Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

16
На Август му е било ясно, че първият от косматите, тоест от
Цезарите (защото цезар значи „космата глава“), е бил неговият правуйчо Юлий, който го е осиновил. Юлий бил плешив и бил известен с развратността си както с единия, тъй и с другия пол, а неговият боен кон, знае се от официалните летописи, бил някакво чудовище, което имало пръсти вместо копита. Юлий оцелял в многобройни тежки битки, за да бъде убит накрая в сградата на Сената от Брут. А Брут, макар да бил уж син на другиго, се смятал за роден син на Юлий. „И ти ли, сине мой!“ — извикал Юлий, когато Брут тръгнал насреща му с кама в ръка. За пуническото проклятие вече писах. Август сигурно е разпознал себе си във втория от цезарите. И
наистина в края на живота си той се бе похвалил, оглеждайки храмовете и обществените сгради, които така блестящо бе застроил
Четвъртият космат, който ще завладее Рим,
ще бъде син, ала не син на мъртвия космат.
Космат с плешиво теме,
ще покруси града с отрова и със богохулство,
и ще загине от ритника на стария си кон,
който е яхал като дете.

Петият космат, който ще властвува над Рим,
ще завладее Рим против своята воля,
той ще е идиота, презрян от всички.
Със буйни кичури коса.
Той ще даде на Рим вода и хляб през зимата.
И ще загине от ръката на своята съпруга, не
съпруга.
В полза на своя син, не син.

Шестият космат, който ще завладее Рим,
ще бъде син, не син на тоз космат последен.
Той ще даде на Рим увеселения и страх, и огън.
Ръката му ще аленее от майчината кръв.
След него друг космат не следва.
И кръв ще бликне от неговия гроб.

17
наново, и имайки предвид освен това труда на целия си живот,
посветен на укрепването и прославянето на империята, че бил намерил
Рим в глина, а го оставял в мрамор. Но що се отнася до въпроса за неговата смърт, той вероятно е сметнал пророчеството или за неразбираемо, или за невероятно: и все пак се е поколебал да го унищожи. Кой е третият космат, кой четвъртият и кой петият, тази история ще покаже съвсем ясно; а пък аз бих бил наистина глупак, ако след като приемам безпогрешната точност на предсказанията във всяка тяхна подробност до настоящия момент, не съм в състояние да позная кой е шестият космат; и ако не се радвам заради Рим, е, че не ще има седми космат да го наследи.

18
ГЛАВА 2
Не си спомням баща си, който е починал, докато съм бил дете, но на младини не пропущах възможност да събирам най-подробни сведения за живота и нрава му от всички — сенатори, войници или роби, които са го познавали. Започнах да пиша биографията му като пръв опит в областта на историята и макар баба ми, Ливия, скоро да сложи край на това, аз продължих да събирам материали с надеждата,
че един ден ще мога да довърша започнатото. Всъщност привърших биографията неотдавна, но дори и днес е безсмислено да правя опит да я пускам за прочит. Тя е пропита с такъв републикански дух, че в мига,
в който Агрипинила — сегашната ми жена — узнае за нейното публикуване, всички екземпляри ще бъдат иззети, а бедните ми писари-преписвачи ще пострадат невинно заради моето неблагоразумие. Ако имат щастие, ще се измъкнат, без да им счупят ръцете и да отрежат палците и показалците им — забавление, присъщо на Агрипинила. Ах, как ме мрази тази жена!
В живота примерът на баща ми ме е ръководил по-силно от примера на когото да било другиго освен на брат ми Германик. А пък
Германик, тук всички са единодушни, бил същинско копие на баща ми по лик, телосложение (само че с по-тънки крака), по смелост, жив ум и благородство; затуй аз често си мисля за двамата като за един. Да можех да подхвана тази история направо от разказа за детството си,
без да се връщам по-назад от моите родители, сигурно бих го сторил,
защото родословните дървета и семейните истории са отегчително нещо. Ала не е възможно да отмина само с няколко думи баба си
Ливия (единствената от четиримата ми дядовци и баби, жива по време на рождението ми), понеже тя за жалост е главното действуващо лице в първата част на моята история и ако сега не разкажа за живота й на младини, по-сетнешните й деяния ще са необясними. Споменах, че беше омъжена за император Август: това бе вторият й брак, последвал развода й с моя дядо. Подир смъртта на баща ми тя стана фактически глава на семейството, измествайки и майка ми Антония, и чичо ми

19
Тиберий (законния глава), и дори самия Август — на чието могъщо покровителство баща ни в своето завещание бе поверил нас, децата.
Ливия беше от фамилията на Клавдиите, една от най-древните в
Рим, от нея беше и дядо ми. Има една популярна балада, която старците все още пеят, в чийто припев се казва, че дървото на
Клавдиите раждало два вида плодове — сладка ябълка и киселица, но че киселиците били по-многобройни от сладките ябълки. Сред киселиците народният певец изброява Апий Клавдий Горди, разбунил целия Рим в желанието си да пороби и изнасили една свободно родена девойка на име Вергиния, и Клавдий Друз, който по време на
Републиката се опитал да се провъзгласи за цар на цяла Италия, и
Клавдий Хубавия, който пък, когато свещените кокошки отказали да кълват, хвърлил ги в морето с думите: „Тогава нека пият“, и така загубил една важна морска битка. А от първия вид народният певец споменава Апий Слепеца, който отклонил римляните от един опасен съюз с цар Пир, и Клавдий Дънера, който прогонил картагенците от
Сицилия, и Клавдий Нерон (което в диалекта на сабиняните означава
Силния), който нанесъл поражение на Хаздрубал, когато последният потеглил от Испания, за да се притече на помощ на своя брат, великия
Ханибал. Освен че били смели и умни, и тримата са били добродетелни мъже. За жените Клавдий баладистът споменава само, че и те също са или сладки ябълки, или киселици, но че и при тях киселиците са повече от сладките ябълки.
Дядо ми Друз Нерон е бил един от най-благородните из
Клавдиите. Уверен, че Юлий Цезар е единственият човек, достатъчно властен, за да дари на Рим мир и сигурност в онези трудни времена,
той се присъединил към Цезарианците и воювал смело за Юлий в египетската война. Когато предугадил, че Юлий се стреми към еднолично управление, дядо ми не пожелал да подкрепи тази му амбиция, но и не посмял да рискува открит разрив. Затова помолил да му се възложи длъжността понтифекс и в това си качество бил изпратен във Франция да основава там колония от войници-ветерани.
Като се върнал, след убийството на Юлий Цезар, той си навлякъл омразата на младия Август, осиновения син на Юлий, който тогава още се казвал Октавиан, и на съюзника му, великия Марк Антоний, със смелото си предложение убийците на тиранина да бъдат възнаградени.
Пак трябвало да бяга от Рим. В последвалите размирици той се

20
прехвърлял ту към една, ту към друга партия, според това коя защищавала правдата. По едно време бил с младия Помпей, а после тръгнал с брата на Марк Антоний да се бие срещу Август при
Перузия, в Етрурия. Но накрая, като се убедил, че Август — макар и задължен от чувство на лоялност да отмъсти за убийството на Юлий
Цезар, неговия осиновител — дълг, който той неуморно изпълнявал, —
по дух не бил тиранин и се стремял към възстановяването на древните свободи на народа, дядо ми преминал на негова страна и се установил в Рим с баба ми Ливия и чичо ми Тиберий, тогава едва двегодишен.
Повече не участвувал в гражданските войни, задоволявайки се с длъжността си на понтифекс. (41 г. пр.н.е.)
Баба ми Ливия беше от най-лошите Клавдии. Спокойно би могла да е превъплъщение на оная Клавдия, сестрата на Клавдий Хубавия,
която осъдили за държавна измяна, защото веднъж, когато колесницата й била задържана от уличната тълпа, извикала:
„Ах, защо не е жив брат ми! Той знаеше как да разчиства тълпите. С камшик!“ А когато един народен застъпник (на латински
„трибун“) излязъл напред и гневно й заповядал да млъкне, напомняйки й, че този й брат с богохулството си погубил цяла римска флота, тя отвърнала: „Ето още една причина да съжалявам, че е мъртъв! Той можеше с помощта на боговете да загуби и втора флота, а сетне и друга и да поразреди тази проклета сган! — И додала:
— Виждам — ти си народен трибун и личността ти по закон е неприкосновена, но не забравяй, че ние, Клавдиите, навремето сме карали да напердашват не един от вас — трибуните, проклета да е твоята неприкосновеност!“
Така говорела по онова време и баба ми Ливия за римския народ:
„Паплач и роби! Това, Републиката, открай време е празна работа! На
Рим му трябва един нов цар.“ Тъй поне приказвала на дядо ми,
опитвайки се да му внуши, че Марк Антоний и Август (или по-рано
Октавиан), и Лепид (един богат, но лишен от амбиции благородник),
които тогава делели помежду си управлението на римския свят, с течение на времето ще паднат; и че стига само да играел умело, той можел да използува сана си на понтифекс и името си на почтен човек
— нещо, което му се признавало от всички фракции, — за да стане сам

21
той цар. Дядо ми й отвърнал рязко, че чуе ли я още веднъж да заговори за това, ще се разведе с нея; защото в някогашния римски брак съпругът можел да изостави жена си без обяснения пред обществото,
като й върне донесената зестра и задържи децата. След тези думи баба ми замълчала и се престорила на примирена, но от оня миг любовта помежду им умряла. Без дядо ми да подозира, тя веднага се заела да оплете Август.
Това не било кой знае колко трудно, защото Август бил млад и чувствен, а тя била изучила внимателно вкусовете му, пък й по всеобщо признание била една от трите най-хубави жени по онова време. Избрала си Август, защото той бил по-добро оръдие за осъществяване на амбициите й от Антоний (Лепид изобщо не влизал в сметката) и защото знаела, че не се спирал пред нищо, за да постигне своите цели — бил го показал на дело две години преди това, когато привел в изпълнение проскрипциите и две хиляди конници и триста сенатори от вражеската фракция били избити без присъди — по- голямата част от тях по личното настояване на Август. Щом разбрала,
че е спечелила Август, тя го накарала да се разведе със Скрибония —
жена, по-възрастна от него, за която се бил оженил по политически съображения, — заявявайки му, че според сигурни сведения
Скрибония му изневерявала с един близък приятел на дядо ми. Август повярвал с готовност, без да иска подробни доказателства. Той се развел със Скрибония, макар да била съвсем невинна, в самия ден,
когато тя му родила дъщеря, Юлия, която той взел от стаята на родилката, преди още Скрибония да е видяла детето, и я дал на жената на своя освободен роб да я кърми. Баба ми — тя била едва седемнадесетгодишна, с девет години по-млада от Август — отишла тогава при дядо ми и му казала: (38 г. пр.н.е.)
— Хайде сега, разведи се с мене. Бременна съм вече в петия месец и ти не си баща на детето. Дадох клетва, че няма да родя повторно от мъж-страхливец, и смятам да я удържа.
Дядо ми, каквото и да е почувствувал, когато чул това признание,
рекъл само:
— Повикай тук прелюбодееца и нека обсъдим нещата насаме.
Всъщност детето било негово, но той не бивало да знае и когато баба ми казала, че е чуждо, повярвал.

22
Дядо ми с изненада разбрал, че не другиго, а приятелят му
Август го е измамил, но заключил, че Ливия го е съблазнила, а той не е успял да устои на хубостта й; казал си още, че може би Август не му е простил за онова негово злощастно предложение в Сената убийците на
Юлий Цезар да бъдат наградени. Но, така или инак, не упрекнал
Август. Казал само:
— Ако обичаш тази жена и си готов да се ожениш за нея почтено, вземи я, но нека всичко стане без скандали.
Август се заклел, че ще се ожени за нея незабавно и никога не ще я изостави, докато тя му бъде вярна; обвързал се с най-страшни клетви и така дядо ми се развел. Казвали са ми, че смятал това нейно влюбване за божествено наказание върху себе си, защото веднъж в
Сицилия, подбуден от нея, накарал въоръжени роби да се бият със свободните римски граждани; а освен това тя също била от Клавдиите,
от неговия род; поради тези две причини не желаел да я излага публично. И не от страх пред Август присъствувал лично на сватбата й няколко седмици след това, предавайки я на младоженеца, както бащата дава своята дъщеря, и дори припявал в сватбения химн. Като знам, че я е обичал искрено и че с благородството си е рискувал да го помислят за страхливец и сводник, аз истински се възхищавам от достойното му държане.
Но Ливия не била благодарна — била ядосана и засрамена, че се отнесъл към събитието с такова спокойствие и я предал безропотно като вещ без стойност. А когато детето й, баща ми, се родило след три месеца, обзел я яростен гняв към сестрата на Август, Октавия,
съпругата на Марк Антоний — това пък са другите ми баба и дядо, —
заради някаква гръцка епиграма в смисъл, че родители, които могат да раждат тримесечни деца, са много честити: с такава кратка бременност досега били известни само котките и кучките. Не знам дали наистина
Октавия е била авторка на тези стихове, но ако е тя, то Ливия я е накарала да си плати твърде скъпо. Да е била тя авторката, е все пак малко вероятно, защото самата се е омъжила за Марк Антоний, докато носела детето на покойния си съпруг; а както казва поговорката,
куцият не се присмива на сакатия. Обаче бракът на Октавия бил политически и бил узаконен със специално решение на Сената: той не бил предизвикан нито от страст — от едната страна, нито от лични амбиции — от другата. Но ако някой се запита как така колегията на

23
понтифексите е склонила да признае валидността на Августовия брак с
Ливия, отговорът е, че и дядо ми, и Август, и двамата са били понтифекси и че върховният понтифекс бил не другиго, а Лепид, който правел всичко, каквото го накарал Август.
Още щом отбили баща ми, Август го изпратил обратно в дома на дядо ми Друз Нерон, където го отгледали заедно с чичо Тиберий, с четири години по-голям от него. Когато децата поотраснали, дядо ми взел образованието им в свои ръце, вместо да го възлага на възпитател,
както правели всички по онова време. Той непрестанно им внушавал омраза към тиранията и преданост към древните идеали за справедливост, свобода и добродетелност. Баба ми Ливия по начало недоволствувала, задето и двете й момчета били извън нейния контрол
— макар всъщност да я посещавали ежедневно в двореца на Август,
който бил съвсем близо до техния дом на хълма Палатин, — а когато пък разбрала по какъв начин ги възпитават, много се разгневила. Дядо ми умрял внезапно, докато вечерял с приятели: приказвало се, че бил отровен, но историята се потулила, защото сред гостите били и Август,
и Ливия. Според завещанието му децата се оставяли под опеката на
Август. Чичо ми Тиберий, едва деветгодишен, произнесъл надгробното слово на дядовото погребение. (33 г. пр.н.е.)
Август много обичал сестра си Октавия и много се огорчил,
когато наскоро след сватбата й научил, че Антоний, като тръгнал на изток да се бие с Партия, спрял по пътя си да поднови любовните си връзки с Клеопатра, царицата на Египет, а още повече го огорчило обидното писмо, което Октавия получила от Антоний, когато на другата година потеглила с войска и пари да го подпомогне в похода му. Писмото, което я пресрещнало, когато била вече на половината път,
студено й нареждало да се върне вкъщи и да си гледа домашните работи; но от войниците и от парите Антоний не се отказал. Ливия тайно била доволна от случката, тъй като от дълго време насам усърдно се трудела да създава недоразумения и да подклажда ревност между Август и Антоний, които пък Октавия със същото усърдие се мъчела да заглажда. Ливия накарала Август да предложи на Октавия да напусне дома на Антоний и да отиде да живее при тях. Тя отказала отчасти защото не вярвала докрай на Ливия и отчасти защото не желаела да послужи за повод на застрашаващата ги война. Най-после
Антоний, подтикнат от Клеопатра, изпратил на Октавия искане за

24
развод и обявил война на Август. Това била последната от гражданските войни, дуел на живот и на смърт между единствените двама истински мъже, останали здраво закрепени на нозете си — ако мога да си послужа с тази метафора — след всеобщия бой с мечове в световния амфитеатър. Наистина Лепид бил все още жив, но той бил напълно обезоръжен, по-лошо и от пленник, и съвсем безопасен —
принуден бил да коленичи пред Август и да моли за живота си.
Младият Помпей, единствената друга значителна личност, чиято флота дълго господствувала над Средиземноморието, и той по това време вече бил победен от Август и пленен и умъртвен от Антоний. Двубоят между Август и Антоний бил кратък. Антоний претърпял пълно поражение край Акциум в Гърция. Той побягнал в Александрия,
където сложил край на живота си, същото сторила и Клеопатра. Август приел източните завоевания на Антоний като свои и станал, както желаела Ливия, единственият повелител на римския свят. Октавия останала вярна на интересите на децата на Антоний — не само на сина от предишната му съпруга, но дори и на трите му деца от Клеопатра:
едно момиче и две момчета, и ги отгледала заедно с двете си дъщери,
една от които, Антония Младата, беше моята майка. Това душевно благородство извикало всеобщо възхищение в Рим. (31 г. пр.н.е.)
Август управлявал света, но Ливия управлявала Август. И тъкмо тук му е мястото да обясня необикновената власт, която упражнявала тя над него. Това, гдето от този брак не са се родили деца, е било открай време извор на учудване, като се има предвид, че баба ми не се е оказала безплодна и че Август със сигурност бил баща на четири извънбрачни деца, без да се брои Юлия, за която няма причини да се съмняваме, че му е била истинска дъщеря. Освен това знае се, че той бил дълбоко предан на баба ми. Трудно ще е да се повярва истината. А
истината е, че бракът никога не е бил консумиран. Август, макар напълно способен с други жени, ставал неспособен като дете, щом се опитвал да легне с моята баба. Единственото приемливо обяснение е,
че Август е бил в дъното на душата си човек религиозен, макар да бил принуден да проявява и жестокост, и дори богохулство през време на опасностите, последвали убийството на правуйчо му Юлий Цезар. Той знаел, че бракът му е неблагочестив; а съзнанието за това, изглежда, се отразявало на нервите му и вътрешно сковавало плътта му.

25
А баба ми, на която Август бил нужен по-скоро като средство за осъществяване на амбицията й, отколкото като любовник, била по- скоро доволна, отколкото нещастна от тази негова импотентност.
Открила, че може да си служи с нея като с оръжие, с което да подчини волята му на своята. Непрестанно го укорявала, че я бил похитил от дядо ми (когото се кълняла, че обичала), уверявайки в дълбоката си страст и заплашвайки дядо ми тайно, че ако не му я отстъпи, ще го обяви за обществен враг. (Това пък последното било дълбоко невярно.)
А ето сега вижте как я бил изиграл! Дори и Юлия не му била истинска дъщеря и той много добре си го знаел. Единственото, за което го бивало, казвала тя, било да пощипва и да гали, да постисква и да избелва очи като евнух. Напразно Август се кълнял, че с други жени е същински Херкулес. Тя или отказвала да му повярва, или пък го обвинявала, че похабява по други онова, което отказвал на нея. Но за да не се разчуе, веднъж излъгала, че е бременна от него, а после — че пометнала. Срамът и неутолената страст привързвали Август към нея по-здраво, отколкото ако взаимните им копнежи се утолявали еженощно или ако му била народила цяла дузина хубави деца. Тя полагала големи грижи за здравето и удобствата му, била му вярна,
защото в душата й нямало друга страст освен властта; а той бил толкова благодарен за това, че я оставял да го води и командува във всичките му обществени и лични действия. Чувал съм стари дворцови служители поверително да разправят, че след като се оженил за баба ми. Август не погледнал към друга жена. Но въпреки това из Рим се разнасяли най-различни истории за връзките му с жените и дъщерите на благородниците; а след смъртта му, обяснявайки как е успяла да запази пълната власт над чувствата му, Ливия казваше, че това се дължало не само на нейната вярност, но и на туй, че никога не се намесвала в дребните му любовни увлечения. А според мен самата тя е съчинявала тези историйки, за да има после в какво да го обвинява.
Ако се съмнявате в достоверността на таза странна история, ще ви дам доказателства. Първата част, отнасяща се за развода, чух от устата на самата Ливия в годината на нейната смърт. Останалото, за импотентността на Август, чух от една жена, на име Бризеида,
прислужница на майка ми, която преди това прислужвала на баба, и понеже тогава била едвам седемгодишна, присъствувала на разговори,
които другите смятали, че като е малка, не ще разбере. Аз вярвам в

26
своето обяснение и ще го отстоявам, докато би могло да се замести с друго, което също тъй добре да съвпада с фактите. Според мене думите на сибилата „съпруга, не съпруга“ приключват въпроса. Но не,
още не мога да приключа. Като написах този пасаж с намерението,
предполагам, да запазя доброто име на Август, аз скрих нещо, което все пак решавам да изложа. Защото, както казва поговорката,
„истината помага на разказа да върви напред“. А истината е следната.
Моята баба Ливия хитроумно затвърдявала властта си над Август, като му доставяла тайно, по свое собствено желание, красиви млади жени, с които да спи, всякога щом забележела, че страстта го прави неспокоен.
Че тя сама уреждала всичко това за него, и то без нито думичка, казана преди или след, сдържайки ревността, която като съпруга той не се и съмнявал, че тя изпитва; че все пак всичко се извършвало най- благоприлично и потайно, а младите жени (които сама избирала от сирийския пазар за роби — той предпочитал сирийките) били въвеждани в спалнята му през нощта с почукване и раздрънкване на една верига като сигнал и бивали извеждани рано сутринта със същото почукване и подрънкване; че те били безмълвни в негово присъствие като сукуби, които се явяват в сънищата — че тя сама измисляла всичко така грижливо, а му оставала вярна въпреки импотентността му към нея: всичко това той вероятно е тълкувал като безспорно доказателство за най-искрена любов. Бихте могли да възразите, че
Август с неговата власт е можел да притежава най-красивите жени на света, робини или свободни, омъжени или моми, за да задоволява апетита си без помощта на Ливия като сводница. Това е вярно, но вярно е също тъй, че след женитбата си с Ливия той не се докосвал до месо — както веднаж сам заяви, макар и в другиго контекст, — преди тя да го е обявила годно за ядене.
Та следователно от жени Ливия не е имала причини да го ревнува, като изключим зълва й, другата ми баба, Октавия, чиято хубост будела не по-малко възхищение от нейната добродетелност.
Ливия изпитвала злобно удоволствие да й съчувствува заради изневярата на Антоний. Тя стигнала дори дотам да подхвърли, че виновница била самата Октавия със скромното си облекло и целомъдреното си държане. Марк Антоний, обяснила Ливия, бил мъж със силни страсти и да може да го задържи, съпругата трябвало да попримеси целомъдрието си на римска матрона с изкусността и

27
безсрамието на ориенталска куртизанка. Октавия трябвало да се поучи малко от изкусността на Клеопатра: защото египтянката, макар по- грозна от Октавия и с осем или девет години по-стара от нея, знаела точно как да подхранва неговата чувственост.
— Мъже като Антоний, истинските мъже, предпочитат вкусното пред питателното — завършила тя поучително. — Червивото зелено сирене им е по-драго от прясно избитата извара.
— Дръж си червеите за себе си — избухнала Октавия. Самата
Ливия се обличала много пищно и употребявала най-скъпите азиатски парфюми; но не позволявала никакви излишества в домакинството си,
което се хвалела, че поддържа по старомодния римски начин.
Правилата й били: проста, но обилна храна, редовни богослужения пред семейните божества, никакви топли бани след ядене, работа за всички и никакво прахосничество. Под „всички“ разбирала не само робите и освободените роби, а всеки член на семейството. От бедното дете Юлия се очаквало да бъде пример за работливост. Животът й бил много тежък. За всеки ден имала определено колко вълна да разчепка и да изпреде, колко платно да изтъче, какво да ушие, вдигали я от коравото й легло на съмване, дори и преди съмване в зимните утрини,
за да можела да свърши всичко навреме. А пък понеже мащеха й била привърженичка на всестранното образование за момичетата, карали я извън другите й задължения да учи целите Омирови „Одисея“ и
„Илиада“ наизуст.
Освен това Ливия изисквала от Юлия да си води подробен дневник за работата, която е свършила, за книгите, които е прочела, за разговорите, които е водила, и прочее и прочее; а това било тежък товар. Не й позволявали да дружи с мъже, макар да била хубавица.
Един младеж от старинно семейство и с неопетнено име, син на консул, се осмелил под някакъв учтив предлог да й се представи един ден в курорта Бай, докато тя правела половинчасовата си разходка край морския бряг, придружавана само от своята прислужница. Ливия,
която ревнувала Юлия заради хубостта й и заради обичта на Август към нея, изпратила на младежа много остро писмо, в което му се съобщавало да не очаква да заеме обществена служба, докато е на власт бащата на девойката, чието добро име се бил опитал да опетни с непростимото си фамилиарничене. Юлия пък била наказана, като й забранили да се разхожда извън пределите на вилата. По същото време

28
Юлия напълно оплешивяла. Не знам дали Ливия е имала пръст в това;
не е невероятно, макар да се знае, че в семейството на Цезарите плешивостта е била наследствена. Но, тъй или инак, Август открил някакъв египетски перукер, който й направил невиждано красива руса перука и по този начин нещастието увеличило, вместо да намали,
хубостта й; защото собствената й коса не била кой знае колко хубава.
Разправят, че перуката й не била втъкана по обичайния начин върху канава от косми, а представлявала целия скалп на дъщерята на някакъв германски вожд, свит до точния размер на Юлината глава и поддържан жив и гъвкав посредством редовно мазане с някакво специално мазило. Но да си призная, не го вярвам.
Всички знаели, че Ливия държи Август изкъсо и ако не точно подплашен от нея, той във всеки случай много внимавал да не я засегне. Един ден, в качеството си на цензор, той мъмрел някакви богаташи, задето разрешавали на жените си да се труфят безвкусно със скъпоценности.
— Неприлично е жената да се кичи без мярка. Дълг на съпруга е да въздържа съпругата си от прекаления разкош. — Подведен от собственото си многословно, той необмислено добавил: — Понякога аз също укорявам жена си за това.
Обвиняемите викнали развеселени:
— О, Августе, кажи ни с какви думи укоряваш Ливия. Това ще ни послужи за пример.
Август се смутил и уплашил.
— Не сте ме чули добре — отвърнал той, — аз казах, че досега още не съм имал случай да порицая Ливия. Както знаете, тя е образец на женска скромност. Но не бих се поколебал да я порицая, ако забрави приличието в облеклото, а жените на някои от вас се гласят също като александрийска танцьорка, станала по прищявката на съдбата арменска вдовствуваща царица.
Същата тази вечер Ливия се опитала да унизи Август,
появявайки се на трапезата облечена в най-невъобразимо пищните премени, които могла да намери, а именно с една от церемониалните одежди на Клеопатра. Но той достойно се измъкнал от това неловко положение, като я похвалил за остроумното й и навременно пародиране на същия оня порок, който сам порицавал.

29
Ливия била поумняла от времето, когато съветвала дядо ми да наложи на главата си корона и да се нарече „цар“. Титлата „цар“ все още била ненавиждана в Рим заради омразната династия на
Тарквиниите, на която според легендата първият Брут (наричам го така, за да го различа от втория Брут, който уби Юлий Цезар) сложил край, като пропъдил царското семейство от града и станал единият от първите двама консули на римската република. Разбрала вече, че титлата цар можела и да почака, щом Август всъщност ще държи в ръцете си основните прерогативи на царската власт. Следвайки съвета й, той постепенно съсредоточил в собствената си личност всички отговорни републикански длъжности. Бил консул на Рим, но когато предал длъжността на един доверен приятел, в замяна взел Върховното военно командуване, уж равно на консулството, а на практика по- висше от тази и всички други магистратури. Освен това имал пълен контрол и над провинциите, властта да назначава провинциалните управители, както и командуването на всички армии и правото да свиква войската и да решава мира и войните. В Рим му гласували доживотната длъжност народен трибун, която го предпазвала от каквото и да било вмешателство в неговата власт, давала му право да поставя вето върху решенията на другите длъжностни лица и правел личността му неприкосновена. Титлата „император“, която някога означавала само „пълководец“ и едва напоследък добила смисъла на върховен монарх, той носел редом с другите някои проявили се генерали. Държал освен това и цензорството, което му осигурявало властта над двете водещи обществени съсловия — на сенаторите и на конниците; под предлог за непристоен морал имал правото да отнеме на всеки член от съответното съсловие титлите и привилегиите —
опозоряване, от което всички се бояли. Той упражнявал контрола върху държавната хазна: по правило трябвало да дава периодически отчети за състоянието й, но никой нямал смелостта да поиска финансова проверка, макар да се знаело, че от държавната хазна непрестанно се черпело за личния бюджет на Август.
Така той държал командуването на армиите, контрола над законите — защото влиянието му над Сената било такова, че му гласували всичко, което им кажел, — контрола над държавните средства, контрола над обществения морал и неприкосновеността на личността. Имал дори правото да осъжда без всякакви формалности на

30
смърт или вечно изгнание всеки римски гражданин — от орача до сенатора. Последната висока длъжност, която приел — тая на върховен понтифекс, му давала правото на контрол над цялата религиозна система. Сенатът бил готов да му гласува всички титли, каквито пожелаел, освен царското звание, от страх пред народа. Съкровеното желание на Август било да го наричат Ромул, но Ливия го разубедила.
Доводът й бил, че Ромул бил цар, поради което името криело опасности, освен това бил и един от римските богове-покровители и да вземе името му, щяло да се сметне за богохулство. А всъщност скрито си мислела, че титлата не е достатъчно голяма. Ромул не бил друго освен разбойнически главатар и не се числял към главните божества. И
тъй, по неин съвет Октавиан съобщил на Сената, че титлата Август му се струвала много подходяща. А те му я гласували. „Август“ криело в себе си значението на нещо полубожествено и в сравнение с това обикновената титла „цар“ била направо нищо.
Един ли, двама ли обикновени царе, отдавали почитта си на
Август! Един ли, двама ли преминавали, оковани, пред него в римските триумфи! Та нали дори великият цар на далечна Индия,
дочул за славата на Август, изпратил посланици в Рим, за да измолят закрилата на неговото приятелство, отрупани с умилостивяващи дарове от прекрасни коприни и подправки; рубини, смарагди и сардоникси; и тигри, за пръв път видени в Европа; и дори индийският
Хермес, прочутото безръко момче, което можело да върши най- невероятни неща с нозете си! Та нали Август бе сложил край на оная династия от египетски царе, съществувала цели пет хиляди години преди основаването на Рим! А какви само чудовищни предзнаменования се случили по време на това съдбоносно прекъсване на хода на историята! Кой може да забрави искрите от сблъскващи се оръжия, долетели от облаците, и кървавия дъжд? Ами гигантската змия на главната улица на Александрия, която просъсквала гръмовито?
Ами появата на духовете на мъртвите фараони? Ами статуите,
смръщили лица? А нима Апис, свещеният бик на Мемфис, не надал жален рев и не избухнал в сълзи? Така убеждавала себе си моята баба.
Повечето жени са склонни да поставят скромните граници на своите амбиции; някои, макар и малко на брой, са по-смели в домогванията си. Амбициите на Ливия единствено бяха безгранични,
но това не й пречеше да остава напълно уравновесена и хладнокръвна

31
в стремления, които при всяка друга жена биха изглеждали като прояви на буйна лудост. И твърде бавно дори и аз, който имах такива великолепни възможности да я наблюдавам, успях да добия истинска представа за нейните намерения. Но макар и да ги знаех, когато дойде последното разкритие, то връхлетя като нечакан удар. А може би най- добре ще е да разкажа за различните й деяния в историческа последователност, без да размишлявам над скритите й подбуди.
По неин съвет Август накарал Сената да създаде две нови божества, а именно богинята Рома, която представляваше женският дух на Римската империя, и полубожеството Юлий, военният герой,
който беше обожественият Юлий Цезар. (Божествена почит била отдадена на Юлий в източните страни още докато бил жив; това, че не се отказал от нея, е една от причините за убийството му.) Август съзнавал ползата от една религиозна връзка, която да обединява провинциите със столицата, връзка, далеч по-силна от всички други,
основаващи се на страха или благодарността. Случвало се понякога, че след продължително пребиваване в Египет и Мала Азия дори чисти римляни започвали да почитат боговете, които намирали там, и забравяли своите богове, като по този начин оставали римляни само по име. От друга страна, Рим бил привнесъл толкова различни религии от завоюваните градове, посвещавайки на чуждоземни божества, като например Изида и Кибела, прекрасни храмове в самия град — и то не само заради пришълците, — че било разумно сега и Рим в замяна да постави свои божества в съответните чужди градове. Рома и Юлий следователно трябвало да бъдат почитани от онези жители на провинциите, които били римски граждани и на които трябвало да се припомни за родните им божества.
Следващата стъпка на Ливия била да уреди в Рим да пристигнат делегации от онези провинции, които не били ощастливени с правото на римско гражданство, и да помолят да им се даде някой римски бог,
когото да могат да почитат верноподанически, без с това да проявяват дързост. По съвета на Ливия Август по-полушеговито съобщил на
Сената, че след като очевидно не можело да се разреши на тези бедни хорица да почитат върховните божества Рома и Юлий, все пак трябвало да им се даде някакъв бог, макар и съвсем незначителен. В
отговор на това Меценат, един от министрите на Август, с когото

32
Август вече бил обсъждал предимствата от приемането на титлата
Ромул, казал:
— Нека им дадем бог, който ще се грижи за тях. Да им дадем самия Август!
Август се престорил на изненадан, но признал, че предложението на Меценат е разумно. Сред ориенталците съществувал обичай, и то обичай, който можел да принесе полза на римляните — да отдават божествена почит на своите владетели; но тъй като било практически невъзможно източните градове да боготворят вкупом целия Сенат и да поставят по шестстотин статуи във всеки свой храм,
то въпросът можело да се разреши, като им се позволи да почитат председателя на Сената, който пък бил самият Август.
И тъй Сенатът, чувствувайки се поласкан, че всеки член крие в себе си поне една шестстотна част от божественото, с готовност гласувал предложението на Меценат и незабавно в Мала Азия се издигнали храмове на Август. Култът се разпространил, макар отначало само в граничните провинции, които били под прякото управление на Август, но не и в старите римски провинции, нито в самия град. Август одобрявал образователните методи на Ливия по отношение на Юлия, както и домашния ред и икономии. Самият той над скромни изисквания. Небцето му било тъй нечувствително, че не усещал разликата между зехтина от първата реколта и от последното отцеждане, когато маслинената каша минава за трети път през пресата.
Обличал се в домашнотъкани дрехи. С право се казва за Ливия, че макар да била същинска фурия, ако не била такава неуморима, Август никога нямало да успее да предприеме огромната задача да възвърне на Рим мира и сигурността след продължителните беди на
Гражданските войни — в които самият той, разбира се, бил изиграл такава разрушителна роля. Работният ден на Август се състоял от четиринадесет часа, но на Ливия — от двадесет и четири. Тя не само управлявала огромното си домакинство по оня сръчен начин, който вече описах, но имала еднакъв на Августовия дял и в обществените работи. Подробното изброяване на всички правни, обществени,
административни, религиозни и военни реформи, които извършили заедно, без да се спираме на обществените дела, предприети от двамата, храмовете, които възстановили, колоните, които положили,
ще изпълни цели томове. И все пак имаше някои изтъкнати римляни от

33
по-старото поколение, които не можеха да забравят, че това привидно възхитително възобновяване на държавата се бе осъществило само благодарение на военното поражение, тайното убийство или пък публичната екзекуция на всяко лице, което се бе възпротивило на властта на тази енергична двойка. Ако тяхната върховна и деспотична власт не бе прикривана под маската на древните свободи, те никога не биха успели да я задържат. Но дори и така, както беше, организирани бяха не по-малко от четири заговора срещу живота на Август от кандидати за нови брутовци.

