Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

560
— Прав си, Цезаре. Не, свидетелят не е болен сега. Доколкото разбрах, бил е много болен. Но с това се е свършило.
— Какво му е било?
— Нападнат бил от лъв, а след това получил гангрена.
— Същинско чудо, че е оздравял — казах аз.
— Не, не е оздравял — ухили се оня. — Мъртъв е. Струва ми се,
че смъртта би могла да се приеме като причина за неявяване.
Всички се разсмяха.
Толкова се разгневих, че запратих плочата си за писане по главата му, отнех му гражданството и го прокудих в Африка.
— Върви да ловиш лъвове — креснах — и дано тъй те изпохапят, че да гангренясаш!
Но след шест месеца му простих и го върнах на службата му.
Спря да си прави шеги за моя сметка.
Справедливо ще е тук да отбележа най-силния гняв, на който пък аз съм бил прицелът в съдебната зала. Един млад благородник бе обвинен за противоестествено държане с жени. Обвиняваше го всъщност сдружението на проститутките, неофициална, но сплотена организация, която предпазваше членките си много успешно от измама и грубиянство. Самите проститутки нямало как да повдигнат обвинението срещу благородника, тъй че отишли при някакъв човек,
който също бил пострадал от него и търсел да му отмъсти —
проститутките знаят всичко, — и му предложили да го подкрепят със свидетелски показания, ако той повдигне обвинението: проститутката е пълноценен свидетел в съда. Преди да разгледам делото, пратих вест на приятелката си Калпурния, хубавичката млада проститутка, която живееше с мене, преди да се оженя за Месалина, и бе тъй нежна и вярна по време на моите беди: помолих я да поговори с жените, които щяха да свидетелствуват, и да разбере за себе си дали оня ги бе обидил по споменатия начин, или пък са били подкупени от човека, който повдигаше обвинението. Калпурния ми обади след ден-два, че благородникът наистина се държал по най-груб и отвратителен начин и че жените, които се оплакали на сдружението, били почтени момичета,
а едната й била дори лична приятелка.
Разгледах делото, накарах свидетелите да положат клетва (не приех възражението на защитника, че клетвата на една проститутка и на практика, и въобще била равна на нищо) и накарах секретаря на

561
съда да запише това. Когато едно момиче повтори някаква отвратителна и вулгарна забележка, която обвиняемият й отправил,
секретарят ме запита:
— Да запиша ли това, Цезаре?
А пък аз му отговорих:
— Защо не?
Младият благородник тъй се ядоса, че направи същото, което аз бях направил със съдебния служител, когато ме бе подиграл — запрати дъската си за писане по главата ми. Но там, където аз бях пропуснал целта си, той я улучи. Острият ръб на плочата одра бузата ми и я разкървави. Единственото, което казах, беше:
— Драго ми е, любезни, че все още ти е останал малко срам.
Признах го за виновен и сложих черен знак до името му в списъците, с което му се отнемаше правото да кандидатствува за обществена служба. Но той се случи роднина по сватовство на
Азиатик, който след няколко месеца ме помоли да излича черния знак,
защото в последно време младият му роднина се бил поправил.
— Ще го излича, за да те зарадвам — отговорих, — но той ще си остане.
След това Азиатик повторил тази ми забележка пред своите приятели като доказателство за глупостта ми. Не е могъл да разбере,
предполагам, че доброто име е, както казваше майка ми, като керамична чиния. „Чинията се чупи, доброто име се опетнява от криминалното престъпление. Чинията може да се оправи със занитване и да стане «като нова»; доброто име се възстановява с официално опрощение. Поправена чиния и поправено добро име струват повече от счупена чиния и опетнено име. Но чиния, която никога не е чупена, и име, което не е опетнявано, са още по-добри.“
Учителят всякога се струва много смешен на учениците си. Има си някои любими фрази, които те запомнят и започват да се кискат всякога, щом ги употреби. Всеки човек на този свят има по някой любим израз и странност на речта, но ако не заема някаква командна длъжност — като например да си учител или военен командир, или пък съдия, — никой не ги забелязва. Никой не забелязваше и моите,
докато не станах император, но след това, разбира се, те се превърнаха в прочути изрази. Достатъчно беше да отбележа в съда: „Без никакъв умисъл или предпочитание“ (обръщайки се към юридическия ми

562
секретар, след заключението по някое дело), „Така е, нали?“ или пък
„Веднъж щом взема решение, то е забито като с пирон“, или пък да процитирам старата фраза:
или да изрека семейната клетва „десет хиляди фурии и змии!“ —
и ето ти цялата зала гръмнала в смях, сякаш съм изтърсил най- голямата нецензурност или пък най-остроумната епиграма.
През първата си година в съда сигурно съм извършил стотици нелепи грешки, но съумявах да разреша делата и понякога сам се изненадвах от острия си ум. Спомням си един случай, когато една от свидетелките на защитата, жена, отрече всякакво родство с обвиняемия, за когото ищецът твърдеше, че й бил син. Когато й заявих,
че вярвам на думите й и че в качеството си на върховен понтифекс веднага ще ги свържа в брак, тя тъй се изплаши от мисълта да извърши кръвосмешение по принуда, че се призна виновна за измама. Обясни,
че скрила роднинството си, за да я приемем като безпристрастен свидетел. Това ми донесе голяма слава, която почти веднага изгубих в друго дело, където обвинението за измяна се допълваше от обвинение за фалшификация. Обвиняемият беше освобожденец на един от
Калигуловите освобожденци и за престъплението му не съществуваха смекчаващи вината обстоятелства. Подправил бе завещанието на господаря си пред самата му смърт — дали бе виновен за смъртта, не можеше да се докаже — и бе оставил съпругата и децата му без пукната пара. Страшно се разгневих на този човек, след като изслушах цялата му история, и реших да му наложа максималното наказание.
Защитата беше много слаба — обвинението не се отричаше, изрекоха се само потоци от телегониевски безсмислици. Отдавна беше минало времето за обяд, а пък аз вече шести час заседавах. Упоителен аромат от вкусна храна нахлу в ноздрите ми откъм трапезарията на жреците на Марс, която бе наблизо. Те се хранят по-добре от всяко друго жреческо братство: Марс всякога е обсипван с жертвени приношения.
Прималя ми от глад. Казах на най-висшия от съдиите, които заседаваха с мен:

Изтегляне 7.72 Mb.

Сподели с приятели: