Българската митология, липсващ архетипен пласт

А аз знам.

Искате ли да ви разкажа? Ето, слушайте.
Това се случило много отдавна. Обидил се на хората главният бог Тангар – властелинът на вселената. Този път не за това, че прекалено се възгордели те, хора са – такива са се родили. Да, да, това също се било случвало с тях. Тогава Тангар изпращал при тях своите деца, превръщайки ги в зли зверове. И те бързо се справяли с хората, унищожавайки гордите и непокорните... Но този път с хората ставало нещо странно, съвсем неразбираемо... Те не се опитвали да стигнат, както преди се е случвало, до небето, до жилищата на боговете, не се опитвали да научат тайните, недостъпни дори за боговете. Не, те започнали да забравят древните хубави обичаи, завещани от Тангар. А от това хората престанали да почитат предците си. И се завъртяло колелото: децата не слушали родителите си, а те, на свой ред, престанали да се грижат за тях...

Разсърдил се за това на хората Тангар и им отнел паметта, отнел им миналото. А без паметта, без миналото, нима може да има бъдеще?!

Опомнили се хората и започнали да молят Тангар да им върне паметта, да им върне миналото, тяхната история.

Но Властелинът на вселената бил неумолим. Не поискал той този път да прояви милостта си.

И тогава съжалила хората великата богиня, златокосата Пюлехсе, жената на Тангар. Тя започнала да моли властелина на вселената да се смили над хората.

- Върни им това, което искат. Не обръщай внимание на капризите им. Хората са като неразумни деца: ту им давай, ту им отнемай... Върни им паметта, миналото... Нека да се порадват...

Нима може Тангар да откаже на тази, която владеела неговото сърце и любовта му?

- Добре - казал той, – ще им върна паметта. Но миналото на хората аз вече превърнах в бели птици. Е, вземи ги. Каквото искаш, това и прави с тях...

Взела Пюлехсе тези бели птици при себе си в изумрудените дворци. И всеки ден изпраща ята от белите птици в различни посоки на света. Бавно, бавно плават ятата бели птици по небето, и там, където хората жадуват да узнаят това, което е било в древните времена, откъсват се бели птици от ятото, бързо-бързо започват да махат с криле. И политат към земята бели пера от белите птици, превръщайки се в приказки, легенди, предания, митове и песни. А в тях е историята – това, което е било в миналото, как са живели в далечните времена предците на хората. Слушат ги мъдреците и ги запомнят, а после разказват на своите деца, внуци. Така миналото пак преминава заедно с хората в бъдещето...

Кой ми разказа тази приказка, и ми повери тази тайна?

Няма да кажа. Това е моята голяма тайна.

Може и сам да съм си я измислил.

Аз съм разказвач на приказки. А на разказвача на приказки е позволено много.

Обичат белите птици от вълшебното ято разказвачите на приказки и долитат при тях, носени на приказните си криле, за да им оставят белите си пера...

И при мене долетяха тези бели птици. Цялото ято. Аз събрах всичките бели пера, паднали от небето в моята ръка. И ето какво се получи...
*

Може би е наложително да погледнем накъде сочи показалецът на Раковски, да съберем отломките на народните предания и да сглобим нашата част от българското Космическо Дърво.

Българският дух се пробужда, не само воден от любопитството от къде идваме, не само от необходимостта от национално самочувствие и самоосъзнаване, но и от необяснимия стремеж да възстановим най-дълбоките културни пластове на космогоничните митове, без които не можем да завършим цялостния облик на нашата народност.

Народ, който не помни историята си, няма бъдеще.

Нека в понятието история включим българското сакрално слово, което е паметта, чрез която родът запазва своята приемственост.

Забравилият своето родово минало народ може да загине, ако не направи усилие да си го припомни.