Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

557
снизходителността и мъдростта на съдията, за безжалостните шеги на
Съдбата, за преходността на човешкото богатство и всякакви подобни празни приказки, то той заслужава най-голямото наказание,
предвидено в закона, заради своята нечестност, преструвки и похабеното време на съдията. Пратих Полибий да купи тази прословута книга на Телегоний и я разучих. След няколко дни се отбих в едно от най-низшите съдилища и чух как един защитник се впуща в блестяща риторична реч, препоръчана от Телегоний. Помолих съдията да ми позволи да се намеся. Той се съгласи и аз казах на оратора:
— Спри, уважаеми, това не е вярно. Телегоний го даваше другояче, чакай да видя как беше — „Ако обвинението е за кражба“
— да, това е.
Измъкнах книгата.
Научавайки за загубата на моя съсед, изпълнен с жал към него, в какви ли не лесове и долини, в какви ли не ветровити и враждебни планини, в какви ли не влажни и мрачни пещери не търсих тези загубени овце (или загубена крава — загубен кон — загубено муле), докато най-накрая,
макар да прозвучи невероятно, завръщайки се у дома пребит, с раздрани нозе, разочарован, аз ги намерих (тук засенчи очи с ръка и си придай учуден вид): и то не другаде, а в собствената си кошара (или краварник —
конюшня — яхър), където те своенравно се вмъкнали по време на отсъствието ми!
— Уважаеми — рекох му, — ти казваш лесове на мястото на долини, изпущаш „разранени крака“ и важното прилагателно
„своенравно“. Освен това не си придаде учуден вид при думата
„намерих“, а изглеждаше по-скоро на глупак. Съдебното решение ще бъде срещу тебе. Сърди се на себе си, а не на Телегоний!
Поради това, че отдавах толкова много време на съдийските си задължения, включително и през религиозните празници; и дори слях зимната и лятната сесия на съда, та раздаването на правосъдие да бъде непрекъснато и ни един обвиняем да не трябва да прекарва повече от няколко дни в тъмница — поради всичко това очаквах все пак малко

558
по-дружелюбно отношение от страна на адвокатите, съдебните служители и свидетелите. Дадох да се разбере, че неявяването или закъснението в съда на една от страните участници в каквото и да било дело ще ме настрои в полза на противниковата. Опитвах се да свършвам делата колкото може по-бързо и си спечелих (най- незаслужено) славата на съдия, който осъжда обвиняемите, без да им даде съответната възможност да се защитят. Ако някой биваше уличен в престъпление и аз го запитвах направо: „Това обвинение вярно ли е в основата си?“, а той се смущаваше и отвръщаше: „Чакай да ти обясня,
Цезаре. Не съм точно виновен, но…“, направо го прекъсвах. Обявявах:
„Глоба от хиляда златици“ или „Да се прокуди на остров Сардиния“,
или „Осъжда се на смърт“, а сетне се извръщах към вратаря:
„Следващото дело, моля.“ Обвиняемият и адвокатът му естествено се разгневяваха, че не са съумели да ме очароват с техните молби за смекчаване на вината. Спомням си един случай, когато подсъдимият твърдеше, че бил римски гражданин и затова се яви облечен в римска тога, но адвокатът на тъжителя направи протест и заяви, че оня бил всъщност чужденец и трябвало да носи плащ. За делото нямаше никакво значение дали е, или пък не е римски гражданин, затова усмирих адвокатите, като наредих на човека да носи плащ по време на пледоариите на обвинителя и тога по време на речите на защитата.
Адвокатите ми се разсърдиха за това и си казаха един друг, че съм се подигравал с правосъдието. Възможно е. И, общо взето, се отнасяха към мен много лошо. В някои утрини, когато не успявах да разгледам всички дела, които бях насрочил, а времето за обяда ми беше минало отдавна, те предизвикваха размирици, щом отлагах заседанието за другия ден. Подвикваха ми грубо да се върна и да не карам честните граждани да чакат за справедливост, дори ме дърпаха за тогата или за крака, сякаш да ме заставят да не напущам съда.
Не се дразнех от фамилиарниченето, стига да не беше обидно, и открих, че дружелюбната атмосфера в съдебната зала подтиква свидетелите да дават точни показания. Ако някой ми отвърнеше разгорещено след някое мое неправилно мнение, никога не му се сърдех. При един случай адвокатът на защитата обясни, че клиентът му, шейсет и пет годишен мъж, наскоро се бил оженил. Съпругата му беше свидетелка по делото и се оказа твърде млада жена. Аз подхвърлих, че бракът им е противозаконен. Според закона на Папий и

559
Попей (който случайно познавах) на мъж над шестдесетте не се разрешава да се жени за жена под петдесетте: законното предположение беше, че мъжът над шестдесет години не е способен да създава поколение. Процитирах гръцката епиграма:
Адвокатът се позамисли за малко и ми отговори в рима:
Аргументът му беше толкова справедлив и тъй на място, че простих на поета-адвокат, дето ме нарече истински глупак, и на следващото заседание на Сената съответно поправих закона на Папий и Попей. Най-яростният гняв, на който си спомням да съм се поддавал в съда, бе извикан от един съдебен служител, чиято длъжност беше да вика свидетелите и да се грижи за навременното им явяване. Изслушал бях някакво дело за мошеничество, но бях принуден да го отложа поради липса на доказателства, понеже главният свидетел беше избягал в Африка, за да се измъкне от обвинение в съучастничество.
Когато дойде денят на новото разглеждане, повиках този свидетел; той не беше в съда. Запитах съдебния служител дали на този човек е била изпратена съответната призовка.
— О, да, Цезаре.
— Тогава защо го няма?
— За жалост не му е възможно да се яви.
— Няма никакво извинение за неявяването, освен ако е тъй тежко болен, че да не може да го донесат на носилка поради опасност за живота му.

Изтегляне 7.72 Mb.

Сподели с приятели: