Алманах б ъ л г а р с к а у к р а и н и с т и к а

Софийски университет „Свети Климент Охридски“

Катедра по Славянско езикознание

бул. „Цар Освободител” 15, София, 1504

Личността и творчеството на Тарас Шевченко имат голямо значение за общественото и литературно развитие на българите. Редица наши възрожденски поети и писатели са повлияни от неговото поетично майсторство, а преводите на творби му намират широк отзвук сред интелигенцията още през средата на 70-те години на XIX век. От тези години датират и първите публикувани преводи на Шевченко на български език. Съгласно проучванията на редица изследователи отделни българи се запознават с творчество на украинския поет и по-рано. В годината, в която Т. Шевченко е арестуван и заточен (1847), в Киев учат около петдесет души българи (Русакиев 1964: 53). Този факт дава основание да се смята, че най-вероятно те са се запознали с неговите ранни произведения още тогава. А когато се завръщат в родината си, най-често ставайки учители, те четат на своите ученици стиховете на Тарас Шевченко в оригинал или на руски език.

От украинска страна темата за влиянието на Тарас Шевченко върху българските възрожденски поети също е изследвана в трудовете на Дмитро Шелудко „Впливи Шевченка на Любена Каравелова“ през 1928, от Евген Кирилюк „Шевченко і болгарська література“ през 1958, Олга Шпильова „Т.Г.Шевченко і болгарська література“ 1963 и други.

Първият преводач на Тарас Шевченко на български език е писателят Райко Жинзифов. Още докато следва в Москва през 1863 г. той издава книгата „Новобългарска сбирка“, която съдържа негови авторски стихотворения и превода на 6 творби на Т. Шевченко. Райко Жинзифов оформя специален раздел, озаглавен „Гусляр Тараса Шевченка”. В него превежда стихотворенията „Топола“, „Дума–Тече вода в синьото море“, „Дума-Ветре буйни, ветре буйни“, „Дума-Защо са ми черни вежди?“, „Удавена“, „Катерина“. В предговора към този раздел той накратко разказва за живота и личността на украинския поет. За превода на стиховете самият Жинзифов отбелязва, че е превеждал от „малоруски“, а за качеството му споделя, че „за ползата или вредата на нашия превод нека да съдят сами читателите“ (Жинзифов 1863: 132). Критиците на неговите преводи са многобройни и почти всички са единодушни, че неговите преводи, направени преди толкова много време, когато българският език е в началото на своето ново развитие, не отговарят на качествата на добрия превод. Дори повече – според изследователката Лидия Терзийска те се характеризират с буквализъм и примитивизъм (Терзийска 2002: 105). Българският писател и съвременник на Райко Жинзифов – Любен Каравелов е един от най-острите критици на преводите на Жинзифов. Той го обвинява, че „не е успял да предаде в дълбочина духа на Шевченковото поетично слово“ (Терзийска 2008: 105). Критиката на Каравелов е логично обоснована, още повече, че самият той е преводач на Шевченко. По-точно той е вторият му преводач у нас. Омагьосан от силата на поетичното му слово, Каравелов превежда и публикува във в. „Свобода“ произведенията „Учете се, братя мои...“, „Есен“, „Родила е мене мама“, „Иван Хус или Еретик“, „Братство“ в периода от 1869 до 1871 година. Както сочат изследванията на българските учени, най-вероятно освен оригинала на Шевченковите стихове, Каравелов е използвал и превода им на руски език. Преводите му обаче в много по-висока степен предават идеите и внушението на Шевченковите стихове. Каравелов се чувства емоционално ангажиран с качеството на превода, още повече когато се отнася до Шевченко. В една своя статия той споделя, че „ в историята на литературата има правило, че да превежда човек някое съчинение, то трябва най-напред да го проникне, трябва да го изучи и премели в главата си, но даже и това правило не може да се отнесе към Шевченка. (...) а да го разбереш, трябва изпърво да го преживееш и да престрадаш това, щото е преживял, престрадал Шевченко. С една дума да кажем, трябва всякоя Шевченкова песен да бъде история на една част от твоя живот, трябва да порастеш колкото Шевченко...“ (Каравелов 1965: 32-33).

Третият преводач по хронологичен ред на Тарас Шевченко на български език е известният поет, общественик и революционер Петко Рачов Славейков. Първата руска книга, с която се запознава той, е известната „Пълна руска христоматия“ от А. Галахов, която до Освобождението се ползва с голяма популярност в България. Книгата му е подарена през 1849 г. от Никола Михайловски. От христоматията Петко Славейков превежда на български език поместения откъс от „Мъртви души“ на Н.В. Гогол. Освен това превежда творби и на Тарас Шевченко: „Минають днi, минають ночi...”, „Сирота дiвчина“, „Кобзар“ (откъс от стихотворението „Перебендя“), част от стихотворението „Думи моi, думи моi...“ и част от поемата „Тополя“. Опознаването на руската и украинска поезия помагат на българския поет да усъвършенства своето поетическо майсторство.

В неговите преводи можем да наблюдаваме не толкова превеждане на български език, колкото адаптиране на оригинала и то в много по-голяма степен, отколкото у неговите предшественици Райко Жинзифов и Любен Каравелов. Разбира се, този факт може да бъде обяснен с няколко причини. Една от тях е, че той, също като предните двама преводачи, използва руския превод на Шевченковите стихове, които от своя страна са значително променени от цензурата. От друга страна Петко Славейков често „побългарява“ преводите си (съгласно термина на литературоведа Боян Пенев). „Побългарява“ преводите си не само на украинския поет, но и тези на Лермонтов, Пушкин, Крилов и др. дотолкова, че често не можем да говорим дори за превод, а за използване на мотиви или на поетична форма. Руските и украински поети са учителите на Славейков по поезия, той искрено им се възхищава и „тренира“ с техните стихове, превеждайки.

В следващите десетилетия на XIX век интересът към творчеството на Шевченко се засилва още повече и в периодичния печат започват да се появяват преводи на различни преводачи. Сред тях е редно да споменем имената на Иван Белчев („Ветре буйни, с теб морета“ „Есен, „Мисъл“), чиито превод може да бъде оценен като „вярно тълкуване на оригинала, като успешно предаване на неговото съдържание и художествени особености“ (Русакиев 1964: 262). Това на А.Д.Ихчиев (с псевдоним Диамантин), който публикува преводи на „Тече вода в синє море“, „Ой, одна я одна“, на Стоян Дринов превел „Ой гляжу я, подивлюся“ и „Заповіт“, „Думи моі, думі мої“, Минать дні, минать ночі“ и др. Във в. „Украинско-български преглед“ излизат преводите на „Мисли мои...“ и „От какво си очерняло“ от Христо Цанков-Дерижан и „Да бяхте знали, господа“ и „За мен е все едно“ от Стилиян Чилингиров.

През 1914 година по случай 100-годишнината от рождението на Шевченко в България се издава специален брой на списание „Венец“ и малка книжка „Спомен за Тараса Григориевича Шевченка”, която съдържа статиите на Ст. Станимиров „Биографски данни за Т.Г.Шевченко” и на д-р Иван Шишманов „Тарас Шевченко, неговото творчество и неговото влияние върху българските писатели преди Освобождението”. По повод тази годишнина се организира „Шевченковско утро“ в Софийския университет, а Стилиян Чилингиров превежда и публикува стихотворението „Завет“ във в. „Свободно мнение“. За този превод вече може да се каже, че отговаря на изискванията за добър превод. Според Л. Терзийска „особено достойнство на превода е не само постигнатата ритмичност на оригинала, но и изчерпателността на изказа, което го доближава до внушението на първообраза“ (Терзийска 2008: 107). Странно е, че в споменатото списание „Венец“ също се появява друг превод на „Заповіт“ с неизвестен преводач, но и до ден-днешен няма предположения кой е той.

Интересен факт е, че същата година се поставя и драматизираната от А. Тагобични поема „Наймичка“ („Ратайкиня“). Пиесата е оставена в Софийския свободен театър и само за един сезон (1919-1920) е играна почти 30 пъти. За българската публика А. Тагобични някак си се заличава като автор на драматизацията и в България пиесата се приема като пряко принадлежаща на перото на Тарас Шевченко. Пиесата е отпечатана като „Майка ратайкиня. Наймичка“ и е посочен автор Тарас Шевченко през 1914 година в гр. Свищов (61 стр.)

Както се вижда от изложената дотук информация, интересът към творчеството на Шевченко и нуждата от по-качествени и нови преводи се проявява изключително силно през 20-те години на XX век. Следва десетилетие на затишие, в което почти не се появяват преводи. Шевченко не е изцяло преведен на български и много от преводите не се отличават със съвършенство на превода.

През периода 1918-1938 г. в Украйна се издава много литература на български език. Книгите основно са печатани в Москва, Киев, Харков, където към съответните издателства е имало български секции. За този период излизат повече от 1150 заглавия. Едно от тях е „Избрани произведения“ на Тарас Шевченко в превод на български език от Крум Кюлявков (общо 36 произведения и повестта „Художник“).

Нов тласък на преводите и изследванията върху Шевченковото творчество в България сякаш дава отбелязването на 125-годишнина на Шевченко през 1939. В тази връзка излизат специален „Лист за Шевченко“, два нови превода на „Завет“, издаден е специален вестник „Тарас Шевченко“, в който са публикувани статии и изследвания върху творчеството на украинския поет. Следват години на нови и значително по-качествени преводи на произведенията на Шевченко. През 1946 година излиза сборникът „Славянски поети“, в който са включени преводите на Людмил Стоянов, Богомил Райнов, Бленика и др.

От голямо значение в преводната традиция на Шевченко в България е личността на преводача Димитър Методиев, който превежда стиховете в най-пълното издание на Шевченко на български „Избрани произведения (1956). Той пише и предговор към книгата. Три години по-късно се появява сборникът „Украинска класическа поезия“ (1959) отново с негови преводи. През 1960 година излиза изданието „Избрани произведения в два тома“, което включва 10 поеми и произведения на Шевченко в превод на Димитър Методиев.

Безспорно преводачът Димитър Методиев постига най-високите върхове в изкуството на превода на поезия – той запазва ритмиката на Шевченковия стих, лексикалното богатство, народната символика и смисъла на оригинала (Терзийска 2004: 112). Като че ли следващите поколения преводачи са обезкуражени от това и не правят опити за нови преводи на Шевченко.

Както се вижда от направения преглед дотук, преводът на Шевченко на български език е имал дълъг и доста неравен път. Творчеството и личността на украинския творец е обект на подражание, възхищение, адаптация, добри и не толкова добри преводи, вече повече от 150 години. Дълъг период през който вълнува българския читател и преводач. Да се надяваме, че в бъдеще преводачите отново ще се заемат с предизвикателството да предадат думите му на български език.

„Шевченко не е имал връзки с българи, не е писал за

По случай 200 години от рождението на Тарас Шевченко, Научният архив на БАН се включи в редицата събития, съпровождащи честванията с организирането на изложба „Тарас Шевченко и България“. Това се осъществи благодарение на успешното партньорство с Посолството на Украйна в Република България, фондация „Мати Украйна“ и Националния музей „Тарас Шевченко“ в Киев.

Интересът на възрожденската и следосвобожденска интелигенция към творчеството на Тарас Шевченко намира своето място в редица документи от българските архиви. Влиянието на украинския поет върху българската литература ясно проличава от документите, съхранявани в Научния архив на БАН. Благодарение на тях могат да се проследят етапите на развитието и различните периоди, в които родните творци и изследователи на литературната мисъл обръщат внимание на Шевченковата поезия.

Първите преводи на Шевченкови произведения са направени от Райко Жинзифов и Любен Каравелов през 60-те години на ХІХ в. Райко Жинзифов е сред по-неизвестните представители на българската възрожденска мисъл. Р. Жинзифов е роден във Велес през 1839 г. Учи в Русия, първоначално в Одеса, а след това завършва Историко-филологическия факултет на Московския университет. През 1863 г., като студент в Москва, Жинзифов публикува първите си преводи в „Новобългарска сбирка“, в раздел „Гуслар Тарас Шевченко“. През 70-те години на XIX в. Жинзифов продължава да превежда Шевченкови стихове, сред които „Наймичка” („Ратайкиня“) (НА-БАН Ф. 36 К, оп. 1, а.е.1196), „Топола” (НА-БАН Ф. 36 К, оп. 1, а.е.1192) и др. Шевченко оказва изключително влияние и върху оригиналните стихотворения на Жинзифов – „Гуслар в собор“, „Гулаб“, поемата „Кървава кошуля“. В НА-БАН се съхраняват както оригинални ръкописни преводи на Райко Жинзифов, така и негови стихотворения, силно повлияни от поезията на украинеца. Те са част от личния фонд на Евтим Спространов. Той е сред най-сериозните изследователи на българския възрожденец. Евтим Спространов е роден в град Охрид, през 1868 г. завършва Солунската българска мъжка гимназия, а по-късно следва в Духовната семинария в Киев и в Юридическия факултет на Московския университет. След завършването на образованието си, Евтим Спространов се установява в София и започва работа като секретар на професор Иван Д. Шишманов. Той участва в редактирането и издаването на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. Документалните материали, свързани с преводаческата и творческа дейност на Райко Жинзифов, стават притежание на Спространов благодарение на неговия приятел и съмишленик д-р Владимир Руменов. Той ги издирва в Русия и прави проучвания в българския възрожденски печат. Личните документи на Евтим Спространов се съхраняват в НА-БАН, фонд 36 К.

Любен Каравелов е един от най-забележителните възрожденски интелигенти, оставил след себе си значително творчество. През 60-те и 70-те години на XIX в. превежда творби на Т. Шевченко като „Породила мене мама“, „Еретик“, „Неофити“ и др. Според изследователите стихотворенията на Каравелов също са силно повлияни от поезията на Шевченко. Той използва характерния за украинеца размер на стиха за голяма част от произведенията си. От сериозно значение за настоящия доклад е Каравеловата стихосбирка от 1905 г. (издадена от печатницата на Яким Якимов в Кюстендил), която съдържа повлияните от Шевченковата поезия стихотворения и публикуваните дотогава преводи на Каравелов. Стихосбирката се съхранява в личния фонд на д-р Кръстьо Кръстев, основател на кръга „Мисъл“ и виден литературен критик (НА-БАН Ф. 47 К, оп. 2, а.е. 49).

Влиянието на Шевченко се разпростира върху едни от най-известните и значими български творци: Иван Вазов, Петко Р. Славейков, Тодор Влайков и др. Петко Р. Славейков е един от ранните преводачи на Т. Шевченко в България. Това е и най-вероятната причина Иван Шишманов да се обърне към сина му Пенчо П. Славейков с молба да помогне за популяризирането на Шевченко в България (НА-БАН Ф. 11 К, оп. 3, а.е. 1376). Името на украинския творец фигурира в личните тефтерчета на Тодор Влайков като един от авторите, от чиито произведения е силно заинтригуван (НА-БАН Ф. 316 К, оп. 1, а.е. 34). В списъка от различни заглавия особено място е отделено на едно от най-известните му произведения „Кобзар“. Освен това в личния фонд на Влайков се съхранява списък със заглавията, които са го интересували (НА-БАН Ф. 216 К, оп. 1, а.е. 42). Сред документите фигурира и статията „Моето запознаване с украинската литература“, в която българският белетрист споделя първите си впечатления от Т. Шевченко и неговия „Кобзар“. Тя е публикувана в сп. „Украино-български вести. Издание на Украино-българското дружество“ през 1935 г. (НА-БАН Ф. 216 К, оп. 1, а.е. 180).

Творчеството на Иван Вазов е отражение на две исторически епохи – Възраждането и следосвобожденска България. Известно е, че Вазов е унищожавал своята кореспонденция и черновите на своите произведения. Благодарение на проф. Шишманов са съхранени документите, които показват влиянието на Шевченко върху поетическите му опити. В „Иван Вазов. Спомени и документи“ от проф. Иван Шишманов, народният поет неколкократно споменава за влиянието на украинския творец върху своята поезия. В стихотворенията „Есен“, „Две пролети“ и поемата „Грамада“ Вазов използва Шевченковия размер на стиха (НА-БАН Ф. 58 К, оп. 1, а.е. 580).

Значението на Тарас Шевченко за европейската и славянската култура, както и отпечатъкът му върху родната литература са обект на изследване от едни от значимите български учени в тази област.

Безспорно, най-значителна информация за влиянието на Шевченковата поезия върху българските автори ни дава документалното наследство на Ив. Д. Шишманов. Роден е в Свищов през 1862 г. Учи в Педагогическото училище във Виена (1876-1882), а след това философия и литература в Женева (1885-1886). Там той се запознава и установява дружески връзки с М. Драгоманов. По-късно се жени за неговата дъщеря Лидия. През периода 1918–1919 г. той е български пълномощен министър в Украйна (Конева 2011: 41-46, 77-83). Личният фонд на Иван Шишманов се съхранява в Научния архив на БАН под номер 11 К. Материалите за живота и творческата дейност на Шишманов са добре запазени и отразяват богатия му жизнен път.

Изследванията на Шишманов за украинския поет са повлияни от близките му отношения с пристигналия от Украйна Михаил Драгоманов, който има голяма заслуга за повторното популяризиране на Шевченко в България. Българският учен оставя редица статии и материали, посветени на украинския творец, сред които „Влиянието на Шевченко върху българските поети от предосвободителната епоха“ (НА-БАН Ф. 11 К, оп.1, а.е. 382) и „Тарас Шевченко, неговото творчество и неговото влияние върху българските писатели преди Освобождението“ (НА-БАН Ф. 11 К, оп.1, а.е. 383).

Не по-маловажна част от материалите във фонда на Ив. Шишманов е кореспонденцията му с наши и чужди изследователи на украинската литература. Сред нея е писмото от Пьотр Скопаков във връзка с драматизацията на поемата „Наймичка“ („Ратайкиня“) на български език и предложението да се играе в Народния театър (НА-БАН Ф. 11 К, оп. 3, а.е. 1375). Това, че Ив. Д. Шишманов е смятан за авторитет по въпросите, свързани с Тарас Шевченко се потвърждава от писмото на швейцарската преводачка Юлия Фулд-Шойерман. Тя се обръща към него за съвети относно своите преводи върху украинския поет (НА-БАН Ф. 11 К, оп .3, а.е. 1547 ).

Михаил Драгоманов е един от основателите на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“ и с трудовете си допринася за развитието на изследванията върху Шевченко и украинската литература в България. Той възражда интереса към живота на поета и творчеството му, предавайки го към български учени като Ив. Д. Шишманов и М. Арнаудов.

Благодарение на силната връзка между украинския учен и неговия зет, във фонда на Иван Шишманов попадат няколко печатни издания на Шевченко от края на ХІХ век, част от които са били част от личната библиотека на Драгоманов. Това са поемата „Мария“ 1885 г., Женева, (НА-БАН Ф. 11 К, оп. 5, а.е. 397), „Громада“ 1879 г., Женева (НА-БАН Ф. 11 К, оп. 5, а.е. 396) и „Поезията на Тарас Шевченко, забранена в Русия“, 1890 г., Женева. При издирването на документи за изложбата бе открит случайно попаднал нотен лист по стихотворението на Т. Шевченко „Завет“ (НА-БАН Ф. 11 К, оп., а.е. 938).

Запазена е подробна кореспонденция между М. Драгоманов и членове на неговото семейство, засягаща въпроси свързани с честване паметта на Шевченко (НА-БАН Ф. 11 К, оп. 5, а.е. 777, 894). Така научаваме за различни инициативи като идеята за изграждането на паметник на украинския поет в Киев и гостуването на Фьодор Шаляпин в Украйна.

Друг от последователите на Драгоманов – Михаил Арнаудов също изследва отношението на българските поети към творчеството на Шевченко. Арнаудов разработва спомената тема в няколко свои изследвания и се интересува сериозно от мястото на Кобзаря в Българското възраждане. М. Арнаудов описва живота и творчеството на преводачите на Шевченко – Р. Жинзифов, Л. Каравелов, П. Р. Славейков, Ив. Балев, Ст. Чилингиров (НА-БАН Ф. 58 К, оп. 1, а.е. 423). Според него Шевченко има най-голямо влияние върху българската интелигенция в периода между Кримската война и Освобождението. Сред значимите документи в Арнаудовия фонд е ръкописът на лекцията му „Украйна и България. Значението на Венелин, Шевченко и Драгоманов за обновата на българския дух“ (НА-БАН Ф. 58 К, оп. 1, а.е. 292).

Сред документите, намиращи се във фонда на Иван Д. Шишманов, са и такива с отношение към първото Шевченково утро през 1914 г. (Пак там). В това честване на стогодишнината от рождението на Шевченко вземат участие самият Шишманов, Станимир Станимиров, Стилиян Чилингиров и други представители на българската наука и култура.

Боян Пенев също отделя внимание на Шевченковото творчество и неговото влияние върху родната литература. В личния му фонд се съхраняват интересни документални сведения като материали за лекции, статии и студии, посветени на този въпрос (НА-БАН Ф.37 К, оп. 1, а.е. 1388). Той анализира влиянието на Шевченко върху Райко Жинзифов, Петко Р. Славейков и други български автори. В Научния архив на БАН се намират неговите основни съчинения по въпроса „Р. Жинзифов – преводни и оригинални стихотворения 1871-1874 г.“ (НА-БАН Ф.37 К, оп. 1, а.е. 342) и „П. Р. Славейковата преводна и подражателна поезия“.(НА-БАН Ф.37 К, оп. 1, а.е. 608).

Людмил Стоянов е сред българските културни деятели, които поддържат връзки с украинските творци в по-ново време. Л. Стоянов започва да превежда Шевченко от 20-те години на XX в. Интересът му към живота на Кобзаря продължава и след Втората световна война. Л. Стоянов посвещава редица литературни статии на делото му като „Велик син на Украйна“ (НА-БАН Ф. 118 С, оп. 1, а.е. 176), „Певец на народната неволя“ (НА-БАН Ф. 118 С, оп. 1, а.е. 345), и др. Активно участва в създаването на трайни българско-украински културни връзки и общува с редица съвременни автори от Украйна.

Неговият личен фонд в НА-БАН съдържа преводи на Шевченкови стихотворения („Завет“, „Песни“ и др.) (НА-БАН Ф. 118 С, оп. 1, а.е. 163) и документални свидетелства, отразяващи чествания на 100 години от смъртта и 150 години от рождението на Шевченко (НА-БАН Ф. 118 С, оп. 1, а.е. 821, 882, 393). Интерес будят снимковите материали от 100-годишнината от кончината на украинския творец, направени в Киев през 1961 г. На фотографските изображения могат да бъдат видени известни преводачи и изследователи на творчеството на Т. Шевченко като Мария Грубешлиева (съпруга на Л. Стоянов) и Симеон Русакиев (НА-БАН Ф. 118 С, оп. 1, а.е. 1098).

Честванията за Шевченко са отразени и във фонда на дългогодишния председател на БАН акад. Тодор Павлов. Като председател и почетен председател на БАН, акад. Т. Павлов е активен участник в отбелязването на 100-годишнината от смъртта и 150-годишнината от рождението на Тарас Шевченко в България (НА-БАН Ф. 42 С, оп. 3, а.е. 1408). Сред интересните архивни документи са негови публикации по въпроса (статия, посветена на Т. Шевченко, публикувана във в. „Радянска Украйна“, 1960 г.) (Пак там), както и активна кореспонденция с Комитета по честванията, намиращ се в Киев (Пак там). Не бива да се пропуска картичката, пратена от Юрий Назаренко до Тодор Павлов, която освен че засяга споменатите въпроси е и с лика на самия Шевченко (Пак там).

Друг аспект от българо-украинските връзки е общуването на Академията и нейни членове – видни български учени с Научното дружество „Шевченко“ (Наукове товариство імені Шевченка – НТШ), създадено през 1873 г. в Лвов като литературно дружество. То изиграва важна роля във формирането и развитието на украинската наука и литература в края на ХІХ и началото на ХХ век. Българската академия на науките и българските учени поддържат активни връзки с Научното дружество „Шевченко“ (НА-БАН Ф. 1 К, оп. 2, а.е. 944, 986). Запазени са сведения за членуването на няколко известни имена от родната наука в НТШ, сред които Иван Шишманов, Михаил Арнаудов, Любомир Милетич, Анастас Иширков, Стоян Романски, Стефан Ватев и Георги Бончев (100 години 1969) (сб. 3, а.е. 14). Кореспонденцията съдържа писма от ръководни фигури в дружеството като Михайло Грушевски, Володимир Гнатюк, Кирило Студински (НА-БАН Ф. 58 К, оп. 1, а.е. 148, 149). Интерес представлява писмо от Петко Ю. Тодоров до Иван Франко, в което българският поет споменава за подготвяна статията на тема: „Влиянието на украинската литература върху българската“. От писмото на Тодоров става ясно, че основният акцент в тази статия ще бъде поставен върху поезията на Т. Шевченко и тази на Марко Вовчок.

Специално внимание е отделено на различните чествания и годишнини, които се провеждат в България и Украйна. Информации за тях се откриват в различни фондове от Научния архив. Запазена е кореспонденция между организаторите на юбилеите от УССР и представители на българската наука и култура.

От намерените документи проличава важната роля, която Тарас Шевченко е изиграл при формирането на възрожденската и следосвобожденската българска поезия. Неговото влияние върху родната интелигенция поражда на интереса на научните кръгове, които обстойно анализират българските преводи на Кобзаря.

В голямата си част разглежданите документи представляват творчески и изследователски материали, отнасящи се до връзките между Шевченковата поезия и България. Повечето от тях представляват чернови на едни от най-стойностните изследвания по въпроса, дело на известни учени като Ив. Д. Шишманов, М. Арнаудов, Ст. Чилингиров. Благодарение на тях може да се проследи пътят, по който вървят родните литературни дейци търсейки ролята на Кобзаря за Българското възраждане. Интерес представляват и записките на Б. Пенев за четените от него лекции върху Шевченко. Друга важна част от документалните следи представлява кореспонденцията между родни и чуждестранни (най-вече украински) творци и изследователи. Именно чрез нея се получава повече информация за развитието на интереса към Т. Шевченко през различните периоди. Кореспонденцията хвърля нова светлина върху общуването между изследователите на неговия живот и творчество.

Фонд № 1 К Българска академия на науките до 1947 г.

Фонд № 11 К, Иван Шишманов

Фонд № 36 К, Евтим Спространов

Фонд № 37 К, Боян Пенев

Фонд № 47 К, Кръстьо Кръстев

Фонд № 58 К, Михаил Арнаудов

Фонд № 216 К, Тодор Влайков

Фонд № 42 С, Тодор Павлов

Фонд № 118 С, Людмил Стоянов

Сбирка 3 Персоналия, Биографични документи на членове на БАН

Сбирка 11 Литературна сбирка

1. 
   
   Каталог: widgets -> Filemanager -> uploads -> anon
   anon -> Програма „Развитие на човешките ресурси
   
   
   
   Изтегляне 1.17 Mb.
   
   Сподели с приятели: