Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

44
влиянието на баща ми, един от най-приятните Клавдиевци — слънчев,
открит и великодушен: след това на Август, този много почтен, весел,
добър човек, който не обичал Тиберий, но се отнасял към него великодушно заради майка му; и накрая на Випсания. Влиянието на баща ми секнало или по-скоро отслабнало, когато и двамата стигнали възрастта за военна повинност й били изпратени на поход в различни части на империята. Последвала раздялата с Випсания, а с това дошло и охладняването на Август, който бил огорчен от зле прикритата неприязън на Тиберий към Юлия. Без тези три благоприятни влияния злото постепенно го завладяло напълно.
Струва ми се, че тук трябва да опиша външния му вид. Беше строен, тъмнокос, светлокож набит мъж с великолепни широки плещи и с ръце толкова силни, че можеше да счупи орех или да пробие твърдокожа зелена ябълка само като стиснеше с палеца и показалеца си. Да не беше тъй бавен в движенията, сигурно щеше да е борец на борците; веднаж уби един свой приятел в дружеско боричкане — с голи юмруци, а не с металните боксьорски ръкавици — с един само удар в сляпото око, който му счупи черепа. Ходеше с леко изпъната напред шия и с поглед, забит в земята. Лицето му би могло да е красиво, ако не беше толкова пъпчиво, ако очите му не бяха толкова изпъкнали и ако изразът му не беше толкова намусен. Статуите му го представят извънредно хубав, защото няма тези недостатъци.
Говореше малко, при това извънредно бавно — дотолкова, че при разговор човек все се изкушаваше да вземе да довърши изречението вместо него и пак тъй бързо да му отговори. Но стига да поискаше,
можеше да държи внушителни речи. Оплешивя още на младини, коса му остана само на тила и той я пускаше да расте дълга, както са я носили древните благородници. Никога не боледуваше.
Но колкото и да не беше обичан от римското общество, Тиберий беше отличен пълководец. Той върна във войската не една от древните дисциплинарни строгости, но понеже не щадеше и себе си — докато беше на поход, спеше почти винаги под открито небе, ядеше и пиеше наравно с войниците и всякога сам ги повеждаше в боя, — те предпочитаха да служат при него вместо при другиго някой добродушен, сговорчив командир, комуто не биха вярвали така неотстъпно. Тиберий не даряваше войниците си нито с усмивка, нито пък с похвала и често ги преуморяваше от път и от работа. „Нека ме

45
мразят — казал той веднаж, — стига да ми се подчиняват.“ Легатите и трибуните държеше еднакво строго както войниците, та никой не можеше да го обвини в пристрастие. Но да се служи при Тиберий, бе твърде доходно: той почти винаги успяваше да плени и плячкоса неприятелските лагери и градове. Води успешни войни в Армения,
Партия, Германия, Испания, Далмация, в Алпите и във Франция.
Баща ми бил, както вече казах, един от най-добрите Клавдии.
Бил силен като брат си, много по-красив от него, по-бързорек и по- пъргав и не по-лош пълководец. Към войниците се отнасял като към римски граждани и следователно като към свои равни по всичко друго освен по ранг и образование. Ненавиждал случаите, когато трябвало да ги наказва, затова издал заповед в смисъл, когато е възможно,
нарушителите на дисциплината да се наказват от самите другари на виновника, защото вярвал, че те са онези, които бдят за доброто име на своята част. Бил наредил в случаи, когато нарушението изисква наказание, надвишаващо правата им — той не им позволявал да убиват или пък да осакатяват виновника дотолкова, че да не е в състояние да изпълнява ежедневните си военни задължения, — да се отнасят към своя командир; но, общо взето, предпочитал войниците му да се съдят помежду си. Офицерите имали право да бият с пръчка с разрешение на командирите, но само тогава, когато нарушението — като например малодушие в битка или кражба от другар по оръжие — разкривало лоши черти от характера, които позволявали побой; но бил разпоредил войник, веднаж наказван с бой, никога вече да не може да служи като боец; той се деградирал в обозите или пък при писарите. Оня войник,
който сметнел, че е наказан несправедливо от другарите или пък от своя командир, имал право да се жалва пред него; но той не смятал, че подобни наказания подлежат на преразглеждане. Тази система се прилагала прекрасно, защото баща ми бил отличен войник и вдъхновявал войниците си към добри дела, на каквито другите военачалници не ги смятали способни. Но не е трудно да се разбере колко опасно било войници, третирани по този начин, да се командуват след това от кой да е обикновен военачалник. Дарено му веднъж,
правото на независимост трудно се изземва от човека. И винаги наставали смутове, когато войници на баща ми бивали прехвърляни под командуването на моя чичо. Както и обратното: войски, служели при чичо ми, реагирали с присмех и недоверие на дисциплинарната

46
система на моя баща. Обикновено взаимно прикривали провиненията си и се гордеели с умението да отбягват наказанието; а понеже при чичо ми телесно наказание се налагало например за това, че някой войник е заговорил своя началник, без оня да го е запитал, или че е приказвал твърде откровено, или защото е действувал самостоятелно,
войниците смятали за гордост да показват следите на камшика по гърбовете си.
Най-големите победи на баща ми били в Алпите, Франция,
Холандия и Белгия, но най-вече в Германия, където, струва ми се,
името му ще се помни вечно. И той винаги се намирал в центъра на битката. Стремежът му бил да извърши оня боен подвиг, постигнат само от двамина в цялата история на Рим, а именно като главнокомандуващ да убие вражеския военачалник със собствените си ръце и да вземе оръжието му. На няколко пъти щастието му се усмихвало отблизо, но жертвата му все успявала да се изплъзне:
противникът или избягвал от бойното поле, или пък се предавал,
вместо да се съпротивлява, или някой услужлив редник се подлагал на първия удар. Неведнъж ветерани, когато ми разказваха за баща ми,
възхитено се провикваха:
— О, господарю, как се радваха сърцата ни, като гледахме баща ти, възседнал черния си кон, да си играе на гоненица с някого от ония германски главатари. Понякога съсичаше по девет-десет души от телохранителите, и то все здравеняци, докато си пробие път до знамето, а в туй време — хитрото птиче изхвърчало.
Но най-голямата хвалба на войниците, служели при баща ми,
беше, че той бил първият римски генерал, който е преминал цялото протежение на Рейн — от Швейцария чак до Северно море.

47
ГЛАВА 4
Баща ми завинаги запомнил поученията на дядо ми за свободата.
Като съвсем малко момченце веднаж се скарал с Марцел, пет години по-голям от него, когото Август удостоил с титлата „Първенец между младежите“. Заявил на Марцел, че титлата му била дадена само за един определен случай (някаква учебна битка, наречена „гърци и троянци“, проведена на Марсово поле между две военни групи от младежи, синове на конници и сенатори) и че тази титла не носела със себе си ни една от привилегиите, които Марцел си бил присвоил оттогава; и че той самият, като свободен римлянин, нямало да се подчинява на подобна тирания. Напомнил на Марцел, че противниковата страна в тези учения се предвождала от Тиберий и че битката спечелил именно Тиберий. Той извикал Марцел на дуел.
Август много се развеселил, когато чул за това, и дълго време не наричал баща ми другояче освен с шеговитото „свободен римлянин“.
Колкото пъти оставал за по-дълго време в Рим, баща ми едва съумявал да сдържи раздразнението си от нарастващото раболепие към
Август, с което се сблъсквал навсякъде, и винаги копнеел да се върне по-скоро във войската. Веднаж, когато Август и Тиберий били във
Франция и той заемал длъжност на един измежду главните градски магистрати, останал отвратен от поголовното службогонство и от злоупотребите с политическата власт. Казал на един свой приятел, от когото пък аз го научих години след това, че един само негов отряд от войници притежавал много повече от древния римски дух на свободолюбие, отколкото цялото сенаторско съсловие. Малко преди смъртта си написал горчиво писмо на Тиберий в този смисъл от един лагер във вътрешността на Германия. Писал, че умолявал небесата
Август да последва славния пример на диктатора Сула, който,
оставайки единствен господар на Рим след Първите граждански войни
— всичките му врагове били или покорени, или пък умиротворени, —
изчакал само докато уреди някои от държавните дела по свое разбиране, върнал скиптъра и отново станал обикновен гражданин.

48
Ако Август не сторел това в най-скоро време — а нали уж все повтарял, че това е крайната му цел? — после щяло да бъде късно.
Редовете на древната аристокрация били трагично оредели:
проскрипциите и гражданските войни отнели най-добрите измежду тях, а оцелелите, изгубени сред новите благородници — и то само какви благородници! — започнали да се държат като домашни роби на
Август и Ливия. Рим скоро щял да забрави какво е свобода и щял да падне накрая под една тирания, варварска и произволна като тая в
Изтока. Той не бил водил многобройните изморителни походи под върховното командуване на Август само за да подпомогне в края на краищата едно подобно бедствие. Дори обичта и дълбокото му възхищение към Август, който му бил втори баща, не били в състояние да му попречат да изрази тези си чувства. Искал да чуе мнението на
Тиберий: дали те двамата ще могат да увещаят, дори да заставят
Август да се оттегли? „Ако той склони, аз ще изпитвам към него хиляди пъти по-голяма любов и възхищение от преди, но със съжаление трябва да кажа, че скритото и незаконно тщеславие, което нашата майка Ливия винаги е извличала от упражняването на върховната власт посредством Август, ще се окаже най-голямата пречка, която по всяка вероятност ще срещнем в тази работа.“
За беда писмото било предадено на Тиберий, докато бил при
Август и Ливия.
— Вест от вашия благороден брат! — извикал императорският куриер, като му го подавал. Тиберий, без да подозира, че писмото съдържа неща, които не бива да съобщава на Ливия и Август, поискал разрешение да го прочете веднага. Август казал:
— На всяка цена, Тиберий, но при условие, че ще го прочетеш на глас. — Той дал знак на слугите да излязат. — Хайде, да не губим време. Какви са най-новите му победи? Нямам търпение да чуя.
Писмата му са винаги добре написани и интересни, по-интересни са от твоите, драги мой, прощавай за сравнението.
Тиберий прочел първите няколко думи, а после силно почервенял. Опитвал се да прескочи опасните части, но видял, че цялото писмо е пропито от опасност, с изключение на края, където баща ми се оплаквал от замайване поради някаква рана в главата и разказвал за трудния си поход до Елба. Странни прокоби се появили напоследък, пишел той. Невиждано количество падащи звезди, нощ

