен, говореше за Бога. Моите аргументи бяха добри. Те се основаваха на Библията и бяха правилни, но Святият Дух ме беше напуснал. Билкис имаше право. Билкис изваждаше нещата в истинската светлина. Бързо отправих към небето една молитва на покаяние и помолих Бог да поеме водителството в разговора ни.

- Съжалявам - усмихнах се аз, - ако като християнка съм била толкова арогантна. Това означава, че не съм постъпила така, както Христос би желал. Колкото повече научавам за Христос, толкова повече имам нужда от мъмрене. Господ трябва да ме научи на още толкова много неща и в този момент съм сигурна, че сега Той говори чрез теб.

Гостът ми си отиде. Може би се беше приближил малко повече до Господа, а може би не. Съмнявах се, че някога щях да разбера повече за това, но осъзнах, че стъпка по стъпка, понякога дори и по болезнен начин аз трябваше да се науча да слушам и да бъда послушна.

Тогава една нощ аз отново имах едно от онези ужасяващи преживявания, които често ми се случваха след моето обръщение. Бях в стаята си и се приготвях да си лягам, когато изведнъж почувствах една мощна зла сила, стояща до прозореца на спалнята ми. Веднага мислено се обърнах към моя Защитник и получих предупреждението Му да не се приближавам много близо до прозореца. Аз коленичих и Му се помолих Той да ме закриля така, както квачката закриля пиленцата си, и веднага почувствах мощното покривало на Неговата защита. Когато станах, нещото от прозореца беше изчезнало.

Следващата сутрин аз отидох у Мичелови. Слънцето ярко осветяваше тяхната улица. Все още се молех вътре в себе си. Когато вече отивах към входната им врата, започнах да се колебая дали въобще трябва да споменавам за това, което се беше случило. Страхувах се, че няма да могат да ме разберат.

Синов ме прегърна на вратата и след това ме погледна въпросително.

- Билкис, какво се е случило?

- Да - започнах аз, - защо на някой непрестанно им се случват ужасяващи неща, и то когато вече са станали християни?

Тя ме покани в дневната, където седнахме:

- Не зная точно какво искате да кажете с това - каза тя многозначително. - Някой заплашва ли Ви!?

- Не някой - отговорих аз, - а «нещо»!

- А така ли? - каза тя, стана, взе Библията си и прелиствайки я, седна отново. - Тук, в Посланието на Ап. Павел към Ефесяните 6: 12 е написано нещо и за тези «неща» - каза тя и започна да чете: „Защото нашата борба не е срещу кръв и плът, но срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесните места."

Тя погледна към мен.

- Това трябва да е - казах аз и й разказах за моето снощно изживяване.

Тя ме слушаше умислена, след което ме посъветва:

- Навярно трябва да разговаряте за това и със семейство Олд!

- Ах - отговорих й нервно, смееща се, - съвсем не знам дали изобщо трябва да говоря за това!

Така се чувствах и вечерта, когато се събрахме заедно със семейство Олд. Реших изобщо да не засягам тази тема. Само ще се изложа, мислих си аз. Навярно всичко е било само внушение. Когато обаче седяхме с Мери пред камината, аз трябваше все пак нещо да кажа. Опитах се да подхвана с един безгрижен тон.

- Мери, вчера вечерта ми се случи нещо комично - казах аз. - Преживях нещо ужасно, което не мога да си го обясня.

Съпругът й Кен седеше, както обикновено, до прозореца по своя непринуден начин и четеше от една книга. Когато ме чу да говоря, той остави книгата си, погледна към нас и след като почувства моето колебание, ме прекъсна по свойствения си спокоен начин, насърчавайки ме да разкажа цялата история. Когато свърших, се опитах да се засмея:

- Навярно и вчера съм яла прекалено много къри!

- Не омаловажавайте нещата, чрез които Господ и в бъдеще ще ви води - каза той. - Свръхестествени неща наистина се случват.

Кен обиколи дивана и седна в един фотьойл срещу нас. Лицето му беше сериозно. Той обясни свръхестественото присъствие на злото и начините, по които Бог му позволява да се докосне до някой човек и да го изпита. Като пример от Стария Завет Кен посочи как Бог разреши на дявола да нападне Йов и как в Новия Завет Исус беше изкушаван.

И в двата случая става въпрос за изпитания. И в Двата случая изкушаваните от дявола се отличаваха със своята подчертано решителна вяра в Бога и с това, че те излязоха като победители от тези изпитания.

Процесът на моето обучение напредваше бавно, но това, което не знаех, когато с благодарност разсъждавах върху поученията на Кен, беше фактът, че Бог току-що беше започнал с мен един нов начин на обучение.

Все повече и повече аз оставах сама, но въпреки това не бях самотна. Все повече отделяна от моето собствено семейство, аз ставах част от една по-голяма фамилия готова винаги да ми помогне. Колкото повече бях отделяна от корените си, които във Вах означаваха толкова много за мен, толкова повече и повече бях вкоренявана в един нов град - небесния Ерусалим.

На основание на изпитването на моята издръжливост и постоянство Бог винаги отново и отново ме поставяше в ситуации, в които трябваше да уповавам единствено и само на Него.