Шишманов 1914: Шишманов, Ив. Д. Тарас Шевченко, неговото творчество и неговото влияние върху българските писатели преди Освобождението. София, 1914

Шишманов 1914: Шишманов, Ив. Д. Тарас Шевченко, неговото творчество и неговото влияние върху българските писатели преди Освобождението. София, 1914.

Преди излагането на хронологията на честването на юбилеите на Тарас Шевченко у нас бих искал да ви върна в онези години, когато името на емблематичния за украинската култура, литература и история поет, художник и общественик тепърва започва да попада в полезрението на зараждащата се българска интелигенция.

Българските творци Любен Каравелов (1834-1879) и Райко Жинзифов (1839-1877) са първите, върху които Тарас Шевченко оказва положителното си влияние. Влиянието върху формирането на българската културна идеология, което оказва Шевченко, става опосредствено. Л. Каравелов и Р. Жинзифов правят първите преводи на произведенията на Т. Шевченко, като по този начин съзнателно или недотам съзнателно следват творческия му пример. Шевченковите произведения са познати най-напред на онези български творци, които са имали пряк досег с Руската империя и най-вече със земите на днешна Украйна. И Любен Каравелов, и Райко Жинзифов, и Христо Ботев са преминали през Одеса, градът-символ на Черноморска Украйна (Сорт. мат. по Русакиев 1964). Макар и живеещи и творящи в относително различна културна и езикова среда, силно впечатление на българските писатели-възрожденци прави именно начинът, по който произведенията на Шевченко въвеждат нови за украинската литература теми и жанрове, а украинският език се бори за независимост и място в регионалната и световната литература – все неща, потребни и на тогавашната българска литература и култура.

Факторите, които благоприятстват влиянието на Шевченковите произведения върху възрожденските и следвъзрожденските писатели и поети, са най-вече образите, които украинският творец създава в своите балади и поеми, защото те са близки и на писателите в България. Това са просякът-певец, който изплаква народните болки, майката-робиня, озлочестената девица, селянинът, вдигнал нож срещу пана, волният запорожки казак. Българските творци от Възрожденската епоха, подобно на Тарас Шевченко, се чувстват „кобзари” и „гуслари” и се стремят в стиховете си да изразяват въжделенията на народа, давайки израз на обичта, мъката и протеста си (Русакиев 1964: 101).

Преводите на Шевченкови творби на български език се появяват за пръв път пред 60-те и 70-те години на ХІХ век. Райко Жинзифов, Любен Каравелов и Петко Р. Славейков следват своите идейно-естетически позиции и превеждат произведения, които имат баладно-романтичен характер, такива, които са свързани с фолклорните традиции и такива, които са написани въз основа на мотиви от народни песни, предания, легенди.

След Освобождението през 1878 г., творчеството на Тарас Шевченко и пътят му към България сякаш остават встрани от вниманието на българските писатели, тъй като тогава те са заети с решаването на други въпроси, породени от новата историческа и политическа реалност. Чувствително се променят нещата около стогодишнината от рождението на украинския гений. През 1911 г. Стилиян Чилингиров (1881-1962) прави превод на „Ой, гляну я, подивлюся” и на „Заповіт”. През 1912 г. той публикува още три превода – на „Думи мої, думи мої, лихо мені з вами”, „Минають дні, минають ночі” и „Один у другого питаєм”. През юбилейната 1914 г. е отпечатано произведението „В неволі, в самоті немає”. Именно тогава започва и активната преводаческа и изследователска работа на Ст. Чилингиров върху творчеството и личността на Тарас Шевченко, които продължават години (Сорт. мат. по Русакиев 1964).

По повод юбилея българската периодика публикува поредица преводни статии, интересни с аналитичния си подход, като тази на датския изследовател Георг Брандес „Тарас Григорович Шевченко” (сп. „Земеделска мисъл”, бр. 2, 1914 г.), на руския критик Василий Лвов-Рогачевски „Огненото слово” (в-к „Борба”, бр. 8, 1914 г.), на Константинас Мустейкис „Т. Г. Шевченко” (сп. „Листопад”, бр. 26-28, 1914 г.) и на българските критици Димитър Толмачов (в-к „Демократичен преглед”, бр. 2, 1914 г.), на Моско Москов (сп. „Българска сбирка”, бр. 4, 1914 г.) и други, които обаче имат по-информативен характер. Като цяло, през юбилейната 1914 г. са поставени здрави основи на изучаването на Шевченко в България. Тогава започва да се говори за българско-украинските литературни връзки, които започват след запознаването с творчеството на Шевченко през 60-те и 70-те години на ХІХ век (Власенко 2012: 21).

Следващият период в историята на българско-украинските културни и литературни връзки хронологически е между двете Световни войни. Той е белязан от силна политизация, идеологически противопоставяния, причинени от събития като Октомврийската революция през 1917 г. в Русия, националноосвободителното движение в Украйна през 1918-1920 г., Септемврийското въстание през 1923 г. в България. В началото на 20-те години на ХХ век статии и изследвания за Шевченко в България се печатат най-вече на страниците на двуседмичното издание „Украинско-български преглед”, основано през 1919 г. от български литературоведи-слависти и представители на украинската имиграция. Една от първите статии, публикувана там, е речта на д-р Иван Шишманов по случай 59-тата годишнина от смъртта на Т. Шевченко. В нея авторът отбелязва съществуването на „политическия украински въпрос”, макар че акцентът е поставен върху всеславянското и световно значение на наследството на Шевченко.

През 20-те и 30-те години на ХХ век в българската преса се появяват немалко статии на руски политически емигранти като Анатолий Шулговски, Иван Орлов, Дмитрий Гаврийски, в които творчеството на Шевченко е осветено в антисъветска светлина. В статията на Пьотр Бацили (в-к „Литературен глас”, бр. 238, 1934 г.) поезията на Шевченко е разгледана като „явление на областната, регионална (...) част от руската литература”. От 1934 г. насетне творчеството на Шевченко е погледнато през призмата на българската марксистка критика, която третира произведенията му като борба срещу царската власт и за класово равенство. Стига се дотам, че Марко Марчевски написва статията „Певецът на украинските роби и на кого принадлежи той?” (в-к „Работнически литературен фронт”, 1 април 1934 г.), в която авторът характеризира Шевченко единствено като борец срещу царизма и помешчиците и принадлежащ „на ония, които сега строят в родината му социализъм” (Власенко 2012: 23).

В руската историография украинската емиграция в България или въобще не е отделена от руската, или се разглежда като нейна неразделна част. Такова мнение изказва Милан Йованович, сръбски специалист по история на руската емиграция на Балканите (Венгловский 2013: 44). Поради това цитираните по-горе мнения са последица от опитите за обезличаването на украинската отделност от страна на руската интелигенция в и извън страната.

През 1928 г. в ежеседмичника „Тризуб“ (издание на украинската имиграция, излизало между 1925 и 1940 г. в Париж) е поместено съобщение, че Украинското културно обединение в София организира панихида по случай смъртта на Тарас Шевченко в православния храм „Св. св. Кирил и Методий“. В акцията вземат участие членовете на украинската диаспора, като сред тях са бившата актриса в Украинския държавен театър Людмила Дуке, преподавателят в Софийската духовна семинария Никитюк (малкото му име е неизвестно), студенти от местните университети, а също и представители на българската културна общност и на Министерството на просветата на Царство България. Сред тях са бившият посланик на България в Украйна проф. Иван Шишманов, Никола Балабанов, Васил Стефчев, Иван Добринов. Заупокойната молитва е отслужена от протойерей Хараламбев с участието на мъжки хор, съставен от украински певци.

На 12 май същата година Украинското културно обединение в София организира тържествена акция, в която участват и български обществени дейци. Празникът е открит с рецитал на стихове на Т. Шевченко. В началото е прочетено произведението „Заповіт“. Стиховете са четени на украински и български език. С встъпително слово излиза Дмитро Шелудко, работил в украинската легация в София, който отбелязва, че Тарас Шевченко е оказал влияние на българския възрожденски писател Любен Каравелов.

На 9 март 1930 г. украинското дружество в София за пръв път отбелязва рождената дата на Тарас Шевченко, съвместявайки честването на провъзгласяването на независимостта на Украйна. На този ден се състои панихида и тържествено събиране (Власенко 2012: 21).

Последното съобщение на страниците на „Тризуб“ за провеждането на Шевченковите празници е от 1936 г. В обявата на Украинското дружеството се казва, че на 8 март същата година е била отбелязана 75-годишнина от смъртта на поета. На възпоминанието са присъствали представители на Украинското дружество в София, Украинското културно обединение, Софийското казашко дружество начело с атаман Кудинов и на Българската армия с делегат о. з. полк. Влаевски.

