Билбао, Испания

„Три звезди с такова разположение? — Веднага ги позна. — Кръстът на планината Кармел“.
— Това е кармелитски кръст.
— Точно така. Тялото на Гауди почива под Света Богородица Кармелитска.
— Гауди кармелит ли е бил? — Робърт не можеше да повярва, че архитектът модернист е изповядвал строгото тълкуване на католицизма, възприето от това основано през XII век братство.
— Не, разбира се — отвърна със смях отец Жоаким. — Обаче неговите болногледачки били кармелитки. Няколко монахини живеели при Гауди и се грижели за него през последните му години. Те вярвали, че Гауди ще се радва за него да се грижат и в смъртта, затова направили щедро дарение за този параклис.
— Много великодушно от тяхна страна. — Лангдън се засрами, че го е затруднил един толкова невинен символ.
Всички конспиративни теории, които се разпространяваха тази нощ, очевидно караха дори самия него да си въобразява какво ли не.
— Това ли е книгата на Едмънд? — неочаквано се разнесе гласът на Амбра.
Двамата се завъртяха към нея. Тя сочеше към сенките вдясно от гроба на Гауди.
— Да — потвърди предстоятелят. — Извинявам се за лошото осветление.
Амбра забърза към витрината и Робърт я последва.
Томът беше изложен в една сумрачна част от криптата, засенчена от дебелата колона до надгробната плоча.
— Обикновено поставяме там информационни брошури, но ги преместих другаде, за да направя място за книгата на господин Кърш — поясни Беня. — Май никой не ѝ обръща внимание.
Лангдън застана до Амбра пред подобната на сандък витрина с полегат стъклен капак.
Вътре, едва видимо на слабата светлина, лежеше дебело издание на „Уилям Блейк. Събрани съчинения“, разтворено на сто шейсет и трета страница.
Както им беше обяснил старият свещеник, на въпросната страница нямаше стихове, а илюстрация. Професорът се бе чудил кое от нарисуваните от Блейк изображения на Бог е искал да бъде показано Кърш, ала определено не очакваше да види точно това.
„Старият“ — помисли си Робърт, докато гледаше с присвити очи в сумрака прочутата акватинта на Блейк от 1794 година.
Изненада се, че отец Жоаким я бе нарекъл „изображение на Бог“. Да, илюстрацията уж
представяше архетипния християнски Бог — брадат сбръчкан старец с бяла коса, който се пресяга надолу от облаците, — обаче ако си беше направил труда да провери, свещеникът щеше да открие, че става въпрос за съвсем друго. Това всъщност не бе християнският Бог, а божеството Юризън, плод на фантастичното въображение на самия Блейк. Юризън измерваше небето с грамаден пергел, отдавайки почит на научните закони на вселената.
Стилът на тази творба беше толкова футуристичен, че два века по-късно известният физик и атеист Стивън Хокинг я бе избрал за обложката на своята книга „Бог сътвори числата“.

Извечният демиург на Блейк бдеше и над нюйоркския Рокфелеров център — там древният геометър беше представен в скулптурната композиция „Мъдрост, светлина и звук“.
Докато гледаше книгата, Лангдън отново се зачуди защо някогашният му студент е положил толкова усилия, за да я изложи тук. „От чиста отмъстителност ли? За да зашлеви шамар на
Католическата църква?“
„Едмънд никога не е преставал да воюва срещу религията“ — помисли си професорът,
вторачен в Юризън. Богатството му позволяваше да прави каквото пожелае — дори да изложи богохулно произведение на изкуството в сърцето на един християнски храм.
„Гняв и злъч — каза си Робърт. — Може би всичко се свежда до това“. Основателно или не,
неговият приятел винаги беше обвинявал организираната религия за майчината си смърт.
— Добре ми е известно, разбира се, че тази илюстрация не изобразява християнския Бог —
отбеляза Беня.
Лангдън изненадано се обърна към стария свещеник.
— Наистина ли?
— Да. Едмънд беше напълно откровен по този въпрос, макар че нямаше нужда, защото съм запознат с идеите на Блейк.
— И въпреки това сте сложили книгата тук?!
— Това е „Саграда Фамилия“, професоре — с мека усмивка отвърна предстоятелят. — Тук
Гауди слива в едно Бог, наука и природа. Темата на тази рисунка не е нищо ново за нас. — В
очите му заблещукаха загадъчни пламъчета. — Не всички наши духовници са прогресивни като мен, но както знаете, за всички нас християнството си остава в постоянно развитие. — Той отново се поусмихна и кимна към тома. — Само се радвам, че господин Кърш се съгласи да не излагаме тук и заемния му фиш. Като се има предвид неговата репутация, не съм сигурен как щях да го обясня, особено след днешната му презентация. — Замълча за миг и изражението му стана сериозно. — Правилно ли схващам обаче, че сте се надявали да откриете тук нещо друго, а не тази илюстрация?
— Напълно. Търсехме един стих на Блейк.
— „Тигър, тигър, лумнал с мощ? — изрецитира отец Жоаким. — Като факла в черна нощ“?
34
Робърт се усмихна, впечатлен, че отецът знае наизуст първите стихове на най-прочутото стихотворение на Блейк — религиозно съчинение от шест строфи, поставящо въпроса дали един и същи Бог е сътворил и страховития тигър, и хрисимото агънце.
— Отец Жоаким? — каза Амбра, която беше приклекнала и напрегнато се взираше през стъклото. — Случайно да имате джиесем или фенерче?
— Не, съжалявам. Да взема ли един от фенерите от гроба на Антонио?
— Да, ако обичате.
Беня забързано се отдалечи.
В момента, в който той вече не можеше да ги чуе, тя настойчиво зашепна на Лангдън:
— Едмънд не е избрал сто шейсет и трета страница заради илюстрацията, Робърт!
— Какво искаш да кажеш? — „На тази страница няма нищо друго“.
— Това е хитър начин за отвличане на вниманието.
— Съвсем нищо не разбирам. — Той се вторачи в рисунката.
— Избрал е сто шейсет и трета страница, защото не може да бъде показана без съседната сто шейсет и втора!
Лангдън плъзна поглед наляво и разгледа страницата преди „Старият“. На слабата светлина не се виждаше много — само, че изцяло е запълнена със ситен ръкописен текст.
Предстоятелят се върна с газена лампа и я подаде на Амбра, която я вдигна над книгата.

Когато меката светлина се разля над разтворения том, Робърт ахна.
На лявата страница наистина имаше текст — написан на ръка, подобно на всички други оригинални произведения на Блейк, — чиито полета бяха украсени с чертежи, рамки и различни фигури. Най-важно обаче беше, че този текст, изглежда, се състоеше от изящни поетични строфи.
* * *
Агент Диас нервно крачеше напред-назад в мрака и се чудеше къде се бави партньорът му.
„Фонсека вече трябваше да се е върнал“.
Когато джиесемът в джоба му завибрира, той си помисли, че се обажда Фонсека, но дисплеят показваше напълно неочаквано име.

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: