Биология на убежденията

У
БЕЖДЕНИЯТА КОНТРОЛИРАТ БИОЛОГИЯТА
!
Замислете се върху значението на това твърдение. Ние разполагаме с възможността съзнателно да преценяваме какви да са реакциите ни на външните стимули и да променяме старите си реакции, когато си пожелаем... но след като се справим с мощното си подсъзнание, за което говоря по- подробно в седма глава. Ние не сме роби на гените си, нито на самоунищожителното си поведение!

К
АК СЪЗНАНИЕТО УПРАВЛЯВА ТЯЛОТО

Моите прозрения за това как убежденията управляват биологията бяха плод на изследванията ми върху клонираните ендотелни клетки, с които са покрити кръвоносните съдове. Ендотелните клетки, които отгледах в специална среда, наблюдават внимателно света около себе си и променят поведението си въз основа на информацията, която получават от него. Когато им доставях хранителни вещества, клетките се втурваха към тях с клетъчния еквивалент на отворени обятия.
Когато им създавах токсична среда, клетъчната култура се отдръпваше от този стимул, опитвайки се да се предпази от вредните агенти. Моето изследване беше съсредоточено върху възприемателните превключватели на мембраната, които контролират промяната на поведението.
Първичният превключвател, изучаван от мен, има протеинов рецептор, който реагира на хистамин - молекула, която тялото използва като своеобразен локален сигнал за тревога. Открих, че съществуват два вида превключватели - XI и Х2, които реагират на един и същи хистаминов сигнал.
Когато бъдат активирани, превключвателите с XI хистаминови рецептори предизвикват защитна
реакция, тип поведение, демонстрирано от клетките в паничките с клетъчни култури, съдържащи токсини. Превключвателите с Х2 хистаминови рецептори предизвикват реакция на растеж към хистамина, типична за поведението на клетките, отглеждани в хранителна среда.
Впоследствие научих, че сигналът за реакция „тревога" на системите на тялото - адреналинът - също има превключватели, възбуждащи два различни рецептора за адреналин, наречени алфа и бета.
Рецепторите за адреналин предизвикваха абсолютно същото поведение в клетките, както при хистамина. Когато адреналиновият алфа-рецептор е част о ИПМ превключвател, той провокира защитна реакция при приемането на адреналин. Когато имаме бета-рецептор, същият този адреналинов сигнал активира реакция за растеж. (Upton, et al, 1992).
Всичко това беше много интересно, но най-вълнуващото си откритие направих, когато едновременно вложих хистамин и адреналин в моите клетъчни култури. Открих, че адреналиновите сигнали, освободени от централната нервна система надвиват влиянието на хистаминовите, които се произвеждат на локално ниво. Ето къде политиката на обществото, за която говорих по-рано, влиза в действие. Представете си, че работите в банка. Управителят на вашия клон ви дава някакво разпореждане. Изпълнителният директор влиза и ви нарежда да направите точно обратното. Чии нареждания ще изпълните? Ако искате да запазите работата си ще се придържате към заповедта на директора. Подобна йерархия съществува и в нашата физиология, която изисква от клетките да следват инструкциите на главната нервна система, дори ако тези сигнали са в конфликт с локалния стимул.
Бях развълнуван от експериментите си, защото вярвах, че на клетъчно ниво те разкриват истината за многоклетъчните организми - че съзнанието (действащо чрез адреналина на централната нервна система) надделява над тялото (действащо посредством локалния хистаминов сигнал). Исках подробно и ясно да обясня изводите от моите експерименти в документацията върху проучванията, но моите колеги направо щяха да получат мозъчен кръвоизлив при мисълта връзката между тялото и ума в клетъчната биология да бъде изложена на хартия. Затова оставих един неясен коментар за значението на това проучване, но не можех да кажа какво точно е това значение. Колегите ми не искаха да включвам тези изводи от изследването ми, защото съзнанието е неприемливо понятие в биологията. Специалистите в биологическите науки са традиционни последователи на Нютон - ако не става въпрос за материя, не се брои. „Съзнанието" е нелокализирана енергия и затова не се свързва с материалистичната биология. За жалост този възглед е „убеждение", което е доказано погрешно от гледна точка на квантовата механика!
Всеки студент по медицина научава, дори и случайно, че съзнанието въздейства върху тялото.
Знае се, че състоянието на някои хора се подобрява, когато те вярват (погрешно), че вземат

