Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке

Пристрастяване

Всички големи герои от митологията и литера­турата са се впускали в търсене - Одисеи, Дон Кихот, Парсивал, Фауст - и не са преставали да тър­сят, докато не са постигали целта си. Търсенето е помагало на героя да премине през мрак и многоб­ройни опасности, довеждало го е до объркване и от­чаяние. Но когато намирал търсеното, всичките му усилия преставали да изглеждат нищожни. Всеки човек се е отправял на странстване и при това странстване се блъска в най-потайните и странни брегове на душата си - но той не бива да засяда, нито да затъва в тях, не бива да престава да тър­си, докато не намери.

„Търсете и ще намерите..." се казва в Евангелие­то. Но който се плаши от изпитанията и опаснос­тите, от трудностите и криволиците на пътя, се пристрастява. Той проектира целта на своето тър­сене върху нещо, което вече е открил по пътя, и слага край на самото търсене, инкорпорира целта-заместител и не може да се насити. Опитва се да утоли глада си с все по-големи количества от тази ерзац-храна и не забелязва, че с яденето гладът му нараства. Той се е пристрастил и не си признава, че е объркал целта и че е трябвало да продължава да търси. Страхът, удобството и заслепението го държат в плен. Всяко спиране по пътя може да до­веде до пристрастяване. Навсякъде дебнат сирени, които се опитват да примамят странника и да го привържат със себе си - да го накарат да се прис­трасти.

Можеш да се пристрастиш към всичко, ако не вникнеш в същността му: пари, власт, слава, иму­щество, влияние, знание, удоволствия, религиозни представи, наркотици, ядене, пиене, аскетизъм. Каквото и да е - всичко си има своето основание като опит и всичко може да се превърне в наркотик, ако не успеем да се освободим от него. Пристрастява­нето е страх от нови изживявания. Който схваща живота си като пътешествие и винаги е на път, е търсещ, а не пристрастен човек. За да се осъзнаеш като търсещ, е нужно да признаеш своята безотечественост. Който вярва в обвързването, вече е пристрастен. Всички ние имаме своите наркотици, които отново и отново упойват душите ни. Не наркотиците са проблемът, а удобствата при тър­сенето. Опиатите дават най-добра представа за доминираща тема, към която се стреми определен човек. Но погледът ни лесно става едностранчив, ако пренебрегнем общоизвестните и ползващи се с уважението на обществото наркотични средства (богатство, успех, знания и т.н.). Все пак, бихме ис­кали да характеризираме накратко онези опиати, които са обявени колективно за патологични.

Животът е низ от уроци. А усвояването им оз­начава да интегрираш и приемеш в съзнанието си онези принципи, за които досега си вярвал, че са извън твоя аз. Непрестанното „попиване" на новото води до разширяване на съзнанието. „Духовната храна" може да се замести с „веществена", но това инкорпориране води само до „разширяване на тяло­то". Ако гладът за живот не се засища чрез опита, той напада тялото и се обажда като глад за храна. Този глад обаче е ненаситен, тъй като вътрешната празнота не може да бъде запълнена с храна.

В една от предишните глави казахме, че любовта е себеотваряне и приемане - страдащият от булимия изживява любовта само в тялото си, тъй като не успява да го стори в съзнанието си. Той копнее за любов, но вместо да отвори границата на своя аз, отваря устата си и се тъпче до пръсване. В резултат на това трупа излишни тлъстини, „затлъстява от мъка". Страдащият от вълчи глад търси любов, признание и похвала - за съжаление на пог­решна плоскост.