Биология на убежденията

На този отдалечен остров бях далеч от суетата и свободен да виждам света без заблудата на догматичните схващания на цивилизацията. Отначало не спирах да премислям и критикувам катастрофата, която представляваше живота ми. Но скоро критикът в главата ми спря да дава оценки за четиридесетгодишния ми живот. Започнах да си припомням какво е да живееш в мига и за мига, как съм се чувствал в безгрижното си детство. Отново да изпитвам удоволствието от това, че съм жив.
Станах повече човек и по-човечен, докато живях на този райски остров. Освен това станах и по- добър клетъчен биолог. Почти цялото си формално научно образование бях получил в стерилни, безжизнени класни стаи, аудитории и лаборатории. Обаче, след като веднъж вече се бях потопил в разнообразната карибска екосистема, аз започнах да гледам на биологията като на жива, дишаща, цялостна система, а не като на колекция от отделни видове, споделящи едно общо парче земя.
Тихото съзерцание на подобните на градини островни джунгли и гмуркането сред скъпоценните коралови рифове ми откриха изумителното единство между растенията и животните на острова. Те живееха в деликатно динамично равновесие не само с другите форми на живот, но и с физическата околна среда. Не борбата за живот, а хармонията в нея ми говореше, докато седях в Райската градина на Карибите. Убедих се, че съвременната биология обръща твърде малко внимание на важната роля на сътрудничеството, тъй като дарвинистките й корени наблягат на конкурентната природа на живота.
За съжаление на колегите ми от Университета на Уисконсин, аз се върнах там като краен радикал, който поставя под съмнение свещените фун даментални схващания на биологи ята. Дори започнах открито да критикувам Чарлз Дарвин и неговата теория за еволюцията. В очите на повечето биолози поведението ми беше равносилно на това свещеник да нахлуе във Ватикана и да заяви, че папата е мошеник.
Мога да простя на колегите си, че когато напуснах заеманата от мен длъжност, за да изпълня детската си мечта да свиря в рок група и тръгнах на турне, те заключиха, че кокосов орех ме е ударил по главата. Открих Яни, който после стана голяма знаменитост, и заедно с него продуцирахме лазерно шоу. По-късно обаче разбрах, че имам много по-големи заложби в преподаването и изследователската дейност, отколкото в продуцирането на концерти. Приключих с кризата на средната възраст, която ще обрисувам в много по-болезнени детайли в някоя от следващите глави, като се отказах от музикалния бизнес и се върнах на Карибите, за да преподавам отново клетъчна биология.
Последната ми спирка в традиционните научни среди беше в медицинския факултет на
Станфордския университет. По това време вече бях непоколебим защитник на „новата" биология. Бях поставил под въпрос не само Дарвиновата теза за еволюцията „по-силният оцелява", но и Главната догма на биологията - убеждението, че гените управляват живота. Тази научна предпоставка има един основен пропуск - гените не могат да се включват и изключват сами. Казано на научен език, гените не се „самоактивират". Нещо в заобикалящата ги среда трябва да задейства тяхната активност.
Въпреки че този факт вече беше установен от модерната наука, учените-традиционалисти, заслепени от генетичната догма, просто го пренебрегваха. Това, че нескрито се противопоставях на Главната догма, ме превърна в нещо повече от научен еретик. Не само че бях кандидат за отлъчване, а направо си плачех за изгаряне на клада!
На една лекция по време на събеседването ми за работа в Станфорд обвиних членовете на факултета, много от които международно признати авторитети в областта на генетиката, в това, че с нищо не отстъпват на религиозните фанатици заради факта, че защитават Главната догма въпреки доказателствата срещу нея. След богохулните ми изявления залата изригна във викове на недоволство и си помислих, че с кандидатстването ми за работа е свършено. Вместо това моите прозрения, засягащи механиката на новата биология, се оказаха толкова интригуващи, че получих мястото. С подкрепата на някои видни учени в Станфорд, и особено на ръководителя на Катедрата по патология д-р Клаус Бенш, събрах кураж да упорствам в идеите си и да ги приложа при проучванията си върху клонирани човешки клетки. За изненада на всички експериментите ми напълно подкрепиха алтернативния поглед към биологията, който проповядвах. Публикувах две статии върху това изследване и напуснах преподавателската кариера, този път завинаги (Lipton, et al, 1991,1992).
Напуснах, защото въпреки подкрепата, която имах в Станфорд, чувствах, че никой не чува посланието ми. Оттогава насам се провеждат изследвания, които постоянно доказват скептицизма ми към Главната догма и първенството на ДНК в контрола над живота. Всъщност епигенетиката,
науката, изучаваща молекулярните механизми, посредством които заобикалящата среда контролира

дейността на гените, днес е една от най-активните области за научни изследвания. Отскоро привличащата вниманието роля на заобикалящата среда при регулирането на дейността на гените беше център на моите изследвания върху клетките преди двадесет и пет години, далеч преди да се появи епигенетиката (Lipton 1977а, 19776). Това ми носи интелектуално удовлетворение и в същото време знам, че ако преподавах и провеждах проучвания в медицинска академия, колегите ми все още щяха да се чудят дали кокосов орех не ме е ударил по главата, защото през последните десет години съм станал още по-краен в отношението си към академичните стандарти. Пълната ми отдаденост на новата биология се превърна в нещо много повече от интелектуално упражнение. Убеден съм, че клетките не само ни показват на механизмите на живота, но и ни учат как да го изживеем пълноценно.
Според консервативната наука този начин на мислене несъмнено би ми спечелил безумната награда „Д-р Дулитъл" за антропоморфизъм или за да съм по-точен, за цитопоморфизъм - заради това, че разсъждавам като клетка, но според мен това е „а"-то и „б"-то на Биологията. Вие сигурно гледате на себе си като на самостоятелен индивид, но в качеството си на клетъчен биолог мога да ви кажа, че в действителност тялото ви представлява взаимоспомагателно общество от около петдесет трилиона отделни граждани - клетки. Почти всички клетки, които съставляват тялото ви, са подобни на амеби отделни организми, които са разработили взаимна стратегия за общото си оцеляване. Казано по-просто, човешките същества са само следствие от „колективното съзнание на амебите". Както националността отразява общите черти на гражданите, така и човешкото в нас трябва да отразява основната природа на нашите клетъчни общества.

Изтегляне 1.49 Mb.

Сподели с приятели: