Тангра Пътят на воина Видове Разговори Добро и Зло Шаман
Изтегляне 101.54 Kb.
|
Свързани:
Пречките по пътя към йога
- Навигация на страницата:
- Пътят на воина
|
Тангра Пътят на воина Видове Разговори Добро и Зло Шаман Храна Степта Човек История Щастие Вода Пътят на воина Най-важното нещо за всеки воин е да бъде безупречен! За да бъдеш воин, трябва да знаеш към какво се стремиш и какво трябва да правиш. Всички воини, независимо към коя армия принадлежат, се подчиняват на едни и същи закони. Всички воини в света, макар често да се изправят в битки един срещу друг, са едно голямо братство. Те са хора на честта и честта ги води в Пътя им. За воина най-важни са достойнството, чувството за дълг и чест. Воинът е човек, който има идеал, по-важен за него дори от живота му. Този идеал може да бъде мисия, държава или служба на някой господар. Воинът е човек, който следва Пътя на войната. Неговият Път, оръжие и живот са войната. Воинът е човек, който вдига своите оръжия и предизвиква целия. Воинът не се примирява със съдбата си, той предизвиква всичко и всички, дори Бог. В същото време воинът е смирен, защото знае, че в битките и при неговия Път съдбата му често е в ръцете на Бог. Воинът е волеви и целенасочен. Неговото чувство за чест го кара да предпочете смъртта пред това да не изпълни целта, която си е поставил. Воинът винаги се опитва да бъде непоколебим в решенията си и в Пътя и да върви напред. Воините се отнасят с презрение към всеки спрял или непостигнал целта си човек. Ние знаем, че на всеки му се живее, на нас също, но честта и страхът от срама ни карат да вървим напред. Това често е път към нашата гибел. Подготовката на воините е свързана с жестока дисциплина. Само дисциплината може да накара воина да изгради толкова силна самодисциплина, че да върви винаги напред, дори там да срещне смъртта си. Воинът знае, че в този живот няма сигурни неща. Той осъзнава, че участва в една безкрайна битка. Най-сигурното нещо в тоя свят е той самият и той е единственото оръжие, с което разполага, уповава се само на себе си и на изменчивостта на света. Това е най-сигурното нещо. Точно това се опитва да владее воинът, затова Пътят му е толкова труден. Всеки воин използва не само собствената си сила и всичко, което е научил и постигнал в своя Път, а и силата на своя противник. Той знае, че за една битка винаги трябват най-малко двама. Глупаво е да не използваш противника в битката си. Противникът понякога сам показва пътя, по който може да бъде победен. Затова воинът се опитва да превърне противника си в книга, която чете. Опитва се да направи противника свой съюзник, свой съгледвач. Ако воинът е толкова самоуверен, че не вижда противника е почти сигурно, че ще загуби битката. С времето воинът разбира, че освен ентусиазъм, за да побеждава, в битките му е нужен и опит. Опитът може да бъде приятел, но може да бъде и враг. Отначало воинът е преизпълнен с ентусиазъм; с вървенето по Пътя той губи малко по малко този свой огън и все повече започва да се доверява на рутината. Воинът трябва да поддържа в себе си идеята, че всяка следваща битка е първа и не бива да се предоверява на опита си. И трябва да помни, че първата битка, която ще загуби, е тази, към която подходи с рутина и без достатъчно вдъхновение. Когато това стане, воинът се опитва да отвори сърцето си и отново да получи вдъхновение и желание за борба. Истинският воин никога не си служи с измама. Понеже е човек на честта и има достойнство, той побеждава, защото Силата така повелява, затова преди всяка битка воинът се допитва до Тангра. Той приема битката като естествен Път на движение на Вселената. Приема победата като крачка, а поражението – като естествено състояние. Воинът не позволява изходът от битката да повлияе на преценката му. Той не влага чувства в битката, не се радва на победите, както и не се разстройва от загубите и пораженията. Воинът първо трябва да тренира предварително заучените си техники и да се опитва за всяка битка да бъде подготвен на най-високо ниво. Той знае, че от това зависи животът му. Воинът знае, че не бива да показва чувствата си не само на враговете си, но на всички, които са около него. Той се опитва да изгради стена около себе си, зад която да скрие чувствата и намеренията си. В тази мъгла той вкарва всеки, който тръгне към него и го принуждава да се загуби. Тя действа не само на враговете, като защита, но и на тези, които искат да са близо до него. Воинът знае, че неговият Път е самотен. Самотен е Пътят на воина. Воинът не бърка тактиката с измамата. Той никога не разкрива намеренията си, не само в битка, но и в живота. Той знае, че за да побеждава, трябва да изненадва враговете си. Воинът, макар да е човек на честта, не се притеснява да се представи за слаб, когато това може да му помогне да победи. Воинът знае, че понеже предизвиква всички богове и воини, те му отговарят по същия начин – като насочват своите оръжия към него. И щом си воин, си уловен в този порочен кръг. Воинът обаче не спира до тук, а продължава, защото знае, че трябва да намери начин да се помири и да постигне хармония със света. Воинът се бори със своята самота и не бива да превръща силата си в агресия и арогантност. Воинът не позволява да бъде подведен от външната страна на нещата и на хората. Той винаги анализира причините и навлиза в дълбочина във всяко нещо, към което се насочи. Воинът не си позволява да слуша думите и оправданията на хората, той има яснота, която няма общо с това, което хората казват. Воинът се възползва от всяко нещо, за да се учи. Той знае, че никога не е достатъчно подготвен и най-важното нещо от една битка не е нейният изход, а това какво е успял да научи от нея. Воинът се бори не само с лошите неща, но и с добрите. Той знае, че е много по-лесно да победиш враг, отколкото човек, когото обичаш. Воинът знае, че трябва да учи хората, но в същото време трябва да внимава, защото най-често сред учениците му е този, който ще го победи и иде го положи мъртъв. Воинът показва своето майсторство без излишно насилие. Той знае, че насилието е проява на страх и слабост. Силният човек никога не прилага повече сила, отколкото е нужно, за да наложи волята си. Трябва да се прави разлика между воин и убиец. Воинът не е убиец, той убива само когато се налага и когато следва Пътя на воина, и никога заради егото си. Воинът знае, че битката е като разговор. Той участва в нея, но не говори със собствената си уста, а с думите на Бог. Всеки голям воин действа не от свое име, а от името на хармонията и Вселената. Воинът знае, че с всяка битка научава много полезни неща и придобива опит, но в същото време получава рани и носи белезите по себе си. Воинът не може да остане безучастен към мъката на обикновените хора, към техните сълзи, самота и неудовлетвореност. Той скърби за нещастните хорица, но знае, че това е техният начин да живеят. Мнозина, като гледат Пътя на воина, си мислят, че този Път е изпълнен със страдание. Воинът обаче не вижда нещата така. За него това е просто Път. Воинът знае, че в живота няма болка. Страданието е преценка на всеки човек. Воинът, когато е тръгвал по Пътя, е смятал, че да защитава слабите е Добро. По-късно разбира, че обикновените хора се нуждаят от това да страдат. Те искат да се чувстват така и не бива да им се отнема тази възможност. Така с времето той се научава да бъде безцеремонен към себе си и безпощаден към враговете си. Воинът знае, че неговата големина и значимостта на живота и мисията му се определят от противниците, пред които се изправя. Затова воинът избира своите врагове и не се нахвърля върху всяка сянка, и колкото по-опитен става, толкова повече подбира своите противници. Воинът никога не разсъждава за това дали ще победи, или загуби. За него няма обречени битки, ако застане зад една кауза, той я защитава, дори да е сигурен, че е губеща. Воинът знае, че за победата и загубата мислят търговците. Те не са воини, защото се опитват да пресметнат предварително шансовете си и да участват само в битки, които биха спечелили. Воинът знае, че това е Пътят на Мрака, а всеки воин е Воин на Светлината. Воинът трябва да знае, че без упоритост няма успех. Да може да издържа на болка е основно нещо, което ще му е необходимо по неговия Път. Огъне ли се, стъписа ли се, отстъпи ли пред болката, уплаши ли се, той е мъртъв. Когато упорството продължи във времето, това е постоянството. Постоянството е важно за воина не за да оцелява, а за да побеждава. Ако не може да победи някого с упорство, ще трябва да го направи с постоянство. Заради постоянството и чувството за чест воинът е предвидим и не променя мнението си, не дезертира от бойното поле и не сменя армията си. Воинът е готов да понесе горчилката на поражението и не напуска армията си, дори тя да е губеща. Тази лоялност той дължи повече на другарите си, отколкото на командирите си. Воинът не почива след битка, защото знае, че в живота няма почивка. Времето след битката е подготовка за следващата битка. Воинът никога не върши нещата ей така. Той винаги се готви старателно за своите битки и се опитва да влиза подготвен във всяка битка. Воинът не спира войната след битка. Той знае, че вече се намира в следваща битка и се опитва да се подготви така, че да превъзхожда врага. Воинът знае, че един противник никога не е победен напълно. Дори да го унищожиш, той продължава да съществува в душата на своя унищожител. Затова воинът не се изненадва, когато пред него отново се изправят отдавна вече победени врагове. Той никога не се оплаква, че тази битка вече я е водил. Тогава той трябва да разбере, че Пътят му предлага неща, които не са съобразени с неговите желания. Всичко това е, за да го изпита и научи. Воинът следва своя Път и не обръща внимание на хората, които говорят, че той върши изключителни неща, че е надарен с необикновена сила. Воинът никога не се притеснява. Понякога той се държи като шут. Обикновените хора не го разбират, а и няма как да го разберат. Той знае това и дори не се опитва да оправдае своето поведение. Воинът никога не се оплаква. Той знае, че обикновените хора се хранят от състраданието на останалите. Той обаче не се нуждае от това. Той не се оплаква от нищо и никога. Воинът би умрял, но не би се оплакал. Когато някакви малки хора му се оплакват за "големите си болки", воинът слуша, усмихва се и е вежлив. Той знае какво е болка, но нищо не казва. Воинът никога не си позволява да се оправдава. Той знае, че слабите винаги могат да измислят оправдание, но това не помага работата да се свърши. Силните вършат нещата така, че да не се налага да се оправдават. Щом някой се оправдава, всичко е ясно. Воинът мечтае за предизвикателства, но не бива да забравя своята мисия. Воинът тръгва в битка, без да мисли как ще се върне. Той знае, че към битката има хиляди пътища, но за връщане няма нито един. Той отива натам не за да победи, а за да остави костите си на бойното поле. Да остави себе си и своя дух в битката. Воинът тръгва на битка и знае, че към битката има хиляди пътища, но за връщане от там има само два, като победител или като победен. Понеже той не може да преживее поражението, за него има само един път за връщане, като победител, другият е смърт. Воинът никога не спира да изследва душата си. За него най-важното нещо е да знае защо е на този свят и каква е мисията му. Едва когато опознае себе си, може да влиза в битки. Воинът знае, че никога не е напълно готов за една битка. Младият воин се стреми да бъде воин като своите събратя ветерани. Един ден разбира, че вече е като тях, но не може да си спомни кога е станало това. Чрез вървенето по Пътя, воинът натрупва мъдрост. Той различава знанието от мъдростта. Мъдростта е проверено знание, чрез което живее. С годините воинът разбира, че в своя Път няма врагове и неприятели. Единственият му враг е той самият. Той се бори със себе си като с враг, а с останалите хора и с враговете си се отнася все едно са му приятели. Воинът никога не участва в състезания. Той не иска да бъде "най-добър". Воинът знае, че това са детски игри. Воините се бият не за да се сравняват и съревновават. Те знаят, че всичко това е от егото. Воинът се бие, защото знае, че това е негово призвание и молитва, но за него това не е игра и развлечение. От това отношение се появява разликата в нивото между обикновените хора и воините. Воинът никога не дели хората на "по-добри" или "по-лоши". Той уважава всеки човек и винаги е нащрек, защото знае, че всеки може да го победи. Воинът знае, че ще бъде победен от първия, когото подцени. Воинът гледа с насмешка към хората, които се опитват да докажат, че са по-добри от него. Той знае, че те са глупави малки деца. Воинът знае, че няма такова вещо като "най-добър". Този, който се стреми към това, е глупак. "Най-добър" няма. Никой не може да победи всички. Самият стремеж някой да направи това показва колко слаб, наранен и страхлив е. Силният не се нуждае от това да бъде "най-добър". Воинът се изправя пред противници и ги побеждава, но никога не си позволява да мисли за себе си като за "най-добър", защото това е предизвикателство към Бог. Ако днес си "най-добър", утре ще бъдеш губещ. Ако днес си на върха, утре ще трябва да се спускаш надолу. Воинът знае, че най-лошо губи този, който никога не е губил. Той е подозрителен към хората, които твърдят, че никога не са губили. Воинът знае, че поражението и загубата са част от вървенето по Пътя. Човек, който не е губил, не е свикнал да жертва себе си, не е падал и ставал, не може да бъде човек на Пътя. Той не знае как да се съвземе след загуба. Воинът знае, че победител е този, който става всеки път, след като падне. Воинът винаги сам избира Пътя си. Никой не може да го застави да бъде воин. Ако той не иска това, никога не би могъл да стане воин. Затова той никога не обвинява, не съжалява и не се оплаква, защото сам е направил своя избор. "Аз съм воин!" Това е единственото, което може да каже воинът и то е достатъчно. В тези думи има много сила и за тези, които са ги казвали, има много смисъл. На воините тези думи казват всичко, на обикновените хора – нищо. Воинът никога не се оплаква, че няма късмет. Той знае, че късметът е нужен на слабите и надяващите се. Той върви по Пътя си, да бъде воин е неговият късмет. Воинът се изправя пред различни препятствия. Той знае, че няма невъзможни победи и атакува всяко нещо, което се изправи пред него. С напредването в Пътя воинът става все по-силен. В този момент трябва да внимава, защото хората за него започват да губят значение и той може да ги нарани, без дори да разбере това. Воинът, освен силен, трябва да бъде тактичен и деликатен. Воинът осъзнава, че е на тази земя с определена мисия. Тази мисия осмисля живота му и заради нея той съществува. Той е отговорен за това пред Бог. Воинът знае, че никой не може да измине неговия Път. Воинът е безупречен във всяко нещо, с което се занимава. Той е философ, пророк, любовник и човек на изкуството. Това идва от неговата душа. Воинът знае защо му е нужна силата – за да бъде великодушен. Само силният може да бъда великодушен, слабият е малодушен. Воинът следва своя Път и знае, че Бог никога не изоставя чедата си. Той се моли да е на светлата страна, но ще следва Пътя си дори да не е така. Воинът знае, че е оръжие в ръцете на Силата. Воинът никога не остава равнодушен към несправедливостта. Той се бори срещу потисниците и налага справедливостта. Воинът никога не бяга, той отстъпва. Да отстъпиш означава да се изтеглиш, но в теб да няма страх и след това да се върнеш с още по-голяма сила и решителност. Воинът се опитва да предизвика респект във всички хора. Респект означава уважение и малко страх, притеснение от силата и решимостта на този пред вас. Воинът става герой не защото го иска, а защото следва своя Път. Без да прави нищо специално, той става герой в очите на обикновените хора. Воинът не изпитва омраза към враговете си. Той знае, че мразещите са слаби хора, които не са доволни от себе си и живота си. Мразещите винаги мразят, независимо какво. Те мразят, защото така им е по-лесно, защото само това могат да правят, само това им е останало. Воинът знае, че противникът му е изпратен като дар от Вселената. Той се изправя пред него, за да докаже силата си и да се учи. Воинът знае, че в неговия Път всяко нещо е важно. Той се упражнява непрекъснато и разглежда подготовката си като стена. Всяко занимание е каменен блок и когато пропусне някое, никога вече не може да го навакса. Воинът се опитва да бъде обграден от стена без дупки. Той знае, че пробитите стени са лесни за превземане от враговете. Воинът знае, че всеки Път се състои от малки стъпчици. За да изминеш дълъг Път, не бива да бягаш или скачаш. Дългият Път се изминава със ситни стъпчици. Великите цели са съставени от малки неща и този, който няма силата да вникне в това, е обречен. Не можеш да си небрежен към малките неща, а сериозен към големите. И всеки трябва да усъвършенства малките неща, защото само така може да постигне велики цели. Много по-правилно е днес да се заемеш с малките неща, отколкото да чакаш да пораснеш, за да можеш утре да се захванеш с голямата цел. Воинът винаги сам носи отговорност за постъпките си и никога не обвинява хората около себе си. Воинът никога не скучае, защото осъзнава колко дълъг е Пътят. И във всеки един момент той се намира в битка. Воинът е като храм. Той се моли в себе си, но най-често мълчи. Самотен и тих е Пътят на воина. Тишината е негова привилегия. Само страхливите и незначителни хора вдигат шум. Те го правят, защото само по този начин могат да покажат, че ги има. Докато другите говорят, живеят, правят деца, воинът бавно точи острието на своя меч, усъвършенства умението си да борави с него и гледа към хоризонта, живеейки своя живот и очаквайки враговете си. След години хората питат: "Как да бъдем като теб? Защо не сме като теб?" Те питат, а воинът продължава бавно да точи острието на своя меч. Те не разбират кога пътищата им са се разделили. Повечето воини не говорят много. Те са винаги честни пред себе си и знаят, че след като кажат нещо, после трябва да го защитят с делата и живота си. Твърде често воините са виждали колко трудно се отстояват възгледи, затова предпочитат да мълчат, отколкото да лъжат или да говорят неща, които после не могат да защитят. Затова воинът никога не се хвали. Той предпочита да е скромен и честен, отколкото да е празнодумец и самохвалко. Воинът скоро разбира, че Съюзникът му е винаги до него и поддържа ръката му в битката. Той обаче не бива да се доверява на този свой Съюзник. Воинът не бива да се доверява на никого, защото знае, че някой ден смъртта ще му се яви като Съюзник. С времето воинът разбира, че във всяко негово движение има оренда и може да нарани околните, затова той внимава за всяка своя дума и всеки жест, който прави. Да бъде деликатен е предизвикателство за всеки воин. Воинът винаги се стреми към справедливост. Той никога не допуска да бъде несправедлив или нечестен и не преследва победата на всяка цена. Да бъде със светла и чиста душа за него е по-важно, отколкото да побеждава. Воините едновременно са сериозни и малко наивни. Понеже цял живот следват своя Път, те твърде малко живеят сред обикновените хора. Техният Път изключва предателството, подлостта, това всяко нещо да се купува и продава. Воинът е наивен и често изглежда смешен в очите на обикновените хора. Воинът осъзнава, че личният му Път е в това да бъде безупречен в малките неща, а не да се опитва да подчини света или Вселената. Той не иска да става велик, него не го вълнува суетата и славата. Затова той е велик, защото може да бъде, но не се стреми към това. Воинът не се стреми към показност и да излиза на светло. Той предпочита сянката. Той е истински себе си, когато вечер остане сам. Тогава остава насаме със своите болки, колебания, съвест. Тези мигове са по-важни за воина, отколкото моментите на слава и триумф. Воинът знае, че най-важното нещо е да има реална представа за себе си и случващото се около него. Той никога не се подценява и не се поставя в подчинено положение, както и никога не се надценява. Да има реална представа е предизвикателство за всеки воин. Воинът помни, че бъдещата битка е най-важната за него. Той никога не се задържа по-дълго, отколкото е нужно в една битка. За да бъде безупречен, воинът никога не бива да допусне да бъде изненадан. Ако е изненадан, това означава, че не е преценил правилно ситуацията. Воинът трябва да вижда в бъдещето. С времето воинът престава да общува с обикновени хора, защото те започват да не го разбират и вече не са му интересни. Постепенно той започва да се среща само с воини, но воините са самотници. Воините не могат да имат приятели, всеки един от тях върви по собствения си Път. Така накрая той остава сам и това е неминуемо. Воинът няма мечти, той има Път и битки. Войнът не се стреми към щастие. Той е щастлив, че го има, че е жив, че участва в битки. Той знае, че щастието или го имаш, или не. Ако говориш и се стремиш към него, това означава, че го нямаш и никога няма да го постигнеш. Воинът живее в състояние на щастие и гледа с презрение към хората, които искат да преживеят щастие. Воинът често тръгва по път, без да осъзнава това, и това не е истински Път. Той тръгва, за да се докаже, да накара баща си да се гордее с него, заради дядо си, братята си, приятелите. Той воюва, за да докаже на своя командир, че е достоен воин, но това не са достойни причини, да вървиш по Пътя. За съжаление повечето воини тръгват така по Пътя. Не подобри от тях са тези, които воюват, защото някой ги е обидил и се опитват да му докажат нещо. Някои тръгват заради жена, други – поради накърнено самочувствие, всички те воюват и понякога са им нужни години, а може и цял живот, за да разберат, че сърцевината на техния Път е гнила. Воинът трябва да мисли върху това защо върви по Пътя. От малкия си път той трябва да създаде Път. Не бива дълго време да воюва, за да докаже на някого това или онова. Воинът трябва да върви по Пътя заради поривите на собствената си душа, поради това, че такава е същността му, а не от обида, накърнено самолюбие или заради това, че любимата му го е напуснала. Воинът приема болката като част от Пътя. Той знае, че днешната болка утре ще се превърне в Сила и я приема в себе си с радост. Когато другите пъшкат и се оплакват, душата на воина ликува, защото болката му доказва, че все още е жив, че е на Пътя. Воинът живее два живота. Твърде често той е принуден да лицемерничи пред хората и да участва в техния обикновен живот. Често воинът се прикрива като обикновен човек. Той обаче има и друг живот, който може да се нарече Път. Път е, когато животът и философията са в единство, когато воинът живее истински. Пътят прави човека воин. Той открива този свой Път в миговете, в които сбъдва мечтите си, когато остане насаме със себе си. С времето воинът прави така, че двата му живота да се доближат и слеят. Воинът има само един Път към духовното си израстване. Той внимателно наблюдава себе си и следи всяко движение, дума или мисъл, която прави неосъзнато и по инерция. Той обръща внимание на всяко нещо, което прави, и се опитва дори когато диша, движи се, премигва, да осъзнава случващото се. Той обръща внимание на всеки предмет, на всяка своя мисъл, на всяко желание, на всяко чувство. Воинът не допуска в живота си да има ритуали или неща, които да го мамят встрани от Пътя. Когато се упражнява с меча, воинът отново постъпва по този начин. Това е изворът на неговата Голяма Сила. Воинът знае, че трябва да бъде решителен. След поражение, той напряга сетни сили, за да се изправи. Воинът знае, че ако не се покатери на гърба на коня си, миг след като е паднал, никога вече няма да го направи. Страхът се прокрадва в душата му именно в пролуката след поражението и слабостта и колкото по-бързо стане, толкова по-добре. Воинът никога не допуска да попадне в капана на самосъжалението. Най-важното нещо за всеки воин е самоуважението. Без самоуважение воинът не може да бъде воин. Той трябва да следва Пътя си така, че да изпита уважение към себе си. Воинът е в непрекъснато общение със смъртта. Всеки ден той се готви да се раздели с този свят. Когато прави това, той е безупречен и върши нещата така, все едно са за последно. Това също е част от Пътя на воина. В живота има две неща, които никога не се срещат. Цял живот човекът се стреми към смъртта, мисли за нея, преживява я, страхува се, вдъхновява се и се учи от нея. И тя цял живот върви срещу нас, ръфа оставащото ни време. Всички смятат, че един ден ние просто умираме, но това не е така. Повечето хора никога не доживяват тази среща. Повечето умират миг преди да срещнат смъртта. За да срещнеш смъртта, трябва да имаш силата да го направиш. Можеш да преживееш смъртта само докато си жив. Ние, българите, не само имаме силата да срещнем смъртта, а и да го направим, докато сме още силни и имаме дни пред себе си. Ние живеем със смъртта и събираме в себе си живота и смъртта – две несъвместимости, от това се ражда нашата голяма сила. Душите ни, разкъсвани от тези две стихии, не спират да страдат и да се борят. Така ние събираме в себе си тези две неща, които при останалите хора никога не се срещат. Смъртта е нещо, което идва, когато трябва, и нищо не можем да направим. Можем да въздействаме на орендата, но не и на смъртта. Орендата, която Тангра ни е изпратил, все някога ще ни бъде отнета. Живеем живот на заем и имаме право да се борим за живота. Тангра ни отстъпва част от себе си и после си я взема обратно. Трябва да оценим този жест. Тази част от Тангра, която присъства в нас, някои наричат дух, душа, но най-точно нашите предци са я нарекли оренда. Трябва да живеем според орендата и да не забравяме, че ни е дадена и ще ни бъде отнета. Днес орендата ми позволи да победя Грот, утре ще позволи на друг да победи мен и може би да ме убие. Всичко това обаче решава Тангра, а не ние. Воинът знае, че е по-добре да загуби живота си в битка, отколкото да се опитва да възвърне поруганата си чест след битка или да живее с гузната си съвест. Преди да отстъпи, той е премислил всичко това, затова не може да се обърне и да побегне. Воинът не се нуждае от отмъщение. Да отмъщаваш означава да се взираш в миналото, когато си бил слаб. Днешната сила няма да намали вчерашната ти слабост. Ако преследваш отмъщение, това означава, че днес продължаваш да си слаб. Такъв човек е обречен отново да загуби. Воинът живее в настоящето. Дори когато се изправи пред враг, от когото е загубил или е получил обида и несправедливост, той няма да го направи, за да отмъсти. Той би изчистил съзнанието си и би влязъл в битка все едно за пръв път вижда този противник. Направи ли това, той ще победи. Преглътне ли обидата, забрави ли отмъщението, той вече е победил вчерашния си враг, онзи който е живял в главата му, и му остава да победи днешния, който е пред него. Често врагът не може да осъзнае, че пред него не застава противникът, когото вчера е победил, а един нов противник. Така врагът си мисли, че след като веднъж го е победил, ще го направи отново. В такъв случай той е загубил още преди битката да е започнала. Воинът е искрен. Той не играе роли и не се нуждае от маски. Той следва Пътя на воина с открито сърце и без преструвки. Това той прави не защото не може да се преструва, а защото не му е нужно. Воинът никога не се оплаква. Той знае, че никой не може да му помогне, нито да го разбере. Дори когато не е ял, той се прави, че между зъбите му има заседнало парченце месо. Когато го боли, се усмихва, когато му се плаче, се усмихва, когато загуби някого, когото е обичал, се усмихва, когато е притеснен и уплашен, също се усмихва. Хората смятат, че той е щастлив и весел и казват: "Животът му е прекрасен, винаги се усмихва." Те са прави. Той наистина е щастлив, но го показва сдържано, а не като се хили като глупак. Макар да е твърд отвън, отвътре воинът е мек и съобразителен, той е внимателен и тактичен. Мнозина, като го гледат в битка, смятат, че той е остър и безпощаден и в юртата си, но грешат. В дома си воинът е спокоен, уверен и сигурен. Той не създава конфликти, не крещи, не се кара. Воинът знае къде е бойното поле. Само малките, обикновени хора бъркат бойното поле със своя дом и воюват навсякъде. Това те правят, защото са неудовлетворени и незавършени. Като възвишен човек, воинът опростява живота си. Малките, объркани хора усложняват всяко нещо, до което се докоснат. Най-накрая те винаги се оказват заплетени във възел от проблеми, неизказаност, комплекси, страх и неяснота. Всичко това през цялото време ги стиска за гърлото. И колкото повече мърдат, толкова повече затягат възела около шията си. Воинът разсича този възел и слага нещата и живота си в ред. Той подтиска чувствата си и така нарежда света около себе си. Колкото по-добър е един воин, толкова по-подреден и съвършен е неговият живот и свят. Воинът не говори за пари, печалба, вещи. Той знае, че това са разговори, които водят търговците. Днес търговците управляват света, но воинът се опитва да живее колкото се може по-малко в техния свят. В света на търговците не съществуват понятия като чест, страдание, саможертва, справедливост, съчувствие, Път, доблест, достойнство. Там в основата на всичко стоят парите, интересите, властта, изгодата. Този свят обаче рано или късно се изчерпва и не носи удовлетворение на душата. Тогава търговците посягат към света на воина, в него те търсят спокойствие, упование, осмисляне на живота си. Те се опитват да се завърнат към изконните категории, но не могат. Воинът не почита традицията, защото знае, че тя е ритуал, неосъзнато следване на нещо. Той подлага всяка традиция на критика, разсича я с меча на своя дух и огън и я унищожава. Дори когато създава традиции, той знае, че някой ден трябва да ги разсече и унищожи. Воинът никога не казва: "Аз имам принципи!" Принципите са мъртви правила, които си приел за свои истини. Воинът е жив, той има Път. Когато имаш Път, не можеш да имаш принципи. Принципите са винаги в миналото. Те са нещо удобно, което да следваш, без да мислиш; това означава, че са неосъзнати. Воинът никога не следва нещо неосъзнато. Воинът е човек, чиито мисли са специални. Той мисли много повече за Пътя, отколкото за глупави неща. Той знае, че човек е това, за което мисли. Воинът никога не говори глупости, не казва безсмислени думи, не псува, не обижда. Неговото съзнание е чисто и ясно. Това за него е въпрос на чест. Той не допуска мръсни мисли да петнят душата му на воин. Воинът никога не подражава. Да подражаваш означава да нямаш собствен облик. Човекът, който подражава, следва волята на чужда ръка и няма собствена идея. Докато повтаряш направеното от друг, ти си в неговата сянка и не следваш собствената си душа, дори не знаеш кой си. Когато правиш това, ти си неосъзнат. Разбира се, в началото на живота си хората винаги подражават и се влияят от различни примери. Тогава те все още не са воини. Когато стъпиш на Пътя на воина, вече трябва да си престанал с подражанието и да си готов да запишеш собствените си редове в голямата Книга на живота, да заявиш на Бог, че те има, че съществуваш, че искаш да живееш. Много е важно, когато подражаваш, да го правиш с достойни примери. Още от тук може да се познае кой накъде се е прицелил. Малкият, слабият дори не може да избере достойни за подражание примери. Този, който има шанс да стане воин, следва достойни примери, силни и светли хора. Такъв човек трябва да внимава, защото много по-лесно се подражава на лошите неща и много по-трудно се следват добрите, светлите примери. Затова не е чудно, че днес светът е изпълнен с много повече лоши хора, отколкото добри и достойни за подражание воини. Воинът знае, че неговият Път е свързан с тишината, усамотението и концентрацията. Воинът не бива да бърка доброто възпитание и маниери с искреността и почтеността. Той трябва да презира превзетото надуто поведение на празните хора. Доброто възпитание и примирението не могат да запълнят изпразнената от съдържание душа. Воинът знае, че не бива да бъде "майстор по всичко". За да има дълбочина, той навлиза в изкуството от един Път и винаги се стреми към Същността. Когато се запознае и овладее Принципите, той става майстор. Когато стане майстор, той е майстор във всяко нещо не защото по този начин е постигнал майсторството, а защото притежава и поддържа Принципа. Воинът трябва да бъде като бик, който рие на едно място, докато не пробие земята и не достигне до недрата на същността. Той е привлечен от дълбочината, от истинските стойности. Обикновените хора са като персийски птици (кокошки), които са привлечени от блещукането на стъкълца. Те никога няма да открият елмаз, а като персийски птици на бунище ще ровят ту тук, ту там. Воините и майсторите се стремят към дълбочината и същността, те разбират всичко, ако не в детайли, поне принципите му. Тези, които разбират от много неща, всъщност нищо не разбират и не могат да вникнат в дълбочина. Воинът никога не се отнася грубо към хората. Той е възпитан и тактичен, защото такава е същността му. Себепознанието го е направило такъв; за да бъде груб и жесток, той трябва да положи специално усилие, да измени на природата си. Само слабите, страхливи хора трупат своето самочувствие за сметка на останалите. Воинът се опитва никога да не прибягва до помощ от други хора. Той знае, че всяка помощ се заплаща и обвързва човека, правейки го зависим. Воинът се стреми към абсолютна свобода и се опитва да зависи единствено от себе си. Сакрално битката между двама бойци представлява победата на добрите сили над силите на злото. Победителят побеждава себе си и недостатъците си, като ги стъпква, за да пречисти и добие душата си на триумфатор. Той побеждава противника си, защото е успял по-добре от него да победи себе си. Всеки победител в битка побеждава двама наведнъж Всяка битка е пречистване на душата на воина. Тя е огън, в който всеки воин изгаря, изпепелява същността си и променя себе си. Няма по-силно пречистване на същността на един човек от това. Воинът знае, че превъзходството в битка не се получава от това да знаеш някаква тайна техника – казваше той. – За воините на високо ниво няма тайни в битката. За да победиш такъв воин, трябва да се упражняваш до себеотрицание. Макар да знае, че никога не може да бъде "най-добър", воинът се опитва да бъде "най-добрият". Той знае, че това е единственият начин да се презастрахова и да остане жив в една битка. Воинът не развива само силната си страна. Когато му е по-лесно да върти меча с дясна ръка, той отделя много повече време и внимание на лявата си страна. По този начин се опитва да развие всичките си възможности, оръжия и сетива. Воинът знае, че при подготовката си трябва да стига във всяко нещо до край. Воинът мисли за тактическото си развитие, а не гради само стратегически Пътя си. Воинът се опитва да не допуска грешки, но ако го направи, трябва да намери сили да признае грешката си и по най-бързия начин да я поправи. Колкото по-бързо направи това, толкова по-бързо ще бъде забравена грешката му и по-лесно ще му бъде простено. Ако се опита да замаже грешката си, тя става още по-видима и голяма. Воинът не избира приятелите си, когато е победил и всички искат да бъдат близо до него. Когато иска да си избере другар, той ляга болен, за да види кой ще остане до него, до одъра му. Така разбира, че когато е слаб, наранен и в затруднено положение, повечето му "приятели" се пръсват и се проявяват като мерзавци и егоисти. Мъртвият духовно човек се отличава от живия по апатията, която е обхванала неговия дух. Воинът трябва да живее така, че ако му се отдаде възможност, отново да се роди, да поиска да изживее живота, който в момента живее. Ако той направи този избор, значи е щастлив и удовлетворен от себе си и живота си. Само такъв човек може да има голяма Сила. В битка силата на воина се определя от силата на мъжете, които са рамо до рамо с него. Колкото и да е добър той, ако те са слаби, и той е слаб, ако са силни, и той е силен. Всяка войска е толкова силна, колкото е силен най-слабият ѝ воин. Воинът трябва да бъде толкова концентриран, че с мислите си да движи земята и небето. Дали ще прави това, е въпрос на концентрация. Младият воин трябва да вложи цялата си сила в своя Път, защото, ако не се прояви като велик воин, докато е млад, като стар нищо няма да постигне. Ако неговият характер и заложбите му не съзреят до тридесетата му година, това означава, че не са кой знае колко стойностни. Воинът не бива да иска повече, отколкото му трябва, за да живее. Ако иска повече, той ще се превърне в търговец, ще иска да задоволява страстите си, а който живее по този начин, никога не може да спре да иска. Воинът трябва да живее с малко дори в силни години. Ако се разпусне в силни години, какво ще прави в лошите години? Тогава той ще се окаже неподготвен за мизерията, болката, лишенията и това да се бори. Воините са активни и дейни. Те са смели и се хвърлят в битки, не отстъпват пред предизвикателствата. Те са хора на постигането и точно затова при тях осъзнаването е толкова ценно. Няма воин, който да не е философ и мъдрец, да не е човек на знанието. Воинът никога не спори. Той знае, че спорът е най-безсмисленото нещо ѝ е загуба на време. В спора двама души се опитват да се убедят взаимно в нещо свое си, но никой от тях не иска да приеме чужда гледна точка. Воинът поглежда с презрение хората, които имат излишно време за губене и вършат нещо толкова безсмислено, каквото е един спор. Той е разбрал, че никога няма да може да убеди другите в своята гледна точка и правота. Той знае, че ако те могат да разберат това, което той прави, вече ще са го направили. Щом не го правят, значи не могат да го разберат. Щом не го разбират, няма как да ги убеди или да ги стимулира да го направят. Така че спорът е напълно безсмислен. Обикновените хора, тези, които ги е страх от смъртта, живеят така все едно никога няма да умрат. Те изграждат способността да живеят, без да мислят за неизбежния край. Когато се огледат, те смятат, че всички техни познати ще умрат преди тях. Това те правят от страх и по този начин опитват да се успокоят. Такива хора обаче не мислят дали е хубаво да преживеят смъртта на всички свои близки и приятели. Воинът живее така все едно ще умре пръв. Той се стреми към смъртта и иска да напусне този живот без миг забавяне. Воинът не полага усилие, за да разбере характера на човека пред себе си. Той знае, че човек винаги изговаря себе си и сам казва всичко, което воинът иска да разбере. Воинът не се намесва в живота на другите, той само слуша и разбира. Воинът никога не клюкарства, не одумва и не обсъжда другите. Тъй като неговият живот му е много по-интересен от живота на другите, той предпочита да живее собствения си живот. Хората, които клюкарстват и обсъждат другите, са хора, които са неудовлетворени от живота си. Като се занимават с живота на другите, те се опитват да осмислят своя, нещо което е обречено на провал от самото начало. Такива хора живеят чрез живота на другите. Те се опитват да живеят безопасно, преживявайки житейските ситуации чрез живота на околните. Воинът никога не клюкарства, както и не се вслушва в клюки, говорени за него. Животът на воина, понеже е неразбираем за околните, е интересен и често е обект на обсъждане и осъждане. Воинът обаче не допуска думите на хората около него да намалят неговата решителност. Тези, които клюкарстват, са същите като онези, които живеят чрез живота на своите близки и деца. Понеже сам е допускал много грешки, които след това е поправял, воинът е великодушен към грешките на другите. Когато разбере, че те грешат, той не им прави забележки, а деликатно ги оставя да поправят всичко сами. Така той им помага в техния Път. Истинският воин никога не се оправдава защо не е постъпил като воин в тази или онази ситуация. Тези, които правят това, позорят името "воин" и трябва да направят всичко възможно повече да не се оплакват и да не отстъпват от Пътя на воина. Воинът не бива да си позволява да охка и да се оплаква пред други хора. Воинът е толкова решителен, че може да бъде убит, но не и победен. Умният воин различава това да се обърнеш да бягаш и да отскочиш встрани. Едното е бягство, а другото – тактика. Едното засяга чувството ти за чест, а другото запазва идеята ти да се бориш. Воинът трябва да благодари за трудностите, защото те са изпитание, което Тангра му изпраща. Никой български воин не бива да бъде небрежен. Ако само един е мързелив и неконцентриран, той ще предаде това на останалите като прозявка. Прозявката е заразна, ако един си я позволи, скоро всички ще започнат да се прозяват. Небрежността и мързелът са такива, те се разпространяват като пожар и изпепеляват духа на безупречност, нужен на воина. Дори когато си направил всичко както трябва, за да победиш, пак може да не се получи. Всеки воин трябва да мисли върху това. Армията няма как да се готви винаги заедно, затова всеки воин се подготвя, чувствайки рамото на отсъстващия другар до себе си. Всеки воин осъзнава, че колкото по-сериозно и повече тренира, толкова по-добра ще бъде армията, в която ще се включи. Техниките и упражненията каляват тялото, философията и духа. Има хора, които са технични и чевръсти, но нямат дух и са кухи отвътре. Те побеждават тези, които са по-слаби от тях, но по-силните не могат. Те са добри, но не са безупречни, защото им липсва дълбочина и разбиране. Този, който тренира своя дух заедно с тялото си, който се излага на лишения и изпитания, е непобедим. Той разчита на външното и вътрешното и ще победи един и сто, защото не зависи от противниците си. Той може да победи човек, който на пръв поглед изглежда много по-техничен, атрактивен и добър от него. Те издуват гърдите си, когато те срещнат, защото искат да са други, да не са това, което са. Когато те срещнат, те се издуват, за да те заплашат. Те са като едни глупави птици, дето се надуват като се срещнат мъжките и в този момент стават като глухи и всеки, който мине покрай тях, може да ги залови с голи ръце. Тези мъже са глупави и елементарни. Всъщност като издуват гърди те слагат маски пред себе си. Такива маски те слагат и пред другите хора. Когато се сравняват с теб, защото ти си силен и ги заплашваш, те се опитват да се направят на по-силни и заплашителни, отколкото са. Когато отидат до умни хора, те се опитват да сложат маските на умни хора. Когато отидат при своя владетел, те се правят на възпитани. Когато са пред майките и бащите си, те се правят на почтителни. Когато са пред жените си, те се правят на добри. Всъщност не са нито силни, нито умни, нито добри, нито възпитани, нито почтителни. Всичко това, което си наблюдавал, води до там, че без да знаеш нищо за един човек, можеш да разбереш всичко за него и то без да правиш кой знае какво. Всеки такъв е като петел, дето се хвърля срещу всяка сянка. Ако застанеш пред него и го предизвикаш, той веднага ще ти отвърне. Такива хора, ако бъдат оставени, веднага се опитват уж да прикрият слабите си страни и така всъщност се издават. И ако някой от тях има слаби гърди – ще ги издуе напред, ако са слаби ръцете му – ще ги покаже и ще се опита да ги стегне, ако е страхлив – ще се държи предизвикателно, ако е несигурен – ще се държи арогантно. Воинът трябва да владее тези знания и правилно да "разчете" знаците, които хората срещу него му дават. В един миг само той трябва да проникне в душата на своя противник, а и не само. Истинският воин постъпва по този начин с всички хора. И не е нужно да прави каквото и да е. Трябва да остави всеки сам да разкрие собствените си слабости. Той трябва само да наблюдава, да вижда и да знае. И всеки подчертава и показва точно това, в което е слаб и от което се страхува. Човек винаги се изразява и прави това не само с думите си, но и с делата си. Разбира се, той няма да ти каже направо аз съм еди кой си, но с постъпките и думите си той ще ти говори. Той ще каже: "Страхът е най-големият противник на воина!", а ти, ако си умен, ще чуеш: "Страх ме е!". Той ще каже: "Страхувам се, защото...", но ти дори няма да чуеш, защото оправданията въобще няма да ги чуваш. И после винаги ще знаеш, че този човек го е страх, че има нещо в себе си, което не може да преодолее. Така ти ще се научиш да чуваш едни неща, но ще разбираш други и ще имаш силата и прозрението да вникваш в душите на хората. Тези воини изпълват гърди, когато те срещнат, защото се сравняват с всеки воин, който мине покрай тях. Те така са научени. Те смятат, че това е доблест, но всъщност показва тяхната несигурност, че наистина са добри. Когато човек се нуждае от външен фактор, за да се самооцени, това означава, че той зависи от хорското мнение повече, отколкото от собствената си преценка. Такива хора са с насочено навън внимание и са повърхностни и слаби. Понеже "скачат" срещу всяко нещо, което се изправи пред тях, с това те доказват, че са млади воини, несигурни и притеснени. Ти се дразниш от младите воини, които се "надуват" пред теб, но трябва да ти кажа, че българите и въобще номадите са едни от най-естествените хора на света. Тук степта е сурова и още от малки българите се учим да сме естествени, а не превзети. Някой ден, ако опознаеш ромеите и особено елините, ще разбереш какво означава лицемерие. Какво ли ще кажеш тогава? В моите битки винаги са ме притеснявали не тези, които са крещели, държали са се шумно и арогантно, обиждали са ме или са ме предизвиквали. Зад това винаги съм виждал тяхната несигурност и страх. Притеснявах се от тези, дето мълчаха и с нищо не издаваха емоциите си, онези с каменните лица. Те винаги са ме притеснявали. Ако човек има силата да овладее емоциите си преди битката, ако не се нуждае да се прави на лош или смъртоносен, то значи, че той е такъв. Всички други ми напомнят за един разказ, който моят дядо ми разказваше, докато бях още малко дете. Това станало в огромната империя, оградена от света с огромна стена. Тази страна се намира далеч на изток. Тамошните хора имат светла жълта кожа и вместо очи, имат цепки. Макар да не са добри воини, те са народ от мъдреци. Ето какво съм запомнил: Един майстор на меча учил боен петел за техния кан. Понеже бил майстор на битките, канът поискал от него да възпита боен петел. Там на изток хората обичат да залагат злато на всякакви битки. Чувал съм за битки не само между хора, но и между кучета, петли и дори за такива между щурци. Хората от източната империя обожават битките, но най-вече хазарта. Та техният кан дал на майстора да обучи един боен петел за битки. – След десет дни канът попитал: "Готов ли е за бой петелът?" "Още не – отвърнал воинът. – Все още е самонадеян и се перчи." След десет дни канът пак задал същия въпрос. "Засега не. Все още се нахвърля срещу всяка сянка, отзовава се на всеки звук." След десет дни канът пак попитал. "Засега не. Погледът му още е изпълнен с ненавист, силата му блика неудържимо." След десет дни канът отново задал същия въпрос. "Почти е готов. Няма да се разтревожи дори ако чуе друг петел. Погледни го – сякаш е изрязан от дърво. Пълнотата на качествата му е съвършена. Ако той призове на бой, друг петел не ще посмее да отговори – ще се обърне и ще избяга." Ти не трябва да си като петела в началото. Такива са тези, дето издуват гърди. Не отговаряй на всеки боен призив! Не скачай срещу всяка сянка! Воинът трябва да избира своите врагове! Това колко голям воин си се определя от това колко големи са враговете и противниците, срещу които се изправяш. Истинският воин следва собствения си Път. Той е воин и затова не му е нужно да се прави на такъв. Той се приема такъв какъвто е, не се сравнява и съревновава, той знае, че Пътят му е безкраен, а животът е твърде кратък и няма време да се занимава с незначителни хора и събития. Истинският воин никога не участва в битки и войни, които не са негови. Щом един боец е скромен, това означава, че той може да осъществи самоконтрол над себе си и високото си самочувствие, което означава, че е по-опасен от друг, който се хвали и постепенно започва да вярва на похвалите, които сам изрича за себе си. Във вашия живот вие ще научите, че мъжът е в постоянен контакт с меча. Каквото и да правите, каквото и да говорите, каквото и да мислите, нещата са прости и ясни, вие винаги сте в някой от неговите краища. Или здраво ще го държите за ръкохватката и ще бъдете смели багатури, или острието му ще сочи към вас и вие ще сте жертвите на тези, които здраво стискат ръкохватката. Това са вашите два избора. Решете какви искате да бъдете – жертви или свободни, силни и доблестни мъже. Ние, българите, сме направили своя избор като народ. Ваш ред е да изберете дали искате да бъдете българи и да сте част от нашия народ. Това трябва да покажете, докато не станете от магаренца коне. Не забравяй, мечът и въобще оръжието само по себе си е безвредно. Мечът е само парче метал, без воин той е нищо. Воинът! Воинът е най-важен! Той може да направи от парчето метал нещо опасно и смъртоносно. Зад доброто оръжие винаги трябва да стои добър воин. Не разчитайте прекалено много на оръжието! Помнете, то може да ви предаде, да се счупи в битка, да ви бъде отнето или просто да го нямате! Това, на което трябва да разчитате, е собственото ви тяло, бойните ви умения и дух! Това са нещата, които никога няма да ви предадат и изоставят!" Днес от висотата на своите години и многото битки, които водех, знам, че тялото и духът са две различни неща. Разбрах, че докато тялото е слабо, остарява и се променя, духът остава неизменно същият по време на целия ни живот. Чувствам как понякога тялото ми не издържа на напора и стремежите на моя дух. А духът е нетленен, той съществува в саракта при Тангра. И духът ти винаги ще мечтае да бъдеш най-силният, най-могъщият, да бъдеш най-добрият. Но не бива да го допускаш да стане твой господар, а се съобразявай и с тялото си, защото иначе духът ще се превърне в лъв и ще изяде коня, който е тялото и всъщност носи тежестта на съществуването ти и ти служи! Аз знам, че някой ден ще загубя тялото си, но духът ще остане завинаги е мен, защото аз съм духът. И всеки човек избира дали да бъде кон, или лъв. И колкото по-добре се грижиш за коня, толкова по-дълго ще живее и лъвът ти. И дръж лъва далеч от коня, за да не го изяде и нека конят да си умре от старост! Воинът знае, че свободата не е химера и цел, към която да се стреми. Ако не си свободен вътрешно, си в капан. Ако постоянно говориш за нея, това означава, че я нямаш. Ако си свободен, дори не подозираш за нейното съществуване. Тогава тя ти се струва като въздуха, който дишаш. Не го забелязваш, докато някой не ти го отнеме и не започне да те души. Чак тогава разбираш колко важен е бил той за теб. Воинът знае, че свободата, любовта и щастието са такива, за тях говорят само хората, които не ги притежават. И милиони са тези, който търсят "смисъла на живота" и това е така, защото животът им е безсмислен. Воинът не разбира такива хора. Понякога той поспира да ги чуе какво говорят, но понеже разбира малко от това, което казват, продължава напред. Воинът знае, че човек трябва да бъде първо свободен вътрешно, за да може да бъде свободен и външно. И ако не си свободен вътрешно, никой не може да те освободи. Воинът знае, че мнозина имат окови в душите си, те са оковани по рождение в това, в което вярват и което обичат и никога не разбират откъде идва робството им. И това да разбереш е първата крачка към свободата. Хората, които не са свободни вътрешно, стават зли. Тези окови, макар да остават незабележими за тях, ги угнетяват цял живот и ги карат да избиват това свое напрежение в други посоки. Ако ти е отнета свободата отвън, всичко е ясно. Този, който е свободен отвътре, не се нуждае от външна свобода. Светът е препълнен от свободни затворници и от оковани затворничари. И често хората, които оковават другите, го правят, защото самите те са затворници. Воинът знае, че преди да се бори за каквото и да е, трябва да го нарече. Преди да се бори за свобода, воинът сяда и размишлява: "Какво е свободата? Защо не се чувствам свободен? Мога ли да постигна истинска свобода, или се стремя към химера? Имам ли вътрешна свобода и яснота, за да тръгна по Пътя на свободата?" Така той постъпва с всяко нещо, към което се стреми. И едва когато си изясни нещата, тръгва да ги постига. Често това въобще не се случва, защото разбира, че причината да иска това или онова въобще не е в липсата му. Воинът нарича това Път без Път. Изтегляне 101.54 Kb. Сподели с приятели:
|