Балканите в европейската система на международни отношения (1878-1913)
Абдикацията на княз Александър Батенберг
Изтегляне 355 Kb.
|
Свързани:
1308124585-1 istoriq tetradka-40doc, Stop. XX vek, Българска история
| Абдикацията на княз Александър Батенберг
През късната пролет на 1886 г. европейската дипломация като че ли има всички основания да бъде доволна от преодоляването на кризата на Балканите: сключен е мирът между България и Сърбия; подписан е „Актът за спогодба относително работите на Източна Румелия”. Разрастването на въоръжения конфликт между балканските държави наистина е избегнат, но начинът, по който е разрешена българската криза, започнала с провъзгласяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България, съдържа предпоставки за изострянето на международните противоречия и не обещава нищо добро за европейския мир. Извоювано със самостоятелните сили на народа и заплатено със скъпи жертви, Съединението е блестящ дебют на българската политика и държава в осъществяването на национално-обединителната програма. В перспектива то осигурява силното присъствие на България в международния живот, превръщайки я във важен фактор на Балканите. Но през лятото на 1886 г. политическите сили в страната, от различни гледни точки и по различни причини, осъждат начина, условията и формата на признаването на Съединението, както и липсата на компенсации от Букурещкия мирен договор, които Сърбия като агресор би следвало да заплати. Правителството на П. Каравелов е критикувано и от опозицията, и от собствените си привърженици за отстъпването на села от Кърджалийско и Родопите на Турция, за влошеното икономическо състояние на страната, за отношението му към княза, за позицията му спрямо Русия и пр. Въпросът, по който политическата общественост категорично се разделя на два непримирими лагера, е съдбата на българския държавен глава. Руският натиск, намеса и разрастващите се агитации за детронирането на княз Александър разширяват и канализират противоруските настроения в политически прояви и формирането на т. нар. русофобски лагер. Към него принадлежат все още неорганизирани групи и лица от средите на дейците по Съединението, от Либералната (Казионна) партия в Южна България, от Консервативната партия и от Либералната партия в Княжеството. За националистичните кръгове личността на княз Александър е символ на обединена България, а княжеската институция олицетворява суверенността на държавата и законността на властта. Девизът на националистите „Без Батенберг няма България" е израз на порасналото национално самочувствие и кодифицира идеята за отстояване на самостоятелността на държавата от посегателствата на руската царска дипломация. На другия политически полюс привържениците на Др. Цанков, отделни дейци от Консервативната партия и Народната (Съединистка) партия в Южна България, застанали зад лозунга „Без Русия не можем", възприемат руските оценки и вижданията за отстраняването на княз Александър като начин, за възстановяването на предишните отношения между България и Русия. За някои от русофилите, включително за самия Цанков, идеята за руска окупация не само не е чужда, но се схваща и като напълно приемлива форма в междудържавните отношения, гарантираща бъдещето на България. Русофилският лагер, въпреки някои нюанси в преценките и в политическото поведение, като цяло манифестира привързаност към държавата освободителка, с което се компрометира отношението към собствената държава и държавността въобще. В обстановката на драматично разделяне и противопоставяне между русофили и националисти правителството на П. Каравелов се опитва да намери приемлив за държавата изход от кризата, като спечели благоволението на Русия, без това да означава детронация на княз Александър. Всъщност руските дипломати вече изпълняват препоръката на Александър III за „решителни действия в България", като подкрепят и съдействат на заговора за насилствено детрониране на княз Александър. На 9 август 1886 г. П. Богданов изпраща от София дългоочакваното в Петербург известие: „Днес в 3.30 часа сутринта войските и народът свалиха княза, който подписа абдикацията си. Князът и брат му са откарани в манастир. Кръвопролитие нямаше. Телеграми на чужденци не се пропускат". Върху тази телеграма руският самодържец отбелязва първоначалните си съмнения: „Комедия ли е това, или не? Ето въпроса!". Същият въпрос си задават и политическите дейци в България, изненадани от вестта за детронирането на княз Александър. Ограничено замислен, набързо и лошо организиран, държавният преврат е извършен от група офицери под ръководството на майор Петър Груев. Заговорниците нямат уточнен план за действие и едва успяват да съставят правителство начело с митрополит Климент (В. Друмев), което просъществува само три дена. На 12 август е сформирано ново правителство с министър-председател П. Каравелов, на което детронаторите предават властта. Междувременно либералите националисти и военните гарнизони в провинцията, главно от Южна България, организират контрапреврат, ръководството на който се поема от председателя на Четвъртото обикновено народно събрание Ст. Стамболов. Целта на движението е да осигури връщането на княз Александър в страната и да възстанови конституционния порядък. По това време наместничеството и правителството успяват да установят връзка с княза и със съдействието на българския дипломатически агент в Букурещ Г. Д. Начович организират завръщането му в страната. На 17 август княз Александър е посрещнат тържествено в Русе. Тук той обнародва прокламация към българския народ, с която обявява, че отново поема управлението на страната и утвърждава извършеното в негово отсъствие от наместничеството и съставеното ново правителство на В. Радославов. От Русе българският княз изпраща до руския цар известната си Верноподаническа телеграма: „От Русия съм приел короната, готов съм да я сложа в ръцете на нейния владетел." Тази депеша, за която най-мекото определение би могло да бъде политическо недомислие, Ал. Батенберг провожда тайно, без да информира правителството и най-близките си привърженици. Уплашен за собствената си сигурност, обладан от малодушие и убеден, че при създалите се вътрешно- и външнополитически условия не би могъл да управлява без формалната санкция на Русия, князът поставя оставането си на българския трон единствено в зависимост от одобрението на царя. Отговорът от Петербург е недвусмислен и категоричен: „Получих телеграмата на Ваше Височество. Предвиждайки страшни последствия за тъй зле изпатилата страна, не мога да одобря Вашето връщане в България". На 26 август 1886 г. с нарочна прокламация княз Александър оповестява абдикацията си и обявява назначените от него регенти - Ст. Стамболов, П. Каравелов и подполк. С. Муткуров, които да управляват страната до избора на нов княз. Същия ден е направена и промяна в правителството, което добива следния състав: д-р В. Радославов - министър-председател и министър на вътрешните работи, Г. Д. Начович - министър на външните работи и изповеданията, д-р К. Стоилов - министър на правосъдието, Ив. Ев. Гешов - министър на финансите, Тодор Иванчов - министър на просвещението, и военен министър - полк. Д. Николаев. На следващия ден Александър Батенберг отпътува от страната: започва периодът на безкняжието, годината на регентството, чиято външна политика за защита и отстояване на държавната самостойност е тенденциозно омаловажена от недоброжелателния френски печат като „борба на глиненото гърне с желязното". Замислен като средство за подобряване на руско-българските отношения, превратът на 9 август 1886 г. въвлича страната в остра и драматична по своя характер държавно-политическа криза. Всъщност след абдикацията на княз Александър вътрешнополитическите аспекти на кризата стават значително по-маловажни от нейните външнополитически измерения. Според начертанията на регентството и правителството стабилизирането на вътрешната обстановка и умиротворяването на обществото могат да се постигнат едва след като се намери изход от неопределеното положение на страната. Това практически означава да се намери княз за овакантения български престол. Именно въпросът за държавен глава става приоритетен за външната политика и главната задача на българската дипломация е да осигури кандидат, който би отстоявал интересите на България, но който трябва да е приемлив и за великите сили. Защото съгласно Берлинския договор българският държавен глава се избира от Великото народно събрание, но изборът на княза трябва да бъде потвърден от великите сили и Турция. Българският въпрос следователно излиза на европейската сцена като съществен компонент на международните противоречия. Започва обиколката в Европа на делегацията на българските представители Стоилов, Греков и Хаджикалчов. Пълномощията на депутатите, подписани от министър Начович, предвиждат разговори с германския канцлер О. Бисмарк, английския министър-председател Солзбъри и външните министри Калноки (Австро-Унгария), Гирс (Русия), К. Ф. Н. ди Робилант (Италия) и Е. Флуранс (Франция). В десетдневния си престой във Виена делегатите се срещат и разговарят с главния секретар на Министерството на външните работи Сечени, с външния министър Калноки, с посланиците на Турция и Русия и с други официални лица, на които излагат целите на своята мисия. Граф Калноки уверява българските пратеници, че България може да разчита на подкрепата на Австро-Унгария, която няма намерение да се меси във вътрешните работи на страната и ще отблъсне всяка инициатива за промяна на правителството, което е запазило вътрешния порядък. „Австрийското правителство - казва той - ще приеме всеки княз, който се избере от българския народ" и прибавя, че по този въпрос българите следва да се придържат в границите на Берлинския договор. Във Виена българските депутати разбират чрез руския посланик А. Б. Лобанов-Ростовски, че Русия няма да ги приеме нито официално, нито частно, тъй като тя не признава Събранието и правителството, които са ги упълномощили с тази мисия. Става ясно също, че има проблеми около приемането им и в Берлин, но със съдействието на Калноки въпросът е разрешен. В австро-унгарската столица българската депутация получава предложение от принц Фердинанд Сакскобургготски за размяна на мнения с оглед поставянето на кандидатурата му за българския престол. На 1 декември 1886 г. вечерта във Виенската опера К. Хаджикалчов е представен на принца, а на следващия ден го посещава в двореца Кобург. В проведените срещи и разговори се включват и останалите двама членове на депутацията. В телеграма до българското правителство делегатите съобщават, че принц Кобург е „спечелен за българското дело и е готов да води политика за запазване на народната независимост". Той обаче признава, че не може да действа против волята на Русия и смята да постави някои условия преди избирането му за княз, макар да е предан на делото на регентството. При тези условия на депутацията се нарежда да проведе сондажи в предстоящите разговори с правителствените кръгове в Берлин, Лондон, Париж и Рим. В Берлин Стоилов, Греков и Хаджикалчов са приети от държавния секретар по външните работи поотделно и на всеки от тях той препоръчва разбирателство с Русия, без това да означава, че Германия смята да посредничи между София и Петербург. В Лондон на тримата българи е устроен прием, който надминава всички очаквания. Министър-председателят Солзбъри поздравява българите за „твърдата им съпротива срещу чуждото господство". Външният министър Д. Идеслей уверява делегатите, че Англия е на страната на българския народ и неговата справедлива борба за независимост. Самата кралица Виктория изразява симпатиите си към пратениците на регентството. Надеждата на регентите и правителството, че Франция няма да се солидаризира с Русия по въпроса за законността на Великото народно събрание, пропада след посещението на депутацията в Париж. Френският министър на външните работи Флуранс съветва българските държавници да отстъпят пред исканията на Русия, защото без нейното съгласие въпросът за избор на княз не може да се реши. Френската позиция е единодушно одобрена от меродавния парижки печат и предизвиква задоволството на Петербург. От Париж Стоилов, Греков и Хаджикалчов заминават за Рим. Италианските държавници уверяват делегатите в искрените си симпатии към България и откровено ги съветват за повече благоразумие в българската политика. Според тях това означава да се потърси изход от кризата чрез преговори с Русия при посредничеството на Високата порта, с които да се удовлетворят исканията на Петербург за промяна в състава на регентството и правителството. Турският посланик в Рим уведомява българските пратеници, че в Цариград вече ги очакват и че там преговорите по българския въпрос са започнали. Стоилов и Греков по море, а Хаджикалчов през България се отправят към турската столица, последния пункт на техния дипломатически маршрут. Без да бъде неуспешна, мисията на тричленната депутация не донася конкретни резултати. Става ясно това, което и преди обиколката из Европа е известно: поради противоречивите си интереси нито една от Великите сили няма да се ангажира с официална подкрепа на която и да е кандидатура за български княз. Още в края на февруари Стамболов съобщава на английския дипломатически агент О'Конър твърдото намерение на регентството да намери кандидат за българския престол, който да дойде в България преди решението на силите. По същество това означава, че първият регент взема инициативата в свои ръце и че от решенията в София ще зависи изходът от кризата. Това означава също, че при осъществяването на новата българска програма противоречията между Великите сили по българския Въпрос ще се третират не като пречка, а като възможност за разрешаването му. „Разни дипломати може да искат каквото обичат, но ножиците са още в ръцете ни - споделя уверено Ст. Стамболов - и ние няма да пожертваме интересите на България за хатъра на никого." Основана на реалистичната преценка на международната конюнктура, възхитителната решителност на първия регент се споделя от министъра на Външните работи Начович, главния мотор в активирането на българската дипломация. Към този чудесен екип следва да се добавят имената на д-р Г. Вълкович, който използва уменията си за спечелването на Високата порта, и д-р К. Стоилов, който е натоварен с дипломатическата мисия да намери кандидат за княз. Всички те, различни по характер, манталитет и темперамент, свободни в конкретните си постъпки, подчиняват обединените си усилия за изпълнението на програмната задача - избор на държавен глава, който да поеме функциите си въпреки и независимо от съпротивата на Русия и без предварително споразумение на държавите, подписали Берлинския договор. Дипломатическите сондажи започват отново във Виена, където на 18 март 1887 г. пристига министърът на правосъдието К. Стоилов, придружаван от Петър Матеев, лице за технически поръчки, непознато на европейските дипломати. Мисията на Стоилов има не само осведомителен характер, но и чисто оперативно-практически. Според дадените му от София инструкции той трябва да разбере дали бившият княз Александър Батенберг би се съгласил да бъде отново избран и да се върне в страната без съгласието на силите. В случай на отказ Стоилов е натоварен да води преговори с принц Кобург, ерцхерцог Йохан Салватор или някой друг подходящ принц, който би приел българската корона при същите условия. Княз Александър не отказва, но поставя трудно изпълними условия: да бъде признат от Англия, Австро-Унгария, Италия, Германия и Турция; Великото народно събрание да провъзгласи независимостта и той да заеме престола като независим владетел. Всичко това да стане преди Батенберг да стъпи на българска земя. Според бившия български княз положението в Европа е много благоприятно за завръщането му в България. Мисията на Стоилов се следи с голям интерес и Внимание от европейската дипломация. В рамките на близо два месеца д-р К. Стоилов се среща и Води разговори с принц Кобург, ерцхерцог Йохан Салватор, с някой си Емил Рудолф фон Шьонайх-Каролат, с други официални и неофициални лица, но никой от кандидатите като че ли не притежава решителността да приеме българската корона при условията, поставени от регентството. За неуспеха на преговорите допринася и двойственото поведение на Батенберг, който въпреки уверенията, че не може да се завърне в България, поддържа тази надежда сред някои среди на висшите военни, на националистическите кръгове и у самия министър-председател В. Радославов. Начович настоява пред Стоилов да побърза с княжеския въпрос) и да поиска от княз Александър една декларация в смисъл на окончателен и категоричен отказ от престола. Батенберг наистина дава такива уверения, а приблизително по същото време (24 - 25 май) Стоилов подновява преговорите с принц Кобург, по лична инициатива на принца. Фердинанд - съобщава българският дипломат - е съгласен да постави кандидатурата си, ще приеме избора, когато му се съобщи, че е избран. Българското правителство трябва да направи постъпки пред Високата порта за одобрение. Този начин на действие според принца е по-удачен, отколкото ако той веднага дойде в България. Българското правителство очевидно намира този вариант за приемлив и на 25 май 1887 г. Начович телеграфира на Вълкович: „Едничкото лице, което наполовина склонихме да приеме българския престол, е принц Кобург. Тъй щото днес е нашият кандидат, ако княз Александър е невъзможен. Това Ви казвам частно, за да приготвите терена." Сериозният характер, който добива кандидатурата на принц Кобург, не остава в тайна за европейските кабинети и предизвиква нова серия от разнообразни и противоречиви дипломатически инициативи. Безплодните дискусии на европейската дипломация по българския Въпрос, както и влошаването на отношенията в правителствените среди кара регентството да следва неотклонно своя курс за незабавно избиране на княз, за което то свиква Великото народно събрание на нова сесия. На 25 юни 1887 г. председателят на събранието Д. Тончев предлага за княз на България да бъде избран Фердинанд Сакскобургготски. Народните представители приемат кандидатурата с акламации и избират депутация, която да връчи на новоизбрания княз официалното решение на събранието. Още на следващия ден княз Фердинанд изпраща по телеграфа своя утвърдителен отговор: „Гордея се и благодаря за решението на Великото народно събрание да ме избере княз на България. Надявам се, че ще мога да се покажа достоен за доверието на благородния български народ и отзовавайки се на поканата на В. Н. Събрание, готов съм да дойда в България, да посветя живота си за щастието и благоденствието на българския народ, щом като изборът бъде утвърден от Високата порта и признат от Силите". Изборът на княз, несъмнена победа на регентския курс, е първа стъпка към ликвидирането на държавната криза. На 28 юни 1887 г. е уредена и правителствената криза със съставянето на ново правителство с министър-председател д-р К. Стоилов. На 2 август 1887 г., точно в 12 часа, в залата на Великото народно събрание в Търново в присъствието на депутатите, регентите, министрите, митрополит Антим и други официални лица принц Кобург е тържествено коронясай за княз на България и полага клетва за спазването на Конституцията и законите на страната. С това властта на регентите е прекратена, а правителството на д-р К. Стоилов си подава оставката. С нарочна прокламация княз Фердинанд обявява на българския народ, че поема браздите на управлението. Той благодари на народа, че го е избрал и че се е показал пропит от патриотизъм и благоразумие в най-трудни времена, с което е доказал, че е достоен за по-добро бъдеще. Князът благодари и на регентите и правителството за доброто управление и изказва надежда, че народ и армия ще се сплотят и ще заработят за благото на отечеството. Призовавайки Божието благословение, княз Фердинанд завършва прокламацията с възгласа: „Да живей свободна и независима България!". С пристигането на Кобургския принц в България приключва периодът на регентството, а заедно с това и най-острият етап от развитието на българската криза. С персонифицирането на монархическия институт страната излиза от опасното положение на неопределеност, предлагаща и предпоставяща външни вмешателства. Независимо от качеството на решенията, коефициентът на тяхната полезност и цената за осъществяването им, преодолян е дълго напластяваният комплекс на „малката и освободена държава", която не може да има самостоятелна външна политика. Българската държава вече се е измъкнала от черупката на наивно-романтична политическа формация и доказва, че сама може да реди своята съдба. Изборът на държавен глава е самостоятелен успех на българската дипломация, победа на политическия курс на националистическите политически среди. На регента Стамболов, на външния министър Начович и на техните най-близки сътрудници принадлежи заслугата за осъзнаването, изработването и изпробването в практиката на автентичен дипломатически метод, ефективността на който се състои в рационалистично-то използване на всички контигентности за неговото осъществяване. В условията на изострящи се международни противоречия, при открито демонстрираната враждебност на Русия, ръководителите на българската дипломация, вдъхновявани от политическия идеал за държавна независимост, имат куража, усета и политическия реализъм да наложат свой изход от кризата - намирането на княз и довеждането му в страната като средство и бариера срещу чуждите вмешателства. Заедно с това те имат прозорливостта да изоставят временно програмата за национално обединение, подчинявайки етапното и осъществяване на приоритетната необходимост - укрепването и отстояването на държавната самостойност. Изтегляне 355 Kb. Сподели с приятели:
|