34
ГЛАВА 3
Името „Ливия“ е свързано с онази латинска дума, която означава
„злонамереност“. Моята баба беше ненадмината актриса и показното добродушие на поведението й, остротата на нейния ум, както и благочестивото й държане заблуждаваха почти всички. Но никой не я обичаше истински; лошотията извиква уважение, не обич. Тя имаше способността да кара обикновените, сговорчиви и добросърдечни хора да се чувствуват в нейно присъствие притеснени до смърт от своите интелектуални и морални несъвършенства. Ще ви помоля да ме извините, загдето все още продължавам да пиша за Ливия, но това е неизбежно: подобно на всички правдиви римски истории и тази е написана по метода „от яйцето до ябълката“; лично аз предпочитам този изчерпателен римски метод, при който не се пропуща нищо, пред оня на Омир и гърците изобщо, които обичат да се хвърлят направо в центъра на събитията, а след това да сноват назад или напред, както им се хареса. Да, често ми се е искало да пренапиша историята за Троя в латинска проза заради нашите по-неуки граждани, които не четат гръцки; да започна с яйцето, от което се е излюпила Елена, и да продължавам, глава подир глава, чак до ябълките, изядени за десерт на голямото пиршество по случай завръщането на Одисей и победата му над обожателите на жена му. Там, където Омир звучи неясно или пък премълчава, аз естествено ще почерпя от по-късните поети или пък от по-ранния Дарес, чиито описания, макар и изпълнени с поетически отклонения, ми се струват по-достоверни от Омировите, защото Дарес всъщност е участвувал във войната първо с троянците, а после на страната на гърците.
Веднъж видях една странна рисунка във вътрешността на един старинен кедров сандък, правен, струва ми се, някъде в Северна
Сирия. Надписът на гръцки гласеше: „Отровата е царица“, а лицето на
Отровата, макар да бе изобразено поне сто години преди Ливиното рождение, беше досущ като лицето на Ливия. И тъкмо тук трябва да разкажа за Марцел, сина на Октавия от предишния й съпруг. Август,

35
който бил много привързан към Марцел, го осиновил и му възложил отговорни административни длъжности, макар Марцел да бил още прекалено млад; освен това го оженил за Юлия. Преобладаващото мнение в Рим било, че възнамерявал да направи Марцел свой наследник. Ливия не се възпротивила на осиновяването, дори като че ли била доволна и отдала всички сили да спечели обичта и доверието на Марцел. Предаността й към него изглеждала безгранична. Именно по неин съвет Август го издигнал тъй бърже по ранг; а пък Марцел,
който знаел за всичко това, бил съответно благодарен.
Подбудите на Ливия в облагодетелствуването на Марцел се тълкували от неколцина проницателни наблюдатели като опит се събуди завистта на Агрипа. Агрипа бил най-изтъкнатата личност в Рим след Август: човек от долно потекло, но най-старият приятел на
Август и много способен генерал и адмирал. До този момент Ливия правела всичко по силите си да поддържа приятелството на Агрипа към Август. Той бил амбициозен, но с мярка; никога нямало да дръзне да си оспорва първенството с Август, от когото се възхищавал безкрайно, и не мечтаел за по-голяма слава от тази да бъде най- довереният му министър. Още повече, прекалено много се срамувал от скромния си произход и Ливия с поведението си на видна патрицианка винаги съумявала да го държи в подчинение. Но той бил нужен на
Ливия и Август не толкова заради услугите, които им оказвал, не и поради своето верноподаничество, нито пък за това, че бил обичан от народа и от Сената. Нужен им бил за следното: според една измислица,
разпространена първоначално от самата Ливия, смятало се, че той от името на народа бди и наблюдава за политическото поведение на
Август. На прочутите лъжедебати след свалянето на Антоний,
разиграни в Сената между Август и неговите двамина приятели
Агрипа и Меценат, ролята на Агрипа била да го съветва да не присвоява върховната власт; за да можело пък неговите думи да бъдат оборени от аргументите на Меценат и ентусиазираното настояване на
Сената. Тогава именно Агрипа заявил, че ще служи вярно на Август,
докато последният опазва върховната власт неопетнена и не се опитва да я превърне в произволна тирания. Та оттогава народът му вярвал и гледал на него като на страж срещу тиранството; затова всичко, което приемал Агрипа, приемал и народът. И сега тези същите проницателни наблюдатели смятали, че Ливия е подхванала много опасна игра,

36
опитвайки се да накара Агрипа да завижда на Марцел, и всички следели развоя на събитията с голям интерес. Твърде вероятно било,
казвали, обичта й към Марцел да е само преструвка, която да подмами
Агрипа да го отстрани от пътя си. Чуло се, че някой много предан роднина на Агрипа му бил предложил да се скара с Марцел и да го убие; но че Агрипа, макар дълбоко обхванат от завистта, предвидена от
Ливия, се оказал достатъчно почтен, за да отхвърли подобно злостно предложение.
Всички предполагали, че Август вече е направил Марцел свой главен наследник и че Марцел ще наследи не само огромното му богатство, но заедно с богатството и монархията — а как иначе да пиша за нея освен с тази дума? Вследствие на това Агрипа заявил, че наистина е предан на Август и не съжалява за решението си да подкрепя властта му, но че има едно нещо, което той като патриотичен гражданин в никакъв случай нямало да позволи, а именно —
монархията да стане наследствена. Но междувременно Марцел бил станал толкова популярен, колкото и самият Агрипа, а мнозина младежи с титли от благородно потекло, за които въпросът: „Монархия или република?“ звучал вече твърде отвлечено, започвали да се умилкват наоколо му, с надеждата да се облагодетелствуват от него,
когато той замести Август. Тази всеобща готовност да се приеме благосклонно това продължение на монархията, изглежда, се понравила на Ливия, но тя поверително заявила, че при един печален случай, като, да речем, смъртта или заболяването на Август, прякото ръководство на държавните работи — до момента, когато въпросите ще се уредят с декрети на Сената, би трябвало да се повери в ръце,
далеч по-опитни от тези на Марцел. Обаче Марцел бил толкова обичан от Август, че макар частните изявления на Ливия обикновено да приемали после формата на обществени укази, в този случай никой не й обърнал особено внимание: и поклонниците на Марцел ставали все повече и повече.
Проницателните наблюдатели се чудели как ще се справи Ливия с това ново положение; но щастието, изглежда, не я оставяло.
Август се разболял от лека простуда, която неочаквано се усложнила с треска и повръщане: Ливия приготвяла храната му със собствените си ръце, но стомахът му се бил толкова раздразнил, че не можел да задържа нищо. Август отслабвал все повече и повече и най-

37
после усетил, че е пред прага на смъртта. Неведнъж го били молили да назове името на своя приемник, но дотогава той не го бил сторил,
страхувайки се от политическите последствия, а и защото мисълта за собствената му смърт му била много противна. Сега чувствувал, че дългът му налага да назове някого и поискал съвета на Ливия. Казал,
че болестта го е лишила от способността да преценява; готов бил да се съгласи с всеки подходящ приемник, когото тя му посочи. И тъй,
Ливия взела решението вместо него, а той го одобрил. Тогава тя призовала край леглото му другия консул, градските магистрати и някои по-видни сенатори и конници. Той бил твърде слаб, за да говори,
само връчил на консула един регистър на морските и сухопътни сили и отчет за държавните приходи, а после кимнал на Агрипа да се приближи и му подал пръстена си с печата; което всъщност означавало, че Агрипа ще го наследи в ръководството на държавата,
макар и с неразделното сътрудничество на консулите. Това дошло като голяма изненада. Всички очаквали, че избраникът ще бъде Марцел.
И от този миг нататък Август загадъчно започнал да се съвзема:
треската престанала и стомахът му взел да приема храната. Заслугата за излекуването обаче била отдадена не на Ливия, която продължавала да се грижи за него лично, а на някой си лекар Муса, който имал безвредната страст да лекува със студени мазила и отвари. Август бил толкова благодарен на Муса за предполагаемите му заслуги, че го възнаградил със златни монети в размер на собственото си тегло, а
Сенатът удвоил теглото. Освен това Муса, макар и освободен роб, бил въздигнат в ранга на конник, което му давало правото да носи златен пръстен и да кандидатствува за обществена служба. Сенатът издал един още по-странен указ, с който освобождавал от данъци всички членове на медицинската професия.
Марцел бил направо покрусен, че не го обявили за приемник на
Август. Бил много млад, едва в двадесетата си година. Предишното благоразположение на Август му било внушило едно преувеличено самочувствие както за дарбите му, тъй и за политическото му влияние.
Той опитал да покаже, че уж не се е засегнал, като се отнесъл предизвикателно грубо с Агрипа на един обществен пир. Агрипа с мъка успял да сдържи гнева си; но това, гдето случаят останал без последствия, накарало поддръжниците на Марцел да повярват, че
Агрипа все пак се страхува от него. Те дори започнали да се убеждават

38
един другиго, че ако до година Август не променял решението си,
Марцел щял да узурпира императорската власт. Станали толкова свадливи и наперени, а и Марцел не правел нищо, за да ги възпре,
щото между тях и привържениците на Агрипа възниквали чести сблъсквания. Агрипа бил дълбоко разгневен от нахалството на това кутре, както съм го наричал — той, който бил изпълнявал повечето от ръководните държавни длъжности и бил участвувал в не една успешна битка. Но гневът му се смесвал с тревога. Впечатлението, което оставало след подобни сблъсъци, било, като че той и Марцел безсрамно се боричкат за предимството кой от двамата да носи пръстена на Август след неговата смърт.
Готов бил да направи всякакви жертви само за да изтрие впечатлението, че играе подобна роля. Виновник за всичко бил Марцел и Агрипа искал да стовари целия товар върху му. Решил да се оттегли от Рим. Отишъл при Август и помолил да го назначи за управител на
Сирия. Когато Август поискал да узнае причината за това тъй неочаквано желание, Агрипа му обяснил, че в качеството си на управител смятал да постигне ценно споразумение с царя на Партия.
Щял да убеди царя на Партия да им върне военните знамена с орлите,
както и пленниците, взети от римляните тридесет години преди това в замяна на царския син, който Август пък държал пленен в Рим.
Изобщо не споменал за свадата с Марцел. Август, който също бил много разстроен от тази свада — разкъсван между старата дружба с
Агрипа и отстъпчивата бащина обич към Марцел, — не си позволил дори да се замисли колко великодушно наистина постъпва Агрипа,
защото щяло да прозвучи като признание за собствената му слабост;
тъй че изобщо не споменал за това. Приел молбата му с готовност,
съгласил се, че наистина е много важно да се върнат пленените орли,
както и пленниците — ако все още имало някой жив след толкова дълго време, — и го запитал кога най-скоро би могъл да тръгне.
Агрипа се огорчил, тълкувайки погрешно държането му. Казал си, че
Август желае да се отърве от него, защото е повярвал, че наистина се карат с Марцел за приемничеството. Поблагодарил му, загдето е удовлетворил молбата му, студено го уверил в своето верноподаничество и приятелство и заявил, че е готов да потегли още на другия ден.

39
Но не отишъл в Сирия. Доплавал до близкия остров Лесбос, а изпратил помощника си да управлява провинцията вместо него. Знаел,
че оставането му в Лесбос ще се приеме, за нещо като изгнаничество,
предизвикано от Марцел. Не посетил провинцията, защото, ако сторел това, щял да даде на Марцеловите привърженици коз срещу себе си:
щели да кажат, че е заминал на Изток, за да събира армия, с която да нападне Рим. Но се успокоявал с ласкателната мисъл, че Август скоро ще почувствува нужда от услугите му; и дълбоко вярвал, че Марцел се готви да узурпира монархията. Лесбос бил близко до Рим. Той не забравил своята мисия: подхванал преговори чрез посредници с царя на Партия, но не очаквал скоро да ги доведе докрай. Нужно е време и търпение, за да постигнеш споразумение с някой източен монарх.
Марцел бил избран за градски магистрат, първата му официална служба, и по този случай устроил величествени публични игри. Той не само издигнал шатри в самите театри против слънцето и дъжда и не само ги окичил с прекрасни гоблени, но опънал и една-единствена огромна многоцветна шатра над целия пазарен площад. Ефектът бил невероятно бляскав, особено вътре, когато отвън греело слънце. В
подреждането на тези шатри употребил баснословни количества от червено, жълто и зелено платно, което, щом свършили игрите, било нарязано и раздадено на гражданите за дрехи и спално бельо. Голям брой диви животни били внесени чак от Африка за битките в амфитеатрите, както и много лъвове, и било устроено сражение между петдесет германски пленници и същия брой черни бойци от Мароко.
Сам Август участвувал щедро в разноските, както и Октавия като майка на Марцел. Когато Октавия се появила в церемониалната процесия, посрещнали я с такива гръмки акламации, че Ливия едва сдържала сълзите си на гняв и ревност. Два дни по-късно Марцел легнал болен. Симптомите били съвсем същите като на Август в неотдавнашното му заболяване и затова естествено отново повикали
Муса. Той бил станал неимоверно богат и известен и вземал по хиляда златни монети за една само визита, а на това отгоре го вършел като някакво благоволение. В случаите, когато болестта не била кой знае колко сериозна, на пациентите стигало да чуят само името му, за да се съвземат незабавно. И всичко се отдавало на студените пазила и студените отвари, на тайните рецепти, които не желаел да каже на никого другиго. Доверието на Август в способностите на Муса било

40
такова, че той не обърнал особено внимание на Марцеловата болест и игрите продължили. Но въпреки непрекъснатите грижи на Ливия и най-студените мазила и отвари, които Муса бил в състояние да предпише, Марцел умрял. Скръбта и на Октавия, и на Август била безгранична и тази смърт била оплаквана като голямо обществено бедствие. Но хората с по-уравновесен разум не съжалявали особено за гибелта на Марцел. Сигурно пак щяло да се стигне до гражданска война между него и Агрипа, ако при смъртта на Август той направел опит да заеме мястото му; а тъй сега Агрипа бил единственият възможен приемник. Но това били сметки без Ливия, чието твърдо намерение било, в случай че Август умре — ах, Клавдий, Клавдий,
нали уж каза, че не ще споменаваш подбудите на Ливия, а само ще отбелязваш постъпките й? — чието твърдо намерение било, в случай че Август умре, да продължи управлението на империята чрез чичо ми
Тиберий и с поддръжничеството на баща ми. Щяла да уреди те да бъдат осиновени като наследници на Август.
Смъртта на Марцел освободила Юлия, за да я омъжат за
Тиберий, и всичко щяло да се подреди според плановете на Ливия, ако не бил избухнал един опасен политически бунт в Рим, при който тълпата започнала да иска възвръщането на Републиката. Когато Ливия се опитала да й говори, застанала на стълбите пред двореца, започнали да я замерват с развалени яйца и мръсотии. Случило се Август да е на обиколка из Източната провинция, придружаван от Меценат, и новините го стигнали в Атина. Ливия пишела накратко и набързо, че положението в града не можело да бъде по-лошо от това и че помощта на Агрипа трябвало да се осигури на всяка цена. Август незабавно повикал Агрипа от Лесбос и го помолил в името на старото им приятелство да се прибере с него в Рим и да върне народното доверие.
Но Агрипа вече твърде дълго бил таил недоволството си, за да изпита благодарност за това повикване. Той отстоявал своето достойнство. За цели три години Август му бил написал само три писма, и то в най- официален тон; а защо не го повикал веднага след смъртта на Марцел?
Защо да помага на Август сега? Всъщност виновницата за това отчуждаване е била Ливия: тя недооценила правилно политическото положение и прекалено рано отстранила Агрипа. Била дори намекнала на Август, че Агрипа, макар чак в Лесбос, знаел повече от мнозина други за тайнствената и съдбоносна болест на Марцел; някой, казала

41
му тя, й бил разправил, че Агрипа, като чул новината, вместо да се изненада, се зарадвал. Агрипа заявил на Август, че поради продължителното си отсъствие от Рим вече не бил в течение на градската политика и не се чувствувал способен да се заеме с онова,
което се искало от него. Август, страхувайки се, че ако Агрипа отиде в
Рим с това си настроение, по-скоро ще се обяви за борец за народни свободи, отколкото да подкрепи императорското правителство, го отпратил с учтиви думи на съжаление и веднага повикал Меценат да се съветва с него. Меценат помолил за позволение да разговаря с Агрипа от името на Август и се заел да разбере какви точно са условията, при които той ще е готов да стори исканото от него. Август помолил
Меценат в името на боговете да стори това „бързо, както се сварява аспержа“ (любим негов израз). Тогава Меценат дръпнал Агрипа настрана и му казал:
— Хайде сега, стари приятелю, казвай какво всъщност искаш!
Разбирам — смяташ, че с теб са постъпили лошо, но аз те уверявам, че и Август също тъй е в правото си да се чувствува огорчен от тебе.
Нима не схващаш колко зле се отнесе към него ти с неискреното си държане? Та това беше истинска обида и към справедливостта, и към приятелското му чувство към тебе. Да му беше обяснил, че партията на
Марцел те е поставила в много неловко положение и че самият Марцел те е обидил — кълна се. Август го научи много късно, — той щеше да стори всичко по силите си, за да оправи нещата. Аз смятам, че ти постъпи като сърдито дете — а той пък се отнесе с теб като баща,
който не се оставя да го заплашват с подобно държане. Казваш, бил ти писал студени писма, така ли? А нима твоите бяха по-сърдечни? Ами помниш ли как се сбогува с него? Искам сега да посреднича между двама ви, защото задълбочи ли се този разрив, това ще е краят за всички ни. Вие се обичате искрено, както и трябва да бъде между двамата най-видни живи римляни. Август ми каза, че е готов в момента, в който му покажеш някогашната си дружелюбност, да поднови приятелството помежду ви със същата тогавашна искреност,
ако не и с още по-дълбока.
— Тъй ли каза?
— Точно тъй. Позволяваш ли да му съобщя, че дълбоко съжаляваш, загдето си го огорчил, и мога ли да му обясня, че е станало недоразумение — че си напуснал Рим, убеден, че той е знаел за

42
обидата, нанесена ти от Марцел на оня пир? И че сега и ти от своя страна желаеш да изкупиш грешката за прекъсването на вашата дружба и разчиташ и той да подаде ръка?
Агрипа казал:
— Меценате, ти си добър човек и верен приятел. Кажи на
Август: готов съм да го слушам както винаги.
Меценат отвърнал:
— Ще му го кажа с най-голямо удоволствие. И ще добавя, като свое собствено мнение, че ще бъде неразумно да те изпраща сега в града да възстановяваш там реда без някакъв особено голям знак за личното му доверие в тебе.
След това Меценат отишъл при Август.
— Успокоих го. Ще стори всичко, каквото пожелаеш. Но иска да се увери, че искрено го обичаш — като дете, ревнуващо баща си заради обичта му към неговия брат. Струва ми се, единственото, което истински ще го задоволи, ще бъде да му предложиш да се ожени за
Юлия.
Август трябвало да решава бързо. Той си спомнил, че Агрипа и жена му, която била сестра на Марцел, били в лоши отношения още от скарването с Марцел, спомнил си и за приказките, че Агрипа бил влюбен в Юлия. Съжалявал, загдето Ливия не била край него да го посъветва, но решението трябвало да се вземе незабавно: обидел ли сега Агрипа, никога вече не можел да разчита на неговата подкрепа.
Ливия пишела „на всякаква цена“: значи, можел да урежда нещата,
както намери за добре. Повикал Агрипа, а пък Меценат нагласил одобряването да стане по най-пристоен начин. Август заявил, че ако
Агрипа склони да се ожени за дъщеря му, това за него щяло да бъде доказателства, че приятелството, на което той държал повече от всички други дружби на света, се е възстановило, и то на здрави основи.
Агрипа пролял сълзи на радост и поискал прошка за своите грешки.
Щял да опита да се покаже достоен за сърдечното благородство на
Август.
Агрипа се върнал в Рим с Август, развел се веднага с жена си и се оженил за Юлия. Бракът получил такова всенародно одобрение, а пък и Агрипа бил тъй щедър в отпразнуването на тържеството, че политическите смутове секнали изведнъж. Освен това Агрипа спечелил много симпатизанти за Август, довеждайки докрай

43
преговорите за връщането на знамената с орлите, които били връчени официално на Тиберий като личен представител на Август. Орлите са свещени предмети, по-свети за римското сърце, отколкото която и да е мраморна статуя на някой бог. Върнали се и неколцина от пленниците,
но след трийсет и две годишно отсъствие почти не си струвало да ги посрещат с почести; повечето от тях предпочели да останат в Партия,
където се били установили и си били създали семейства с тамошни жени. (21 г. пр.н.е.)
Баба ми Ливия никак не била доволна от споразумението,
постигнато с Агрипа — единственото, което я позарадвало в цялата история, било унижението на Октавия от развода на дъщеря й. Ала скрила чувствата си. Девет години минали, но Агрипа все бил необходим. После той умрял неочаквано в своята вила в провинцията.
По това време Август се намирал в Гърция и не направил изследване на трупа. Агрипа оставил много деца, три момчета и две момичета,
като законни наследници на Август и за Ливия щяло да бъде трудно да отстрани претенциите им за сметка на нейните собствени синове. (12 г.

Изтегляне 7.72 Mb.

Сподели с приятели: