В търсене на причините

Херман Хесе

Тук се натъкваме на един принципен проблем на нашите мисловни навици. За човека е станало нещо естествено да тълкува причинно всички процеси, които е в състояние да разбере, и да изгражда дъл­ги каузални вериги, в които между причината и след­ствието съществува ясна връзка. Например, вие че­тете тези редове, защото аз съм ги написал, защо­то издателството е публикувало тази книга, защо­то книжарниците са я разпространили и т. н. При­чинната (каузалната) мисловна концепция изглежда толкова убедителна и дори неопровержима, че мнозинството хора я разглеждат като необходима предпоставка за човешката познавателна способ­ност. Така повсеместно се изследват различните причини за различни проявления и се храни надежда­та по този начин не само да се внесе повече ясно­та по отношение на взаимовръзките, а и да се открие възможност за противодействаща намеса в причинно обусловените процеси. коя е причината за растящите цени, за безработицата, за младежката престъпност? Коя е причината за едно земетресе­ние или за определена болест? Въпрос след въпрос, винаги подхранвани от надеждата да бъде открита истинската причина.

Но причинността далеч не е толкова безпроблем­на и неопровержима, колкото ни се струва на пръв поглед. Може дори да се каже (и такива гласове се надигат все повече), че желанието на хората да обяснят причинно света е внесло много объркване и противоречия в историята на човешкото познание и е довело до последствия, които едва днес започват бавно и отчасти да се изясняват. Още от времето на Аристотел представата за причината се разделя на четири категории.

Ние различаваме causa efficient, причината която поражда подтика, импулса, causa materialis - това е причината, чието основание се корени в материал­ното, или вещественото, causa formalis, или причи­ната, свързана с придаването на форма, и накрая –causa finalis, като целева причина, произтичаща от поставената цел.

Четирите категории на причината бързо могат да се онагледят въз основа на класическия пример с построяването на една къща. За строежа отначало е нужно намерението да се построи тази къща (causa finalis), после импулсът, или енергията, която се проявява, например, в инвестирането и работна­та сила (causa efficient), по-нататък са необходими строителни планове (causa formalis) и накрая мате­риали, като бетон, тухли, дърво и т. н. (causa materialis). Липсва ли една от тези причини, строежът на къщата трудно може да се осъществи.

Но потребността от истинска „причинна" причи­на винаги води до редуциране на четиристепенната концепция за причината. Възникнали са две течения, застъпващи противоположни гледища. Представите­лите на първото течение виждали в целевата причи­на (causa finalis) същинската причина за всички причи­ни. В нашия пример същинската предпоставка за всички останали причини би било намерението да се построи къща. С други думи, намерението или целта винаги са причината за всички събития. Така причи­ната, поради която пиша тези редове, е моето на­мерение да издам тази книга.

Това обяснение на причината с целта лежи в основата на хуманитарните науки, от които природ­ните науки строго се разграничават чрез енерге­тичния си причинен модел (causa efficient).

За разглеждането и описанието на природните закони допускането на дадено намерение или цел се е оказало твърде хипотетично. За тях по-смислено е било предполагането на една сила или импулс. Така природните науки са се обвързани с един каузален за­кон, в смисъл на енергетичен импулс.

Тези две различни схващания за причинността и днес разделят хуманитарните от природните науки и правят трудно, ако не и невъзможно, противопо­ложното разбиране. Природонаучната каузална ми­съл проследява причината в миналото, докато мо­делът на финалността пренася причината в бъдещето. Така формулирана, последната констатация за мнозина може би звучи странно - защото как би могла във времето причината да идва след следст­вието? От друга страна, Във всекидневния живот в никакъв случай не се боим да формулираме подобна взаимовръзка: „Тръгвам сега, защото влакът ми по­тегля след един час". Или: „Купих подарък, защото следващата седмица е рожденият й ден". В тези формулировки едно бъдещо събитие определя следс­твието.

Ако разгледаме случки от нашето всекидневие, ще установим, че някои се обясняват с енергетич­на причина в миналото, а други - с финална причина от бъдещето. Например често казваме: „Ще напа­зарувам днес, защото утре е неделя" и: „Вазата пад­на, защото я бутнах". Но едно двояко схващане също би било допустимо. Причината за строшени­те по време на семеен скандал съдове би могла да се потърси в това, че са били хвърлени на пода, или в това, че единият от съпрузите е искал да ядоса другия. Всички тези примери служат за пояснение на факта, че двете каузални представи разглеждат две различни плоскости, като и двете имат своето ос­нование. Енергетичният вариант позволява предс­тавата за една механична взаимовръзка и се отна­ся винаги до някакво материално равнище, докато финалната каузалност работи с мотивация или с намерения, които вече не се свързват с материята, а само с духа. Така представеният конфликт е спе­циална илюстрация на следните полярности:

causa efficiens - causa finalis

минало - бъдеще

материя - дух

тяло - душа

На това място би било полезно да приложим на практика всичко онова, което казахме досега за по­лярността. Тогава бихме могли да заменим „или"/„или" с „както"/„така и" и въз основа на това да разберем, че двата начина на наблюдение не се изключват, а се допълват. (Учудващо е колко малко сме се поучили от опита със структурата на светлината, изградена и от частици, и от вълни!) И в този случай всичко за­виси от това коя гледна точка ще възприемем, а не кое е правилно или неправилно. Когато от автомата падне пакет цигари, причината за това може да се търси в пуснатата монета, но също и в намерение­то ни да пушим. (Това е повече от игра на думи, за­щото без желанието и намерението да се пушат ци­гари не би имало автомати за цигари.)

И двете схващания са легитимни и в никакъв слу­чай не се изключват взаимно. Но едното тълкуване винаги ще бъде несъвършено, тъй като наличието на всички материални и енергетични причини далеч не оправдава съществуването на един автомат за цигари, ако липсва намерението. Също така не са достатъчни само намерението и целта, за да възникне нещо. И тук единият полюс съществува единствено заради противоположния си полюс.

Това, което при автоматите за цигари изглежда банално, при разбирането на еволюцията е спорна тема, която пълни цели библиотеки. Изчерпва ли се причината за човешкото съществуване с материа­лната причинна верига в миналото и оттам - е ли нашето специфично битие случаен резултат от скоковете в развитието и селективните методи, като се започне от водородния атом и се стигне до главния мозък на човека? Или, може би, тази половина ,на причинността се нуждае и от преднамереност­та, която идва от бъдещето и така кара еволюци­ята да върви към една предначертана цел?

Този втори аспект „идва в повече, твърде е хипо­тетичен" за природните науки, а за хуманитарните - първият аспект е „недостатъчен и прекалено бе­ден". Но ако разгледаме по-малки и затова обозрими развития и „еволюции", Винаги ще открием и други причинни посоки. Само технологията не е достатъч­на за конструирането на самолети, ако в човешкото съзнание още не се е оформила готовата идея за ле­тенето. По същия начин и еволюцията не е плод на случайни решения и развития, а на материалното и биологично осъществяване на един вечен модел. Ма­териалните процеси тласкат от едната страна, фи­налният образ дърпа от другата, за да може по сре­дата да се получи определено проявление.

С това стигаме до следващия проблем на тази тема. Причинността се нуждае от линейността, като предпоставка, върху която могат да се маркират „преди" и „след", в смисъл на следствена взаимовръзка. На свой ред линейността има за пред-поставка времето и точно то в действителност не съществува. Спомняме си, че в нашето съзнание времето възниква от полярността, която ни принуждава да разделяме едновременността на единство от последователности. Времето е феномен на нашето съзнание, който проектираме навън. Тогава вярваме, че времето съществува и независимо от нас. Освен това си представяме потока на време­то винаги линеен и еднопосочен. Вярваме, че време­то премива от миналото в бъдещето и не забеляз­ваме, че в точката, наречена от нас настояще, ми­налото и бъдещето се срещат.

Тази в началото трудна за представяне взаи­мовръзка може да се онагледи от следната аналогия. Представяме си хода на времето като права линия, единият край на която се движи в посока минало, а вторият й край се казва бъдеще.

От геометрията обаче знаем, че в действител­ност няма успоредни линии, тъй като чрез сферич­ното изкривяване на пространството всяка права, продължена до безкрай, се затваря в кръг (геомет­рия на Риман). Така всяка права линия в действител­ност е отрязък от дъга. Ако пренесем тези знания върху горната времева ос, ще видим, че двете посо­ки - минало и бъдеще - се срещат в кръга.