През 1939 г. се навършват 125 години от рождението на Тарас Шевченко. Този юбилей е широко отбелязан в България. Това става с поредица статии в печата, като най-отличаващите са на Тодор Павлов „Проблемът Шевченко” (в-к „Заря”, 13 май 1939 г.), където е представен интернационалният характер на творчеството му и значението му за борбата на трудещите се в България против социалната несправедливост и неравенство и тази на Георги Бакалов „Шевченко и руската демокрация” (в-к „Заря”, 22. май 1939 г.), в която се акцентира върху участието на поета в освободителното движение в Русия. Появява се абсурдното твърдение, че Тарас Шевченко е бил с леви (тоест комунистически) убеждения.

Сериозен принос в изучаването на наследството на Т. Шевченко и популяризирането на творчеството му в България става статията на Людмил Стоянов „Великият украински поет Тарас Шевченко” (в-к „Култура”, 18 март 1939 г.), а също и статията на Камен Зидаров „Тарас Григорович Шевченко” (в-к „Заря”, 18 март 1939 г.). Интересни и нови мисли са представени в статиите на Георги Белев „Вечен като народа”, на Минчо Дилянов „Тарас Шевченко и Христо Ботев”, на Людмил Стоянов „За правда и свобода”. Всички те са публикувани през пролетта на 1939 г. в специално издадения в София бюлетин „Тарас Шевченко”, в чието списване вземат участие известни български творци, учени и граждански дейци. Също през 1939 г. в Украинската ССР е публикувана статията на българския емигрант Величков² „Шевченко и българската литература през 60-те и 70-те години на ХІХ век” (сп. „Советское литературоведение”, бр. 4, 1939 г.) (Русакиев 1964: 105).

В юбилейното издание „Тарас Шевченко” под заглавието „Четири песни” е публикувана подборка от стихове: „Закувала зозуленька”, „Думи мої, думи мої, лихо мені з вами”, „Подражаніе сербському” и „Ой, умер старий батько” в превод на Людмил Стоянов, „До Основ’яненка” в превод на Камен Зидаров, „Думи мої, думи мої, лихо мені з вами”, „Мені одинаково, чи буду”, „Заповіт” в превод на Ангел Тодоров, „Ой, маю, маю я оченята”, „Ой, на горі роман цвіте” в превод на Богомил Райнов³ и „Маленкій Мар’яні” в превод на Мария Грубешлиева. Всички тези преводи, въпреки разните смислови и/или художествени намеси свидетелстват, че се е повишило нивото на преводаческото изкуство в България и творчеството на Шевченко е достигнало в голяма степен до българския читател.

След Втората световна война и присъединяването на България към социалистическите държави, интересът на българските учени, критици и творци към личността на Тарас Шевченко и влиянието му върху българската литература се повишава. Първите публикации се появяват в средата на 40-те години на ХХ век – сред тях са статиите на Стефан Каракостов „Тарас Шевченко и българската литература“ (сп. „Българо-съветска дружба“, №3, 1946 г.) и на Ангел Тодоров „Славянските поети – борци за свобода“ (в-к „Ведрина“, 19 септември 1947 г.). Като цяло, в края на 40-те и през целите 50-те години на ХХ век статиите, публикувани за Тарас Шевченко, са с положителен знак. За това свидетелстват и заглавията им: „Тарас Шевченко, великият украински поет“ (в-к „Изгрев“, 7 март 1951 г.), „Тарас Григориевич Шевченко, великият народен поет-революционер“ (в-к „Отечествен фронт“, 10 март 1954 г.), „Гениалният син на Украйна“ (в-к „Труд“, 10 март 1956 г.) (Русакиев 1964: 52).

Сериозен принос за изследването на творчеството на Шевченко и мястото му в България дава славистът Симеон Русакиев. В неговия труд „Тарас Шевченко и българската литература“ (София, 1964 г; превод на украински 1968 г.) авторът е използвал много архивни материали, анализирал е преводите на Шевченко на български език през годините, а също така са цитирани много статии за живота и творчеството му, които са излизали в България.

Още през 50-те години на ХХ век Димитър Методиев започва активно да превежда творчеството на Тарас Шевченко, дори онези негови произведения, които вече са излизали на български език. През 1956 г. в негов превод е издаден сборникът „Избрани произведения“, а през 1960 г. – „Избрани произведения“ в два тома. През 1964 г. излиза сборникът „Кобзар“, където са поместени почти всички творби на Шевченко. Преводите на Димитър Методиев се отличават с висока художествена стойност, те дават на българския читател достатъчно пълна представа за непосредствения талант и специфичния светоглед на Шевченко (Власенко 2012: 23).

150-та годишнина от рождението на Тарас Шевченко е отбелязана в България с публикации и литературни вечери. Делегация от български писатели и поети участва в юбилейните тържества през 1964 г. в Украинската ССР. На Международния форум на културните дейци реч произнася Симеон Русакиев.

Интересни изследвания за украинско-българските литературни връзки и значението на Шевченковото творчество за българската литература са публикувани в Съветския съюз през 80-те години на ХХ век. В петтомния сборник „Українська лiтература у загальнослов’янському i свiтовому лiтературному контекстi“, съставен от колектив на Института за литература „Тарас Григорович Шевченко“ при Академията на науките на Украинската ССР в І том са поместени два раздела – „Українсько-болгарськi лiтературнi взаємини кiнця 19-го – початку 20-го столiття и „Українсько-болгарськi зв’язки другої половини 19-го столiття“ с автори Климчук и Москаленко.

След 1989 г., когато в България настъпват демократичните промени, темата за Тарас Шевченко отново остава за кратко в периферията на интересите на литературните среди. Откриването на профил „Украинистика” към специалността „Славянска филология” в Софийския университет „Свети Климент Охридски” през 1996 г. възражда интереса към украинския поет в по-тесните академични среди.

Важен момент за традициите в почитането на паметта на Тарас Шевченко в България е откриването на неговия паметник. Това се случва през пролетта на 2009 г. на централния софийски площад „Възраждане”. След поставянето на монумента, той се превръща в основна точка не само на честванията на Шевченко, но и на всички събития, организирани и свързани с украинската диаспора в България.

В заключение бих искал да подчертая, че 200-годишният юбилей на Тарас Григорович Шевченко получава своето заслужено внимание и сред българската академична общност и цялата общественост. Освен Международната научна конференция „Шевченково утро“, по време на която се представя настоящето изследване, 200-годишнината бива отбелязана в различни градове на България. В централната сграда на БАН е открита изложба „Тарас Шевченко и България“, подготвена от учени от Научния архив на БАН съвместно с Националния музей „Тарас Шевченко“ в Киев и Посолството на Украйна в Република България. Тази изложба бе представена по-късно в Народната Библиотека в Пловдив, в Културния център „Морско казино“ в Бургас, в Доходното здание в Русе. Инициативите за отбелязването на годишнината от рождението на Тарас Шевченко продължиха със засаждането на дъб в градския парк в Добрич и на същото дръвче в градинката до паметника на поета в София. В този смисъл е важно да посочим мястото на украинския символ у нас, както и да продължим да го поддържаме и показваме. Богатото му литературно и художествено наследство е с особена стойност, която показва мащабността на неговите постижения. Приносът му е важен не само за украинската или славянската, но и за световната култура и литература.

Симеон Русакиев е роден през 1910 г. в гр. Нови пазар в семейството на трудови хора. За известно време той е изключен от Софийския университет и става професионален актьор. По-късно е уволнен като учител за „противодържавни идеи“ и е изпратен в концентрационен лагер, където маларията заплашва живота му (Цонев 1982). Завършва Славянска филология в Софийския университет „Климент Охридски“. След 1944-та няколко години е учител и инспектор по български език и литература в Министерството на просветата, а след това започва работа като асистент по руска и съветска литература в новооснованата руска филология в Историко-филологическия факултет на Софийския университет (Пак там). През 1950 година С. Русакиев става доцент, а от 1954 година е вече професор в Катедрата по руска литература, която дълги години завежда (1967–1975). През 1965 година защитава докторска дисертация в Украинската академия на науките със заглавие „Тарас Шевченко и българската литература“. В периода 1953-1958 г. е заместник-ректор на Софийския университет. Проф. Русакиев е и главен редактор на списание „Език и литература“ от 1950 г. (Михмед, Сайковська 2010).

Доц. Йордан Цонев казва за професора, че: „Много умело и сполучливо той съчетава своята лична научноизследователска работа със стимулиране, ръководене и довеждане до желания резултат на научноизследователската работа на другите: негови колеги, асистенти, аспиранти, студенти, дипломанти“ (Цонев 1982: 13) и че „не престава да пише и усъвършенства своите лекции, да подготвя спецкурсове, да привлича студентите в аудиториите с богатството и дълбочината на знанията си, с възможностите си да импровизира, със способностите си да бъде винаги съвременен и актуален“ (Пак там: 8-9). Той „е любим преподавател за студентите“ (Пак там: 8) и „умее да бъде занимаващ и увличащ“ (Пак там). По думите на доц. Й. Цонев според Симеон Русакиев „не може да бъде добър преподавател онзи, който сам не добавя нещо ново към утвърдените истини“ (Пак там: 11).

С. Русакиев е автор на редица статии, студии и очерци за някои от най-видните съветски поети и писатели – Максим Горки, Владимир Маяковски, Валерий Брюсов, Сергей Есенин, Александър Серафимович, Дмитрий Фурманов, Алексей Толстой, Александър Фадеев и други (Цонев 1982). Учебникът по руска литература от края на XIX и началото на XX век е плод на дългогодишната му работа върху творчеството на руските писатели от този период (Пак там). Изследователят се интересува и от „някои творци на руската класическа литература като Некрасов, Чехов, Достоевски“ (Пак там).

Изследванията на Симеон Русакиев „Петко Славейков и руската литература“, „Значението на Великата октомврийска революция и на съветската литература за развитието на положителния герой в българската литература“, „Съветската литература в България“, „Людмил Стоянов и съветската литература“, „Маяковски и развитието на българската литература“ (монографично изследване) показват въздействието на руската класическа и съветска литература върху българския литературен процес или върху някои български писатели (Пак там). Той също така е автор на „Христоматия по руски фолклор“ (Пак там).

Доц. Ивайло Петров споделя, че Симеон Русакиев „е основоположник на дисциплината „Руска съветска литература“ (Петров 2001: 66). И. Петров добавя също така, че: „Под ръководството на проф. С. Русакиев са подготвени много специалисти по история на руската литература на XX век… С проф. П. Динеков в съавторство написват работа, посветена на творчеството на Петко Славейков. С проф. Г. Веселинов съвместно превеждат поемата „Кому на Руси жить хорошо?“ Много са му давали срещите беседи с професорите Стоян Стоянов, Велчо Велчев, Михаил Арнаудов“ (Пак там).

По думите на И. Петров: „Творческият път на Симеон Русакиев започва с публикации на стихотворения, рецензии и статии в български периодични списания. Може би затова винаги се е интересувал от съвременната българска литература… В библиотеката му се съхраняват много книги с автографи на български писатели и поети… Като обобщава своите наблюдения в книгата „Руска литература. Дооктомврийски период (1890-1917)“, реализирана в две издания от 1971 г. и 1976 г., проф. Русакиев се стреми да намери свой, оригинален подход към композицията на този учебник, важен и необходим за българските студенти“ (Пак там: 67).

Първото издание на еднотомната „История на руската съветска литература“ под редакцията на проф. П.С. Виходцев излиза в началото на 70-те год. Проф. Русакиев не успява да напише втора част на тази книга (Пак там).

С. Русакиев отделя много внимание на изследването на украинската литература и историята на украинско-българските литературни и културни взаимоотношения, като неговите научни трудове са посветени на отделни въпроси на украинския литературен процес (Михмед, Сайковська 2010). Ученият проследява особеностите на поетиката на творчеството на украинските писатели Тарас Шевченко, Платон Воронко, Марко Вовчок, като разглежда тези особености в контекста на литературното развитие и в същото време съотнася тези явления с българския, а още по-широко – със славянския литературен и културен контекст (Пак там).

Началото на своята монография „Тарас Шевченко и българската литература“ Симеон Русакиев започва с очерк за Тарас Шевченко, който „цели да покаже израстването на поета като неповторима творческа индивидуалност, като велик революционер демократ, да разкрие развитието на неговия метод и художествена специфика, да изтъкне животворната сила на Шевченковата литературна традиция“ (Русакиев 1964: 6).

В този труд изследователят описва голямото влияние на стиховете на Шевченко върху творчеството на редица български писатели, най-вече върху произведенията на поетите-преводачи Райко Жинзифов, Любен Каравелов, Петко Славейков и др. (Русакиев 1964).

Симеон Русакиев пише отделни статии, свързани с българската литература. Сред тях са „Лириката на Цанко Бакалов“, „Художественото майсторство на Венко Марковски“ и др. (Цонев 1982).

През 1956 г. Българската академия на науките издава „Сборник народни умотворения и народопис“ от проф. Симеон Русакиев и както казва Димитър Шишманов: „Голямата част от сборника представляват народни песни на малоазийските българи, бежанци в Новопазарско, записани от проф. Русакиев през 30-те години“ (Шишманов 2001). Това са 328 на брой песни, изпълнявани от българки и българи от малоазийските села Гьобел, Коджа бунар, Сьоют, Киллик, а също така такива, които са от други български села в Мала Азия (Пак там). Според Димитър Шишманов: „Удивително е сходството на тези песни с вариантите им в различни краища на България“ (Пак там).

Проф. Симеон Русакиев е един от основателите, а също и вицепрезидент на Международната асоциация на преподавателите по руски език и литература и първи председател на Дружеството на русистите в България, с което допринася много за изучаването и популяризацията на руската култура (Петров 2001). Удостоен е със званието „Доктор хонорис кауза“ на университета в гр. Лодз, Полша за научноизследователската си и преподавателска работа (Пак там).

Няколко години той работи като преподавател и ръководител на катедрата по литература във Висшия педагогически институт в гр. Шумен (Цонев 1982). Дисциплината „История на руската литература от XX век“ се изучава в Софийския, Пловдивския, Великотърновския и Шуменския университет благодарение на проф. Симеон Русакиев (Петров 2001).

Трудовете на професора, свързани с живота и творчеството на Тарас Шевченко и с творчеството на други украински писатели, а също така отразяващи взаимодействието между украинската и българската литература, са описани в подробна библиография от доц. Ивайло Петров: „Тарас Шевченко“ (Работническо дело, бр. 70, 1951 г.), „Великият певец на Украйна“ (Българо-съветско единство, бр. 10, 1954 г.), „Съветски литературовед за украинско-българските литературни връзки“ (Език и литература, 1959, кн. 2, с. 151-153), „Украинската класическа поезия“ (В: Украинска класическа поезия. Антология. С., 1959, с. 5-23), „Научни изследвания върху творчеството на Шевченко“ (Език и литература, 1962, кн. 2, с. 65-67), „Две поеми на Платон Воронко върху българска тематика“ (Львiв, 1961, Език и литература, 1963, кн. 2, с. 13-26), „Шевченко и развитието на нашата предосвобожденска поезия“ (Език и лит., 1963, кн. 5, с. 35-54), „Вапцаров на украински. Н. Вапцаров. Пiснi про людину“ (Львiв, 1961, – Език и лит., 1963, кн. 4, с. 83-86), „Българската тема в творчеството на Платон Воронко“ (В. Славистични студии. С., 1963, с. 359-379), „Тарас Шевченко и българската литература“ (С., Наука и изк., 1964), „Платон Воронко. Личност и творчество“ (В. Год. на СУ, Том LVIII, 2, 164 С. Наука и изкуство 1964, 242 с.), „Роль Тараса Шевченка в развитии болгарской поезии епохи, предшествуюшей освобождения Болгарии“ (В: Шевченко и мировая культура – М., 1964, с. 189-211), „Синтетичен труд върху историята на украинската литература“ (Език и лит., 1965, кн. 5, с. 88-92), „Капитален труд за живота и творчеството на Марко Вовчок“ (Език и лит., 1965, кн. 6, с. 35-36), „Новите поетични творби на Платон Воронко“ (Език и лит., 1973, кн. 1, с. 45-53)/Платон Воронко. Лiт.-критичний нарис (Київ, Рад. письм., 1973 р.), „Студии в областта на украинската литература. Рецензия“ (Език и лит., 1973, кн. 2, с. 66-69) (Петров 1982: 17-25).

2. 
   
   Каталог: widgets -> Filemanager -> uploads -> anon
   anon -> Програма „Развитие на човешките ресурси
   
   
   
   Изтегляне 1.17 Mb.
   
   Сподели с приятели: