Боговете металурзи” от варненския некропол – паралели в митологията

СВЕТЛОЗАР ПОПОВ

Такова е положението с ранните медни находки в Анатолия от времето на неолита. Но металургията й изостава в сравнение с Балканите и по времето на халколита. Като се спира на намерените медни артефакти в Анатолия от това време и ги сравнява с тези от Балканите, Калин Димитров отбелязва, че „Намерените в Анатолия медни мъниста и пластинки от VІІІ-VІІ хил.пр.Хр. не оборват теорията за първенството на Европа в металургията. ... това са късчета самородна мед, ковани, сгъвани и пробивани или обработвани по други техники, които не са свързани с топене и затова не са металургични. Всички Анатолийски находки до V хил.пр.Хр. са от този тип, а и не се вижда да е направена крачката от дребни предмети към производството на масивни оръдия на труда в период от цели 2000 години. Докато на Балканите преходът към пълнокръвна металургия става за три-четири века.” Днес вече е ясно, че дори и споменатият боздуган не е отлят, „а е изработен от масивно парче мед, което е изковано около кръгло ядро, за да се получи отвор.” /1/.

Както обаче и да стои положението с металургията на медта, то балканският приоритет в металургията на златото е безспорен и това е напълно достатъчно, за да твърдим, че Източните Балкани са може би първия металургичен център известен засега, но дори и бъдещето да ни предложи изненада, то Балканите със своята каменно-медна епоха, заела цяло хилядолетие ще си останат един от най-представителните металургични центрове в праисторията. Това свидетелстват хилядите златни артефакти от епохата на халколита, открити по българските земи и за всеки трезвомислещ човек това е достатъчно, за да разбере, че на този етап точно Източните Балкани се оказват люлка на металургията на златото. Това обаче касае непредубеденият човек. Политизирането и идеологизирането на въпроса по време на съветският диктат над страните от Източна Европа и особено над „по-малкия брат” - България натрапи измислицата за „несъстоялата се” цивилизация. Защото всяка идея за поява на цивилизацията извън пределите на руско-съветската империя, се оказва непоносима за малоценностния комплекс на кремълските самодръжци, както бе посочил още Димитър Съсълов. И българските учени трябваше да приемат терминологията и тезата на Евгени Черних – руския наместник на българската палеоархеология и послушно да се равняват по нея. Но колкото и хората в страха си да се съобразяваха с наложеното табу, истината нямаше как да бъде потъпкана и подменена во’веки веков и постепенно трупаните научни факти и обстоятелства развенчаха лъжата.

Дълги години обект на груби спекулации бе обстоятелството, че след варненското злато цели три хилядолетия по земите ни, чак до Вълчетрънското съкровище, т.е. до края на ІІ хил.пр.Хр., друго злато по българската земя не бе известно. Този факт бе използван като доказателство, че след края на халколитните култури съществува дълъг период, през който развитието на Балканите е замряло напълно и халколитът не е оставил след себе си никакви културни следи. Времето обаче опроверга това твърдение и българските археолози и този път изненадаха света. Само преди десетина години щастлива случайност позволи на двама млади археолози да открият непознат дотогава тип златно бижу на шията на непозната селска магазинерка. А набитият професионален поглед и завързалият се разговор - да ги направи автори на неочаквано откритие – на уникалното златно съкровище от с.Дъбене, Карловско. Неподражаеми златни бижута, направени от стотици и хиляди миниатюрни златни мъниста, халкички, спиралки и амулетчета с формата на теслички, тепърва ще бъдат задълбочено проучвани и оценявани. Но и очевидните миниатюрни размери позволяват да говорим за изключителни златарски умения. Забележете само следните три факта. Близо 15000 от златните мъничета тежат едва 205 грама. И още нещо, отворът на мънистата е с размери, достъпни единствено за косъм. А златно-платинения нож и досега остава загадка относно изработката си и получаването на удивителната сплав /2/.

Подобно нещо първобитни майстори няма как да изработят. Това без съответната техника не е възможно и за един добър съвременен майстор. Дори се заговори за ползването на някакви прахови технологии, които обаче няма как и е изключено да са били ползвани преди близо 5000 г.

Тъй или иначе, най-важното за нас е това, че повече никой няма как да отрича богатите традиции на златарството по земите ни в хилядолетията след времето на цивилизация Варна. При това на едно изключително високо професионално ниво. И че то е факт повече от 1500 г. преди времето на прехваленото злато на Троя и Микена. Нещо повече, разкритията от последните години около златните рудници при Ада-тепе, Крумовградско, показват, че най-вероятно златото и на Троя, и на Микена и за съкровището от с.Вълчи трън води именно оттук /3/. Можем да бъдем единствено щастливи с късното му откриване, защото в противен случай може би и то би последвало незавидната съдба на съкровището на злощастния цар Приам. Съкровището от Дъбене е особено ценно за нас и с това, че то отхвърли по един категоричен начин всички словоблудства за т.нар. „несъстояла се” Балканска цивилизация. Тя не само се бе състояла! Тя беше пуснала дълбоки корени в земята ни – толкова дълбоки и толкова здрави, че да устои и на най-черните заклинания и прокоби.

Втори сериозен аргумент в подкрепа на тезата за дълбоките корени на ауриолитната цивилизация Варна откриваме в „златните близначки” от Аладжа хююк в Мала Азия. Това е известен археологичен обект от епохата на ранния бронз, около 2400 г.пр.Хр. И тук един от най-популярните артефакти са т.нар. „златни близначки” – златна пластина, изрязана под формата на две женски фигурки, хванати за ръка. Впечатляващо е обаче нещо друго. По периферията си двете фигурки са обсипани с познатите ни „пъпки” от бичетата от гроб № 36 на Варненския некропол. Не липсват и отворчетата на мястото на гърдите им, срещани и

при трите бичета от гробове №№ 26 и 36. Най-впечатляващи са обаче съотношенията в разстоянията от върха на главите им до отворчетата на гърдите и от там до основата на краката им, които се оказват в отношение 3:4 – същото, както е и в случаите с бичетата /4/. Защото този паралел свидетелства, че сходствата нямат случаен характер. А това означава, че и като стил, и като съдържание „златните близначки” повтарят стила и съдържанието на бичетата от некропола Варна І. Любопитното е, че го повтарят хилядолетие и половина след края на цивилизация Варна. Повтарят го и това става поредното доказателство, че в случая с културата Варна имаме работа не с обикновена археологична култура, а с цивилизация, оставила след себе си дълбоки и трайни следи.

Дотук разполагаме с два неоспорими археологични факта, опровергаващи лъжите на добре платените ни и титуловани черногледци. За нормално мислещите хора и единият от тях е достатъчен, за да са наясно, че културата Варна е продължила да оказва влияние в развитието на човечеството още дълго време след своя край. Налице са неопровержими свидетелства и по отношение на самото развитие на металургията в Европа и света, които поставят началото й не другаде, а на Балканите и припознават в металургичния център край Варненските езера нейния най-ранен и най-извисен връх. От тук тръгва металургията към съседната култура Кукутени-Триполия, и към Кавказ, и към цяла Европа.

Следва обаче да сме наясно, че тук става дума за праистория, за неписана история, която разпознаваме единствено по археологическите артефакти. А това означава, че я познаваме в нейния най-статичен и схематичен вид, във вид, лишен от плът и кръв, от динамика - чужда на очарованието на епизода и събитийния характер на писаната история, на човешкото ежедневие и героика, на чувствата и страстите. Археологичните артефакти доказват царското погребение в гроб № 43. Ние обаче не знаем нищо за делата на този най-първи по рода си в световната история владетел. Не познаваме името му нито това на неговия народ. Не знаем нито едно име от това време ни на живял някога човек, ни на бог, когото хората са почитали, боготворели и са му принасяли жертви. В праисторията, в неписаната история нещата стоят по този начин и това не бива да ни учудва ни най-малко. Но това не е основание тази част от човешката история да се отрича и манипулира. Не бива да се поддаваме на черногледите нападки и.да униваме. Напротив, следва да сме по-упорити и настоятелни в диренията си. Длъжни сме да търсим и косвени пътища, за да открием истината, там където липсва друга възможност да узнаем нещо повече за живота на хората от времето на неписаната история. И шанс да се оправим в мрака на неизвестното минало, можем да търсим на първо място в митологията. Струва си да опитаме.

Ако се доверим на съвременната генетика, ние българите в съвременна България носим в гените си древните хаплогрупи: I (балканска, появила се преди около 25000 г.), J – групата на първите земеделци от Средния Изток, африканската Е3b и групата R, по около 20-25 %. Последната е разделена по равно между нейните „славянски” и „келтски” подвидове, R1а и R1b. Следва да уточним, че т.нар. „славянски” клон, много преди да са се появили славяните, тръгва по света от Балканите и в Централна Азия дава населението, известно в историята под името „арии” – белите завоеватели на Индия. Затова, ако някой търси „славянска” кръв във вените ни, то нека да знае, че тя няма и 10%.

Това за любителите на панславизма у нас. Но генетиката ще разочарова и кремълските татаристи и платените им проводници у нас. Защото в гените на Сталиновите „татари” отсъстват основните хаплогрупи С и О, съставящи над 80% от генетичния състав на монголите. А за сметка на това са твърде близки до нашите. В тях също можете да откриете балканската хаплогрупа I, африканската Е3b и средноазиатската J. И забележете, след тях нито на изток, нито на север върху географската карта не можете да откриете някоя от тези нашенски хаплогрупи.

Обръщам специално внимание на тези данни, защото те обективно разкриват балканските корени на съвременните българи и цялата несъстоятелност на всякакви тюркски и славянски теории по отношение на нас, т.нар. „Дунавски” българи. Още по-очевидна е обаче голямата манипулация и лъжа за волжките българи, наричани все още „татари”. Данните от съвременната генетика доказват на света родството ни с волжките ни братя. Както и общите ни балкански корени. Това може да звучи учудващо за някои. Но ни позволява да открием истинските си братя, с които някога сме имали общо минало. Означава също, че можем да имаме определени очаквания от древната ни обща митология.

Този извод е от особено значение за по-нататъшната ни работа, доколкото той сочи пътя, по който следва да продължим. Жалкото е, че с приемане на християнството сме загърбили езическото си минало, включително и ранната си митология. И все пак, лъч надежда откриваме в данните, че при покръстването Борис І е изискал от изпратените византийски духовници и от назначения за глава на българската автокефална черква архиепископ Йосиф Изповедник Нови „... да легализира в черковната практика всички официални български празници, цялата тяхна система.” /5/. Тъкмо поради тази причина в много от християнските светци може да разпознаем белези от старите езически образи. Така в света се появяват човеколюбивия образ на Дядо Коледа и морякът Колчу юнак (погърчен като св.Николай). А Гьоргюовден и Димитровден бележат цикъла на Плеядния български календар. Затова се заех да търся светец, известен като ковач. Очаквах да го намеря. И очакванията не ме подлъгаха.

В църковната ни система и обредност един от тачените светии е св.Атанас – победителят на зимата и студовете, които му се паднали при подялбата на света между шестимата братя-юнаци, според народното вярване. Светецът е честван на 18 януари и на този ден той обличал копринена риза и отивал в планината да вика лятото. Хората го почитали празника му като колели курбан - черна кокошка, тъй като се вярвало, че черните й пера имат лечебна сила срещу чумата. Широко разпространена е и представата за братята-близнаци - светиите Атанас и Антоний, които били ковачи и затова празникът бил честван от железари, ножари и налбанти. Свети Антоний се чества предния ден – на 17 януари /6/.

Така според народните ни митологични и верски представи двамата канонизирани братя-близнаци Атанас и Антон освен светии били и ковачи. Оказва се обаче, че последното няма нищо общо с техните църковни жития. Първо, според официалните им жития те не са никакви братя. Второ, и двамата са египтяни, и липсват каквито й да са основания, да присъстват в народните ни поверия. Трето, свети Антоний Велики цял живот е бил отшелник и според житието му прекарал 70 години от живота си, зазидан в пещера край Червено море. Дали има нещо вярно в това твърдение, можем и да се съмняваме, но е ясно, че при това житие няма как той да е бил и ковач. Човек дори може да се съмнява, вдигал ли е той някога тежкия ковашки чук. Не е по-различно в това отношение и житието на св.Атанас. Той пък от ранна младост бил отдаден на Господа Исус Христос и цял живот до кончината си е бил уважаван божи служител - епископ. Той също никога не е бил ковач. Въпреки категоричните жития обаче, народът ни почита двамата светии като ковачи. И за това липсва каквото и да разумно обяснение. Разбираме само, че дедите ни някога са имали не един, а двама светии ковачи.

Тук е редно да кажем, без да навлизаме надълбоко в митологиите на различните народи, че най-известните и най-древните от тях не познават ковача като самостоятелен образ. Не го познава нито египетската митология, нито шумерската или индийската. В тях той се появява мимоходом в случаите, когато е необходим, но обикновено ролята на ковач е отнесена към някой от главните богове-демиурзи, като я изпълнявал някак си между другото. Така ни в клин, ни в ръкав, ролята на ковач в египетската митология се вменява на мемфиския бог Птах. Шумерите въобще не говорят за такъв, ако и Бадтибира – единия от петте предпотопни града в Шумер да се води за център на металургията. При индусите ковач е демиурга Вишвакарман – име, означаващо буквално „творец на всичко”.

Липсва обяснение на този феномен, доколкото той не е обект на обсъждания и коментари, но най-правдоподобно би било да е резултат от слабия интерес към ковашкия занаят в тези най-първи известни цивилизации. Това може да си обясним единствено ако приемем, че мястото на ковача в тях е било като на един най-обикновен занаятчия и не се е отличавало с нищо по-специално. А това означава, че ковашкият занаят за тях е нещо слабо оценявано, което ще рече, че той е бил внесен някъде отвън и те са го ползвали в готов вид, без да влагат от себе си усилия да го търсят и развиват сами.

В други митологии образът на ковача е оценяван по достойнство, той е обожествяван и дори е свързван с най-тачените богове демиурзи, с водещите божества на слънцето, на мълнията и бурята. Такива са „гръцкият” Хефест, етруският Велханс, фино-угорският Илмаринен, финикийският Кусар-и-Хусас и цяла поредица африкански божества-ковачи. Но обикновено става въпрос за един бог. При нас обаче ковачите бяха двама и това повдига допълнително цяла поредица въпроси: Защо боговете-ковачи у нас са двама? За какво говори това? Има ли и други подобни митологии с по двама богове-ковачи?

