Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке

Степени на ескалация

Например преживяваме болката изключително в съзнанието, а не в тялото си. И в този случай тялото служи само като посредник, който помага за натрупването на опит на това равнище (че в пос­ледна сметка тялото не действува принуждаващо, се вижда ясно от болката-фантом²). Струва ни се, че е важно - въпреки тясното взаимодействие между съзнанието и тялото - да умеем да правим мис­лено ясна разлика между тези две равнища, ако ис­каме да схванем правилно поуката от болестта. Образно казано, тялото е мястото, където един идващ отгоре процес достига най-ниската си точка и затова после сменя посоката, за да се изкачи от­ново нагоре. Една падаща топка се нуждае от ма­териална среда, за да може отново да отскочи на­горе. Ако се спрем на тази „аналогия за горе и долу", ще видим, че процесите на съзнанието се „спускат и пропадат" в телесното, за да се превърнат там в противоположния си полюс и отново да могат да се издигнат в сферата на съзнанието.

Всеки архетипен принцип при човека трябва да се концентрира в телесното и материалното, за да стане наистина разбираем и познаваем. Но чрез опита отново напускаме материалното и телесно­то равнище и се издигаме до съзнанието. Всяка съз­нателна стъпка към познанието оправдава дадено проявление и същевременно го освобождава от него­вата необходимост. Отнесено конкретно към бо­лестта, това означава, че един симптом не може да разреши проблема на телесно равнище, а само осигурява предпоставката за една стъпка към поз­нанието.

Всеки телесен симптом е проводник на някакъв опит. Но доколко опитът в отделния случай ще достигне до съзнанието, не може да се предскаже. И тук важат същите закони, като при всеки учебен процес. Например при всяка аритметична задача, с която се сблъсква, детето неизбежно научава по нещо, но остава открит въпросът кога скритият зад нея математически принцип ще бъде окончателно разбран. Докато детето още не е схванало прин­ципа, то ще бъде склонно да приема всяка отделна задача като мъчение. Едва разбирането на принци­па (съдържанието) освобождава задачите (форма­та) от привкуса на мъчението. Аналогично всеки симптом е призив и възможност да се види и схване същинският, скрит зад привидното проблем. Не стане ли това, защото, например, изцяло сме затъ­нали в проекцията и разглеждаме симптома като случайно, функционално обусловено смущение, тога­ва призивът за осъзнаване на проблема ще продължи с още по-голяма интензивност. Този континуитет -от деликатната покана до настойчивия натиск -наричаме степени на ескалация. Всяка степен пред­ставлява едно повишаване на интензивността, с която съдбата приканва човека да подложи на съм­нение обичайната си гледна точка и да интегрира съзнателно нещо, което досега е потискал. При това, колкото по-силна е собствената съпротива, толкова повече се увеличава и натискът от страна на симптома.

В следващата таблица са представени седемте степени на ескалация. Това разделение не бива да се тълкува като една абсолютна и закостеняла сис­тема, а като опит да се онагледи идеята за ескалацията.

1) Психичен израз (мисли, желания, фантазии)

2) Функционални смущения

3) Акутни физически нарушения (възпаления, травми, злополуки)

4) Хронични нарушения

5) Неизлечими процеси, органични изменения, рак

6) Смърт (предизвикана от болест или нещастен случай)

7) Вродени деформации и нарушения (Карма)

Преди даден проблем да се прояви в тялото като симптом, той загатва за себе си в душата като тема, идея, желание или фантазия. Колкото по-от­крит и отворен е човек за импулсите, изпращани от подсъзнанието му, и колкото по-готов е някой да даде свободна воля на подобни импулси, толкова по-жив (и неортодоксален) ще бъде житейският му път. Но ако той следва съвършено определени пред­стави и норми, тогава е невъзможно да позволи да го ръководят такива импулси, идващи от подсъзна­нието, защото те поставят под съмнение досегаш­ните и създават нови приоритети. Такъв човек пресушава в себе си онзи избор, от който обикновено произтичат импулсите, и живее с убеждението, че не познава „подобни проблеми".

Този опит - да станеш безчувствен в душевната сфера - вече отприщва първата степен на ескала­ция: получаваш симптом - дребен, безобиден, но ве­рен. По този начин се е осъществил един импулс, макар че осъществяването му е трябвало да бъде предотвратено. Защото и душевният импулс иска да бъде трансформиран, т. е. изживян, да се спусне във веществеността. Ако тази трансформация не се извърши доброволно, тя става по околния път на проявлението на симптоми. На това място ясно проличава общовалидното правило, че всеки импулс, който се лишава от своята идентификация, отно­во се приближава към нас, привидно отвън.

След функционалните смущения - придружени обикновено с кратка първоначална съпротива - с ко­ито бързо се свиква, се проявяват, преди всичко, ос­тро възпалителните симптоми, които, според проблема, могат да се локализират почти навсякъ­де в тялото. Лаикът разпознава добре тези симп­томи по окончанието „ит". Всяко инфекциозно за­боляване представлява една актуална покана да се осъзнае нещо и цели - както ще обясним подробно във втората част - да направи видим някакъв неосъзнат конфликт. Ако това намерение не успее - в края на краищата нашият свят е настроен враждебно не само към конфликтите, но и към инфекциите - тогава острите възпаления приемат хронич­на форма с окончание „оза". Който не разбира актуалната покана за промяна, си осигурява един посто­янен ментор, готов да го придружава дълго време. Хроничните процеси показват тенденцията да причиняват необратими телесни изменения, които се окачествяват като неизлечими болести.

Рано или късно, това развитие довежда до смърт. Тук може да се възрази, че в последна сметка всеки живот завършва със смърт и поради това смърт­та не се вмества в нашата тема като степен на ескалация. Но не бива да убягва от вниманието ни фактът, че смъртта винаги е и носител на инфор­мация, тъй като тя напомня по най-впечатляващ начин на човека простата истина, че всяко матери­ално съществуване притежава начало и край и зато­ва би било глупаво да се вкопчваме в него. Призивът на смъртта дебне винаги: Простете се! Простете се с илюзията на времето и се откажете от илю­зията на аз-а! Смъртта е симптом, тъй като е из­раз на полярността и като всеки друг симптом е лечим чрез единение.

С последната степен на ескалация, а именно бро­дените нарушения и деформации (недъзи), краят на правата опира отново до нейното начало. Защото каквото не сме разбрали до часа на смъртта си, съзнанието отнася със себе си като проблем в след­ващото прераждане. Тук се докосваме до една тема, която все още не се приема за естествена даденост от нашата цивилизация. Тук не е най-подходящото място да обсъждаме учението за прераждането, но трудно можем да избегнем споменаването на отно­шението ни към него, понеже иначе изложението ни за болестта и изцелението, в някои случаи, би било неразбираемо. Защото за мнозина съдържателната концепция за болестните симптоми изглежда непри­ложима както спрямо детските болести, така и, особено, спрямо вродените нарушения.

Тук учението за прераждането би улеснило разби­рането, макар да се излагаме на изкушението да търсим в някой предишен живот „причините" за се­гашното си заболяване. Подобно начинание е също толкова заблуждаващо, колкото и търсенето на причините в сегашния живот. Въпреки това видях­ме, че нашето съзнание се нуждае от представата за линейността и времето, за да може да разглеж­да процесите на двуполюсната плоскост на същес­твуването. В този смисъл идеята за „миналия жи­вот" също е необходим и смислен начин да се разгледа пътят, който съзнанието изминава, докато се учи.

Ето една илюстрация на тази взаимовръзка: Един човек се събужда сутринта - за него това е нов ден и той решава да го организира така, както си иска. Но без да се впечатлява от това негово на­мерение, същата сутрин се появява съдия-изпълнителят и иска от него да върне някакви пари, макар човекът да е в състояние да докаже, че този ден още не е похарчил нито стотинка, нито пък е взе­мал заем. Доколко учуден ще бъде човекът от съби­тието зависи от това дали е готов да разпростре своята самоличност върху всички дни, месеци и години, предхождащи въпросния ден, или желае да се идентифицира единствено с него. В първия случай, той няма да се изненада нито от посещението на съдия-изпълнителя, нито от устройството на тя­лото си и други житейски обстоятелства, с които се е сблъскал през този нов ден. Той ще разбере, че не може да организира новия ден както си иска, тъй като, въпреки прекъсването на нощта и съня, досе­гашният континуитет продължава и в този нов ден. Ако човекът приеме прекъсването на нощта като повод да се идентифицира само с новия ден и загуби връзка с досегашния си път, ще сметне всич­ки споменати събития за голяма несправедливост и за случайни и своеволни спънки в осъществяването на намеренията му.

Ако заменим в този пример деня с живота, а нощта със смъртта, ще проличи разликата в пред­ставата за света, която възниква, благодарение на приемането или отхвърлянето на преражданията. Прераждането уголемява измеренията на схващане­то, разширява погледа и така моделът се разпозна­ва по-добре. Но ако го използваме - както често се случва - единствено за да продължаваме да изтлас­кваме назад мнимите причини, тогава ще злоупот­ребим с него. Ако човек осъзнае, че този живот е само миниатюрен отрязък от пътя му към позна­нието, ще му бъде по-лесно да приеме за закономер­ни и смислени твърде различните изходни позиции, от които хората започват живота си, вместо хипотезата, че всеки живот възниква като еднократно съществуване чрез случайно смесване на генетичен материал.

За нашата тема е достатъчно да осъзнаем, че човек се ражда на света с ново тяло, но със старо съзнание. Това състояние на съзнанието, което е донесъл със себе си, е израз на досегашния му познавателен опит. Така човек носи със себе си своите специфични проблеми, като използва след това околния свят, за да ги реализира и преработи. В този живот даден проблем не може тепърва да възникне, а само да стане видим.

Но нека отбележим, че проблемите не са възник­нали и в миналите животи, защото те изобщо не възникват във формалната сфера. Подобно на вината и греха, проблемите и конфликтите са неизбежни изразни форми на полярността и следователно съществуват а приори. В един езотеричен наръчник се натъкнахме на изречението: „Вината е несъвър­шенството на неузрелия плод". Също както възрастният, и детето е затънало дълбоко в проблемност и конфликтност. Но обикновено децата имат по-добър контакт с несъзнателното и оттам - ку­ража да осъществяват спонтанно изплуващите на повърхността импулси - доколкото „умните възрас­тни" им дават свобода. С възрастта обикновено разграничаването от несъзнателното, а също и упо­ритото придържане към собствените норми и лъжи нараства и в резултат на това с напредването на годините се увеличава и предразположението към болестните симптоми. Но по принцип всяко живо същество, което има дял в полярността, не е здра­во, следователно е болно.

Това се отнася и за животните. Но и тук изпък­ва ясно взаимната зависимост на болестта и обра­зуването на сянката. Колкото по-малка е диферен­циацията, а оттам - заплитането в полярността, толкова повече намалява податливостта към бо­лестта. Колкото повече едно живо същество се развива в двуполюсния свят и овладява присъщата на този свят способност за познание, толкова по-предразположено е към болест. Човекът е носител на най-високоразвитата форма на познавателната способност, която ни е известна, и чрез нея най-силно изживява напрежението между двата полюса, съответно и болестта намира най-висшия си сми­съл в човешкото царство.

Степените на ескалация при болестта служат като посредник, изразяващ все по-настоятелния призив, и който неотстъпно засилва своя натиск. Няма сериозни заболявания или нещастни случаи, ко­ито падат като гръм от ясно небе, а само хора, ко­ито твърде дълго са вярвали в ясното небе. Само онзи, който не се самозалъгва, не може да бъде ра­зочарован!

Собствената слепота

Всичко това, обаче, трябва да сторите само в мислите си и в никакъв случай да не се натрапвате на околните с някакво тълкуване. Защото, в края на краищата, нито симптомите, нито проблемите на другите ви засягат лично и всяка забележка, която правите без да са ви питали, вече е вмешателство. Всеки човек е в правото си сам да се грижи за соб­ствените си проблеми - така или иначе, той не може да допринесе с нищо за усъвършенстването на Вселената. Ако все пак ви препоръчваме да провери­те болестните картини на други хора, това е само с цел да ви убедим във верността на метода и на взаимовръзките. Защото разглеждайки собствения си симптом, много е вероятно да установите, че в този „твърде специален случай" обяснението изобщо не е вярно, дори напротив.

В това се състои най-големият проблем на наше­то начинание - „слепотата за собствените грешки и недостатъци". Теоретично тази слепота лесно може да се обясни. Даден симптом е признак за лип­сващ в съзнанието принцип - нашето тълкуване на­зовава този принцип и посочва, че той се корени у човека, но в случая е разположен в сянката и следо­вателно не може да се види. Пациентът, обаче, ви­наги сравнява подобни твърдения със съзнателните си съдържания и констатира, че такъв принцип няма. Обикновено той смята това за доказателст­во, че в неговия случай тълкуването не съвпада. Той пренебрегва факта, че именно за това става дума -тъй като не може да види този принцип, трябва да се научи да го вижда чрез обиколния път на симпто­ма! Това обаче изисква съзнателен труд, полемика със себе си и не може да се осъществи с един бегъл поглед.

Следователно, ако един симптом въплъщава агре­сивност, той се е появил именно защото притежа­телят му или не вижда у себе си агресивността, или дори не я изживява. Научи ли този човек нещо пове­че за тълкуването на агресивността, той ще се съпротивлява яростно срещу нея, както се е съпро­тивлявал винаги срещу тази тема - иначе тя не би се намирала в сянката. Ето защо не е чудно, че той не открива у себе си агресивност - ако я беше от­крил, изобщо нямаше да има такъв симптом. От тази реципрочна връзка не е трудно да се изведе правилото, че по силата на изненадата може да се съди доколко сполучливо е дадено тълкуване. Верни­те тълкувания отначало предизвикват неприятно чувство, страх, а оттук - и съпротивата. В подоб­ни случаи би било полезно човек да има близък пар­тньор или приятел, когото може да разпита и кой­то притежава смелостта открито да му посочи слабостите. Още по-сигурно е да се вслушваме в изявленията и критиките на своите врагове - те почти винаги имат право.