Биографията на една филмова поредица



Дата25.02.2018
Размер78 Kb.
Биографията на една филмова поредица
Историята и познанието за човека са теми, които винаги ще вълнуват хората, които разсъждават. За съжаление в тези две огромни територии на науката и културата има огромни дефицити и варварски изкривявания. Официалната история е поднасяна винаги от гледна точка на победителите. Учебниците помнят битките, кралете, политиците. За обикновеният човек, неговите вълнения и стремежи място няма. Документалните филми попълват бели полета в тази територия и възкресяват истинската, неофициална история.

В областта на познанието за човека тоталитарните идеологии наложиха норми, които принизиха личността и нейните потребности в интерес на епични, но обикновено безлични маси хора, обобщени от почти страшно звучаща и внушаваща еднородност дума в единствено число – народ. Във и от името на народа, сиреч анонимно, безобразията изглеждат някак по – приемливи и /не/оспорими. Въпреки това въпросът какво става с нас, как се променяме, какви са представите ни за добро и зло, какви нагласи имаме и накъде вървим, безпокоят много творци.

Поредицата на сценариста Влади Киров и режисьора Любомир Халачев „Духът и битът на българина 1850-1950” е сериозно постижение в разбирането на българския манталитет – хулен, навикван, сочен с пръст, превърнал се в нарицателно и отрицателно през 19-ти и 20-ти век. С известна смелост ще настоя, че тази четирилогия със средствата на документалното кино продължава познанието за българите установено от Иван Хаджийски. Умелото вплитане на различни теми с много топлота и хумор, които се допълват взаимно, напомнят маниера на Е.Л.Доктороу в „Рагтайм”. В смисъл, че много сериозни проблеми и теми са поднесени с много словесна изящност в цялата разнородна пъстрота на обществено-политическия, икономически и културен контекст.

От тези филми може да се научи повече за българите, отколкото от много трудове с големи претенции. По-сериозен проблем от създаването им обаче се оказва тяхното разпространение и среща с публиката. Особено, когато става дума за поредица от четири филма. БНТ нямат отчетлива програмна линия за показ на такъв вид кино, /дори в сателитния канал/ а останалите телевизии с претенции да бъдат национални изобщо не се вълнуват от него, киносалони вече няма. Възможна алтернатива е подетата от Любомир Халачев инициатива поредицата да бъде издадена в обща опаковка и да се разпространяват по училища, университети и български културни институти в чужбина. Първото представяне и дискусия със студенти и историци се състоя в във военно-историческия музей на 22.12.2010 г. Професионалната общност заяви интерес. Как ще продължи тази идея все още е в сферата на предположенията, но първата крачка е направена. Мога да добавя само, че директорът на Музея за градска култура в Русе д-р Николай Ненов от една година всяка седмица събира деца от различни училища, за да ги запознава нагледно с интересната история на града. И с това дава отговор на поне една страна от ключовия за нас въпрос – Как се гради гражданско общество от и със десетилетия култивирани поданици? А четирите филма действително дават отговор на този ключов за развитието ни въпрос.

Изследователската работа на Влади Киров е огромна, обемът на историческите източници, които той е изчел, разчел и систематизирал стъписващо обемна. Този труден за филмиране исторически материал е решен визуално много сполучливо и ефектно от режисьора Любомир Халачев и операторите Константин Занков, /”Копнежи по нови неща”/ и Емил Пенев в следващите три филма. Водеща тема във всичките е превръщането на България от западнал османски вилает в модерна държава, на българите от рая в народ, на част от него в гражданско общество, в политически и икономически елит. Този процес е разгледан през гледната точка на различни по интелектуален и социален статус герои, допълван от разсъжденията на авторите. Водеща линия във всички филми е природният стремеж към качество у българите, ентусиазмът им да създадат собствена държава, желанието им да се впишат в европейския културен и цивилизационен контекст. В същото време, особено в последния се долавя умора от националните катастрофи, от крушението на националния идеал – обединена България, страх и стрес от надигащата се поредна репресивна вълна, която между 1923 – 25-та и след 1944 –та години на два пъти помита всичко инакомислещо.

Най-лежерен, изящен и оптимистичен е първият филм от поредицата „Копнеж по нови неща”. Разказът започва с възкачването на австрийския император Франц Йосиф, който обръща поглед към страните от долното течение на Дунав и изгражда стратегическа политика в тази насока. Това, което не може да се постигне чрез война, може да се постигне с търговия, изграждане на надеждни транспортни връзки и постоянно културно влияние. Сюжетът се базира, както на историческите факти и сведения, които наблюдателния австрийски вицеконсул в Русчук Монтлонд изпраща до външното си министерство, така и на личните му впечатления, които споделя епистоларно със своята годеница. И двата информационни потока – официозният и интимният разкриват и допълват картина на бурно развитие на русенци в европейци, желанието им да възприемат белезите на виенската култура, чието влияние лесно стига до тях по голямата река. „Родих се в град, в който почти всички хора говореха по няколко езика....” - започва своята автобиография Елиас /Илия/ Канети. Този град е Русе. Консулът е млад, фин, изискан дипломат, с чувство за хумор и усет към детайла в общата картина на полуфеодалната турска империя. Възхищението му от бързото възприемане на граждански маниери и обноски във взаимоотношенията на русенци, скъсването с остарели привички на затворените малки, почти без изключение селски, общности е елегантно пародирано от ориенталската мудност на администрацията, патриархални навици, традиции и взаимоотношения, които спъват прогреса в този бързащ да свали потурите и да си постави папийонката най-европейски град на България.1 Консулът е доловил задъханата припряност на тези българи разбудили се от петстотин годишна социална, културна и политическа летаргия. Те вече не дремят пасивно в очакване на освободител. Те активно се вписват в Европа, по свой неподражаем, малко смешен маниер, от който струи огромното желание да се отдалечат поне в културно отношение от османлиите и да се притурят към европейците. Влади Киров е загатнал реформаторския дух на Митхад паша, който в същото време насърчава развитието на европейски методи за развитие на селското стопанство в Дунавския вилает. Не е подминат балканският инат и вродената недоверчивост към всичко ново, които пречат на тези тенденции. Но това са субективни възприятия, към обективни цивилизационни процеси. И до днес централната част на Русе напомня на Виена, за австрийската архитектура, култура и още нещо, което Влади Киров и Любомир Халачев са разчели и озаглавили просто като „копнеж по нови неща”. Много деликатно двамата обаче поставят един тревожен акцент – границите на новото васално княжество ограничават донякъде търговията и поставят нови административни пречки на нейното свободно развитие. Процес, който век по-късно ще бъде преодолян от Европейския съюз...

Вторият филм „Как Европа влезе в България” е по-сложен като драматургическа конструкция поради многото нива и аспекти на бурния цивилизационен процес, променящ България за дни. Всъщност двата филма са оди на радостта на будните българи от възраждане си в духовно и културно отношение, на национално си осъзнаване, от факта, че градят собствена държава. Поколението на опълченците – доста недодялани, малко диви и изостанали, осъзнават горчивата неправда от над 500 годишното забавяне на развитието ни и полагат епични усилия да наваксат пропуснатото.2 Духът на създаване и развитие от онова време е впечатлила хладните френски и швейцарски банкери, които препоръчват България като много добро място за инвестиране. По забележително ненатрапчив и увлекателен начин авторите поднасят кипежа в развитието на пътната мрежа, ж.п. комуникациите, телефона, телеграфа, електричеството, трамваите и най-вече пресата, промените, които носят в цивилизационен аспект. Основите на българската индустрия са поставени с перфектни закони, създадени от един от най-мъдрите ни държавници д-р Константин Стоилов, отменени чак от народната власт... Удоволствие доставя как сценаристът е успял да представи процесът на подмяна на турцизмите с европейската лексика в неустоимото желание да приличаме на Европа, възприемайки белезите на европейската градска култура. Това е революция, за която свидетелстват централните части на Русе, Варна, Бургас, Шумен, почти никак София поради масовото й пренаселване през последните 66 години...

Френската жена на българския подофицер” е филигранен разказ за настроенията на хората по време на Първата световна война и последвалата национална катастрофа. От една страна авторът повежда разказа през призмата на официалните факти и документи, а от друга представя събитията през погледа на съдбата на български военнопленник във Франция. Разказът за съдбата му се води нетипично. Нито той, нито наследниците му се оплакват. Напротив водеща е линията на впечатляващо любопитство, жажда за знание, притежаване на сетива за качеството на живота, бита и взаимната удовлетвореност от културните обноски, взаимоотношения и вежливост. Картината, която изграждат Иван Чучуригов и Кръстьо Костурков е почти идилична, като тих копнеж по красотата в личните и обществени взаимоотношения. Защо се е върнал любознателният подофицер Иван Чучуригин от Франция, като там вече има жена и две деца, научил е френски и с удоволствие се е вписал в тяхната култура? Никой от наследниците не дава смислен и убедителен отговор. Авторите показват поетиката и обсебващата красота на българските пейзажи, /много добра работа на оператора Емил Пенев/ като възможна причина за носталгия, докато с музикалния фон на прочутия френски chanson „ La vie en rose” режисьорът прави деликатен намек за възможното емоционално разкрасяване на живота във Франция от страна на тези мъже. Все едно. Основната идея е изведена – и най-обикновените селяни имат усет за качество, красота, копнеят по европейската култура и маниери. В началото на 20-ти век, когато все още националните идеали са живи, духът на хората не е сломен, надеждите им за по-добър живот не са убити...



Биографията на една снимкаслага край на четирилогията, която дава ново познание за духа и бита на българина от 1850 година до 1950 година. Всъщност филмовият разказ е за края на цяла епоха. Снимка на водещи политици направена на 1 май 1945 години е повод за разсъжденията и заключенията на авторите. Не след дълго голяма част от хората на тази снимка ще изчезнат политически, физически, а за цели 45 години исторически и от самата снимка. Времето на нова пропаганда подменя истинските факти с митове и слага край на европейските стремежи на българите за близо половин век. Оптимизмът, иронично-есеистичният стил на разказа от първия филм „Копнеж по нови неща” е сменен с философски скепсис в разсъждения на Милан Дренчев, Петко Бочаров, професор Владислав Икономов и Тодор Лютаков за събитията по и след 9.09.1944 година. Копнежите по „шарената” Европа са изместени от организирания ентусиазъм на униформеното мислене, времената са сурови, хората разбират с ужас, че държавата е пионка в гамбита на световната политика. Едни от строителите на съвременна България са забравени, други забранени. Метафората с примитивната хазартна игра „тука има, тука нема” обобщава безизходицата на малката държава, която не е имала никакъв избор в жестокия сблъсък между два тоталитарни режима. Както впрочем столетия е била разпъвана между интересите на две империи – турската и руската, преплетени с тези на британската и австро-унгарската.3 Корените на днешната неувереност в собствените ни сили, стремежът на младите да се махнат от България /немислимо за интелигенцията преди 1944-та година/ се крият именно в това външно детерминиране на липсата ни на избор. Филмът завършва през 1950 година с още една метафора. Преди сто години папийонката и меката шапка изместват калпаците и потурите /официално забранени през 1935 година/, докато през 1950 година каскетите на свой ред изместват тези символи на европейската градска култура. Спорът дали това е бил избор на българина е дискусионен и до днес...4
Иво Драганов

1 Изводите на консула за съдебната система и администрацията са валидни и днес.

2 Димитър Петков е учил два класа, но успява сам да научи френски език...

3 Справка „Източният въпрос” от Феликс Бамберг –историк, дипломат, личен секретар на Ото фон Бисмарк.

4 Справка „Български хроники – том 4 „История на българския народ от 1943 до 2007 г.” от Стефан Цанев


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница