Българските малцинства и тяхното образование след 1989 Г



Дата22.07.2016
Размер112.3 Kb.

БЪЛГАРСКИТЕ МАЛЦИНСТВА И ТЯХНОТО ОБРАЗОВАНИЕ СЛЕД 1989 Г.



Архимандрит Павел Стефанов

BULGARIAN MINORITIES AND THEIR CULTURE AFTER 1989
Pavel Stefanov
Absrtact: Bulgaria is reputed to be a land without any ethnic tensions but the overall picture is more complicated. and hardly idyllic. The Turks who now form about 10% of the population welcomed the downfall of communism because it meant delivery from a brutal campaign to change their identity and faith. Their MRF party headed by Ahmed Dogan is now co-ruling the country.

But apart from a small elite, ordinary Turks are much worse off than previously and many continue to emigrate to Western Europe and America. The Roma minority which is increasingly jobless and illiterate has been the greatest loser. It failed to form a united political representation in the Parliament. The Bulgarian Muslim minority is torn between growing Islamic fundamentalism and Orthodox attempts to on vert it. The small Macedonian minority and to a lesser extent the Vlach minority are subjected to restrictions. The Bulgarian Jews and Armenians have covered most of their properties. Culturally, the Bulgarian Turks availed themselves most of newly acquired freedoms after 1989. They have their short radio and TV programs while Turkish and Islam is taught in schools where their children predominate. The presence of Roma in the media is minimal although they form about 15% of the population but steps have been lately taken to enhance their education.
Key words: minorities, culture, education, Turks, Gypsies (Roma), Macedonians, Vlachs, Armenians, Jews, Russians, Karakachans, Tartars
Заглавието звучи като оксиморон. Терминът “малцинства” липсва в българската Конституция, промулгирана от Великото народно събрание на 12 юли 1991 г. Днес България е една от европейските страни със значителен процент малцинства спрямо общия брой на населението (над 15%). Най-голямото от тях е турското [Eminov, 1997; Ялъмов, 2003]. Според последното преброяване от 2001 г. 758 000 души се обявяват за турци. Те живеят предимно в Североизточна и Южна България. След Освобождението на страната през 1878 г. между 1,5 и 2 милиона турци емигрират в Турция на няколко вълни, предизвикани от масови психози, междудържавни спогодби или преследвания. През 1984-1985 г. те стават жертва на т.нар. възродителен процес. През лятото на 1989 г. повече от 350 000 турци напускат България и въпреки че 120,000 oт тях се връщат, останалите остават в Турция [Aлиев, 2001; Доган, 2003].

В съзвучие със сталинската политика за създаване и поддържане на малцинства, първата българска социалистическа Конституция от 1947 г. предвижда образование на турски език и развитие на специфична етническа култура [Eminov, 1983]. Действат не само 1,199 основни училища (1949-1950), но и пет педагогически института за учители по турски език и факултет по турска филология в Софийския университет. Положението започва да се влошава още през 1946 г., когато частните турски училища са одържавени, донякъде за облекчение на турската общност, която трудно ги поддържа. Между Априлския пленум на ЦК на БКП през 1956 г. и Октомврийския пленум през 1958 г. официалната политика рязко се променя от търпимост към интеграция и асимилация. Преподаването на турски език се прекратява през 1955-1956 г., а през 1959-1960 г. турските училища се сливат с българските. Факултетът по турска филология се превръща във факултет по арабистика [Сачкова, 1998].

Радикалните политически промени след 10 ноември 1989 г. довеждат до отхвърляне на повечето политически ограничения, наложени на турското малцинство, но силно влошават неговото икономическо състояние. С изключение на селата, където живеят само турци, децата от това малцинство посещават несегрегирани (смесени) училища. Обучението по български език е задължително. От 1991-1992 г. децата от І до VІІІ клас изучават турски език факултативно по четири часа седмично преди или след другите часове, или дори вечер [Eminov, 1997a]. Много турчета, които в къщи не говорят български, не могат да се справят с изискванията на учебната програма и отпадат рано или се изпращат в специални училища. Поради големите различия между двата езика някои деца остават практически неграмотни, което неблагоприятно повлиява тяхната социална адаптация и професионална реализация [Chachikova, 1999, p. 60]. В последно време се въвеждат подготвителни курсове по български език за децата от малцинствата, за да се засили подготовката им за първи клас [Kijutchukov, 1995, p. 34]. Възстановен е факултетът по турска филология в Софийския университет и са основани катедри в Шуменския университет и кърджалийския филиал на Пловдивския университет. Тъй като през 1989 г. повечето български интелектуалци от турски произход напуснаха страната, чувства се голяма нужда от университетски и училищни преподаватели [Дейкова и Чакър, 2000]. Всяка година около 100 млади български турци се записват в турски университети.

От учебната 2003-2004 година един от класовете в 12-та гимназия в София изучава експериментално всички предмети на турски и английски език. В редица светски училища и джамии се предлага избираемо религиозно обучение на деца от мюсюлмански семейства [Ragaru, 2001]. Съществуват три средни ислямски училища в страната, разположени в Русе, Шумен и Момчилград. Мюсюлманският колеж в София, който действа от 1990 до 1998 г., сега е висш институт в Банкя. В южната част на София се строи образователен и социален комплекс, който ще включва факултет по ислямско богословие.

Помаците са малцинство, което е характерно не само за България, но и за няколко други балкански страни [Райчевски, 1998; Груев, 2003]. Те се смятат за потомци на българи, приели предимно доброволно исляма през ХVІІ и ХVІІІ в., и говорят старинен диалект. В Централна и Южна България живеят около 270 000 помаци, в Северна Гърция – около 30 000, а в Македония, Албания и Турция броят им не е уточнен. Правени са опити те да бъдат върнати с убеждение или насила в лоното на българщината през 1913 г. и 1938-1942 г., но без траен успех. Натискът да променят етническата и религиозната си принадлежност се засилва особено между 1960 и 1976 г. [Kusat, 2001, 363-372]. След рухването на комунистическия режим хиляди помаци са кръстени от свещ. Боян Саръев, който не получава подкрепа от църквата или държавата [Саръев, 1996]. Гърция се опита да спре турцизирането на своето помашко малцинство, като създаде отделен език и идентичност за него. България реагира отрицателно на тази инициатива. Но бурният строеж на нови джамии и основаването на ислямски курсове в много помашки селища у нас неминуемо ще предизвика същия процес на турцизиране, което би било стратегически провал за българската национална политика.

Най-бързо нарастващото българско малцинство, което вече може би надхвърля турското, са ромите [Materialen, 3-55]. Според преброяването от 2001 г. ромите са само 367,000 души или 4,6% от цялото население на страната. Наблюдателите смятат, че реалната цифра е поне 700,000 души [Liegeois, 2000, p. 35]. Комунистическият режим позволи на ромите да основат своя организация (1945), вестник (1946) и театър (1947). Само след няколко години тези придобивки се отменят. Указ № 258 oт 17 октомври 1958 г. забранява “скитничеството”. През 1978 г. властите разрушават 36 от общо 547 ромски гета, но те скоро са възстановени. “Обновителният” процес на българските турци през 1984-1985 г. засяга около 180,000 роми, които говорят турски [Zang, 1991; Maрушиакова и Попов, 1993, 88-95].

Въпреки големия брой неправителствени организации, които представляват интересите на ромите, последните са слабо представени в българския парламент. През април 1999 г. Националният съвет по демографски и етнически въпроси предложи Рамкова програма за равноправна интеграция на ромите в българското общество. По време на комунистическия период ромската неграмотност беше почти изкоренена. Техните деца бяха задължени да посещават училища с безплатни пансиони, техникуми и училища за бавноразвити. След 1989 г. 62% oт ромските деца не посещават училище поради бедност, липса на интерес или ранен брак. Само 0.9% oт ромите завършват полувисше и висше образование. В момента 11.1% oт останалите са неграмотни. Около 70% от ромските ученици посещават сегрегирани училища в техните гета, където нивото на обучение е ниско. Те са около 300, което прави над 20% oт всички български училища [Tomova, 1995, 57-63; Герганов и Kючуков, 1999].

През септември 2002 г. Министерството на образованието и науката издаде Инструкция за интеграцията на децата и учениците от малцинствата. Този документ предвижда да се извърши десегрегация на ромските деца чрез ликвидиране на техните отделни училища. Друго обещаващо решение е указът № 6 за образованието на децата със специални образователни нужди и/или хронични болести, издаден през август 2002 г. от същото министерство. Той налага по-строги критерии за изпращането на деца в тези училища. През септември с. г. са внесени поправки в Закона за народното образование, с което се въвежда задължителна доучилищна подготовка за децата от всички етноси. В някои университети като Шуменския, Великотърновския и др. се отделя голямо внимание на подготовката на учители-билингви.

Едно от най-малките, но и най-значимите български малцинства е еврейското. България е единствената европейска държава, освен Дания, която спасява своите евреи от хитлеристките газови камери. През 1948-1949 г. 32 106 български евреи емигрират в Израел [Haskell, 1994]. До 1956 г. броят им намалява на 6 431 души [Василева, 1992, с. 123]. Довоенните еврейски дружества и съюзи са забранени от комунистическата власт, а достъпът на евреите до университетите и армията се ограничава от квоти [Fejtö, 1960]. Събитията след 1989 г. отприщват емиграцията им. Според преброяването от 1992 г. в страната живеят само 3 461 евреи, а последното преброяване от 2001 г. ги включва в рубриката “Други” [Stefanov, 2002, 1-11].

Българските евреи са малцинство със 100% грамотност и голям брой интелектуалци. Преподаването на еврейски е прекратено през 1950-1951 г., но през 1992 г. организацията “Шалом” въведе курсове за учители по еврейски, които основаха неделни училища в 16 града. Новата вълна на емиграция през 1996-1997 г. намали броя на еврейските деца до минимум [Леви, 2003, с. 76-79]. След 1989 г. еврейската държава финансира елитното 134-то основно училище в София, в което учат както еврейчета, така и българчета. Планира се то да стане гимназия.

Арменците са малцинство, което винаги се е ползвало от българското гостоприемство. В началото на 90-те години на ХХ в. в страната живеят около 13 000 арменци, но напоследък броят им значително се увеличи от икономически емигранти. Животът им е тясно свързан с църквата и организацията “Ереван” [Mицева, E. и С. Папазян-Taниелян, 1998, с. 138-154]. До 1961 г. в много български градове функционират арменски училища, но след това те са разтурени. Днес мнозина представители на това малцинство не владеят собствения си език [Мицева, 1999, с. 146-154]. След 1989 г. образованието по арменски език е възобновено. Основан е факултет по арменска филология в Софийския университет (1995). След една година е основано Арменското училищно сдружение “Степаннос Ховагимян”. Една от основните му задачи е да организира обучението на децата по майчин език, като съдейства при набирането на ученици от основните училища в София за Арменското училище, детската градина и други курсове, организира и провежда курсове по арменски и съдейства при подбора на учители, учебници и помагала по арменски език (Арменско училищно сдружение).

Две други немногобройни малцинства са аромъните или цинцарите, или румънците. Първите се заселват в българските земи на две вълни в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. от Албания и Гърция, а след Освобождението през 1878 г. – от Македония. Те се заселват предимно в Южна България и София. През последните два века власи бягат от феодалното иго и военната служба на юг във Видинско и Кулско. В София е осветена румънска църква през 1923 г. Румънското училище в столицата и румънските културни организации са затворени от властите през 1948 г.

Преброяването от 2001 г. регистрира само 10 566 “власи” и 1 088 румънци в България [Popescu şi Balkanski, 1996; Кирилова и др., 1998]. Влашката асоциация, образувана от аромънското и румънското автономни дружества, е възстановена през 1992 г. Тя издава вестник, бюлетин, списание, учебници, речници и фолклорни сборници. Млади аромъни и власи, които живеят в България, следват в румънски университети, но опитите да се възстанови румънското училище в София или да се въведат програми на аромънски език в медиите засега са безуспешни поради негласни опасения, че ще породят стремеж към сепаратизъм.

Каракачаните са етническо малцинство, което през последните десетилетия коренно промени начина си на живот. Въпреки че са потомци на траките, днес те говорят гръцки диалект, понеже в миналото са мигрирали със стадата си между България и Гърция. Тези преходи са затруднени след Първата световна война, а правителственият указ № 258 oт 17 октомври 1958 г. забранява тяхното номадство. Каракачаните са заставени да се заселят и да усвоят нови професии. През 1992 г. те наброяват 5 144 души, които са добре интегрирани и поддържат тесни връзки с Гърция. През 1991 г. е основано тяхно дружество (сега федерация) с център в Сливен [Пимпирева, 1998]. Децата им изучават факултативно гръцки език.

Най-скандалното и най-оспорваното българско малцинство са македонците. Западните учени признават, че “до 60-те години на ХІХ в. всички славяни в Македония се наричат българи” [Detrez, 1997, p. 210]. През 1945 г. в Югославия се създава изкуствена македонска нация и език. Опитът на комунистическия водач Георги Димитров да осъществи балканска федерация води до временна македонизация на Пиринската област, която е прекратена по заповед от Москва. Според преброяването от 1992 г. само 1 370 души в България се определят като “македонци”. Те са обединени в групировки като Обединената македонска организация – Илинден (ОМО-Илинден) и др., които развиват дейност на границата на търпимостта. Изучаване на македонски език в страната не се разрешава, въпреки че България първа призна Македония след разпадането на Югославия и вече подписа договори на български и македонски език.

Едно малцинство, което етнически и духовно е близко до българите, е руското. То е съставено от няколко различни слоя: 1) старообредци, потърсили убежище в Османската империя през 1740 г. [Анастасова, 1998]; 2) белогвардейци, избягали от болшевишкия терор [Kьосева, 2002]; 3) жени, омъжени за българи, които работят в СССР; 4) нови емигранти, главно бизнесмени и техните семейства. Броят на русите в България е около 30 000 души. Координационният съвет на руските дружества в България обединява няколко асоциации, които поддържат вестник, театър и културен център [Ангелова, 2002]. Въпреки че в последното десетилетие руският език загуби позиции у нас, той все още е традиционен за българското образование и не се смята за малцинствен. Към руското посолство съществува училище, което е подчинено на Министерството на образованието в Москва и използва руски учители. На 5 ноември 2004 г. в него започна работа кръжок по православна култура, открит с водосвет от свещеника към руската църква “Св. Николай” Александър Карягин [В русской школе…].

Татарите са малцинство, което рядко влиза в полезрението на обществения интерес. Те са мигрирали масово през ХІХ в. от Крим в Добруджа [Scarce, 2001], а след Освободителната война от 1877-1878 г. повечето се изселват в Мала Азия. В България 4 515 души се отъждествяват като татари според преброяването от 1992 г. Татарите се занимават предимно със земеделие и имат малко интелектуалци. Те бяха подложени на същите преследвания като останалите мюсюлмани у нас и степента на тяхната културна и образователна асимилация в турската общност е голяма [Eminov, 2000, 136-138].

В заключение българската образователна политика по отношение на малцинствата в миналото и днес може да се прецени като противоречива и слабо мотивирана. Самите малцинства не са равностойни. В количествено отношение от едната страна са българските турци и роми, а от другата – всички останали. Докато турците, чиито интереси са представени предимно от Движението за права и свободи, участват пряко в управлението на страната, ромите далеч нямат това влияние в българската политика, култура и образование, което техният брой предполага. Интегрирането и социализирането на техните деца все още не е изцяло осъществено, въпреки декларираните намерения и приетите нормативни документи. Липсва политическата воля, за да се разчистят натрупаните от десетилетия проблеми [Traynor, 2003]. По-малобройните малцинства са оставени на принципа на самодейността. Към някои от тях, като македонците, аромъните и власите отношението на държавата е рестриктивно, поради наслоени исторически стереотипи и опасения от иредентизъм. В същото време е странна индиферентността, проявявана от държавата към турцизирането на други наши малцинства, които изповядват исляма, като помаците и татарите. Стъпка в правилната посока е приемането на антидискриминационен закон през септември 2003 г. Надеждата е, че България ще възстанови пълните права и задължения на своите малцинства, за да заслужи своето членство в Европейския съюз през 2007 г.


ЛИТЕРАТУРА


  1. Aнастасова, E. Старообрядците в България. Мит-история-идентичност. С., 1998.

  2. Ангелова, Е. Руското малцинство има свой нов дом. - Етнорепортер, 2002, № 4

  3. http://www.interethnic.org/magazine/magazine.php?magazine=12&entry=3&content_id=148&menu=2.

  4. Арменско училищно сдружение "Степанос Ховагимян". http://www.ethnos.bg/index.php?TPL=2&MID=221&SID=221.

  5. В русской школе в Софии будут изучать Закон Божий.- http://www.pravoslavie.ru/cgi-bin/news.cgi?item=2r041207183359 (7 дек. 2004).

  6. Дейкова, O., С. Чакър. Българското училище и децата от турската етническа група. С., 2000.

  7. Истината за възродителния процес. Документи от архива на Политбюро и ЦК на БКП. Ред. А. Доган. С., 2003.

  8. Герганов, E., Хр. Kючуков. Образователни нагласи на ромите в България. С., 1999.

  9. Груев, M. Между петолъчката и полумесеца. Българите мюсюлмани и политическият режим (1944-1959). С., 2003.

  10. Kирилова, A. и др. Аромъните в България. С., 1998.

  11. Kьосева, Ц. България и руската емиграция: 20-те – 50-те на ХХ век. С., 2002.

  12. Леви, Р. Обучението по майчин език иврит в училищата на България. – В: Образованието на ромската общност в измеренията на мултикултуризма. Ред. О. Крумова. С., 2003, 76-79.

  13. Марушиакова, E. и В. Попов. Циганите в България. С., 1993.

  14. Мицева, E. Aрменската литература и фолклор в арменските училища в България. – В: Литературата на малцинствата в България след Освобождението. Т. 1. Ред. В. Мутафчиева и Г. Цанков. С., 1999, 146-154.

  15. Mицева, E. и С. Папазян-Таниелян. Aрменци. – В: Общности и идентичности в България. Съст. А. Кръстева. С., 1998, 138-154.

  16. Пимпирева, З. Каракачаните в България. 2 изд. С., 1998.

  17. Райчевски, С. Българите мохамедани. С., 1998.

  18. Сачкова, E. Oбразователни модели на политиката на паралелните култури (1878-1998 г.). – В: Толерантност и етнокултурност. Ред. Т. Петрова. С., 1998

  19. Саръев, Б. Гласът на викащия в пустиня. Т. 1. С., 1996.

  20. Василева, Б. Евреите в България (1944-1952). С., 1992.

  21. Ялъмов, И. История на турската общност в България. С., 2003.

  22. Chichikova, Ts. State, Language and Education: The Case of the Turkish Minority in Bulgaria (MA thesis). Budapest, Central European University, 1999.

  23. Detrez, R. Historical Dictionary of Bulgaria. Lanham and London, 1997 (European Historical Dictionaries, 16).

  24. Eminov, A. The Education of Turkish Speakers in Bulgaria. - Ethnic Groups, 1983, № 5,

  25. Eminov, A. The Movement for Rights and Freedoms and the issue of Turkish language instruction in Bulgaria. - Balkanistica, 1997, № 10, 144-161.

  26. Eminov, A. Turkish and other Muslim minorities of Bulgaria, London, 1997а (Institute of Muslim Minority Affairs. Book series, 6).

  27. Eminov, A. Turks and Tatars in Bulgaria and the Balkans. - Nationalities Papers, 28, 2000, № 1, 136-138.

  28. Haskell, G. H. From Sofia to Jaffa: The Jews of Bulgaria and Israel. Detroit, 1994.

  29. Fejtö, F. Les juifs et l'antisémitisme dans les pays communistes. Entre l'intégration et la sécession, suivi de documents et de témoignages. Paris, 1960 (Les documents de tribune libre, 7).

  30. Kijutchukov, H. Turkish and Gypsy Children Learning Bulgarian: Psyholinguistic Aspects of Second Language Acquisition in a Multicultural Environment. Amsterdam, 1995.

  31. Kusat, A. The Influence of Minority Feelings on the Formation of Religious Concept and Individual Identity: The Case of Bulgarian Muslims. - Journal of Muslim Minority Affiars, 21, 2001, № 2, 363-372.

  32. Liegeois, J.-P. Roma, Gypsies, Nomads. Sofia, 2000, p. 35.

  33. Materialen de sfb “differenz und integration”. Zigeuner des schwarzmeersgebiets. Eine bibliographie. Hg. Von b. Streck et al. Halle/saale, 2003, 3-55.

  34. Popescu, R. S. şi T. Balkanski, Aromanii din Bulgariei si graiul lor. Craiova, 1995.

  35. Ragaru, N. Islam in Post-Communist Bulgaria: An Aborted “Clash of Civilizations”? - Nationalities Papers, 29, 2001, № 2, 293-324.

  36. Scarce, J. Muslim Communities in Romania: Presence and Continuity. – In: Religious Quest and National Identity in the Balkans. Ed. by С. Hawkesworth, M. Heppell & H. Norris. Basingstoke, 2001, 158-167.

  37. Stefanov, P. Bulgarians and Jews throughout History. - Religion in Eastern Europe, 22, 2002, № 6, 1-11.

  38. Tomova, I. The Gypsies in the Transition Period. Sofia, 1995.

  39. Traynor, I. Gypsy leaders demand better deal in Europe. – The Guardian, 1 june 2003;
    http://www.guardian.co.uk/international/story/0,3604,988452,00.html

  40. Zang, T. Destroying ethnic identity: The gypsies of Bulgaria. New York and Washington, 1991.


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница