Балканският съюз и Балканските войни

След Руско-турската война от 1877–1878 г. в пределите на Османската империя остават значителни територии с предимно християнско население (българи, гърци, сърби и албанци). Тъй като националноосвободителните борби не дали желания резултат, правителствата на България, Сърбия и Гърция се ориентирали към друг подход - война с Турция. Освен това България се стремяла към излаз на Егейско море и присъединяване на Македония и Одринска Тракия, а Сърбия - към излаз на Адриатическо море, към Вардарска Македония и части от Албания. Гърция пък искала области в Албания, множество острови в Егейско море и части от Южна Македония. А Черна гора имала претенции за разширяване към Шкодра. Турция, разбира се, не била съгласна с всички тези искания. На своя страна тя имала Австро-Унгария и Германия, които били против Турция да загуби владенията си на Балканите, като така защитавали своите интереси. Русия била на страната на Балканския съюз, а Великобритания и Франция не взели ничия страна.

След като Италия и Турция влизат във военен конфликт през септември 1911 г., правителствата на държавите от Балканския съюз усилили своите военнотехнически и дипломатически подготовки. Великите сили не гледали с добро око на тези приготовления, тъй като скоро се очаквало да избухне световна война и те не искали обстановката на Балканите да се утежнява допълнително.

Кланетата над българското население в Щип през ноември 1911 г. и в Кочани на 25 юни 1912 г. дали търсения повод на правителствата на България, Сърбия, Гърция и Черна гора да поискат Османската империя да спази изискванията на Берлинския договор и да извърши административни реформи в балканските си територии, като даде автономия на Македония и Одринска Тракия. Османската империя отхвърлила исканията на Съюзниците и скъсала дипломатическите си отношения с тях.