Естествено е справката си да започнем с митологията на волжките ни братя-българи. Логично е да очакваме, че ако става въпрос за древни представи, те да са възникнали далеч преди покръстването ни, а вероятно и докато сме живели общо и сме представлявали един народ. И очакванията ни не са напразни, защото още в самото начало, в куплет осми на епоса „Сказание за дъщерята на кана”, един от първите алпи, на които попадаме е алпа-ковач Хурса. Оказва се обаче, че волжките българи са имали и втори алп-металург – алпа-вълк Бури/Барис или Булг, т.е. „вълк”, по чието име носим името „българи”. Но той не е ковач, подобно на Хурса, а леяр. И благодарение на него българите станали първите хора, които се научили да пекат глината и да разтапят металите, откъдето и прозвището му Селитчи, т.е. Леяр /7/.

Така се оказва, че волжките българи също имат двама богове металурзи, но те не са представени за братя-близнаци, а се различават по функциите си и Хурса е ковач, а Барис – леяр. По-задълбоченото търсене ме отведе до още два случая на митологии с двама богове-металурзи - митологиите на японци и адиги. При първите това са богът-ковач Амацумара и богинята-леярка Исикоридоме /8/. При адигите ковачите също са двама: Дебеч е ковач от първо поколение, защото всичко работел на ръце. Тлепш бил негов ученик и вече културен герой, ковач от второ поколение. Той разполагал с цял инструментариум: ковашки чук, наковалня и клещи /9/.

Може би не е безинтересно да потърсим причината, защо точно в тези две митологии откриваме образите на двойки металурзи, но това е въпрос на отделен и по-задълбочен анализ. Тук мимоходом само ще отбележа, че в случая с японската митология следва да имаме за отправна точка името Хон на женския алп Яребица /10/, от чиято любов с алп Барис се родили според „Сказанието” първите хора /11/. Ясно е, че това име Хон/Хун е свързано с това на хуните, но заедно с това ни води и към названието Нихон на държавата Япония, към името на най-големия японски остров – Хонсю и наименованието „хонден” на японските светилища. А японският синтуизъм ползва понятието „хондзи”. „Нихонги” или „Японска хроника” е летописът, от където японците учат своята история и митология. От нея разбираме, че трима от четирите сина на Ниниги – внукът на слънчевата богиня Аматерасу и пръв заселник на земята - носят имената: Хоноакари, Хоносусуми и Хоноери, които начеват със същото Хон. Наред с тези митологични образи подобен тип имена откриваме и сред самата японска династия, като например, обявения за бог на войната император Хонда. Но не бива да забравяме и големия будистки реформатор Хонен (1113-1212 г.) /12/. Тези примери представляват интерес за работата ни, защото те показват връзката между хуни и японци и с това хвърлят светлина за пътя, по който наред с хунското име на островите прониква и част от хунската култура и митология, в това число и образите на ковача и леяря металурзи.

По подобен начин стои положението и с кавказките адиги. Както е известно те са потомци на синдите от средното течение на р.Кубан и Причерноморското крайбрежие около Таманския полуостров. За историята синдите и тяхната държава Синдика са известни от І хил.пр.Хр. /13/. По-интересното за нас е обаче името им, защото то ни отпраща към езиковия корен СИН, известен ни от митологията като едно от наименованията на алп Бури, който освен Барис и Булг, е записван и като Хин, Чин или Синдиу и също означава „вълк”. Син е богът на луната у акадите и индийците тода, който при шумерите става Сун/Зуен /14/. Но името Синдже срещаме и в нашата „Веда словена”. Синдже в песента за мома Вълкана е синът й, заченат от Слънцето. И няма нищо по-естествено от това детето на мома Вълкана, т.е. на вълчицата да бъде също вълче. И поради това да носи името Синдже /15/.

Обобщавайки известното ни за двойката богове-ковачи, срещани в митологията, прави впечатление, че и в четирите случая те са свързани, ако не с друго, то поне с културата на онова най-древно население, чието име българи ние носим и до днес и, което някога е имало много широко представяне и е включвало прединдоевропейците, имали за тотем вълка. Ако не се заблуждаваме в това си заключение, следва да допуснем, че образите на двамата божествени ковача са особено древни и водят едва ли не от зората на металургията. Това впечатление създават и самите те и най-вече образа на адигския Дебеч, занимавал се с ковашкия занаят с голи ръце, на японските Амацумара и Исикоридоме, измайсторили свещеното огледало за слънчевата богиня Аматерасу. Още по-видимо Е това в случая с двамата алпи от митологията на волжките българи. Защото за алп Бури/Барис или Булг е алп на Луната, докато Хурса е син на Слънцето. Но Барис е представян за баща на първите хора. А за алп Хурса се твърди, че с огнения си дъх ги е превърнал от скотове, каквито те били при раждането си, в човеци, след като им е вдъхнал безсмъртното божие начало в душите им. Разбира се, казаното е твърде показателно, но е и много общо и описателно, за да може да ни ориентира относно конкретната епоха. Поради това то не е в състояние да датира времето на поява на образите на двойката боговете-ковачи. Така се изправяме пред нов проблем. И решаването му откриваме там, където най-малко сме очаквали. Откриваме го в народните легенди и предания за нашия св.Атанас.

Светлина върху древните езически черти на светеца-ковач в наши дни хвърля Валерия Фол. Коментирайки чудноватите скални ниши, известни с името „Глухите камъни” в района на Ивайловград, изтъкнатата ни археоложка е впечатлена от цялата околност, като обръща внимание на близостта на връх св.Марина, който също представлява мегалитен обект. Не пропуска и съседното Вълче поле, сред кладенците, на което хората от с.Малко градище сочат един, в който според тях вярват, че живее св.Атанас. Затова на празника му 18 януари всяка година те се събират край кладенеца, за да го почетат и му колят курбан. Говорят също, че имал вид на огромен конник и те чували среднощ тропота на конските копита. Вярвали, че той измайсторил ковашките клещи като гледал лапите на кучетата /16/.

И така народната вяра свързва ковачите св.Атанас и брат му Антон с Източните Родопи - район богат на мегалити. Свързва го и с представата за вълка, веднъж като именува полето с неговия кладенец „Вълче поле” и втори път чрез представата за клещите, измайсторени по модела на кучешките, разбирай – на вълчите лапи. Тази връзка на божествения ковач с вълка не ни учудва. Наблюдаваме я и при волжките българи в лицето на алпа Булг, и при адигите – в името им синди. Новото, което научаваме от родопските предания е обвързването на култа към братята-ковачи с мегалитната епоха. Защото и самият връх Света Марина, и Глухите камъни с многобройните си скални ниши са мегалити. А по мнение на Ана Радунчева „ ... под скалите с ниши в Родопите се открива предимно късноенеолитна керамика ...” И това, според именитата ни археоложка ги датира към втората половина на енеолитната епоха /17/.

Така ние вече разполагаме с един ориентир, който свързва култа към ковача с късната халколитна епоха, но той като че ли е подчинен на много условности и може да не изглежда особено надежден. Поради това, струва си да се обърнем към известното ни от археологията и на първо място към уникалните халколитни некрополи от времето на цивилизация Варна, тези при Дуранкулак и Девня, но най-вече към Варненския некропол. Така се сещаме за статията на Хенриета Тодорова „Към проблема да т.нар. „символични погребения” от енеолитния некропол Варна І”, в която популярната археоложка коментира най-богатите символични гробове от некропола.

На първо място тя обръща внимание върху странното на пръв поглед обстоятелство, че при всички богати символични гробове, цялото дъно на ямата се оказва застлано с неясна тъмна материя, която с нищо не се отличава от околната пръст, освен с по-тъмния си цвят. Като човек с огромен опит в праисторията и пряк ръководител при проучванията на два от трите представителни халколитни некропола у нас (Девненския и Дуранкулашкия), тя знае, че подобни тъмни петна оставя глинената посуда сред вътрегробния инвентар. Известно е, че тази посуда не е била качествено печена, а набързо, при което тя се е опушвала от дима на огъня и поради това е изглеждала по-тъмна. С времето и под въздействие на влагата в почвата подобна керамика е търпяла деструкция и овлажнената глина е оставала на дъното на гроба, размесвайки се с почвата. В случаите, когато това са били отделни глинени съдове на мястото им се е получавали съответно по-големи или по-малки тъмни петна, съобразно големината на съдовете. Затова обстоятелството, че при богатите символични погребения тъмната материя покрива целите им дъна кара изследователката да стигне до извода, че това може да бъде обяснено единствено ако в тези гробове са били „погребвани” глинени идоли с големината на човешкото тяло. Още повече, че става дума за гробове без остатъци от човешки скелети или кости. А тя добре познава цели шест подобни „гроба” с глинени антропоморфни идоли от разкопките при Дуранкулак. Така Х.Тодорова стига до извода, че в богатите символични гробове са поставяни глинените идоли на халколитните божества, което обяснява и ненадминатото им богатство.

На второ място археоложката приема систематизацията на символичните гробове на Иван Иванов, според когото едната група е от много богати мъжки гробове, определена така поради мъжкия вътрегробен инвентар. А втората група включва трите импозантни гроба с глинени маски със златни апликации и женски вътрегробен инвентар. Така авторката забелязва, че тези три „женски” символични гроба с маски №№ 2, 3 и 15 са в близост до богатите „мъжки” гробове №№ 1, 4 и 5 и ги групира по двойки: 1+2, 4+3 и 5+15. Това според нея са „гробовете” на божества, погребани по двойки: мъжки бог – богиня.

Като стъпка Х.Тодорова задълбочено анализира вътрегробния инвентар и намира, че гробове №№ 1 и 4 не само са най-богатите мъжки символични гробове в некропола, но и че гроб № 4 е по-богат дори и от „царския” гроб № 43. От друга страна тя обръща внимание, че в тези два гроба се открива пълен набор от всички, правени по това време медни изделия. Така тя заключава: „Сравнението на инвентара от тези два комплекса (двойките гробове №№ 1+2 и 4+3 – бел. на автора) с този на гроб 43 показва твърде близко сходство с тази съществена разлика, че в № 43 липсва черната материя, защото присъствува самия скелет. Налице е обаче червена охра, но липсва голямата пекторала; апликациите са по-малко и няма корубест „идол”. Близостта на двете явления е убедително указание за това, че в символичните гробове 1 и 4 са били положени изображения на мъже, които са имали по-висок ранг от ранга на погребания в гроб № 43. Златната правоъгълна пекторала е символът на този по-висок ранг. Тъй като тя не се среща никога със скелет, то би било логично да се приеме, че при „гробове” № 1 и 4 става дума за мъжки божества. Пълният комплект медни оръдия, с които са снабдени те, също не се среща никога в реални погребения. Този факт навежда на мисълта за връзката на въпросните божества с металургията, на което обръщат внимание и Я. Лихардус и И. Маразов.” /18/.

Безспорно, този последен извод е капитален за работата ни. И не е маловажно, че до него достигат самостоятелно трима познавачи на праисторията – всеки поотделно, по свой път и по своя логика. Той не само потвърждава и оправдава присъствието на двойката божества-металурзи в митологията. Той също така разкрива корените на тези представи. И за наше най-голямо изумление, тези корени се оказват поставени на наша земя. Поставени са през късната каменно-медна епоха, когато металургията вече се е наложила като особен вид дейност на човека и това закономерно е довело до появата на култа към бога-ковач. Липсва яснота обаче, защо боговете-металурзи във Варненския некропол са двама. А обвързването на тази представа точно с българската митология, засега е въпрос, който няма да разглеждам.

Ако се придържаме към казаното, причината боговете да са двама са различни при отделните случаи. Според волжките българи и японците става дума да богове с различни функции като единият е ковач, а другият – леяр и това обяснение удовлетворява напълно. Логично звучи и обяснението, в митологията на адигите, че става въпрос за две поколения ковачи: по-примитивни и по-усъвършенствани. Най-неубедително звучи обяснението в собствената ни митология, доколкото родството е чисто формален аргумент. Колкото обаче и да звучи наивно, то допълнително подчертава разнобоя в изказаните становища и това ни кара да допуснем, че би могло да има и друг, необсъждан дотук диференциращ критерий.

Към същата идея ни насочва и връзката на двамата алпа с двете оснвни вебесни светила - на Хурса със Слънцето и на Бури/Берис/Булт с Луната. Тя също подсказва наличието на две начала. Но внимание заслужава и самото име на алп Хурса, доколкото то звучи твърде близко до акадското „хураши”, означаващо „злато”. Същият корен ХРС познаваме от гръцкото „хрисос” със същото значение – „злато”. А колкото и да ни убеждават, че грешим, трябва да сме повече от слепи, да не забележим общото между това „хрисос” и гръцкото име на Исус – Христос. Името пък на Кусар-и-Хусас – богът-ковач у финикийците кореспондира с шумерското „ку-сиг-хус” – „червено злато” – сплав на злато и мед. „Ку-сиг” кореспондира обаче колкото със семитския Хусас, толкова и с хетския бог-ковач Хасамил /19/. А той, подобно на финикийския си събрат имаше подчертан афинитет към златните изделия.

Всеки ще се съгласи, че тези примери са твърде показателни, за да не забележим езиковото връзка на имената на посочените божества с думата „злато”. При това става въпрос за древни и особено разпространени езици: шумерски, акадски, финикийски и гръцки. А две от божествата – Хурса и Кусар-и-Хусас са богове-ковачи. Затова няма как да не се запитаме, закономерна ли е тази връзка? И освен това, перспективна ли е тя? А за да проверим допускането си, нека продължим по начертания път.

Според митологията на волските българи алп Хурса бе ковач, а алп Барис/Бури/Булг – леяр. Затова няма как да подминем името и на алпа-вълк. И потърсим ли го ще установим, че шумерите са го ползвали да обозначават с него най-ценния за ранната история метал – метеоритното желязо. На шумерски се записва като барсил/барзил, а на акадски е парзиллу. Това съответствие намирам за знаменателно. Но освен, че води към метеоритното желязо, името на Барис отвежда и към представата за медта и бронза. Защото в корена БАР на шумерските думи „дабар” и „забар” /20/ – „мед”, „бронз” попадаме отново на Барис. А сродна е и думата „табира”/”тибира” – „медникар”, „ковач”, дала името на предпотопния Бадтибира - градът на богиня Инана, известен като център на металургията в Шумер. Продължим ли работата си ще установим, че думата „дабар” напомня имена и думи като първия ковач при адигите – Дебеч и тюркското „тебир” – „желязо”. А пък „забар” ни препраща към цвергите - духовете-ковачи у германците и към сляванския бог-ковач Сварог.

При това положение, няма да сгрешим ако приемем, че и името на Барис/Бури, подобно това на Хурса води към металургията, но кореспондира не със златото, а с медта и бронза. В условията на нашия халколит бронз обаче няма. Затова можем да го изключим. Налице са само два метала: мед и злато. И аз се изкушавам да допусна, че боговете металурзи от гробове №№ 1 и 4 на Варненския некропол са двама, защото единият е свързван с металургията на медта, а другият – с тази на златото. И тази връзка с двата метала намирам за равнозначна на връзката на алпите Хурса и Бури с небесните светила – Слънцето и Луната.

Постановката не е за пренебрегване. Тя разкрива различията, които „варненските” жреци и металурзи са правели между двата метала. Те не само са ги различавали добре, но и са ги почитали по различен начин като са отдавали предпочитанията си към единия от тях. Кой е бил техният любимец – богът на медна или златото, можем само да предполагаме, без обаче да бъдем напълно сигурни. Вътрегробният инвентар свидетелства за предпочитания към божеството от гроб № 4. Защото това е безспорно най-богатия гроб и количеството злато в него е съпоставимо единствено с това от „царския” гроб № 43 и е близо с половин килограм повече от това в гроб № 1. И още нещо твърде показателно. Гроб № 4 е единствения в целия некропол и в световната археология от епохата, в който се намират керамични съдове, боядисвани със златен прах. Но най-удивителното е качеството на тези два съда, след като и те, златната им украса са се запазили през всичките хилядолетия чак до наши дни.

И така, дотук ние установихме няколко интересни зависимости. Първо, че образът на бога-ковач присъства в голяма част от митологиите, но е представен по различен начин и в някои е почитан повече, а в други по-малко, че някъде присъства формално, а другаде е централен персонаж с качествата на бог-демиург. На второ място установихме, че в няколко митологии съществуват не един, а двама богове-металурзи и корените на тази особеност открихме във Варненския халколитен некропол. А анализът на думи, свързани с металургията и имена на богове-ковачи подсказва, че появата на божествената двойка в гробове №№ 1 и 4 не е нещо случайно. Тя най-вероятно е свързана с двата познати и ползвани от човека по това време метали: медта и златото.

Че халколитният балканец е познавал медта и златото, свидетелстват самите изделия, открити в некропола. Освен обаче, че ги е познавал, той явно ги е различавал и дори ги е разграничавал, както разбираме от различията между гробове №№ 1 и 4. Това обстоятелство може да изглежда разбираемо, но то, като че ли цели видимо да диференцира двата култа от металургията. И да подчертае, че става дума за две различни неща, което ще рече и за неща с различен произход. Така поставен въпросът става по-разбираем, но и по-актуален. Защото понастоящем науката не е единна в становището си за началото на металургията. И след като дълго време издигаше тезата за приоритета на металургията на медта като по-ранна от металургията на златото, днес, под влияние на варненското злато все по-настойчиво се изказват мнения, че хората са започнали да използват двата метала едновременно. Сега двата символични гроба от Варненския некропол ни връщат към проблема. И като че ли искат да ни уверят в противното. Поради това нека потърсим корените на двата вида металургии и да проверим, общи ли са те или идват от различни посоки.

Археолозите са сигурни, че корените на металургията на медта водят от земите южно от Стара планина и като пръв рудодобивен и металургичен център представят този в Старозагорско. Той функционира от началото на халколита, ако и първите неголеми натрупвания на медни находки да стават видими едва около средата на епохата /21/. Тогава е действал и Странджанския металургичен център и 2/3 от медните изделия в некропола Дуранкулак от това време са от странджанска мед /22/. Да не говорим за съобщението на Красимир Лещаков за откритата медна шлака край с.Ябълково, Хасковско, още от неолитно време /23/. Всички тези данни ни уверяват, че корените на металургията на медта трябва да търсим още в началото на V хил.пр.Хр. в Южна България и да я свържем с населението, носител на културата Караново ІV.

В случая със златото обстоятелствата са поставени по друг начин. Сред хилядите златни изделия от епохата на халколита са известни три находки, за които се твърди, че са по-ранни от всички останали. Едната от находките, кандидати за приза „първо злато в света” е златна спирала – женска игла за коса от гроб № 165 на некропола Дуранкулак. Важното е, че гробът е датиран за средния халколит и това определя иглата 200-250 г. по-стара от находките в некропола Варна І /24/. Единствена засега колективна находка на златни изделия от средата на халколита представляват 31 златни мъниста от некропола Варна ІІ /25/. И подобно на находката от Дуранкулак, и в този случай датирането е надеждно и можем спокойно да му се доверим. За жалост данните, с които разполагаме относно третата находка – златната спирала от селищна могила Хотница, Великотърновско, не са пълни и това затруднява оценката й, но нека се доверим на откривателя й археолога Стефан Чохаджиев и да приемем, че и тя е от същото време /26/.

Това са трите златни най-ранни засега находки, участници в приза „първо злато”. И както веднага бие на очи, двете (от Дуранкулак и Варна) са открити в некрополи и са от крайбрежната морска зона. Третият артефакт, този от Хотница прави изключение по тези си показатели и дори да не попада на територията на Североизточна България, все пак и той е в Централна Северна България и не е толкова надалече. Това локализира и трите най-ранни златни находки на север от Стара планина и тази локализация се разминава видимо с южните корени на металургията на медта.

Бихме могли да извървим обаче още една стъпка в изследването си. Известно е, че началото на каменно-медната епоха по нашите земи се свързва с айбунарския рудодобивен район край Стара Загора, т.е.. Това означава, че първите металурзи на мед трябва да търсим сред носителите на културата Караново ІV (5200-4850 г.пр.Хр.) в Южна България. Казаното е общоприето и едва ли някой ще спори. То обаче се разминава силно с представите ни за прохождащата металургията на златото. Ако приемем, че началото й води от средата на епохата, това показва, че тя изостава в сравнение с металургията на медта с 300-400 години. Така разбираме, че освен по своята география металургиите на медта и на златото се различават помежду си и във времето.

И като последно за работата ни, можем да допуснем, че металургията на медта и тази на златото се различават и по своите първи носители. Първата археолозите свързват с носителите на културата Караново ІV, които принадлежат към медитеранския антропологичен тип. За разлика от тях, както вече съм писал, две от трите най-ранни златни находки могат със сигурност да се отнесат към културата Хаманджия. Но това касае вероятно и златната обица от Хотница /27/.

Сега вече можем да бъдем по-уверени – металургиите на медта и на златото се отличават помежду си по мястото и времето си на поява. Но освен това, те са дело на различно по вида си население. Така стигаме и до обяснението на двамата богове-ковачи във Варненския некропол. Среди от тези древни представи, днес откриваме единствено в някои митологични системи. Свидетелството намираме във Варненския некропол. Предлагат ни го импозантните му гробове №№ 1 и 4.

Л И Т Е Р А Т У Р А:

2. Христов, Мартин. Ритуални структури и некропол от Ранната бронзова епоха край с.Дъбене, Карловско. www.thracians.net; Георгиева, Цветана. Разкриха тайната на майсторите на Дъбенското златно съкровища, 15.08.2013. www.karlovobg.en; Петева, Антоанета, Велислава Панова, Ели Куманова, Станка Христова. Спасиха съкровища на красавица (обзор). www.standartneus/balgaria - obshtestvo.

3. Ангелова, Ирина. Златото на Троя дошло от Ада тепе – Крумовград. https://www. facebook.com/media/set.

4. Цонев, Любомир. О т ТИРН та на глог: Златен сервиз отпреди 60 века, списание Още Знание. oshte-info-de.zorata.de; http://www.guigle-martine.ifm/centralanatolia9.asp; Боева, Юлия. Мъдростта на Великата майка. София, 2010, с.134.

5. Вълчев, Йордан. Календар и хронология, С., 1994, с.152-153.

6. Българска митология. Енциклопедичен речник, съставител Анани Стойнев. С., 1994, Антоновден, с.13; пак там Атанасовден, с.16.

7. Бащу, Микаил. Сказание за дъщерята на хана, С., 1997, куп.8; Джагфар тарихи, Оренбург, 1994, Т.ІІ, с.7-9,60-61,68-69.

8. Мифы народов мира (МНМ), Т.1, Амацумара, с.66;

9. МНМ, Т.1, Кавказко-иберийских народов, мифология, с.606.

10. Добрев, Петър. Сказанието за Атиловите хуни. С., 1997, с.72-76.

11. Бащу, Микаил. ... куп.15-21.

12. Тубелевич, Йоланта. Митология на Япония. С., 1986, с.17,23,62,76,121,129-130;

13. БСЭ, Адыги, Т.1,с.224; Синдика, Т.23,с.415; Синды, Т.23,с.416-417.

14. Кондратов, Александър. Адрес Лемурия. Варна, 1980, с.103.

15. Веркович, Стефан. Веда словена, С., 1997, Т.1,с.41-66.

16. Фор, Валерия. Св.Марина и св.Атанас наследяват тракийските върховни богове. сп. Осем, бр. 2(26), февруари 2011, с.84-85.

17. Радунчева, Ана. За ролята на пещерата в религията на праисторическите общества. – В: Известия на археологическия институт, ХХХІХ, 2006, с.62.

18. Тодорова, Хенриета. Към проблема за т.нар. „символични погребения” от енеолитния некропол Варна І. – В: Добруджа (9), 1992, с.71-83.

19. Elementary Sumerian glossary (by Daniel A Foxvog, University of California at Barkleley, 2010. превод Борис Атанасов.

20. Сулейманов, Олжас. Аз и я. Алма-Ата, 1975, с.234-235.

21. Тодорова, Хенриета. Каменно-медната епоха в България, С., 1986, с.144-148,151.

22. Димитрав, Калин. ... с.31-39.

23. Лещаков, Красимир, Спасителни разкопки на обект Ябълково. – В: Археологически открития и разкопки през 2004 г., с.15-17.

24. Най-старото златно съкровище в света! www.dobrichmuseum.bg/index.php/bg/ component/content/article/9-glavna/15-old-gold.

25. Иванов, Иван. Раннохалколитни гробове до град Варна. – В: ИНМВ, 1978,с.81-93.

26. Интервю със Стефан Чохаджиев. сп.Българска наука, 07.09.2006, nauka.bg/forum/ index-php?showtopic=7004 Elemag.