лекарство. Когато пациенти се подобряват, гълтайки захарни хапчета, медицината нарича това
плацебо ефект. Приятелят ми Роб Уилямс, основателна САЙ-КЕЙ, система за психологична помощ, основаваща се на енергията, твърди, че би било по-подходящо да се нарича ефект на възприятието.
Аз пък го наричам ефект на убежденията, за да подчертая, че нашите възприятия, независимо дали са точни, или не, влияят еднакво и върху поведението ни, и върху телата ни.
Аз се възхищавам на ефекта на убежденията, който е невероятно доказателство за способността на тялото/съзнанието за самолечение. Обаче плацебо ефектът „всичко е в главата" се свързва от традиционната медицина в най-лошия случай с шарлатанство, а в най-добрия със слаби, податливи на внушение пациенти. В медицинските университети плацебо ефектът се разглежда набързо, за да могат студентите да се занимават с истинските средства на модерната медицина като лекарства и операции.
Това е огромна грешка. Плацебо ефектът би трябвало да е главна тема в обучението по медицина. Аз вярвам, че лекарите трябва да бъдат обучавани да ценят силата на вътрешните ни източници. Те не бива да смятат мощта на съзнанието за по-слаба от тази на лекарствата и скалпела.
Лекарите трябва да се освободят от предубежденията си, че тялото и неговите части са глупави по своята същност и че се нуждаем от външна интервенция, за да поддържаме здравето си.
Плацебо ефектът би трябвало да стои в основата на мащабни, добре финансирани проучвания.
Ако изследователите в областта на медицината можеха да разберат как да предизвикат плацебо ефект, те биха могли да предоставят на лекарите резултатно енергийно средство за лечение, при това без странични ефекти. Лечителите, лекуващи с енергия, твърдят, че вече притежават такива средства, но аз съм учен и вярвам, че колкото повече знаем за естеството на плацебото, толкова по-успешно ще можем да го прилагаме в клинични условия.
Убеден съм, че причината медицината да отхвърля силата на съзнанието по подобен начин се дължи на само на догматичното мислене, но и на финансови съображения. Ако със силата на съзнанието си можете да излекувате болното си тяло, защо да ходите на лекар, и което е още по-
важно, защо ви е да си купувате лекарства? В интерес на истината, съвсем скоро с огорчение разбрах, че лекарствените компании експериментират с пациенти, които реагират на захарни таблетки, с цел да ги отстранят от първоначалните клинични изпитания. Неизбежно това, че при повечето клинични изпитания плацебо, или „фалшивите" лекарства, доказват, че са толкова ефективни, колкото и изкуствено създадените химични коктейли, пречи на производителите на медикаменти
(Greenberit 2003). Макар фармацевтичните компании да твърдят, че не се опитват да улеснят одобряването на неефективни лекарства, ясно е, че ефектът от плацебо хапчетата е заплаха за фармацевтичната индустрия. За мен идеята на фармацевтичните компании е ясна: ако не можеш да победиш честно плацебо лекарствата, просто премахни конкуренцията!
Фактът, че повечето лекари не са учени да се съобразяват с въздействието на плацебо ефекта, е чиста ирония, защото някои историци изтъкват сериозни доводи в полза на тезата, че историята на медицината до голяма степен е история на плацебо ефекта. През повечето време лекарите не са разполагали с ефективни средства срещу болестите. Някои от най-прочутите методи за лечение, предписвани от стандартната медицина, включвали кръвопускане, налагане на рани с арсеник и пословичната панацея - масло от гърмяща змия. Без съмнение някои пациенти, съвсем консервативно определяни като една трета от цялото население, които са особено податливи на лековитата сила на плацебо ефекта, се възстановяват много по-добре благодарение на това лечение. В съвременния свят, когато хората с белите престилки решително предписват някое лекарство, пациентите могат да
вярват, че то действа - и така ще бъде, независимо дали е истински медикамент, или просто захарно хапче.
Въпреки че въпросът как действа плацебото изцяло е бил пренебрегван от медицината, в последно време някои изследователи в областта на традиционната медицина насочват вниманието съм към него. Резултатите от тези проучвания показват, че плацебо ефект предизвикат не само нелепи похвати за лечение от XIX век, но и модерната сложна медицинска техника, включително и „най- закостенялото" средство -хирургията.
Едно проучване на Медицинския университет „Бейлър", публикувано през 2002 г. в
„Медицинско списание на Ню Ин-гланд", дава оценка на операции на пациенти с остра, непоносима болка в коляното (Moseley, et al, 2002). Основният автор на изследването, д-р Брус Моузли, „знаел", че операцията на коляното помага на пациентите му: „Всички добри хирурзи знаят, че в хирургията не съществува плацебо ефект." Но Моузли се опитвал да разбере коя точно част от операцията облекчава болката. Пациентите, участвали в изследването, били разделени на три групи. Моузли

изрязал увредената част от коленния хрущял на едната група. При другата прочистил коленната става от материала, за който се смятало, че причинява възпалението. И двата подхода са стандартно лечение при артритно коляно. Хората от третата група били подложени на „фалшива" операция. Пациентът бивал поставян под упойка и Моузли правел три стандартни разреза, а след това говорел и се държал така, както би правил по време на истинска процедура. След 40 минути Моузли зашивал разрезите, все едно е оперирал. И на трите групи било предписано едно и също постоперативно лечение, което включвало програма с физически упражнения.
Резултатите били шокиращи. Да, както се предполагало, всички пациенти имали подобрение след операцията. Но състоянието на плацебо групата било точно толкова добро, колкото и това на останалите две групи! Въпреки че годишно се извършват 650 000 операции на коленна става, всяка от които струва около 5000 долара, Моузли направил ясен извод: „Не способностите ми на хирург помогнаха на тези пациенти. Ползата от операциите на остеоартрита на коляното беше само в плацебо ефекта." Новинарските емисии по телевизията показвали графики с изумителните резултати.
Излъчвали кадри с участници от плацебо групата, които се разхождали, играели баскетбол, с две думи, правели неща, които твърдели, че не могат да вършат преди „операцията". През следващите две години плацебо пациентите не били уведомени, че са претърпели фалшива операция. Един от тях,
Тим Перез, който ходел с бастун преди операцията, вече можел да играе баскетбол с внуците си. Той обобщил темата на тази книга с твърдението си пред канала „Дискавъри Хелт": „Когато вярваш, всичко на този свят е възможно. Знам, че съзнанието може да прави чудеса."
Различни проучвания доказват, че плацебо ефектът повлиява положително и върху други заболявания, включително астма и Паркинсон. При лечението на депресия плацебо ефектът е незаменим. Той е така ценен, че психиатърът Уолтър Браун от Медицинското училище към
Университета „Браун" предлага плацебо хапчета като първоначален курс на лечение при пациенти с лека или умерена форма на депресия (Brown 1998). На пациентите си той казва, че взимат лекарство без активна съставка, и че това не намалява ефективността на хапчето. Проучванията показват, че дори когато хората знаят, че не взимат силен медикамент, плацебо хапчетата пак действат.
Едно доказателство за силата на плацебото се появи в доклад на Министерството на здравеопазването и социалната политика на САЩ. В него се твърди, че половината от пациентите с тежка депресия, които взимат лекарства, се подобряват, а при тези, които приемат плацебо, процентът е 32% (Horgan 1999). Дори това внушително свидетелство подценява силата на плацебото, тъй като много от участниците в изследването решават, че приемат истинското лекарство, защото започват да страдат от странични ефекти, които не се очаква да се появят при пациентите, приемащи плацебо.
След като тези пациенти разбират, че взимат лекарства, тоест след като започват да вярват, че приемат истинското хапче, те на практика стават по-податливи на плацебо ефект.
Имайки пред вид мощта на плацебото, никак не е чудно, че индустрията за антидепресанти за
8,2 милиарда долара е под прицела на критиците, които обвиняват лекарствените компании, че преувеличават ефективността на своите лекарства. В една своя статия от 2002 г. в изданието на
Американската асоциация на психолозите „Превенция и лечение", озаглавена „Новите лекарства на царя", професорът по психология от Университета на Кънектикът Ървинг Кърш пише, че според клиничните изследвания осемдесет процента от ефекта на антидепресантите се дължат на плацебо ефекта (Kirsch, et al, 2002). През 2001 г. Кърш трябвало да се позове на Закона за свободата на информацията, за да се добере до информация за клиничните изпитания на най-продаваните антидепресанти: Тези данни не били на разположение в Агенцията по храните и лекарствата. Данните показват, че при повече от половината клинични изпитания върху шестте най-разпространени антидепресанта лекарствата не показват по-добри резултати от захарните плацебо хапчета. В интервю за „Дискавъри Хелт" Кърш отбелязва: „разликата между реакцията към лекарствата и тази към плацебо е по-малка от два пункта средно по клинична скала, съставена от между петдесет до шейсет пункта. Това е твърде малка разлика. Според клиничните стандарти тя е несъществена."
Друг интересен факт за ефективността на антидепресантите е, че в клиничните изпитания през годините те показват все по-добри и по-добри резултати, оставяйки впечатлението, че техния плацебо ефект до известна степен се дължи на добър маркетинг. Колкото повече беше натрапвано в медиите и рекламите чудото на антидепресантите, толкова по-голям ставаше техният ефект. Убежденията са заразни! Днес живеем в общество, в което хората вярват, че антидепресантите действат, така и става.
Калифорнийският вътрешен дизайнер Джанис Шонфелд, която взема участие в клиничните тестове върху ефикасността на ефексор през 1997 г., се изненадва колкото и Перез, когато открива, че е приемала плацебо. Хапчетата не само облекчават депресията, от която тя страда от тридесет

години, но мозъчният скенер, през който минава по време на изследването, установява, че активността на предния дялна главния й мозък чувствително се е повишила (Leuchter, et al, 2002).
Подобренията в състоянието й не били „просто внушение". Когато с променя нагласата на съзнанието, тя безусловно влияе върху тялото. Шонфелд страдала също и от гадене, често среща страничен ефект при ефексор. Нейното състояние е типично за пациенти, които се подобряват благодарение на лечение плацебо и после разбират, че не са лекувани с истински медикамент - тя била убедена, че лекарите са направили грешка при обозначенията, защото „знаела" че е приемала истинско лекарство. Тя настоявала изследователите да проверят отново документацията си, за да се убеди напълно, че не е взимала истински медикамент.

Изтегляне 1.49 Mb.

Сподели с приятели: