Оплаквания на 200 анкетирани здрави служители

Лошо настроение 43,5 %

Стомашни оплаквания 37,5 %

Страхови състояния 26,5 %

Чести възпаления на гърлото . 22,0 %

Замайване, припадъци 17,5 %

Безсъние 17,5 %

Дисменорея (нередовна менструация) 15,0 %

Запек 14,5 %

Внезапни изпотявания 14,0 %

Сърдечни болки, сърцебиене 13,0 %

Главоболие 13,0 %

Екземи 9,0 %

Усещане за чуждо тяло в гърлото (обикновено при истерия) 5,5 %

Ревматични оплаквания 5,5 %

В Книгата си „Болестта като криза и шанс" Едгар Хайм твърди: „Възрастният човек, за 25 години от живота си, прекарва средно едно животозастрашаващо, 20 сериозни и около 200 среднотежки забо­лявания".

Би трябвало да се простим с илюзията, че можем да избегнем или да изличим болестите от лицето на земята. Човекът е конфликтно същество и следо­вателно - болно. Природата бди за това, в продължение на целия си живот човекът да затъва все по-дълбоко в болестите, които накрая да се увенчаят с естествения си завършек - смъртта. Крайната цел на телесните функции е кръговратът на мине­ралите. С чувство за превъзходство природата се грижи за това човекът, с всяка крачка от живота си, да се доближава до тази цел. Болестта и смърт­та разрушават буйните ни грандомански фантазии и коригират всяка наша едностранчивост.

Човекът живее от своето его, което винаги е жадно за власт. Всяко „аз искам" е израз на тази претенция за власт. Аз-ът се възгордява все повече и умее да принуждава човека да надява все по-нови и по-благородни маски в негова услуга. Аз-ът живее от разграничаването и затова се страхува от от­даването, от любовта и от единението. Той се са­моопределя и осъществява единия полюс, като изт­ласква възникващата сянка навън, прехвърля я върху „ти", върху околния свят. Болестта компенсира всички тези едностранчивости, като чрез симпто­ми изтиква човека от полюса, в която се е укрил, към средата, т. е. към срещуположната страна. Бо­лестта уравновесява всяка крачка, която човек пра­ви, подтикван от надменното си его, чрез крачка в смирението и безпомощността. Така всяка способ­ност и всяко усърдие на човека го правят податлив към болестта.

Всеки опит да се живее здравословно е предизви­кателство към болестта. Знаем, че тези изявления са неуместни за нашето време. В края на краища­та, медицината ревностно се старае да усъвършен­ства своите превантивни мерки. От друга страна, свидетели сме на бум в „природосъобразния и здравословен живот". Несъмнено, като отговор на не­съзнателния начин на боравене с отрови, той е оправдан и похвален, но отнесен към тезата „болест" е също толкова незначителен, както и съответни­те мерки на академичната медицина. И лекарите, и природолечителите тръгват от предпоставката за функционалната предотвратимост на болестта и вярват в един, сам по себе си, здрав човек, който би могъл да се предпази от заболяване посредством ня­какъв метод. Разбираемо е, че много повече хора са склонни да вярват на тези будещи надежда посла­ния, отколкото на нашето разбиващо илюзиите твърдение: Човекът е болен.

Болестта е свързана със здравето така, както смъртта с живота. Такива думи са неудобни, но имат това предимство, че всеки може да се увери в тяхната истинност чрез малко по-непредубедени наблюдения. Нашето намерение не е да налагаме нови тези, а по-скоро да помогнем на онези, които са готови да изострят погледа си и да допълнят обичайното си гледище с необичайно. Разбиването на илюзии никога не е леко и приятно, но винаги да­рява с нова свобода и простор.

Животът е низ от разочарования - постепенно човек се освобождава от всички свои заблуди, дока­то бъде в състояние да изтърпи истината. Така онзи, който би се осмелил и би понесъл да приеме болестта, линеенето и смъртта като неизбежни и верни спътници на съществуването си, скоро ще разбере, че това прозрение в никакъв случай не буди безнадеждност. В лицето на тези спътници човек ще намери по-скоро полезни и мъдри приятели, кои­то непрекъснато му помагат да открива своя верен и целебен път. Защото, за съжаление, между хората рядко, или никога, не срещаме толкова честни при­ятели, които наистина да разобличават игрите на нашето его и да насочват погледа ни към нашата сянка. Ако някой приятел посмее някога да стори това, ние бързо го окачествяваме като „враг". Съ­щото става и с болестта. Тя е прекалено открове­на, за да бъде обичана от нас.

Суетността ни ни прави също толкова слепи и уязвими, като онзи цар, чиито дрехи били изтъка­ни от собствените му илюзии. Но нашите симп­томи са неподкупни - те ни принуждават към чес­тност. Чрез своето съществуване те ни посоч­ват какво в действителност още ни липсва, какво отказваме да признаем, какво се спотайва в сянка­та ни и би желало да се осъществи и в кое отно­шение сме станали едностранчиви. Чрез своето постоянство, или чрез повторното си проявление симптомите ни доказват, че не можем да разре­шим даден проблем толкова бързо и толкова окон­чателно, както обикновено си въобразяваме. Бо­лестта напомня на човека за неговата нищожност и безсилие винаги тогава, когато той особено твърдо вярва, че чрез собственото си могъщест­во и съвършенство е способен да промени хода на събитията. Достатъчни са един зъбобол, едно навехване, грип или разстройство, за да превърнат сияещия победител в жалък червей. Тъкмо затова мразим болестта.

Целият свят е готов да положи максимални уси­лия, за да унищожи болестта. Нашето его усърдно ни нашепва, че това е дреболия, и ни прави слепи за факта, че чрез всяко успешно усилие все повече се оплитаме в болестта. Вече споменахме, че нито превантивната медицина, нито „здравословният живот" имат изгледи за успех, като методи за пре­дотвратяване на болестта. Обещаващо звучи оба­че позоваването на една стара мъдрост, ако я въз­приемем буквално: „Отклоняването на болестта е по-добро от лекуването й". Но отклоняване означа­ва всъщност доброволно да се преклоним, преди да ни е принудила болестта.

Болестта прави човека податлив на лечение. Тя е онази повратна точка, в която нездравето се превръща в здраве. За да стане това, човек тряб­ва да прекрати борбата си и да се научи да чува и вижда какво има да му казва болестта. Пациентът трябва да се вслушва в себе си и да води разговор със своите симптоми, ако иска да узнае тяхното послание. Той трябва да бъде готов безкомпромисно да подложи на съмнение собствените си възгле­ди и представи за себе си и да се опита съзнател­но да интегрира това, което симптомът се мъчи да му внуши чрез тялото. Следователно той тряб­ва да направи симптома излишен, като допусне в съзнанието си онова, което му липсва. Изцеление­то винаги е свързано с едно разгръщане и узряване на съзнанието. Възникнал ли е симптомът, защо­то част от сянката е проникнала в тялото и се е изявила там, изцелението се състои в обръщането на този процес - като осъзнаем принципа на сим­птома и по такъв начин го освободим от матери­алното му проявление.