49
подир нощ; звуци като вайкане на жени-оплаквачки долитали от гората; и две божествени момчета на бели коне в гръцки, а не в германски одежди внезапно преминали през лагера на разсъмване. И
най-сетне една германка с ръст, по-голям от естествения, се появила пред вратата на палатката му и като проговорила на гръцки, казала му да не продължава напред, защото самата съдба му заповядвала да спре.
И тъй, Тиберий попрочитал по думичка оттук-оттам, заеквала обяснявал, че почеркът е нечетлив, подхващал отново, заеквал пак и най-сетне помолил да му позволят да не чете.
— Но какво значи туй? — запитал Август. — Нима само това можа да разбереш?
Тиберий се окопитил.
— Да си призная, господарю, разбрах всичко, но писмото не заслужава да се чете. Очевидно когато го е писал, брат ми не е бил много добре.
Август се разтревожил.
— Не е сериозно болен, надявам се?
Баба ми Ливия обаче, преструвайки се, че уж майчините й чувства са я накарали да забрави приличието — макар естествено веднага да е усетила, че в писмото има нещо, което Тиберий се страхувал да прочете, защото се отнасяло или за Август, или за нея —
го издърпала из ръцете му. Прочела го от начало до край, смръщила се сурово и го подала на Август с думите:
— Това е въпрос, който засяга само тебе. Не ми е работа да наказвам сина си, та бил той и чудовище — това ще трябва да го сториш ти като негов настойник и като държавен глава.
Август се разтревожил, зачудил се какво ли е станало. Прочел писмото, но то като че ли го раздразнило по-скоро като причина за разгневяването на баба ми, отколкото като нещо, писано срещу него самия. Да, с изключение на грозната думичка „заставят“, той тайно одобрявал чувствата, изложени в писмото, макар обидите към баба ми да обиждали и него, в смисъл че бил принуждаван от нея да постъпва мимо волята си. Сенаторите наистина ставали безсрамно раболепни в държането си към него, към семейството му и към неговите приближени. Той се дразнел от положението не по-малко от баща ми и наистина отдавна, още преди поражението и смъртта на Марк
Антоний, публично бил обещал да се оттегли, щом разчисти

50
обществените си врагове; оттогава насам неведнъж намеквал в речите си за оня щастлив ден, когато задачата му ще бъде изпълнена докрай.
А сега вече бил изморен от нескончаемите държавни дела и несекващите почести: копнеел за почивка и анонимност. Но баба ми не му позволявала да се оттегли: тя неспирно повтаряла, че и половината от работата му дори още не била свършена и че едно преждевременно оттегляне щяло да предизвика граждански размирици. Да, съгласна била, че се трудел неспирно, но нима и тя не се блъскала повече от него, и то без обществено признание? Нека не бъдел наивен: напуснел ли престола, превърнел ли се в обикновен гражданин, току-виж, ще го обвинят в държавна измяна и ще го пратят в изгнание, ако ли не и нещо по-лошо от това; а да не забравя и тайната омраза, която питаели към него близките на избитите или обидените от Август. Като обикновен гражданин, той трябвало да се откаже от своите телохранители и от своите армии. Да запазел поста си още десет години, а дотогава твърде възможно било нещата да са се променили за добро. И тъй, той непрестанно скланял и продължавал да управлява.
Приемал монархическите си привилегии на малки части. Гласували му ги по за пет или десет години наведнъж, но обикновено по за десет.
Баба ми впила поглед в Август, когато прочел докрай злощастното писмо.
— Е? — запитала тя.
— Съгласен съм с Тиберий — отвърнал Август благо. —
Младият човек трябва да е болен. До това води преумората. Спомни си последния параграф, там, където споменава за раната в главата и за онези свои видения — ето, това тук го потвърждава. Трябва му почивка. Природната доброта на душата му се е притъпила от вълненията на войната. Тези германски гори не са място за човек с разстроен дух, нали, Тиберий? Воят на вълците влияе най-зле на болните нерви; вайкането на оплаквачките, за което споменава, не ще е било друго освен вълчи вой. Не е ли най-добре да го повикаме вече тук, след като тъй раздруса германците, че вечно ще има да го помнят?
Драго ще ми е да го видя отново сред нас, в Рим. Да, да — непременно трябва да го върнем. И ти ще се зарадваш, мила Ливия, ако момчето ти си дойде при теб, нали?
Баба ми не отговорила направо. Попитала все още смръщено:
— А ти, Тиберий?

51
Чичо ми бил по-тактичен, отколкото Август. По-добре познавал характера на своята майка. Затова отговорил:
— Брат ми май наистина е болен, но дори болестта не би могла да извини подобно неистово отношение и подобно възмутително бе безразсъдство. Съгласен съм да бъде отзован, за да му се поиска сметка за безобразието, гдето е дал храна на подобни долни помисли към своята тъй предана и непогрешима майка и за още по-голямото недомислие да ги изложи на хартия и да ги прати по човек през вражеска страна. А и доводите му за случая на Сула са детински. В
мига, в който Сула е оставил властта, гражданските войни пламнали пак и новата му конституция била отхвърлена.
Ето как се измъкнал от тази история Тиберий, но голяма част от яда му към баща ми бил неподправен, защото го поставил в неловко положение.
Ливия се задавяла от гняв към Август, че оставил обидите към нея да отминат ненаказано, и то в присъствието на сина й. Гневът й към баща ми бил също тъй неукротим. Знаела: още щом върнел, той нямало много да се колебае, а щял да приведе в изпълнение намерението си да принуди Август да се оттегли от властта. Виждала освен това, че не ще може да управлява чрез Тиберий — дори и да успеела да му осигури престола, — докато баща ми, човек много обичан в Рим и подкрепян от всички легиони в Запада, стои и изчаква мига, в който да възвърне народните свободи. А за нея върховната власт била станала нещо по-важно и от живота, и от честта — толкова жертви била направила в нейно име. Но съумяла да прикрие чувствата си. Престорила се, че споделя мнението на Август за болестта на баща ми, и заявила на Тиберий, че смята порицанието му за твърде безжалостно. Съгласна била баща ми да бъде отзован веднага. Дори поблагодарила на Август за великодушното опрощение на бедния й син и заявила, че ще му изпрати своя доверен лечител с пакет от чемерика, набрана в Антикира, Тесалия, билка, известна с това, че лекува душевна слабост.
Лечителят потеглил на другия ден заедно с пратеника, който носел писмото на Август. То съдържало дружелюбни поздравления за победите му, съчувствия за раната в главата; позволявало на баща ми да се завърне в Рим, но тонът подсказвал, че трябва непременно да се върне, все едно дали желае, или не.

52
Баща ми отвърнал след няколко дни с думи на благодарност за великодушието на Август. Казвал, че ще се върне веднага щом здравето му позволи, но че писмото го намерило на другия ден, след като бил преживял леко премеждие: конят паднал под него, когато препускал в пълен галоп, претърколил се през крака му и го смазал о един остър камък. Благодарял на майка си за нейната загриженост, за подаръка от чемерика и за изпратения лечител, от чиито услуги веднага се бил възползувал. Но се опасявал, че дори и прочутото му умение не успяло да предпази раната от сериозно възпаляване. Накрая пишел, че сам той предпочитал да остане на поста си, но че желанията на Август били за него заповеди; и пак повтарял: веднага щом подобри, ще се завърне в столицата. По това време лагерувал в
Тюрингия, наблизо до реката Заале.
Като чул тази вест, Тиберий, който бил с Август и Ливия в
Павия, поискал разрешение да отиде при болния си брат. Август му позволил и той възседнал коня и препуснал на север към най-краткия път през Алпите, придружаван от малък ескорт. Очаквали го цели петстотин мили, но разчитал на честите смени на конете по пътните станции, а когато се изморял от седлото, можел да поиска носилка и да си открадне няколко часа сън, без да спира. Времето било благоприятно. Преминал Алпите и се спуснал в Швейцария, сетне поел по главния път край реката Рейн, без да се отбива дори за една топла гозба, докато стигнал едно място, наречено Манхайм. Там прекосил реката и свил към североизток, по лоши пътища, през враждебна нему страна. Бил сам, когато стигнал целта си, по здрач на третия ден, защото първоначалният му ескорт отдавна бил изостанал, а новият, който си взел в Манхайм, също не бил в състояние да препуска бързо като него. Смята се, че през втория ден и втората нощ е изминал близо двеста мили от пладне до пладне. Дошъл навреме да поздрави баща ми, но късно — за да спаси живота му; защото в това време кракът бил гангренясал чак до бедрото. Баща ми, макар вече пред прага на смъртта, все още бил достатъчно съобразителен да нареди на войската си да отдаде на чичо Тиберий почестите, дължими му като на армейски командир. Братята се прегърнали и баща ми промълвил:
— Тя прочете писмото ми, нали?
— Преди мен самия — изпъшкал чичо Тиберий.
Нищо друго не казал баща ми, само въздъхнал:

53
— Рим има много строга майка. Луций и Гай имат опасна мащеха.
Тези били последните му думи и скоро след това чичо Тиберий затворил очите му. (9 г. пр.н.е.)
Това ми го разправи Ксенофонт, грък от остров Кос, който по онова време бил още млад човек. Той бил военен хирург при баща ми и много се разгневил, че лекарят на баба ми измъкнал случая из ръцете му. Нека да обясня, че Гай и Луций бяха внуци на Август от Юлия и
Агрипа. Той ги осиновил още съвсем малки. Имало и едно трето момче, Постум, наречено така, защото се родило след смъртта на баща си; него Август не осиновил, а го оставил да носи името на Агрипа.
Лагерът, където починал баща ми, нарекли „Прокълнатият“,
тялото било пренесено в почетна военна процесия до зимната квартира на армията в Майнц на Рейн, а чичо ми Тиберий изминал пеша целия път дотам, като главен оплаквач. Войниците искали да погребат тялото там, но той го отнесъл за тържествено погребение в Рим, където го изгорили на огромна клада на Марсово поле. Сам Август произнесъл надгробна реч, в която казал:
— Моля боговете да сторят от моите синове Гай и Луций мъже,
благородни и добродетелни като този Друз, а мен да ме удостоят със смърт, благородна като неговата.
Ливия не знаела доколко да се доверява на Тиберий. Когато се завърнал с трупа на баща ми, държанието му към нея изглеждало изкуствено и неискрено, а като чул Август да си пожелава смърт,
благородна като тази на баща ми, тя видяла по лицето му да преминава сянката на усмивка. Тиберий, който, както изглежда, отдавна подозирал, че баща ми не е загинал от естествена смърт, сега бил твърдо решен да не се противи на майка си в нищо. Понеже често се хранел на трапезата й, чувствувал се напълно в нейни ръце. Полагал всички усилия да спечели благоволението й.
Ливия разбрала мислите му и не била недоволна. Той бил единственият, който я подозирал в отровителство и очевидно щял да запази подозренията за себе си. Хората вече забравили скандала около женитбата й с Август и сега римляните я давали за пример на добродетелността в най-строгата й и неприятна форма. Сенатът гласувал четири нейни статуи да бъдат поставени на различни обществени места: това било опит да я утешат за голямата й загуба.

54
Така също вписали я в списъка „Майка на три деца“. Майките на три и повече деца се ползували със специални привилегии по законодателството на Август, особено в качеството си на наследнички
— неомъжени или безплодни жени изобщо нямали право да получават наследство и онова, което отнемали от тях, облагодетелствувало плодовитите им посестрими.
Клавдий, Клавдий, ах ти, скучно старче, ето те вече почти до края на четвъртия свитък от автобиографията, а още не си дошъл до рожденото си място. Напиши го веднага, иначе не ще достигнеш и половината на твоята история. Пиши: „Родил съм се в Лион, Франция,
на първи август, една година преди смъртта на баща си.“ Така. Преди мен родителите ми са имали шест други деца, но тъй като мама винаги придружавала баща ми в походите, детето трябвало да бъде много здраво, за да оцелее. Живи били само брат ми Германик, пет години по-голям от мене, и сестра ми Ливила — с година по-голяма, и двамата притежавали великолепното телосложение на нашия баща. Но не и аз.
Аз на три пъти едва съм оживял, преди да стигна двегодишна възраст,
и ако смъртта на баща ми не била върнала семейството ми в Рим, тази история по всяка вероятност нямаше да бъде написана.

55
ГЛАВА 5
В Рим живеехме в голямата къща, която някога принадлежала на дядо ми и която той оставил със завещание на баба. Беше на хълма
Палатин, близо до двореца на Август и до храма на Аполон, построен от Август, където беше и библиотеката. Хълмът Палатин гледаше към пазарния площад. Под най-стръмната част на скалата се намираше храмът на боговете близнаци — Кастор и Полукс. (Става дума за стария храм, издигнат от греди и пръст, а шестнайсет години по-късно
Тиберий построи на негово място, със свои средства, величествена мраморна постройка, изрисувана отвътре и позлатена пищно като будоара на патрицианка. Знам, че баба Ливия го накара, за да се хареса на Август. Защото Тиберий не беше религиозен и бе много стиснат.) На хълма беше много по-здравословно, отколкото долу в падината край реката; повечето от къщите край нас бяха на сенатори. Бях много болнаво дете — „същинско бойно поле на болестите“, така казваха лекарите — и ако съм оцелял, то е сигурно защото болестите не са могли да се споразумеят на коя да се падне честта да ме отнесе. Преди всичко родил съм се недоносче, на седем месеца, млякото на кърмачката не ми подхождало, тъй че кожата ми се изринала с отвратителни пъпки, после ме пипна маларията, сетне пък дребната шарка, от която пооглушах с едното ухо, подир туй червен вятър, че и колит и най-накрая детският паралич, който така скъси лявата ми нога,
че завинаги останах куц. И поради всички тези най-различни болести през целия си живот бях толкова слаб в краката, че не ме биваше нито да тичам, нито пък да вървя на дълъг път и повечето от пътешествията си извършвах в носилка. Освен това имам си и оная отвратителна болка, която усещам под лъжичката след ядене. Толкова силно ме боли,
че на два-три пъти, ако приятелите не ме бяха спрели, щях да забия готварския нож (към който се хвърлих като обезумял) в мястото на болката. Чувал съм да казват, че тази болка, която наричат невярно
„сърцебол“, била по-силна от всякаква друга освен от възпалението на

56
простатната жлеза. Е, все пак благодаря, че не съм страдал поне от простата.
Всеки ще си каже, че майка ми Антония — красива благородничка, възпитана във всички добродетели от майка си
Октавия и единствената любов в живота на баща ми — се е отнасяла нежно с мене, най-малкото й дете, и че дори съм бил неин любимец от състрадание към моето злощастие. Напротив. За мен тя правеше всичко, което би могло да се очаква като задължение, но нищо повече.
Не ме обичаше. Не, тя дълбоко се отвращаваше от мене, и то не само защото бях болнав, а и защото ме носила трудно, а сетне имала такова тежко раждане, че едва оцеляла и не могла да се съвземе години след това. Преждевременното ми раждане се дължало на уплахата, която преживяла на пиршеството, уредено в чест на Август, когато посетил баща ми в Лион за освещаването на „Олтара на Рим и Август“: баща ми бил управител на трите френски провинции, а главната му квартира била в Лион. Някакъв луд сицилийски роб, който прислужвал на пиршеството, внезапно измъкнал кама и я размахал зад главата на баща ми. Единствена мама видяла това. Тя уловила погледа на роба и съумяла да се овладее дотолкова, че му се усмихнала и неодобрително поклатила глава, давайки му знак да прибере камата. Докато той се колебаел, други двама прислужници проследили погледа й и успели да го надвият и обезоръжат. Тогава тя припаднала и болките й започнали.
Твърде е възможно това да е причината, гдето винаги съм изпитвал ужас от убийство; защото казват, че едно стряскане преди раждането може да се унаследи. Но, разбира се, няма основание да се говори за подобно нещо. Защото колцина от императорското семейство са умрели от естествена смърт?
Бях любвеобилно дете и отношението на мама ми е донесло много страдания. Чувал съм от сестра си Ливила, хубаво, но жестоко,
суетно и амбициозно момиче — с две думи, типична представителка на Клавдиите от лошия тип, — че мама ме наричала „прокоба в човешки образ“ и казвала, че при раждането ми е трябвало да се посъветват със сибилинските книги. И още, че природата ме била започнала, но не ме довършила — захвърлила ме с отвращение като безнадеждно начало. И още, че древните римляни били по-мъдри и по- благородни от нас; изоставяли всички хилави бебета на някой гол хълм, за доброто на расата. Може да са били измишльотини на Ливила,

57
породени от по-невинни забележки — защото седмачетата са отблъскващи наистина, — но знам, че веднаж, когато мама се ядоса,
като й разказваха за някакъв сенатор, който направил глупаво предложение в Сената, тя извикала:
— Този човек би трябвало да се отстрани! Той е глупав като магаре — какво говоря? Та магаретата са мъдреци в сравнение с него
— той е глупав като… глупав като… но да, той е глупав като сина ми
Клавдий!
Нейният любимец беше Германик, ала той всъщност беше любимец на всички; но вместо да му завиждам за обичта и възхищението, които будеше, където се явеше, аз се радвах. Германик ме жалеше и гледаше да направи живота ми по-приятен, представяше ме на по-възрастните като добросърдечно дете, което знае как да се отплати за великодушно и внимателно отношение към него. Грубостта само ме плашела, обясняваше той, и ме изнервяла още повече. И беше прав. Нервното потръпване на ръцете, нервното отмятане на главата,
заекването, лошото храносмилане, лигите от устата — всичко дължах на мъките, на които ме подлагаха в името на дисциплината. А колчем
Германик се опиташе да ме защити, мама се усмихваше снизходително и казваше:
— Ах ти, сърчице благородно, защо не си намериш по-подходящ обект за твоята любов?
А баба ми Ливия обикновено викваше:
— Не говори глупости, Германик. Ако той се поддава на дисциплина, ще се държим към него с обичта, която заслужава. Ти впрягаш колата пред коня!
Баба рядко ми приказваше, а и когато разговаряше с мен, то беше презрително и без да ме погледне, най-често с думите:
— Махай се от тази стая, дете, в нея искам да вляза аз!
Ако трябваше да ми се скара за нещо, никога не ме укоряваше лично, а пращаше по някоя кратка, язвителна бележка. Като например:
„До знанието на господарката Ливия е доведено, че момчето Клавдий си пилее времето и се шляе из библиотеката на Аполон. Докато все още може да се учи от първоначалните помагала, доставяни му от неговите учители, смешно е да си тика носа в сериозните творби по лавиците на библиотеката. Още повече, че куца и трепери и с това смущава сериозните читатели. Това да престане.“

58
Що се отнася до Август, макар и да не се отнасяше с преднамерена жестокост, и той като баба не обичаше да бъде в една стая с мен. Имаше голяма слабост към малки момчета (защото сам до края на живота си остана всъщност едно голямо момче), но само към ония, които наричаше „хубави малки мъжлета“, като например брат ми
Германик и внуците му Гай и Луций, и тримата хубавци. Имаше неколцина младежи, деца на съюзнически царе или главатари от
Франция, Германия, Партия, Северна Африка, Сирия, държани като заложници за доброто поведение на своите родители, които учеха заедно с неговите внуци и синовете на видни сенатори в училището за момчета; той често отиваше там, в големия заграден двор, да поиграе с тях на топчета, на ашици или да потегли въже. Но най-много от всичко харесваше малките черни маври, парти или пък сирийци; както и онези, които си приказваха с него весело и дружелюбно, сякаш бе техен връстник. Веднъж само Август се опита да надвие отвращението си към мен и ме повика да играя на топчета с неговите любимци; но усилието му беше толкова престорено, че аз се напрегнах повече от всякога — започнах да заеквам и да се треса като някой луд. Никога вече не повтори този опит. Мразеше джуджетата, сакатите и уродливите и казваше, че носели нещастие и трябвало да се крият от погледа на хората. Но въпреки това в сърцето си аз не стаих омраза,
каквато хранех към баба, защото Август се отвращаваше от мене, но без злоба и правеше всичко по силите си, за да се сдържа: наистина трябва да съм бил отвратително малко чудовище, позор за силния си и прекрасен баща и за красивата си и царствена майка. Самият Август бе хубав мъж, макар и нисък, с къдрава руса коса, която побеля много късно, със светли очи, засмяно лице и открит, благороден характер.
Спомням си как веднъж подслушах една елегична епиграма,
която той съчини за мен на гръцки за развлечение на Атенодор,
стоически философ от Тарс в Киликия, в чиито прости и разумни съвети често обичаше да се вслушва. Бях около седемгодишен и си играех край шарановото езеро в градината на мамината къща, когато се появиха. Не си спомням точните думи на епиграмата, но смисълът беше такъв: „Антония е старомодна: не си купува домашни маймуни за много пари от някой източен търговец. И то защо? Защото тя самата си ги ражда.“ Атенодор помисли за миг, а сетне отговори ядосано в същата метрика: „Антония не само че скъпи пари да купува маймунки

59
от източни търговци, но нито гали, нито храни със захаросани сливи бедното дете на своя благороден съпруг.“ Август сякаш се стресна.
Нека обясня, че нито той, нито пък Атенодор, комуто винаги ме представяха за полуумен, подозираха, че ще разбера за какво си говорят. Затуй Атенодор ме привлече към себе си и ми подхвърли шеговито на латински:
— А какво има да каже сам Тиберий Клавдий по този въпрос?
Едрото тяло на Атенодор ме скриваше от Август и аз не заекнах,
а отговорих ясно на гръцки:
— Майка ми Антония наистина не ме глези, но пък ми позволи да науча гръцки от човек, който го е научил от самия Аполон.
Исках да кажа само, че съм разбрал за какво си говорят.
Личността, която ме бе научила гръцки, бе една жена, жрица на
Аполон на някой от гръцките острови, която била пленена от пирати и продадена на съдържател на публичен дом в Тир. Успяла да избяга, но не й позволили отново да стане жрица, защото вече била живяла като проститутка. Майка ми Антония съзря дарбата й и я взе за възпитателка в семейството. Та тази жена ми разправяше, че се била учила направо от самия Аполон, и аз просто повтарях думите й: но тъй като Аполон беше богът на знанието и на поезията, отговорът ми прозвуча по-остроумно, отколкото исках. Август седеше като попарен,
а пък Атенодор каза:
— Добре го каза, малки Клавдий: маймунките не разбират ни дума гръцки, нали?
Аз отвърнах:
— Не, и имат дълги опашки и крадат ябълки от трапезата.
Но в мига, в който Август ме измъкна от ръката на Атенодор и започна развълнувано да ме разпитва, аз се смутих и запелтечих както преди. От тоя миг нататък обаче Атенодор ми стана приятел.
Има една история за Атенодор и Август, която е много ласкателна и за двамата. Веднъж Атенодор заявил на Август, че не вземал достатъчно предохранителни мерки, когато приемал посетители: някой ден като нищо можели да го намушкат с нож в сърцето. Август му казал да не дрънка глупости. На другия ден съобщили на Август, че сестра му, благородната Октавия, се намирала отвън и желаела да го види по случай годишнината от смъртта на баща им. Той наредил да я въведат незабавно. По това време тя вече била

60
неизлечимо болна — в същата година умряла — и затова се движела в закрита носилка. Когато внесли носилката, завесите й се разтворили и оттам изскочил Атенодор в ръката с меч, който насочил към сърцето на
Август. Вместо да се разсърди, Август поблагодарил на Атенодор и си признал, че е сгрешил, отнасяйки се към предупреждението му лекомислено.
Да не забравя да отбележа една необикновена случка от моето детинство. През лятото, когато навърших осем години, мама, брат ми
Германик, сестра ми Ливила и аз отидохме на гости на леля ми Юлия в красивата й вила край морето в Анциум. Беше около шест следобед и всички се разхлаждахме на бриза в близкото лозе. Юлия не беше с нас,
но другите — синът на Тиберий, оня Тиберий Друз, когото после наричахме „Кастор“, и Постум и Агрипина, децата на Юлия, всички бяха там. Изведнъж чухме над главите си силен крясък. Погледнахме нагоре и видяхме, че няколко орли се бият. Полетяха пера. Опитахме се да ги уловим. Германик и Кастор и двамата хванаха по едно още във въздуха и си ги закичиха в косите. Касторовото беше малко перце от крило, но Германиковото беше великолепно перо от опашка. И двете бяха окървавени. Кървави капки покапаха по извърнатото нагоре лице на Постум и по дрехите на Ливила и Агрипина. После нещо тъмно се понесе надолу. Не знам защо го сторих, но разперих полите на дрехата си и го хванах. Беше малко вълче, изранено и уплашено. Орлите се спуснаха да го вземат, ала аз вече го бях скрил, а когато закрещяхме и размахахме сопи, те се вдигнаха стреснато и с крясък отлетяха. Бях много смутен. Не исках вълчето. Ливия го дръпна от мен, но мама, с много сериозен израз на лицето, я накара да ми го върне.
— То падна в ръцете на Клавдий — каза, — негово е.
Тя запита един стар благородник, член на колегията на авгурите,
който бе заедно с нас:
— Кажи ми, какво предвещава това?
Старецът отвърна:
— Как бих могъл да ти кажа? Може да означава много, може да е и нищо.
— Не се страхувай. Кажи как го тълкуваш ти.
— Първо отпрати децата.
Не знам дали й е дал онова тълкуване, което вие, четейки историята на живота ми, ще приемете за единствено възможното. Знам

61
само, че докато всички останали се оттеглихме — милият Германик бе намерил още едно перо от опашка, забодено в близката глогина, и аз гордо го закичих в косата си, — Ливила пропълзя любопитно зад един розов храст и дочу нещичко. Тя прекъсна разговора с високия си кикот:
— Нещастният Рим, ако той стане негов защитник! Дано бог ме прибере преди това!
Авгурът се извърна към нея и се закани с пръст.
— Безочливо момиченце — рече той, — бог несъмнено ще уважи молбата ти по начин, който не ще ти е приятен!
— Ще наредя да те затворят в стаята без никаква храна, детенце
— каза мама. И тези бяха пророчески думи, като си ги припомням сега.
Ливила остана затворена чак до края на ваканцията. Тя си го изкарваше от мене с най-разнообразни и злобни хитрости. Но не можеше да ни разкрие какво е казал авгурът, защото бе обвързана с клетва пред Веста и пред семейните ни божества никога да не споменава за знамението нито пряко, нито по заобиколен начин, докато всички присъствували на него още живеят. Накараха всички ни да положим тая клетва. Но понеже от дълги години насам аз съм единственият оцелял от цялата онази група — мама и авгурът, макар и много по-възрастни, надживяха другите, — вече не съм обвързан с мълчание. Доста време след това улавях мама да се взира в мен учудено, почти с уважение, но от това държането й към мене не се промени.
Не ми позволиха да постъпя в училището за момчета, защото слабостта в нозете не би ми позволила да участвувам в гимнастическите упражнения, които съставляваха главната част на образованието, а от честите ми боледувания бях изостанал в учението,
пък и глухотата и заекването ми бяха още една пречка. Затова рядко бивах в средата на мои връстници и мои равни, играех предимно със синовете на домашните роби: двамина от тях, Калон и Палас, и двамата гърци, по-късно ми станаха секретари и аз им поверих най- отговорна работа. Калон стана баща на други двама мои секретари.
Нарцис и Полибий. Много от времето си прекарвах и с прислужничките на мама и слушах какво си говорят, докато предяха,
разчепкваха или тъчаха. Повечето от тях, подобно на моята бавачка,
бяха жени, получили образованието на свободни граждани, и, да си призная, тяхното общество ми е доставяло далеч по-голямо

62
удоволствие, отколкото която и да е мъжка компания оттогава насам:
бяха с широки възгледи, проницателни, скромни и добродушни.
За моя възпитател и учител вече споменах — наричаше се Марк
Порций Катон и беше, поне според собствените му думи, живо въплъщение на ония древни римски добродетели, проявявани последователно от всички негови предци. Той неспирно се хвалеше с тези си предци — както правят всички глупаци, които съзнават, че сами не са сторили нищичко, с което да се похвалят. Но от всички най- много се гордееше с Катон цензора, което пък от всички образи в римската история ми е най-омразен, защото вечно е застъпвал каузата на „римските добродетели“ и ги е отъждествил в съзнанието на народа с представите за простащина, педантизъм и грубост. Принуждаваше ме вместо учебник да чета самохвалните книги на цензора Катон, а описанието, което оня даваше в една от тях на похода си в Испания,
където разрушил повече градове, отколкото бил броят на дните,
прекарани от него в тази страна, вместо да ме накара да се възхитя от военните му способности и патриотизъм, дълбоко ме отврати със своята безчовечност. Поетът Вергилий е казал, че мисията на римлянина е да управлява: „Да пощади сразените и в битка гордите да покори.“ Не може да се отрече — Катон е покорил гордите, но не в истинска почтена битка, а с хитро възпламеняване ревността и завистта между испанските племена: наемал дори убийци, за да се отърве от по-опасните си врагове. Що се отнася до пощадяването на сразените, той хвърлил под ножа безброй много невъоръжени мъже дори когато безусловно предавали градовете си, и с гордост отбелязва,
че стотици испанци предпочели да се самоубият с целите си семейства пред опасността да вкусят отмъщението на римляните. Какво чудно тогава, че племената се надигнали в мига, в който успели да докопат по някое оръжие, и оттогава, та до днес са вече трън в нашата пета?
Единственото, към което се е стремял Катон, било плячка и триумфи:
един триумф се разрешавал само ако определен брой трупове —
струва ми се, по онова време били пет хиляди — бъдели наброени на бойното поле, а той пък е искал да бъде сигурен, че никой няма да се усъмни в него (както сам неведнъж се усъмнявал в своите съперници)
и да го обвини, че с измама е поискал триумф при оскъдна жетва от мъртъвци.

63
Впрочем триумфите са били същинско проклятие за Рим. Една ли, две ли излишни войни са се водили само защото пълководците се стремели към славния миг да яздят увенчани през улиците на града, а зад тях да се нижат вражески пленници, влачени във вериги, и военната плячка, отрупана върху карнавалните коли? Август осъзнал това и по съвета на Агрипа издал декрет: никой пълководец, освен ако е член на императорското семейство, да не се удостоява с публичен триумф. Този декрет, обнародван в годината на моето рождение, се възприел от мнозинството като проява на завист от страна на Август към неговите пълководци, защото по онова време самият той вече бил престанал да възглавява военни кампании, а членовете на семейството му били още млади, за да се удостояват с триумфи; но всъщност то само означавало, че той не желаел да разширява повече границите на
Римската империя и че се надявал военачалниците му да не подмамват граничните племена към започване на нови войни, след като са изгубили надеждата да бъдат удостоени с триумфи за победите си над тях. Обаче разрешил онези, които иначе биха заслужили правото на триумф, да бъдат награждавани с триумфалните орнаменти: бродирана тога, статуя, лавров венец и т.н.; а на истинския войник му стига и тази награда, за да спечели всяка необходима война. Освен това триумфите са пагубни за военната дисциплина. Войниците се напиват, никой не е в състояние да ги контролира и най-често денят завършва с разбиване на винарски изби, с подпалване на зехтинопродавници, с изнасилване на жени, изобщо държат се така, сякаш Рим е градът, който са покорили, а не някое жалко дървено лагерче в Германия или селце,
заровено в пясъците на Мароко. След един триумф, празнуван от мой племенник, за когото скоро ще ви разкажа, четиристотин войници и почти четири хиляди граждани загубиха живота си по един или другиго начин — пет големи жилищни сгради в квартала на проститутките в Рим изгоряха до дъно, триста винарски изби бяха плячкосани, да не говорим за безбройните други поразии.
Но аз всъщност говорех за цензора Катон. Неговият наръчник за икономиите и правилното водене на домакинството ми служеше вместо читанка и всякога щом се запънех над някоя дума, получавах по два удара: един по лявото ухо за глупостта си и другиго по дясното —
загдето съм обидил благородния Катон. Помня един пасаж от книгата,
който е достатъчно красноречив за характера на това зло същество:

64
„Господарят на домакинството трябва да продава старите си волове и всичкия рогат добитък, който е заслабнал; овцете, които са негодни,
вълната им, кожите им дори; трябва да продава старите си коли и старите си земеделски сечива; той трябва да продава онези роби, които са остарели и изнемощели, и всичко друго, което вече е изхабено или безполезно.“ Аз самият, когато живеех като селски благородник в малкото си имение в Капуа, бях си създал за правило да изпращам изтощените си животни първо на по-лека работа, а сетне само на паша,
докато старостта се превърнеше за тях в товар, и чак тогава нареждах да ги убият с удар по главата. Никога не се унижих дотам, че да ги продавам на безценица на някой селянин, който пък да ги насилва безжалостно до последния им дъх. А колкото до робите ми, всякога съм се отнасял с тях великодушно, били те болни или здрави, млади или стари, и съм очаквал в отговор най-голяма преданост. Рядко съм оставал измамен, макар че всеки, който се е подиграл с великодушието ми, е бивал безжалостно наказван. Не се и съмнявам, че робите на стария Катон неспирно са се правели на болни с надеждата да бъдат продадени на някой по-човечен господар, а струва ми се също така, че той, общо взето, е получавал от тях в замяна много по-малко истинска работа, отколкото аз — от моите. Глупаво е да се отнасяш с робите като с говеда. Робът е по-интелигентен от говедото и за една само седмица е в състояние да нанесе с умишлено нехайство толкова поразии на имота ти, колкото е цялата сума, платена за него. Катон особено се гордее, че не бил заплатил никога повече от няколко монети за един роб: доволен бил от всяко грозно, кривогледо същество, стига да имало здрави мускули и здрави зъби. Чудя се как ли е намирал купувачи за тези хубавци, след като е изстисквал и сетната капчица сила от тях! Като знам характера на неговата издънка, която, казват,
приличала досущ на него по външен вид — сламенокос, зеленоок,
пресипнал и тромав, а пък и по характер, не се и съмнявам, че е принуждавал нещастните си съседи да му купуват всички стари боклуци на цената на нови неща.
Милият ми приятел Постум, който беше около две години по- голям от мене (най-верният приятел след Германик, който съм имал някога), ми каза какво бил прочел в някаква нова книга: старият Катон,
освен гдето бил скръндза, бил и голям мошеник — вършел много непочтени сделки в морската търговия, ала успял да избегне

65
обществен скандал, представяйки един свой освободен за истинския търговец. А в ролята си на цензор, отговорен за обществения морал,
имал най-чудновати прояви: вършел ги уж в името на общественото приличие, но всъщност, изглежда, уреждал лични сметки. Според собствените му думи изхвърлил някакъв човек от съсловието на сенаторите, защото му липсвало „чувство за римско благоприличие“ —
целунал бил жена си посред бял ден, и то в присъствието на собствената си дъщеря! Когато един приятел на пострадалия укорил
Катон за несправедливото му решение и го запитал дали той самият и жена му никога не се прегръщат освен по време на съпружеския акт,
Катон отвърнал разпалено:
— Никога!
— Как, никога ли?
— Е, всъщност, да си призная, преди няколко години по време на една гръмотевична буря жена ми от страх обви ръце около мене, но,
слава богу, бяхме сами и аз те уверявам, че ще мине време, преди да го повтори пак.
— О! — възкликнал сенаторът, преструвайки се на неразбрал,
защото Катон е искал да каже, предполагам, че здравата е сгълчал жена си за нейното непристойно държане. — О, съчувствувам ти! Някои жени не са особено любвеобилни към грозничките си съпрузи, макар те да са най-праволинейните и добродетелните. Но не се измъчвай,
дано Юпитер се смили и прогърми по-скоро.
Катон не простил на този сенатор, който му бил далечен роднина. Година след това преглеждал списъците на сенаторите, както го изисквал дългът му на цензор, и запитвал поред всеки от тях дали е женен. Съществувал закон, сега отменен, според който всеки сенатор трябвало да има безупречен брак. Дошло ред да запита и своя роднина и Катон се обърнал към него с обичайния израз, който изисквал от сенатора да отговори, че съпругата му му доверява всичките си тайни и той дълбоко вярва в нейната почтеност.
— Ако имаш съпруга и тя ти доверява всичките си тайни и ти вярваш в нейната почтеност, отговори! — изхъркал Катон с хрипливия си глас.
Човекът се почувствувал доста неловко, защото, след като се бил пошегувал за любовта на съпругата на Катон към Катон, открил, че собствената му жена междувременно дотолкова го била разлюбила, че

66
сега трябвало да се развежда с нея. И за да покаже своята добронамереност и почтено да се ухапе със собствената си шега,
отговорил:
— Да, наистина, аз имам съпруга, но тя вече не ми доверява тайните си, а нейната почтеност не струва и пукната пара.
В резултат на което Катон го зачеркнал от сенаторското съсловие за непочтително държане.
А кой всъщност навлече пуническото проклятие над Рим? Пак същият стар Катон, който, всеки път щом го запитвали в Сената за мнението му по какъвто и да било въпрос, неизменно отвръщал:
— Това е мнението ми: и мое мнение е още, че Картаген трябва да се разруши — той е голяма заплаха за Рим!
И тъй, опявайки неспирно за заплахата на Картаген, той дотолкова изнервил всички, че, както вече споменах, римляните най- сетне нарушили най-светите си клетви и сринали Картаген със земята.
Написах за стария Катон повече, отколкото смятах, но не казах нищо излишно: защото в моето съзнание той е свързан както с разрухата на Рим, за която е точно толкова виновен, колкото и ония,
чиито „немъжествени удоволствия“, според думите му, „отслабват държавата“, така също и със спомена за моето нещастно детство под тиранията на оня мулетарин, неговия пра-пра-праправнук. Вече съм старец, учителят ми е мъртъв от цели петдесет години, а спомня ли си за него, сърцето ми все още се изпълва с възмущение и омраза.
Германик ме защищаваше от по-възрастните с присъщата си кротост и убедителност, Постум обаче се биеше за мене като лъв. Него никой не можеше да го уплаши. Осмеляваше се да се опълчва дори и на баба ми Ливия. Постум беше любимец на Август, затова и Ливия за известно време се преструваше, че се забавлява от неговата, както тя я наричаше, момчешка несдържаност. Отначало Постум й вярваше,
защото сам бе неспособен на преструвки. Един ден — бях на дванадесет, а той на четиринадесет години — случайно минавал край стаята, в която Катон ми преподаваше. Като чул шума от ударите и моите викове за милост, Постум се втурнал в стаята разгневено.
— Веднага спри да го биеш! — извика той.
Катон го изгледа възмутено и изненадано и така ме цапардоса отново, че изхвръкнах от стола.
Постум каза:

67
— Който не може да бие магарето, бие самара. (Имаше такава римска поговорка.)
— Какво искаш да кажеш, нахални младежо? — изрева Катон.
— Искам да кажа — отговори му Постум, — че си изкарваш върху Клавдий яда от заговора, който, както си въобразяваш, че целият свят прави срещу теб и не ти дава да се издигнеш. Мислиш си, че те бива за нещо много повече от прост учител, нали?
Постум не беше глупав: той знаеше, че думите му тъй ще разгневят Катон, щото оня ще изкаже всичко, каквото си мисли. А пък
Катон се хвана на въдицата, изригна низ от остарели клетви, с които заявяваше, че по времето на дедите му, чиято памет този заекващ глупак осквернявал, зла участ сполетявала всяко дете, което не почитало по-старите от него; защото в ония времена дисциплината била безпощадна. А в сегашното изродено време водачите на Рим давали пълна свобода на всяко невежо нахално диване (това се отнасяше до Постум) и на всеки слабоумен сакат малък хвалипръцко
(това пък беше за мен) да си позволяват…
Постум го прекъсна с предупредителна усмивка:
— Значи, прав съм бил. Изроденият Август обижда великия цензор, като те е назначил в своето изродено семейство. Казал си,
надявам се, на господарката Ливия какво е отношението ти по този въпрос, нали?
Да можеше, Катон би си прехапал езика от яд и от страх. Чуеше ли Ливия какво е казал, това щеше да е неговият край, защото до този миг той бе изразявал най-дълбоки благодарности за честта, че му е поверено образованието на нейното внуче, да не говорим за безвъзмездното възвръщане на семейните имоти — конфискувани след битката при Филипи, където баща му бе загинал в бой срещу Август.
Катон беше достатъчно умен или достатъчно страхлив да схване намека и подир тази случка ежедневните ми мъчения значително намаляха. Три или четири месеца след това, за голяма моя радост, той престана да ме учи, защото бе назначен за главен учител в училището на момчета. Постум му стана ученик.
Постум беше невероятно силен. Преди да бе навършил четиринадесет, вече можеше да превие о коленете си пръчка от студено желязо, дебела колкото палеца ми, и с очите си съм го виждал да се разхожда из училищния двор, понесъл две момчета на раменете, едно

68
на гърба и по едно изправено на всяка негова ръка. Не беше ученолюбив, ала по интелект, учтиво казано, не можеше дори да се сравнява с Катон, а през последните две години в училище момчетата го бяха избрали за свой предводител. Във всички училищни игри той беше „царят“ — странно, каква слабост изпитват младите към тази отживяла титла — и поддържаше строга дисциплина сред своите съученици. Катон беше принуден да се държи извънредно учтиво с
Постум, ако искаше другите момчета да правят онова, което той желаеше; защото всички те гледаха Постум в очите.
Катон бе задължен от Ливия да й пише шестмесечни доклади за своите ученици; беше му подхвърлила, че ако тя ги сметне достатъчно интересни за Август, ще му ги дава. От това Катон беше схванал, че тези доклади трябва да са написани доста общо освен в случаите,
когато тя му подскаже да порицае или да похвали определено момче.
Мнозинството от женитбите се уреждаха, докато младежите бяха още в училище, и един подобен доклад би свършил работа на Ливия като аргумент за или против някоя бъдеща брачна двойка. Браковете на благородниците в Рим се одобряваха от Август в качеството му на върховен понтифекс и в повечето случаи се диктуваха от Ливия.
Случило се един ден Ливия да посети училищния двор, а в това време там, седнал на стол, Постум издавал заповеди в ролята си на цар.
Катон забелязал, че тя се намръщила от гледката. В следващия си доклад се осмелил да напише: „С голяма неохота, но в интерес на добродетелта и справедливостта, принуден съм да донеса, че младежът
Агрипа Постум е склонен да проявява черти на човек с необуздан,
деспотичен и труден характер.“ Подир това Ливия се държала с него толкова любезно, че следващият му доклад бил още по-красноречив.
Ливия не показваше докладите на Август, а ги пазеше за подходящ случай, затова и Постум не подозираше за тях.
През „царуването“ на Постум аз преживях двете най-щастливи години от младостта си — бих казал дори, от целия си живот. Той беше наредил на другите момчета да ме пущат свободно да играя в училищния двор, макар да не учех там, и беше им казал, че всяка грубост или обида към мене ще приема като грубост и обида към него самия. Тъй аз участвувах във всеки спорт, който можех да упражнявам с разклатеното си здраве, и само когато Август или пък Ливия присъствуваха, само тогава се измъквах настрани. Вместо Катон сега

69
ме учеше добрият стар Атенодор. От него само за шест месеца научих повече, отколкото от Катон за цели шест години. Атенодор не ме удари ни веднъж и беше с мене много търпелив. Окуражаваше ме с думите,
че недъгавостта ми би трябвало да бъде всъщност подтик за интелигентността ми. Вулкан, богът на всички занаяти, и той бил куц.
А колкото до заекването, то Демостен, най-благородният от всички оратори, бил роден с този недостатък, ала успял да го надмогне с търпение и съсредоточаване. Демостен използувал същия метод, с който той започна да ме обучава. Защото Атенодор ме караше да декламирам с уста, напълнена с камъчета: в стремежа си да превъзмогна пречката на камъчетата аз забравях да заеквам, той постепенно ги изваждаше, докато не остана ни едно, и тогава за своя голяма изненада открих, че мога да говоря като другите. Но само когато декламирах. В обикновен разговор все още силно заеквах. Той запази между нас радостната тайна за умението ми да декламирам.
— Един ден, керкопитекион, ще изненадаме Август — казваше той. — Но почакай още малко. — Наричаше ме керкопитекион (малка маймунка) от чувство на обич, а не с подигравка и аз се гордеех с това име. Когато не се учех както трябва, засрамваше ме с гневното:
— Тиберий Клавдий Друз Нерон Германик, не забравяй кой си и какво вършиш.
Приятелството на Постум, на Атенодор и на Германик ми помогна постепенно да стана по-самоуверен.
Още в първия ни учебен ден Атенодор ми заяви, че предлага да ме учи не на факти, които бих могъл да намеря във всякоя книга, а на правилното представяне на фактите. Така и направи. Един ден например ме запита с добродушен тон защо съм толкова възбуден;
невъзможно беше да се съсредоточа над урока. Казах му, че току-що съм наблюдавал голям брой новобранци да маршируват на Марсово поле пред Август, преди да бъдат изпратени за Германия, където войната бе пламнала отново. (2 г. от н.е.)
— Добре тогава — каза Атенодор все така благо, — щом това не ти излиза от ума и не си в състояние да оцениш прелестта на Хезиод,
то Хезиод ще почака до утре. Най-сетне, като е могъл да чака седемстотин години и отгоре, няма да ни се сърди за още един ден.
Затова я хайде сядай, вземи си дъсчиците и ми съчини едно писмо,
кратичко описание на всичко, което си видял на Марсово поле; все

70
едно, че от пет години съм напуснал Рим и ти ми пишеш през морето,
да речем, у дома, в Тарс. Това ще даде работа на неспокойните ти ръчици, пък ще ти бъде и от полза.
И тъй аз радостно започнах да браздя по восъка, а после прочетохме писмото, за да намерим грешките в правописа и композицията. Принуден бях да си призная, че съм разказал едновременно твърде много и твърде малко, освен туй подредил бях фактите в погрешен ред. Пасажът с описанието на жалбите на майките и любимите на воините и на това как тълпата се бе втурнала към моста за последно приветствие към потеглящите колони би трябвало да бъде последен, а не първи. И не бе нужно да споменавам, че конниците са били на коне; това бе очевидно. На два пъти бях описал как буйният кон на Август се бе препънал; веднъж бе напълно достатъчно, след като конят се бе спънал само веднъж. Онова, което Постум по пътя за дома ми беше разказал за религиозните ритуали на евреите, беше интересно, но мястото му никак не беше тук, защото новобранците бяха италийци, а не евреи. А и освен туй в Тарс той сигурно бе имал възможност да научи много повече за обичаите на евреите, отколкото
Постум — в Рим. От друга страна, не бях и споменал за някои интересни неща, които той би желал да чуе: например колко новобранци са участвували в парада, добре ли са били обучени, към кой гарнизонен град са ги изпратили, тъжни ли са били или весели, че заминават, какво им е казал Август в речта си.
След три дни Атенодор ме накара да му опиша кавгата между някакъв моряк и един продавач на дрехи, която бяхме наблюдавали заедно в същия ден, докато се разхождахме из битпазара; справих се много по-добре. Той приложи този метод първо към писането, сетне към декламирането и накрая към всичките ми разговори с него.
Занимаваше се с мене неуморно и тъй аз постепенно започнах да ставам все по-малко разсеян, защото той не отминаваше нито една моя небрежна, объркана или неточна фраза без коментар.
Опитвал се беше да привлече интереса ми към философски занимания, но като разбра, че нямам склонност към това, не ме насили да премина отвъд границите на общото образование по този предмет.
Той беше човекът, който пръв ме насочи към историята. Притежаваше копия от първите двадесет книги на „Историята на Рим“ от Тит Ливий и ми даде да ги прочета като пример за ясен и приятен стил. Историите

71
на Ливий ме плениха и Атенодор ми обеща, че веднага щом съумея да победя заекването си, ще ме запознае със самия Ливий, който беше негов приятел. Удържа на думата си. Шест месеца по-късно ме заведе в Аполоновата библиотека и ме представи на един брадат, приведен човек около шейсетте, с жълтеникава кожа, весели очи и изискан говор, който ме посрещна сърдечно, защото съм бил син на баща,
когото много уважавал. По онова време Ливий още не бе написал и половината от историята си, която в завършен вид се състоеше от сто и петдесет книги, като започваше от най-ранните, легендарни времена и стигаше до времето, когато преди дванадесет години баща ми бе починал. По същото това време той беше започнал да публикува творбата си по пет книги годишно и сега вече беше достигнал до рождението на Юлий Цезар. Ливий ме поздрави, загдето съм имал за учител Атенодор. Атенодор му отвърна, че аз съм възнаграждавал достойно усилията, полагани от него; аз пък казах на Ливий за удоволствието, което съм изпитал, докато съм чел неговите книги,
които Атенодор ми беше препоръчал като пример за изящен стил. Тъй всички останахме доволни, особено Ливий.
— Как? Нима и ти ще ставаш историк, мой млади човече? —
запита той.
— Желал бих да стана достоен за това почтено име — отвързвах,
макар всъщност да не се бях замислял сериозно над този въпрос.
После Ливий ме подкани да напиша животоописанието на моя баща и предложи да ми помогне, като ме насочи към най-достоверните исторически източници. Останах поласкан и заявих, че ще започна да пиша още на другия ден. Ала Ливий отговори, че писането е последната задача на историка: най-първо той трябвало да събере своите материали и да се научи да подостря перото си. Атенодор щял да ми заеме своето малко остро джобно ножче — пошегува се Ливий.
Атенодор беше достолепен старец с тъмни благи очи, изгърбен нос и най-красивата брада, която е никнала на човешко лице. Тя се разстилаше на вълни чак до пояса му и беше бяла като крилото на лебед. Не казвам това като безвкусно поетическо сравнение, защото не съм от историците, които пишат в псевдоепичен стил. Казвам, че тя наистина беше бяла като крилото на лебед. Имаше опитомени лебеди в изкуственото езеро в градините на Салуст и веднъж Атенодор и аз ги бяхме хранили с хляб от една лодка; и именно тогава си спомних колко

72
ме порази, че неговата брада и техните криле, когато се бе надвесил към тях, са съвсем еднакви по цвят. Атенодор имаше навика, докато разговаря, да поглажда брадата си бавно и ритмично и дори веднъж ми каза, че това именно я карало да расте такава пищна. Каза, че невидими огнени зрънца изтичали от върховете на пръстите му и подхранвали косъма. Това беше типична шега на стоик, присмиващ се на чисто теоретичната философия на епикурейците.
Брадата на Атенодор ме накара да си спомня за Сулпиций, който на тринайсетгодишната ми възраст ми бе назначен от Ливия за учител по история. Сулпиций, според мен, имаше най-жалката брада, каквато съм виждал: беше бяла, но с белотата на кишата по улиците на Рим —
зацапано сивкавобяло, примесено с жълто, а беше и проскубана.
Имаше навика да я увива около пръстите си, когато беше притеснен,
понякога дори налапваше края й и започваше да го дъвче. Ливия го беше избрала, предполагам, защото го е смятала за най-отегчителния човек в целия Рим и се е надявала, че като ми го прати за учител, ще изгаси историческите ми амбиции; защото тя твърде скоро узна за тях.
Ливия беше права: Сулпиций беше просто гениален в умението си да превърне и най-интересните събития в нещо блудкаво и мъртво. Но дори и Сулпициевата сухота не беше в състояние да ме отвърне от моята работа, а освен това той имаше невероятно силна памет за факти. Ако, да речем, ми беше нужно някакво съвсем необичайно сведение, като например какви са били законите за у наследяването на главатарското място у едно от алпийските племена, срещу които е воювал баща ми, или пък какви са били значението и произходът на техния чуждоземен боен вик, Сулпиций ще знае кой автор е разглеждал тези въпроси, в коя книга и от кой рафт на кой шкаф, в коя зала, на коя библиотека би могъл да се намери отговорът. Липсваше му всякакво чувство за критичност и стилът му беше направо жалък, като цветя в леха, която не е разредена. Но се оказа неоценим помощник по- късно, когато се научих да го използувам като такъв вместо като учител; и той продължи да работи за мен чак до смъртта си на осемдесет и седем години, почти трийсет години след това, а паметта му си остана ненакърнена до самия край, както и брадата му — все тъй безцветна, проскубана и разчорлена.

73
ГЛАВА 6
А сега да се върна с няколко години назад и да напиша за чичо си
Тиберий, чиято история в никакъв случай не е чужда на този разказ.
Той се намирал в мъчително положение, принуден против волята си да бъде постоянен прицел на общественото внимание — ту като военачалник в някоя гранична войска, ту като консул в Рим, ту като специален пратеник в провинциите; докато единственото, към което се стремял, било продължителна почивка и уединение. Обществените почести значели малко за него, още повече, защото му се отдавали,
както веднъж се бил оплакал на баща ми, не за личните му прояви и качества, а поради ролята му на доверено момче за поръчки на Ливия и
Август. Освен всичко друго от него се искало да пази достойнството на императорското семейство. Ливия за миг не го изпускала от поглед и той трябвало да бъде много грижлив към личния си морал. Имал малко другари, защото, както, струва ми се, вече казах, беше човек подозрителен, завистлив, затворен и меланхоличен, а и те били по- скоро навлеци, отколкото приятели, към които се носел с циничното презрение, каквото всъщност заслужавали. И най-сетне, отношенията му с Юлия след брака им, сключен пет години преди това, вървели от зле към по-зле. Родило им се момче, но то умряло; и тогава Тиберий изобщо отказал да спи с нея — по три причини. Първата, че по това време Юлия навлязла в средната възраст и започнала да напълнява —
Тиберий предпочитал незрели жени, с момчешко телосложение, а бившата му съпруга Випсания била стройна като тръстика. Втората, че
Юлия проявявала към него бурно желание, което той не искал да удовлетвори, и всеки път, когато я отблъсквал, тя изпадала в истерия. И
третата — научил, че след като я отблъсквал, тя му отмъщавала,
намирайки си обожатели, готови да й дадат онова, което сам той й отказвал. (6 г. пр.н.е.)
За жалост Тиберий не бил в състояние да събере други доказателства за Юлините изневери освен думите на някои роби,
понеже тя си уреждала нещата много скрито; а показанията на някакви

74
си роби съвсем не били достатъчни да се предложат на Август като причини за развод с любимата му дъщеря. Но вместо да разкаже за това на Ливия — той не й вярвал точно толкова, колкото я и мразел,
Тиберий предпочитал да страда мълчаливо. Сетил се, че ако успее да се отдалечи от Рим и от Юлия, много вероятно било тя да стане по- небрежна в поведението си и Август сам да узнае за нейните прояви.
Единствената му надежда била някоя нова война по границите, и то на такова опасно място, където не другиго, а само той би трябвало да поеме командуването. Но отникъде не долитали признаци за война,
пък и бил преситен от битки. Приел бил от баща ми командуването на германските армии (Юлия настояла да го придружи до реката Рейн) и едва от няколко месеца насам се бил завърнал в Рим: но Август го изморил до смърт след връщането му тук, възлагайки му трудната и неприятна задача да разследва ръководенето на бедняшките приюти и изобщо условията за работа в бедните квартали на Рим. Един ден, без да иска, Тиберий избухнал пред Ливия:
— О, майко, защо не мога да се освободя макар и за няколко месеца само от този непоносим живот!
Тя го стреснала, защото без нито дума надменно напуснала стаята, но по-късно същия ден го повикала и го изненадала с думите,
че е решила да изпълни желанието му и ще поиска от Август позволение за временното му оттегляне. Взела това решение отчасти защото искала да го накара да се чувствува задължен към нея и отчасти защото вече знаела за любовните авантюри на Юлия и стигнала до същата мисъл като Тиберий — да й подхвърли въжето, с което тя сама да се обеси. Обаче най-важното й основание било, че по-големите братя на Постум — Гай и Луций, вече подраствали, а отношенията между тях и втория им баща Тиберий били обтегнати.
Гай, който всъщност не е бил лош човек (такъв бил и Луций),
започнал до известна степен да изпълва в сърцето на Август онова местенце, което навремето заемал Марцел. Но Август въпреки предупрежденията на Ливия така безобразно разглезвал и двамата, че само по някакво чудо от тях излезли все пак горе-долу прилични хора.
Те започнали да се държат безочливо с по-възрастните, особено с онези, за които усещали, че Август тайно ще се радва, като вижда да ги обиждат, водели разточителен живот. Когато разбрала, че усилията й да сдържи Августовия непотизъм са напразни, Ливия сменила

75
тактиката и започнала да го поощрява в обичта му към тях. С това си поведение и с демонстрирането му пред Гай и Луций тя се надявала да спечели тяхното доверие. Освен туй Ливия очаквала, че ако самомнението им още мъничко порасне, напълно ще се забравят и ще се опитат да заграбят монархията за себе си. Имала шпиони навсякъде и щяла да дочуе за подобен заговор достатъчно рано, за да нареди да ги арестуват. Увещавала Август да предложи Гай за изборната длъжност консул за цели четири години напред, а Гай бил още едва петнадесетгодишен; макар най-ранната възраст, определена от Сула, на която някой можел законно да стане консул, да била четиридесет и три,
преди което избраникът трябвало да е заемал три различни магистратури по възходяща степен. По-късно същата почетна титла била дадена и на Луций. Тя подсказвала на Август освен това да ги представи на Сената за титлата „Първенец на младежите“. Тези титли,
за разлика от случая с Марцел, не им се давали само за един определен случай, а направо ги поставяли в положението на постоянно висшестоящи над всички техни равни по възраст и по ранг. Сега вече проличавало съвсем ясно: Август готвел Гай за свой заместник; и нищо чудно тогава, че млади благородници от типа на ония, които навремето възхвалявали въображаемото надмощие на младия Марцел над държавническата и военна репутация на ветерана Агрипа, сега започнали да вършат същото за сина на Агрипа, Гай, срещу изпитаното добро име на Тиберий, когото подлагали на безброй обиди. Ливия възнамерявала Тиберий да последва примера на Агрипа. Ако се оттеглел в тоя момент, с ореола на многобройните си военни победи и обществени заслуги, ако заминел за някой близък гръцки остров и освободял политическото поле за Гай и Луций, това щяло да създаде по-добро впечатление и да му спечели много по-големи народни симпатии, отколкото ако останел на място да защищава правата си.
(Историческият паралел можел да стане още по-близък, ако ли пък Гай и Луций случайно загинели в отсъствието на Тиберий и тогава Август отново щял да потърси услугите му.) И тъй, тя обещала да склони
Август да му даде право за безсрочно напущане на Рим и разрешение да се освободи от всичките си служби; но да го удостои с почетната титла народен трибун — което щяло да го предпази срещу опити за убийство от страна на Гай, ако Гай замислел да го отстрани.

76
Ала да сдържи обещанието, се оказало извънредно трудно за
Ливия, защото Тиберий бил най-полезният министър и най- преуспяващият пълководец на Август и дълго време старецът отказвал да разисква по въпроса сериозно. Тиберий обаче заявил, че е болен, и подхвърлил, че отсъствието му ще избави Луций и Гай от много неловки моменти: признал, че не се разбира добре с тях. Август все не се съгласявал. Гай и Луций били още момчета, съвсем неопитни и във войните, и в държавните работи, и той не можел да разчита на каквато и да е подкрепа от тяхна страна, ако избухнели сериозни размирици било в града, било в провинциите или пък по границите. Той осъзнал,
за пръв път може би, че засега Тиберий бил единствената му опора в подобни критични положения. Отхвърлил молбата на Тиберий и заявил, че изобщо не желае да слуша неговите доводи. И тъй като усилията му излезли неуспешни, Тиберий отишъл при Юлия и с преднамерена грубост й заявил, че бракът им се бил превърнал в такъв фарс, щото той не бил в състояние да живее в същия дом с нея нито ден повече. Предложил й да отиде при Август да му се оплаче и да каже, че съпругът й — грубиянин, се отнася с нея тъй отвратително, че тя не ще може да живее спокойно, докато не получи развод. Август,
казал й Тиберий, по семейни причини за жалост нямало да се съгласи на развод, но вероятно щял да го прокуди от Рим. А пък той бил готов да приеме дори изгнанието пред мисълта за съжителство с нея.
Юлия решила да изличи от спомените си някогашната си любов към Тиберий. Той не само се отнасял към нея с най-дълбоко презрение всякога, когато оставали насаме, но вече бил започнал тайничко да се впуска в ония свои нелепи гнусни авантюри, които по-късно караха всички благоприлични хора да се отвращават от него; а тя знаела за това. Затуй го послушала и се оплакала на Август с думи много по- горчиви, отколкото Тиберий (който пък бил достатъчно суетен да си въобразява, че тя все още, въпреки всичко, го обича) очаквал. Август открай време с мъка сдържал неприязънта си към Тиберий като към свой зет — което естествено окуражавало партията на Гай — и се втурнал разярен из стаята, ругаейки Тиберий с всички хулни думи,
които му идвали на езика. Но въпреки това напомнил на Юлия, че тя и само тя си е крива за разочарованието си от този съпруг, за чийто характер той неведнъж я бил предупреждавал. Освен това, макар да я обичал и окайвал от все сърце, той не бил в състояние да разтрогне

77
брака. Да позволи раздяла между дъщеря си и зет си, на чийто съюз било придадено такова политическо значение, било невъзможно, а бил уверен, че и Ливия ще погледне на нещата като него. Тогава Юлия го помолила да отпрати Тиберий някъде поне за година-две, защото за момента не можела да търпи присъствието му дори на хиляда мили от нея. Август се съгласил и само след няколко дни Тиберий вече пътуваше към остров Родос, който той много преди това си бе избрал като идеалното място за усамотение. Но Август, макар че го беше удостоил с титлата народен трибун по изричната молба на Ливия, бе дал безусловно да се разбере, че ако никога вече не види лицето му,
няма да съжалява.
Освен главните участници в тази драма другиго не знаеше защо
Тиберий напуска Рим и Ливия използува нежеланието на Август да разисква въпроса в полза на Тиберий. Тя „поверително“ съобщи на близките си, че Тиберий е решил да се оттегли в знак на протест срещу скандалното поведение на партията на Гай и Луций. Добави също така,
че Август искрено му съчувствувал и отначало отказвал да приеме оставката му, обещавайки да укроти виновниците; но Тиберий обяснил, че не желаел да се смразява още повече със синовете на своята жена, и демонстрирал твърдостта на решението си, като цели четири дни се лишил от храна. Ливия доведе докрай този фарс,
съпровождайки Тиберий до кораба му в Остия — пристанището на
Рим, и умолявайки го от името на Август и от свое име да премисли решението си. Нареди дори тъй, че всички членове на собственото й семейство — по-малкият син на Тиберий — Кастор, майка ми,
Германик, Ливила и аз самият — да я придружим и да подсилим значимостта на събитието, като присъединим молбите си към нейните.
Юлия изобщо не се появи и отсъствието й съвпадна отлично с впечатлението, което Ливия се стараеше да създаде — а именно, че се съюзява със синовете си срещу своя съпруг. Беше странна, но добре изиграна сцена. Майка ми изпълни ролята си отлично, а трите деца,
които бяха предварително подготвени, изрекоха репликите си, сякаш дълбоко си вярваха. Аз стоях удивен и занемял, докато Ливила ме ощипа така, че избухнах в сълзи и се проявих дори по-добре и от тях.
Бях четиригодишен по онова време, а чак в дванадесетата ми година
Август неохотно беше принуден да повика чичо ми в Рим, защото политическото положение се беше променило сериозно.

78
Тук искам да кажа, че Юлия заслужава много по-голямо съчувствие от онова, което й беше отдадено. Тя беше, мисля, природно почтена, добродушна жена, макар да не презираше удоволствията и вълненията, и бе единствена от жените роднини, която намираше добра дума за мен. Смятам също така, че не съществуваха никакви причини за обвиненията, отправени й години след това, че уж изменяла на Агрипа, докато му била съпруга. Няма съмнение:
всичките й синове му приличаха. Истината е следната. По време на вдовството си се бе влюбила в Тиберий и убедила Август да й разреши брак с него. Тиберий, вбесен, че го принудили да се разведе със собствената му съпруга, се отнасял към нея много хладно. Тогава тя имала неблагоразумието да се обърне към Ливия, от която се страхувала, но въпреки това й вярвала. Ливия й дала някакъв любовен еликсир и й заръчала да го пие веднъж месечно при пълнолуние, да отправя молитви до Венера, да не казва за това никому, защото тогава еликсирът щял да загуби силата си и да й причини големи злини —
правела ли това в продължение на една година, съпругът й щял да я залюби завинаги. А всъщност жестоката Ливия й дала отвара от смачканите телца на едни зелени мушици от Испания, които дотолкова възбудили половите й желания, че Юлия почти полудяла. (По-нататък ще ви обясня как научих това.) За известно време наистина възпламенявала страстите на Тиберий с разпуснатата похотливост, към която я подтиквало питието въпреки вродената й стеснителност; но скоро му дотегнала и той отказал да има брачни сношения с нея. Тя била принуждавана от въздействието на „еликсира“, към който,
предполагам, се е пристрастила, да задоволява сексуалната си жажда,
прелюбодействувайки с всеки по-дискретен млад аристократ. Така постъпвала в Рим, в Германия и Франция съблазнявала войниците от личната гвардия на Тиберий и дори германски роби, заплашвайки онези, които се колебаели, че ще ги обвини в опит да я похитят и ще нареди да ги пребият от бой. А понеже била все още хубава жена, те не се съпротивлявали кой знае колко дълго.
След прокуждането на Тиберий Юлия стана небрежна и скоро целият Рим научил за изневерите й. Ливия ни веднъж не бе продумала за това на Август, уверена, че когато му дойде времето, той ще го чуе от другаде. Но сляпата любов на Август към Юлия спираше всички и никой не смееше да му каже нищо. След време всички решиха, че

79
просто не е възможно той да не знае и че благосклонното му отношение към поведението й е допълнително предупреждение да си мълчат. Нощните оргии на Юлия на пазарния площад и на ораторската трибуна сами по себе си вече ставаха причина за сериозен обществен скандал, но изминаха цели четири години, преди Август да подочуе за това. А после научи цялата история, и то не от другиго, а от синовете й
Гай и Луций, които се бяха явили заедно пред него и гневно го бяха запитали докога ще се оставя и той самият, та и внуците му да бъдат позорни. Ясно им било, казали му, че грижата за доброто име на семейството го е принуждавала да проявява голямо търпение към тяхната майка, но все пак и на неговите страдания трябвало да се сложи край. Нима да чакат, докато ги надари с цяло котило копелета от неизвестни бащи, та тогава да се вземат сериозни мерки срещу безобразията й? Август слушал ужасен и потресен и дълго време не съумял да стори друго, освен да ги гледа замаян и да движи безшумно устни. Когато овладял гласа си, прегракнало викнал Ливия. Те повторили разказа си и пред нея, а тя захлипала престорено,
обяснявайки, че през изминалите три години най-голямата й мъка била, гдето Август умишлено затварял очи пред истината. Неведнъж,
казала тя, била събирала смелост да му заговори, но било съвсем ясно,
че той не желае да чуе ни една нейна дума.
— Уверена бях, че знаеш всичко и че темата е прекалено болезнена, за да я разискваш дори и с мене…
Разплакан, скрил глава в ръцете си. Август промълвил, че не бил дочул нищичко и не хранел и най-малкото съмнение, че неговата дъщеря е най-почтената жена в Рим. Ливия го запитала: защо тогава според него синът й Тиберий е отишъл в изгнание? От любов към изгнанието ли? Не, а само защото не бил в състояние да спре блудствата на жена си и бил уверен, че Август ги опрощава — така си мислел, а понеже не желаел да дразни Гай и Луций, нейните синове, с искането Август да го разведе с нея, нямал другиго път, освен благоприличие да се оттегли от сцената.
Думите за Тиберий Август изобщо не чул, защото, преметнал тога презглава, изтичал слепешката по коридора към спалнята си,
където се заключил и не се показал пред никого, включително и пред
Ливия, цели четири дни, през което време не ял, не пил и не спал, и още едно доказателство за дълбоката му мъка — през цялото време не

80
се и избръснал. Най-сетне дръпнал връвта, която преминавала през едно отверстие в стената, и раздрънкал малкото сребърно звънче в стаята на Ливия. Ливия дотичала с лице, изразяващо нежна загриженост, а Август, който все още не се доверявал на своя глас,
написал на восъчна дъсчица следните думи на гръцки: „Нареди да я прокудят завинаги, но не ми казвай къде е.“ Подал на Ливия пръстена с печата, за да може тя от негово име да напише писмото до Сената с нареждане за изгнание. (Този печат между другото беше големият смарагд с лика на Александър Македонски с шлем и е бил откраднат от гробницата заедно с един меч, една нагръдна плочка и други лични вещи на героя. Ливия настояваше той да го използува въпреки нежеланието му — той съзнаваше колко самонадеяно е това, докато една нощ му се присънил сън, в който Александър, гневно смръщен,
отсякъл с меча си пръста, на който го носел. Тогава си поръча собствен печат: индийски рубин, гравиран от прочутия ювелир Диоскурид,
който по-късно всички негови приемници използуваха като знак на своя суверенитет.)
Ливия бе написала препоръката за изгнанието с много остри думи. Беше съчинена в литературния стил на Август, твърде лесен за подражаване, защото той всякога жертвуваше изяществото за сметка на яснотата — например с постоянното повторение на една и съща дума, която се появяваше неколкократно в определен пасаж, вместо да й се потърси синоним или пък перифраза (каквато е приетата литературна практика). Август също така обичаше да претоварва глаголите с представки. Тя не бе показала писмото на Август, а го бе изпратила направо до Сената, който незабавно гласува декрет за изгнание до живот. Ливия бе изброила престъпленията на Юлия с такива подробности и бе сложила в устата на Август такива изрази на отвращение към тези престъпления, че с това му бе пресякла завинаги възможността да се разкае и да поиска от Сената да отмени решението си. Освен това довършила си беше работата докрай, назовавайки поименно като партньори на Юлия в прелюбодействата й трима- четирима мъже, които целеше да унищожи. Сред тях беше и един мой вуйчо, Юл, син на Антоний, когото Август бе облагодетелствувал заради Октавия, издигайки го в консул. Ливия в писмото си до Сената подчертаваше дебело неблагодарността, която той уж показал към своя благодетел, и подмяташе, че той и Юлия заговорничели да завземат

81
върховната власт. Юл се самоуби. Смятам, че обвинението за заговора беше безпочвено, ала като единствения оцелял син на Антоний от съпругата му Фулвия — Август бе осъдил на смърт Антоний, най- големия, веднага след самоубийството на баща му, а другите двама,
Птолемей и Александър, синовете от Клеопатра, бяха умрели още на младини — и като бивш консул и съпруг на Марцеловата сестра, с която Агрипа се бе развел, той беше опасен. Народното недоволство от
Август често се бе изразявало в съжалението, че той, а не Антоний е спечелил битката при Акциум. Другите мъже, обвинени от Ливия в прелюбодейство, бяха прокудени.
Седмица подир това Август попитал Ливия дали „оня декрет“ е бил издаден — защото оттогава нататък той ни веднъж не споменал
Юлия по име, нито дори със заобикалки, макар тя да заемаше голяма част от мислите му. Ливия му отвърнала, че „оная личност“ била осъдена на доживотно изгнание на един остров и вече пътувала нататък. Това още повече го разстроило, защото Юлия не бе сторила единственото достойно нещо, което й оставаше да направи, а именно да сложи край на живота си. Ливия споменала, че Феба,
прислужницата на Юлия и най-близката й довереница, се обесила веднага щом бил публикуван декретът за изгнанието. А пък Август възкликнал:
— О, как бих желал да съм баща на Феба!
И остана в усамотение още цели две седмици. Ясно си спомням оня ужасен месец. Ние, всички деца, бяхме облечени по нареждане на
Ливия в траурни дрехи и не ни даваха нито да играем, нито да вдигаме шум, нито дори да се усмихваме. Когато отново видяхме Август, той изглеждаше с десет години по-стар и месеци изминаха, преди да му даде сърце да посети игрището в училището за момчета и да подхване ежедневните си сутрешни упражнения, които се състояха от бърза разходка по алеите край двореца и накрая от тичане с прескачане на няколко ниски препятствия.
Ливия веднага бе съобщила на Тиберий новината за Юлия. По нейно настояване той бе написал две-три писма на Август, умолявайки го да прости на Юлия, както сам той й бил простил, и заявявайки, че колкото и зле да се била държала като съпруга, той искал тя да си запази всички имоти, които по време на брака им й бил дал. Август не отговорил. Бил дълбоко убеден, че именно безразличието на Тиберий

82
към Юлия и неговата жестокост, както и личният му пример на неморално държане са причина за нейното падение. И той не само не го повика да се върне от изгнанието, но дори отказа да поднови длъжността му на народен трибун, когато срокът й, на края на следващата година, изтече.
Има една войнишка маршова балада, наречена „Трите жалби на господаря Август“, съчинена в грубия, трагикомичен стил, характерен за римските лагери, която се пееше години след това от войската в
Германия. Темата й е, че Август жалел първо Марцел, сетне Юлия и най-после за пленените знамена с орлите на Вар. Дълбоко жалел той за смъртта на Марцел, още по-дълбоко за опозоряването на Юлия, но най-дълбоко за орлите, защото с всеки орел бе загинал и по един цял легион от най-храбри римляни. Баладата оплаква в по няколко стиха злощастната съдба на
Седемнадесетия,
Осемнадесетия и
Деветнадесетия легион, които по времето, когато бях десетгодишен,
бяха вкарани в засада и избити от германците в една дива, мочурлива гора; и разказва как, когато вестта за това нечувано нещастие стигнала до него, господарят Август започнал да блъска глава о стената:
По-нататък стиховете казват, че той никога вече не сформирал нови легиони с номерата на трите унищожени, а оставил тази зееща празнина в списъка на армията. Кълнял се, казва се още, че животът на
Марцел и честта на Юлия били нищо в сравнение с живота и честта на неговите войници и че духът му щял да се „блъска като бълха в разжарена пещ“ дотогава, докато трите орела не бъдели взети обратно и поставени на сигурно място в Капитолия. Но макар оттогава насам германците неведнъж да са били разбивани в битки, никой не успя да

Изтегляне 7.72 Mb.

Сподели с приятели: