Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке



страница2/23
Дата30.07.2018
Размер3.29 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   23

2. Полярност и единство



Исус им каза:

Когато създадете от двете едно и когато уподобите вътрешната страна на външната и външната на вътрешната, а горната страна на долната, и когато съедините мъжа и жената в едно, за да не бъде мъжът повече мъж, а жената – жена, когато направите очи на мястото на едно око и ръка на мястото на ръката и крак на мястото на крака и образ на мястото на образа – тогава ще влезете в царството Божие.

Евангелие на Тома, 22
ЧУВСТВАМЕ СЕ ПРИНУДЕНИ, и в тази книга, отново да подхванем една тема, която вече обсъждахме в „Съдбата като шанс" - темата за по­лярността. От една страна, бихме искали да избег­нем досадните повторения, но от друга - разбира­нето за полярността е задължителна предпоставка за всички по-нататъшни разсъждения. В края на кра­ищата, трудно бихме могли да прекалим, занимавай­ки се с полярността, тъй като тя е главен проблем на нашето съществувание.

Когато човекът казва аз, той вече се разгранича­ва от всичко онова, което възприема като не-аз, т.е. като ти, и с тази стъпка става пленник на по­лярността. Неговото аз го обвързва със света на противоположностите, който не се дели само на аз и ти, но и на вътре и вън, на мъж и жена, на доб­ро и зло, на правилно и неправилно и т. н. Егото на човека не му позволява да долови, под каквато и да било форма, единството или целостта, да ги разбе­ре или дори само да си ги представи. Съзнанието разлага и раздробява всичко на противоположни двойки, които ние, ако те ни предизвикат, изживяваме като конфликт. Те ни принуждават да различа­ваме и чак тогава да вземаме решение. Разумът ни не върши нищо друго, освен непрестанно да раздробява действителността на все по-малки парчета (анализ) и да прави разлика между парчетата (спо­собност за различаване). Тогава казваме да на едно и същевременно не на неговата противоположност - защото, както е известно, „противоположностите се изключват взаимно". Но с всяко не, с всяко изключване ние циментираме нашето не-здраве, защо­то когато бъдем здрави, не би следвало да ни липсва нищо повече. Тук навярно вече започва да става ясно колко тясно е свързана темата болест-изцеление с полярността - да можем да го формулираме и още по-прегледно: болестта е полярност, изцелени­ето е преодоляване на полярността.

Зад полярността, която ние, като хора, познава­ме, се намира единството - онова обхващащо всич­ко едно, в което противоположностите дремят все още неразличими. Тази област от битието се нари­ча цяло, което по дефиниция включва всичко и затова не може да има нищо извън това цяло, извън това единство. В единството няма нито промяна, нито преобразуване или развитие, защото единството не се подчинява нито на времето, нито на пространството. Единството-цяло е във вечен по­кой. То е чистото битие - без форма и без активност. Сигурно ви прави впечатление, че Всяко назоваване за единството трябва да бъде формулирано негативно, т. е. да отрича нещо: без време, без пространство, без промяна, без граница.

Всяко положително назоваване произлиза от на­шия разделен свят и затова е неприложимо към единството. Ето защо, от гледна точка на двупо­люсното ни съзнание, единството представлява нищо. Тази формулировка е вярна, но у нас, хората, тя често извиква погрешни асоциации. Жителите на Запада, например, обикновено реагират с разоча­рование, когато узнаят че онова състояние на съзнанието, към което се стреми будистката филосо­фия и което се нарича „нирвана", означава приблизи­телно нищо (буквално „угасвам"). Човешкото его винаги желае да притежава нещо, което е извън него, и му е крайно неприятно да научи, че трябва само да угасне, за да се слее с всичко. В единство­то всичко и нищо се сливат в едно. Нищото се от­рича от всяко проявление и разграничение и така се изплъзва от двуполюсния модел. Първопричината на всяко битие е нищото (при кабалистите айн соф, при китайците дао и при индуисти нети-нети). То е едничкото, което наистина съществува, без начало и без край, от вечност към вечност.

На това единство можем да се позовем, но не можем да си го представим. Единството е поляр­ността на полярността - да, до известна степен човек може дори да го познае и изпита, ако чрез оп­ределени упражнения или техники за медитиране развие способността, поне за кратко, да обединява полюсите на своето съзнание. Но то се изплъзва от всякакво езиково описание или мисловен анализ, за­щото предпоставка за нашето мислене е именно полярността. Без полярност, без разделение на су­бект и обект, на опознаваемо и познато познанието е невъзможно. В единството няма познание, само битие. В единството секва всеки копнеж, вся­ко желание и стремление, всяко движение - защото повече няма нищо външно, за което може да се меч­тае. Това е старият парадокс, че само в нищото може да се открие пълнотата.

Нека отново да се върнем към онази област, ко­ято със сигурност можем директно да опознаем. Всички ние притежаваме двуполюсно съзнание, кое­то се грижи за това целият свят да ни изглежда двуполюсен, важно е да признаем пред себе си, че не светът е двуполюсен, а нашето съзнание, чрез кое­то възприемаме света. Да разгледаме законите на полярността въз основа на един конкретен пример: дишането, от него можем да почерпим най-голям опит за полярността. Вдишването и издишването се редуват непрестанно и така образуват ритъм. Но ритъмът не е нищо друго освен постоянна смя­на на два полюса. Ритъмът е основният модел на всеки живот. Същото има предвид и физиката с твърдението, че всички явления могат да се сведат до трептения. Наруши ли се ритъмът, нарушава се и животът, защото животът е ритъм. Който отказва да издишва, не може вече и да вдишва. От това следва, че вдишването живее от издишването и е нежизнеспособно без противоположния си полюс. Един полюс живее от друг полюс. Премахнем ли еди­ния полюс, изчезва и другият. Така от напрежението между два полюса възниква електричество - от­страним ли единия полюс, електричеството изгасва.



Поместената тук илюстрация представлява скрита картина, с чиято помощ всеки може ясно да усети проблема за полярността. Тук тя гласи: пре­ден план/заден план, или по-конкретно: профили/ваза. Кой от двата образа ще възприема, коя от двете възможности ще избера, зависи от това дали ще приема за фон бялата или черната повърхност. Ако приема черната повърхност за фон, на преден план изпъква бялата и аз виждам една ваза. Това схващане се преобръща, ако взема за фон бялата повърх­ност, защото тогава виждам черната на преден план, а тя изобразява две лица в профил. При тази оптична игра става въпрос за точното наблюдение на онова, което протича вътре в нас, когато прео­бръщаме възприятията си едно след друго. Двата елемента на рисунката - ваза/профили - съществу­ват едновременно, обединени в нея, но принуждават наблюдателя да вземе решение в смисъл на „или-или". Или виждаме вазата, или профилите. В най-добрия случай можем да възприемем двата аспекта на рисунката последователно, но е много трудно да ги схванем едновременно и в еднаква степен.

Тази оптична игра хвърля мост към разбирането на полярността. На картината черният полюс за­виси от белия и обратно. Отнеме ли се единият по­люс от картината (независимо дали черният или бе­лият), изчезва цялото изображение, заедно с двата си аспекта. И тук черното живее от бялото, съо­тветно - предният план от задния план, както вдишването от издишването или положителният електрически полюс от отрицателния. Тази висша зависимост на две противоположности една от друга ни показва, че очевидно зад всяка полярност се крие единство, което само ние, хората, не можем да обхванем и възприемем като единство В негова­та едновременност. Ето защо сме принудени да разделяме всяко единство от заобикалящата ни ре­алност на два полюса, които да наблюдаваме после­дователно.

Това е, впрочем, рожденото място на времето, този измамник, който дължи съществуването си единствено на полярността на нашето съзнание. Така противоположностите се оказват просто два аспекта на едно и също единство В действител­ността, които можем да разглеждаме само последователно. Следователно зависи от гледната ни точка, коя от двете страни на медала ще изникне пред очите ни. Само на повърхностния наблюдател двата полюса изглеждат като противоположности, ко­ито взаимно се изключват. При по-внимателно вглеждаме става ясно, че двата полюса заедно обра­зуват единство и че са зависими един от друг, за да съществуват. Науката направи това фундаментал­но откритие за първи път при изследването на светлината.

Съществуваха две противоречиви схващания за природата на светлинните лъчи: едното се основа­ваше на теорията за вълните, а другото - на тео­рията за частиците (корпускулите) и двете теории привидно се изключваха. Ако светлината се състои от вълни, тя не се състои от частици и обратно: или-или. Междувременно се изясни, че това „или-или" е било погрешно поставяне на въпроса. Светлината е както вълна, така и частица. Искам дори да обър­на това изречение обратно: светлината не е нито вълна, нито частица. Светлината, в своето единство, е неразбираема за двуполюсното човешко съз­нание. Тази светлина се разкрива пред наблюдателя, в зависимост от това какъв е подходът му към нея - или като вълна, или като частица.

Полярността е като врата, от едната страна на която има надпис вход, а от другата - изход. Вратата е винаги една и съща, но според страната, от която я приближаваме, виждаме само единия аспект от нейното съществуване. От тази принуда - да трябва да разчленяваме единството на аспекти, които след това да наблюдаваме последовател­но - възниква времето. Защото само чрез наблюде­ние с едно двуполюсно съзнание едновременността на битието може да се преобразува в последовател­ност. Така както зад полярността стои единство­то, зад времето се крие вечността. При понятие­то вечност трябва да се има предвид, че в метафизичния смисъл тя означава безвремие, а не, както погрешно я тълкува християнската теология, дълъг и безкраен времеви континуитет.

Начинът, по който съзнанието ни, в неговия порив към познание, разделя първоначалните единства на противоположности може да се проследи още при старите езици. Очевидно на хората, възпитани по правилата на по-стари култури, се е удавало мно­го по-добре да съзират единството зад противоположностите, тъй като в древните езици много думи притежават двойна полярност. Едва при по-късното развитие на езика започнали, обикновено чрез промяна или удължаване на гласни, да причисля­ват отначало двойствената дума недвусмислено само към единия полюс. (Още Зигмунд Фройд е обър­нал внимание на този феномен в съчинението си „Противоположният смисъл на коренните думи".)

Лесно можем да разпознаем общия корен, който свързва, например, следните латински думи: сlаmаre = викам и сlаm = тихо или siccus = сухо и sucus = сок; аltus означава и преди и сега както високо, така и дълбоко. На гръцки pharmacon значи както отро­ва, така и лекарство. В немския език думите stumm (ням) и stimme (глас) са сродни, а в английския пъл­ната двуполярност се съдържа в думата without, ко­ято буквално означава със-без, но се превежда само с единия от двата полюса, а именно с без. Смисло­во към нашата тема ни доближава още повече ези­ковото родство на bos и baß. Думата baß е на старовисоконемски и означава приблизително добър. Днес тя се използва все още в съчетанията fur baß, което означава furwahr (наистина), и baß erstaunt, което пък значи sehr erstaunt (много учуден). Към съ­щия корен спада английската дума bad (лош), както и немските buße (покаяние) и bußen (разкайвам се). Езиковият феномен, че първоначално за противоположни полюси, като например добър и лош, се е използвала една и съща дума, ни показва нагледно общото, което се крие зад всяка полярност. С равнопоставянето на добро и лошо (зло) ще се занимаем по-обстойно, но още тук можем да изясним какви огромни последствия има разбирането на темата „полярност".

Полярността на нашето съзнание изживяваме су­бективно в смяната на две негови състояния, кои­то ясно се разграничават: будуване и спане. Тези две състояния преживяваме като вътрешни съответс­твия на външната полярност ден-нощ в природата. Често говорим, например, за дневно и нощно съзна­ние, или за дневната и нощната страна на душата. С тази полярност е тясно свързана и разликата между съзнателно и несъзнателно. Така през деня ние изживяваме онази част от съзнанието, от коя­то се раждат сънищата и чийто дом е нощта, като несъзнателна. Думата не-съзнателна не е мно­го сполучлива, защото частицата не отрича следва­щата я дума съзнателна (сравни с не-учтив, не-винен и т. н.), а тъкмо отрицанието, в случая не, отразява действителното положение на нещата. Не­съзнателно не е същото, като в безсъзнание. В съня ние просто се намираме в друго съзнание. Изобщо не може да става дума за липса или загуба на съзна­ние. Следователно несъзнателно не е отсъствие на съзнание, а само една твърде едностранчива класи­фикация на дневното съзнание, което установява, че очевидно съществува още нещо, в което обаче то не може да се намеси. Но защо всъщност се отъждествяваме толкова естествено тъкмо с дневното съзнание?

След разпространяването на идеите на дълбинната психология, свикнахме да си представяме наше­то съзнание като наслоено и да различаваме „горно­то" (Висшето) съзнание от подсъзнателното и не­съзнателното.

Това разделяне на „над" и „под" не е наложително, но то съответства на едно символично възприемане на пространството, което отрежда на небето и светлината горния, а на земята и мрака - долния полюс на пространството. Ако се опитаме да изоб­разим графично подобен модел на съзнанието, би се получила следната фигура:

Тук кръгът символизира онова всеобхващащо съз­нание, което е безгранично и вечно. Периферията на кръга също не е граница, а само символ за всеоб­хватното. Човекът е ограничен от своето аз, от което възниква неговото субективно и ограничено „горно" (висше) съзнание. Така той няма достъп до останалото, т. е. до космическото съзнание - за него то е несъзнателно. (К. Г. Юнг нарича този слой „колективно несъзнателно".) Граничната (раз­делителната) линия между човешкото аз и остана­лото „море на съзнанието" не е абсолютна - тя може да се окачестви по-скоро като вид мембрана, която е двустранно пропусклива. Тази мембрана съответства на подсъзнанието. То включва както съдържание, което е изпаднало от горното (висшето) съзнание (забравяне), така и съдържание, което се издига нагоре от несъзнателното - например пред­чувствия, съкровени мечти, интуиция, Видения.

Ако човек се отъждестви много силно изключи­телно със своето горно (Висше) съзнание, тогава той навярно ще омаловажи пропускливостта на подсъзнанието, тъй като ще изживява несъзнател­ните съдържания като чужди, поради което те ще му навяват страх. По-голямата пропускливост може да доведе до вид медитативни състояния. Състоянието на просветление, или космическото съдържание, обаче, би било постижимо само тогава, когато човек елиминира границата, така че над- и под-съзнателното да се слеят. Но тази стъпка би била равносилна на унищожаване на аз-а, чието себеосъзнаване произтича от разграничаването. В християнската терминология тази стъпка се описва така: „Аз (горното, висшето съзнание) и моят Отец (несъзнателното) сме едно".

Човешкото съзнание намира материален израз в мозъка, при което типично човешките способности за различаване и преценка се приписват на кората на главния мозък. Нищо чудно, че полярността на човешкото съзнание, като сигнатура, се открива в анатомията на главния мозък. Както е известно, главният мозък се дели на две полукълба, които са свързани помежду си чрез т. нар. „мозъчен мост" (соrpus саllosum). В миналото медицината се опит­ваше да предотвратява различни симптоми, като например епилепсия или непоносими болки, като този мозъчен мост се срязваше хирургически и така се прекъсваха всички нервни пътища за връзка между двете полукълба (комисуротомия).

Колкото и драстична да изглежда тази интервен­ция, след такава операция се наблюдават незначи­телни на пръв поглед последствия. По този начин се стигна до откритието, че двете полукълба представляват едва ли не самостоятелни мозъци, кои­то могат да изпълняват своите функции независимо един от друг. Но ако се подложи пациент, чии­то две полукълба са били разделени, на по-подробни изследвания, ще се види ясно, че двете полукълба се различават съществено по своята особеност и компетентност. Знаем, че нервните пътища се кръстосват латерално, като по този начин дясната половина на човешкото тяло се инервира от лявата половина на мозъка и обратно. Ако се завържат очи­те на опериран пациент и му се сложи, например, тирбушон в лявата ръка, той не може да назове предмета, т. е. не може да намери името, което съответства на държания от него предмет, но това не му пречи да го употреби правилно. Тази си­туация се обръща, когато му се подаде предмет в дясната ръка: сега той знае истинското му име, но не е наясно за какво служи.

Както ръцете, така и очите и ушите са във връзка с контралатералната мозъчна половина. При друг експеримент, на пациентка с прекъснат мозъ­чен мост били показвани различни фигури ту пред лявото, ту пред дясното око. По време на тази се­рия, в зрителното поле на лявото ѝ око прожектирали актова фотография, така че образът можел да се възприеме само от дясната мозъчна половина. Пациентката се изчервила и се разкикотила, но на въпроса на провеждащия опита какво е видяла, тя отвърнала: „Нищо, само светкавица" и продължила да се кикоти. Така възприетият от дясното полу­кълбо образ предизвиква реакция, но не може да се осъзнае и осмисли, нито да се формулира с думи. По­добна реакция се получава и когато пред лявата ноз­дра на пациент се поднесе някаква миризма: той я възприема, но не може да я определи. Ако се покаже на пациент сложна дума, например „слънцестоене" така че лявото му око да вижда първата част -„слънце", а дясното втората - „стоене", той прочи­та само „стоене", тъй като думата „слънце" не може да бъде анализирана езиково от дясната мо­зъчна половина.

Такива опити в днешно време се прецизират все повече и водят до резултати, които могат да бъ­дат обобщени по следния начин: двете мозъчни половини се различават значително по отношение на функциите и възможностите си, както и по своята компетентност. Лявото полукълбо би могло да се нарече „вербално", защото е компетентно по отно­шение на логиката и структурата на езика, четене­то и писането. То „разчленява" аналитично и раци­онално всички външни дразнители, следователно мисли дигитално. Ето защо лявото полукълбо е ком­петентно и за числата и смятането. Освен това, то притежава и усет за време.

Всички противоположни на гореизброените спо­собности откриваме в дясната мозъчна половина. Вместо анализ, тук срещаме способността за ця­лостно обхващане на сложни взаимовръзки, модели и структури. Тази мозъчна половина позволява да бъде обхванато цялото (формата, образът), въз основа на една малка частица (раrs pro toto). Очевидно на дясното полукълбо дължим способността си за въз­приемане и образуване на понятия от логични множества (видови понятия, абстракции), които реал­но не съществуват. В дясната половина откриваме само архаични езикови форми, които, вместо синтаксис, следват звукови образи и асоциации. Както лириката, така и говорът на шизофрениците дават добра представа за езика на дясното полукълбо. Тук можем да отнесем също и аналогичното (аналогово­то) мислене - мисленето по аналогия, по сходство - и боравенето със символи. Дясната половина е компетентна за сферата на образите и мечтите на душата, тя не се подчинява на разбирането за вре­ме на лявото полукълбо.

Според вида дейност, която човек извършва в момента, доминира съответно едно от двете полукълба. Например логичното мислене, четенето, пи­сането и смятането предполагат доминиране на лявото полукълбо, докато при слушането на музика, когато човек мечтае, фантазира или медитира взе­ма превес дясното. Въпреки че едното от двете полукълба на здравия човек доминира, по всяко време е на разположение и информацията, съдържаща се в недоминиращото в момента полукълбо, тъй като през мозъчния мост се извършва оживен обмен. Двуполюсната специализация на двете полукълба обаче се покрива много точно с прастарите езотерични учения за полярността. В даоизма наричат двете начала, на които се разчленява единството на дао, ян (мъжко начало) и ин (женско начало). В херме­тичната традиция същата полярност се изразява чрез символите Слънце (мъжко) и Луна (женско). Китайското ян, съответно Слънцето, е символ на активното, позитивно мъжко начало, което В об­ластта на психологията би отговаряло на дневното съзнание. Ин, или Луната, обхваща негативното, женско, обновително начало и то съответства на несъзнателното у човека.

Тези класически полярности спокойно могат да се отнесат и към резултатите от изследването на мозъка. Така лявото полукълбо, ян, е мъжко, актив­но, висше съзнателно и отговаря на символа на Слънцето, а оттам - на дневната страна на съзна­нието на човека. Лявото полукълбо, чрез нервни им­пулси обслужва дясната, т. е. активната или мъжка половина на тялото. Дясното полукълбо е ин, т. е. отрицателно, женско. То съответства на лунното начало, т. е. на нощната страна или на несъзнател­ното у човека и инервира съответно лявата поло­вина на човешкото тяло. За по-голяма прегледност, аналогичните понятия са подредени в таблица.




ляво

дясно

Логика
Възприемане на образи

Език (синтаксис, граматика)

Обхващане на целостта

Чувство за пространство

Архаични езикови форми


Вербално полукълбо:




Четене

Музика

Писане

Обоняние

Образец







ляво

Смятане


Броене

Разчленяване на околния свят

Дигитално мислене

Линейно мислене

Зависимост от времето

Анализ


Интелигентност

дясно

Образец
Завършена, цялостна затворена

представа за света

Аналогично (аналогово) мислене

Символика

Безвремие

Холистика

Логически множества

Интуиция


ЯН

(+)


Слънце

Ден


съзнателно

Живот



ИН

(-)


Луна

женско


Нощ

несъзнателно

Смърт


ЛЯВО

Активност

електричество

киселинно

дясна половина на тялото

дясна ръка




ДЯСНО

Пасивност

магнетично

алкално


лява половина на тялото

лява ръка








Хоризонтална топография на съзнанието



Вертикална топография на съзнанието


Отделни модерни течения в психологията вече започват да преобръщат старата хоризонтална топография на съзнанието (Фройд) на деветдесет градуса и да заместват понятията висше съзнание и несъзнателно с ляво и дясно полукълбо. Това преименуване обаче е само формален въпрос и малко променя съдържанието, както може да се види при сравнение с предложеното тук изложение. Както хоризонталната, така и вертикалната топография са само спецификация на стария китайски символ, наречен „тай-дзи", разделящ един кръг (цялост, един­ство) на бяла и черна половина, които на свой ред съдържат противоположен зародиш (точка с об­ратния цвят). Единството сякаш се разпада в на­шето съзнание на полюси, които взаимно се допълват.

Лесно може да се прецени колко нездрав би бил човек, който притежава само едно от двете полукъл­ба на мозъка. Но също така нездрав е в действи­телност и научнообоснованият светоглед на наше­то време, защото това е една представа на ляво­то мозъчно полукълбо. От тази гледна точка, раз­бира се, съществуват само рационалното, разумно­то, аналитично-конкретното, има само такива външни форми, които зависят от времето и при-чинността. Но подобна рационална представа за света е само половината истина, защото тя отразява гледната точка на половината съзнание, или на половината мозък. Онова съдържание на съзнание­то, което обичаме да окачествяваме като ирационално, неразумно, заплетено, окултно и фантастич­но, не е нищо друго, освен възможностите на човек да наблюдава света от срещуположния полюс.

Колко различно се оценяват обикновено тези две взаимно допълващи се гледни точки личи дори само от обстоятелството, че при изследване на различ­ните способности на двете мозъчни полукълба, мно­го бързо са били установени и описани възможностите на лявата половина, но дълго време бил разгадаван смисълът на дясната, тъй като на пръв пог­лед тя не показвала разумни резултати. Природата, очевидно, цени значително по-високо способностите на дясната, неразумна половина, защото в живото-застрашаващата ситуация тя автоматично ни превключва - от доминиране на лявата половина към доминиране на дясната: една опасна ситуация не може да се преодолее адекватно с чисто анали­тичен подход. Чрез доминирането на дясното полукълбо, благодарение на цялостното осъзнаване на положението, се предоставя възможност да се действа спокойно и според характера на ситуация­та. На това превключване, впрочем, почива и отдавна познатият феномен, т. нар. филм на живота. Пред лицето на смъртта човек вижда още веднъж целия си живот като на филмова лента - илюстра­ция за това, което по-горе нарекохме безвремие на дясната половина. Теорията за полукълбата, според нас, има важно значение, защото показва, че все още не е късно науката да разбере колко половинчата и едностранчива е досегашната ѝ представа за света и като обърне повече внимание на дясното полукълбо, да се научи да вижда основателността и необ­ходимостта на този друг начин, по който може да се наблюдава той. Същевременно бихме могли, въз основа на този пример, да се научим да гледаме на закона за полярността като на основен за същест­вуването на света закон, но обикновено подобна стъпка се препъва в абсолютната неспособност на науката да мисли аналогично (дясна половина).

Този пример би трябвало да ни изясни още веднъж закона за полярността: в човешкото съзнание един­ството се разделя на полюси. Двата полюса се до­пълват (компенсират) взаимно и поради това всеки се нуждае от противоположния, за да съществува. Поляризацията крие в себе си неспособността да се наблюдават едновременно двата аспекта на едно единство и ни принуждава към последователност, чрез която възникват феномените „ритъм", „вре­ме" и „пространство". Ако едно двуполюсно съзна­ние иска да опише с думи единството, то може да го стори само с помощта на парадокса. Предимството, с което ни дарява полярността, е способ­ността за познание, която не би била възможна без полярност. Цел и стремеж на всяко двуполюсно съз­нание е да преодолее своето обусловено от време­то не-здраве и да стане отново здраво, т. е. цяло. Всеки път към изцелението или посвещаването е път, водещ от полярността към единството. Крачката от полярността към единството е толкова радикална, качествена промяна, че за двуполюс­ното съзнание е трудно (ако изобщо е възможно), да си я представи. Всички метафизични системи, ре­лигии и езотерични школи проповядват единствено и само този път от поляризацията към единство­то. Оттук се налага изводът, че всички тези уче­ния не се интересуват от едно „подобряване на този свят", а от „напускането на този свят".

Тъкмо това е главната отправна точка на всич­ки критици и противници на тези учения. Те се позовават на несправедливостта и принудите на този свят и упрекват метафизично ориентираните уче­ния, че реагират антисоциално и безсърдечно на тези предизвикателства, защото последователите им се интересуват само от собственото си егоис­тично избавление. Клишетата на тази критика гла­сят: бягство от действителността и липса на ангажираност. За съжаление, критиците никога не от­делят време да схванат цялостно дадено учение, преди да се опитат да го оборят и така прибърза­но смесват собствените си възгледи с няколко криворазбрани понятия от някое друго учение, като тази нелепица след това се нарича „критика".

Тези недоразумения водят началото си отдалеч. Исус е проповядвал единствено само този път, водещ от поляризацията към единството, като не е бил изцяло разбран дори от собствените си ученици (с изключение на Йоан). Исус наричал полярността този свят, а единството - небесно царство, дом на моя Отец или просто Отец. Той подчертавал, че не­говото царство не е от този свят и проповядвал пътя към Отца. Но всичките му проповеди били разбирани отначало винаги конкретно и материал­но, като отнасящи се за този свят. Евангелието на Йоан разбулва глава по глава това недоразумение: Исус говори за храма, който иска да въздигне за три дни - учениците му разбират храма в Ерусалим, докато той има предвид своето тяло. Исус говори с Никодим за прераждането на духа, а той разбира раждането на дете. Исус разказва на жената при кладенеца за живата вода, а тя разбира вода за пи­ене. Могат да се изброят още много примери, от които става ясно, че Исус и учениците му са има­ли съвършено различно отношение към нещата. Исус се опитва да привлече вниманието на хората върху значението и важността на единството, докато слушателите му страхливо и здраво се вкопчват в двуполюсния свят. Исус нито веднъж не е поставял изискването да се усъвършенства светът и да се превърне в рай - но с всяко изречение той се стреми да окуражи хората да се осмелят да нап­равят крачката, която води към здравето и добру­ването.

Но този път винаги отприщва първо страх, тъй като минава и през болка и ужас. Светът може да се преодолее само като го поемем върху себе си болката може да се унищожи само като я поемем върху себе си, защото светът винаги означава и болка. Езотериката не проповядва бягство от света, а „преодоляване на света". Но преодоляване на света е само друг израз за „преодоляване на поляр­ността", Което е идентично със задачата на аз-а, на егото, защото цялост постига единствено онзи, който не разграничава своя аз от битието. Ето защо има известна логика в това един път, чиято цел е унищожаването на егото и сливането му с всичко друго, да се окачествява като „егоистичен път към изцелението". Освен това, мотивацията на подобни пътища не се състои в надеждата за „по-добър живот в отвъдното" или „възнаграждение за страданията на този свят" ("опиум за народа"), а в прозрението, че конкретният свят, в който живеем, придобива смисъл едва тогава, когато има опорна точка извън него самия.

Ето един пример: когато посещаваш училище, което няма нито цел, нито край, в което учиш за­ради самото учене, без перспектива, без завършек, без цел, тогава ученето става безсмислено. Учили­щето и ученето придобиват смисъл едва тогава, ко­гато е налице опорна точка, намираща се извън учи­лището. Да се стремиш към някаква професия не е „бягство от училището", а точно обратното -единствено тази цел позволява активно и смислено усвояване на учебния материал. По същия начин този живот и този свят придобиват съдържателни измерения едва тогава, когато си поставим за цел да ги преодолеем. Така смисълът на стълбата не е да стоим на нея, а да я преодолеем, като я използваме.

Загубата на тази метафизична опорна точка прави живота в наши дни безсмислен за толкова много хора, защото едничкият смисъл, който ни е оста­нал, се нарича напредък. Но напредъкът не познава друга цел, освен още по-голям напредък. Така пътят се е превърнал в пътуване.

За да вникнем в болестта и изцелението е важно да разберем какво всъщност значи изцеление. Ако забравим, че изцелението винаги означава доближаване до здравето в смисъл на единство, тогава ще се опитаме да достигнем целта на изцелението в рамките на полярността - а такъв опит е обречен на сигурен провал. Ако още веднъж разгледаме досе­гашното си разбиране за единството, което може да бъде постигнато винаги само чрез обединяване на противоположностите ("соniuctio орроsitorum"), във връзка с мозъка, ще стане ясно, че целта ни да преодолеем полярността на това равнище върви ръка за ръка с прекратяването на редуващото се доминиране на мозъчните полукълба. На равнище мозък „или"/"или" също трябва да се превърне в „както"/"така и", а „последователността" - в „едновременност".

Така същинското значение на мозъчния мост става очевидно: той трябва да стане толкова пропусклив, че от „двата мозъка" да се образува един. Едновременното включване в действие на възможностите на двете мозъчни половини би било телес­ният аналог на просветлението. Това е същият про­цес, който вече описахме въз основа на хоризонтал­ния модел на съзнанието: едва когато субективното висше съзнание се слее с обективното несъзна­телно, ще бъде постигната цялост.

Универсални знания за тази крачка от полярността към единството можем да черпим отново и от ново от безбройни източници. Вече споменахме за китайската философия на даоизма, в която двете световни сили се наричат ян и ин. Херметиците говорят за обединяване на Слънцето и Луната, или за сватба между огъня и водата: По-нататък те разкриват тайната на съединяването на противоположностите в парадоксални изречения като: „Твърдото трябва да стане меко, а мекото – твърдо”. Прастарият символ на жезъла на Хермес (кадуцей) свидетелства за същия закон - двете змии олицетворяват противоположните сили, които трябва бъдат обединени в жезъла. Това изображение срещаме и в индуистката философия под формата на двата противоположни, енергийни потока в човешкото тяло, наречени ида (женски) и пингала (мъжки), които се увиват, подобно на змии, около средния канал сушумна. Удаде ли се на йогата да насочи змийската сила нагоре в този среден канал, той изживява състояние на съзнанието, равносилно на единството - целостта. Кабалистът изобразява тази връзка чрез трите стълба на дървото на живота, а диалектикът говори за „теза", „антитеза" и „син­теза". Всички тези системи, от които тук изброи­хме само няколко, не се намират в причинна връз­ва, а олицетворяват един основен метафизичен закон, който се стремят да изразят на различни конкретни или символични равнища. Ние не отдаваме предпочитание на определена система, а искаме да хвърлим светлина върху закона за полярността и неговата валидност на всички равнища от света на формите.

Полярността на нашето съзнание ни изправя непрекъснато пред две възможности за действие и ни принуждава - ако не искаме да тънем в апатия - да решаваме. Винаги има две възможности - но за момента можем да осъществим само едната от тях. Така с всяко действие винаги остава неосъществена противоположната възможност. Трябва да избираме и да решаваме дали да си останем в къщи или да излезем, дали да работим или да бездейства­ме, дали да раждаме деца или не, дали да си искаме парите, които сме дали назаем, или да забравим за тях, дали да застреляме врага си или да му подарим живота. Мъката на избора ни преследва на всяка крачка. Не можем да го избегнем, защото „бездействието" е вече едно решение против действието, „липсата на решение" пък е решение против реше­нието. Тъй като така и така трябва да решаваме, искаме поне да решаваме разумно и правилно - а за целта са ни необходими критерии. Разполагаме ли веднъж с такива критерии, решенията стават прости: раждаме деца, защото те служат за продължение на човешкия род; убиваме неприятелите, защото те застрашават децата ни; ядем много зе­ленчуци, защото са здравословни и даваме храна на гладуващите, защото това е етично. Тази система действа надеждно и опростява решенията - трябва само да вършим винаги това, което е добро и правилно. За съжаление, обаче, нашата ценностна сис­тема, според която вземаме решенията си, непрекъснато се подлага на съмнение от други хора, кои­то по отделни въпроси се придържат към противоположните решения и оправдават позицията си също с определена ценностна система: те не искат да имат деца, защото планетата и без това е пренаселена, не убиват враговете си, защото те също са хора, ядат месо, защото месото е полезно и ос­тавят гладуващите да гладуват, защото това е част от съдбата им. Наистина, няма спор, че цен­ностните критерии на другите просто са погреш­ни, и все пак е дразнещо, че не всички притежават еднакви критерии за това кое е добро и правилно. Така всеки започва не само да защитава собствени­те си ценностни критерии, но да убеждава в тях и възможно най-голям брой себеподобни. Накрая, раз­бира се, всички хора трябва да бъдат убедени в тези ценности - едва тогава светът би станал добър, истински и здрав. За съжаление, такова е мнението на всички! И така, войната на мнения е в пълен ход - при това всички искат да вършат само правилно­то. Но кое е правилно? Кое е погрешно? Кое е доб­ро? Кое е зло? Мнозина предявяват претенции, че знаят отговорите, но те не са единни помежду си и така ние отново трябва да решаваме на кого да вярваме! Направо отчайващо!

Единствената стъпка, която може да ни изведе от тази дилема е прозрението, че в полярността няма абсолютно, т. е. обективно добро или зло, пра­вилно или неправилно. Всяка оценка е субективна и предполага мрежа от взаимовръзки, която също е субективна. Всяка преценка зависи от гледната точка и зрителния ъгъл на наблюдателя и поради това, отнесена към него, винаги е вярна. Светът не може да се разделя на това, което всъщност е поз­волено да бъде - и поради това е добро и правилно, и онова, което всъщност не би трябвало да бъде -и затова е нужно то да бъде победено и да се изкорени. Този дуализъм на непримирими противоречия между правилно и неправилно, добро и зло, бог и дявол не ни извежда от полярността, а само ни кара да затъваме още по-дълбоко в нея.

Решението се крие в онази трета гледна точка, от която всички алтернативи, всички възможности, всички противоположности са еднакво добри и правилни, съответно еднакво лоши и погрешни, тъй като са елементи от едно единство и поради това имат право на съществуване: защото без тях це­лостта не би била цяла. Ето защо при закона за по­лярността толкова настойчиво обръщахме внимание на това, че единият полюс живее от съществуването на другия и не е жизнеспособен без него. Така както вдишването зависи от издишването, и добро­то зависи от злото, мирът от войната, здравето от болестта. И все пак, не може да се попречи на хората да искат само единия полюс и да се борят с другия. Но в тази вселена, борейки се с който и да било полюс, човек се бори с космоса - защото всяка част съдържа цялото (рагs pro toto). В този сми­съл Исус казва: „И най-малкото, което причиняваш на моя брат, си причинил на мен!"

Тази мисъл сама по себе си е проста на теория, но се натъква на една дълбоко вкоренена съпротива у човека, тъй като привеждането ѝ на практика прави пътя труден. Ако целта е единството, кое­то обхваща противоположностите в тяхното раз­личие, тогава е невъзможно човек да постигне здраве или цялост, докато все още изключва нещо от съзнанието си или се разграничава от нещо. Всяко изказване от рода на: „Това не бих направил никога!" е най-сигурният начин да се възпрепятства съвършенството и просветлението. Във Вселената няма нищо необосновано, но за сметка на това има мно­го неща, чието основание отделният човек все още не може да проумее. Всички усилия на човека в дейс­твителност са подчинени на една-едничка цел: да се научи да вижда по-добре взаимовръзките - или, как­то казваме ние, да стане по-осъзнат, - но не и да променя нещата. Няма нищо, което да подлежи на изменение или подобрение, освен собственият све­тоглед.

Човекът дълго е робувал на илюзията, че чрез своите действия, чрез своите дела може да проме­ни, моделира и подобри света. Тази вяра е оптична измама и почива върху проекцията на себепромяната. Ако, например, човек прочете една и съща кни­га няколко пъти през големи интервали от време, той всеки път ще разбира съдържанието ѝ по нов начин - в съответствие със стадия на собствено­то си развитие. Ако в случая не беше толкова си­гурно, че книгата не може да се промени, би могло лесно да се повярва 6 развитието на нейното съдър­жание. Същата заблуда съдържат понятията „еволюция" или „развитие". Хората вярват, че еволюцията се ражда в хода на нещата и в резултат на тяхната намеса и не виждат, че тя е само осъществяване на един вече съществуващ модел. Еволюцията не допуска възникването на нищо ново, тя само позволява съществуващото да се осъзнае стъпка по стъпка. И тук четенето на книга е подходящ пример: Съдържанието и „действието" В една книга съществуват едновременно, но могат да се интегрират от читателя само последователно чрез четенето. При четенето на една книга съдържанието се разкрива пред читателя постепенно, макар това съдържание да е съществувало като книга от векове. Съдържанието на книгата не Възниква като резултат от четенето, а чрез усвояването му читателят интегрира един съществуващ модел стъпка по стъпка и в зависимост от времето.

Не светът се променя, а човекът осъществява в себе си един след друг различни пластове и аспекти на света. Мъдрост, съвършенство, съзнание означават едно: да може да се прозре и проследи всичко съществуващо в неговата Валидност и съгласуваност. Да може да схване реда, за наблюдателя означава самият той да бъде в ред. Илюзията за промя­на възниква от полярността, която разделя едновременното на последователност, а „както"/"така и" - на „или"/"или". Източните философи, например, наричат двуполюсния свят „илюзия" или „мая" (заб­луда, измама) и изискват от човека, който се стре­ми към познание и освобождение, най-напред да ра­зобличи този свят на формите като илюзия, за да прозре, че в действителност той не съществува. Но стъпките, които водят до това прозрение („пробуждане"), трябва да бъдат предприети в дву­полюсния свят. Ако полярността пречи на единството в неговата едновременност, чрез заобикаляне на Времето то директно се възстановява, като Всеки полюс се уравновесява от следващия го противоположен полюс. Този закон наричаме принцип на допълнителността1. Както издишването подтиква към вдишване, както събуждането произтича от съня и обратно, така всяко осъществяване на даден полюс изисква проявлението на противоположния му полюс. Законът за допълнителността се грижи да се поддържа равновесие между двата полюса, не­зависимо какво правят или не правят хората. Зако­нът за допълнителността се грижи сборът на всички промени да води до неизменяемост. Ние вярваме твърдо, че с времето много неща се променят и тази вяра ни пречи да видим, че времето произвежда само повторения на един и същ модел. Чрез вре­мето се променят формите, но съдържанието остава едно и също.

След като се научим да не допускаме вниманието ни да се отклонява от променящите се форми, ще можем да изваждаме времето както от историчес­кия ход на събитията, така и от биографията на дадена личност, и ще видим, че всички случки, отде­лени чрез времеви прегради, се сливат в един модел. Времето превръща съществуванието в процеси и събития, но отстраним ли времето, същественото, което е било скрито зад формите и е било концен­трирано в тях, ще стане видимо. (На тази не осо­бено лесна за разбиране връзка се основава терапията на прераждането.)

За по-нататъшните ни разсъждения е важно да разберем дълбоката взаимна принадлежност на двата полюса и да прозрем невъзможността да задържим единия, като се освободим от другия. Именно на тази невъзможност са подчинени повечето човешки дейности: искаме да сме здрави и се борим срещу болестите; искаме да съхраним мира и отричаме войната; искаме да живеем и за целта се стремим да предотвратим смъртта. Впечатляващо е колко недостатъчни са били няколко хилядолетия безплодни усилия да разколебаят това схващане н човека. Когато се опитваме да се доближим едностранчиво до единия полюс, неговият противоположен полюс незабелязано нараства пропорционално. Тъкмо медицината е чудесен пример за това: колкото повече се прави за здравето, толкова повече се увеличават заболяванията.

Ако искаме да подходим към този проблем от нов ъгъл, тогава е необходимо да се научим да виждаме двуполюсно. Трябва да се научим, при всяко наблюдение, да забелязваме същевременно и противоположния полюс. Вътрешният ни поглед трябва да осцилира (трепти), за да може да излезе от с едностранчивостта и да достигне до прозрение. Въп­реки че езикът не ни улеснява да изразим този осцилиращ двуполюсен обсег на видимост, в сериозната литература открай време са се срещали текстове, които са обличали тези фундаментални закономер­ности в достъпна езикова форма. Ненадминат по своята лаконичност и прецизност е Лао Дзъ, който във втория стих на съчинението си „Дао Дъ-дзин" казва следното:
Който казва хубаво,

в същото време върши грозно.

Който казва добро, в същото време върши зло.

Съществуващото обуславя несъществуващото,

обърканото обуславя простото,

високото обуславя ниското,

силното обуславя тихото,

условното обуславя безусловното,

сега обуславя някога.

Затова Озареният

твори, без да работи,

казва, без да говори,

носи нещата в себе си,

обединени в единство.

Той създава, но нищо не притежава,

той прави живота съвършен,

но не претендира за успех.

И защото не претендира,

никога не понася загуба.


Каталог: files2014 -> prosvetni
prosvetni -> Книга е опит за проникване в земните и вселенски проявления на необикновено човешко същество
prosvetni -> Прозрения Свръхфеноменът Слава Севрюкова Христо Нанев владетелка на духовността
prosvetni -> Съдържание: пролог по следите на мистерията време
prosvetni -> Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке
prosvetni -> Книга е опит за проникване в земните и вселенски проявления на необикновено човешко същество
prosvetni -> Съдържание: пролог по следите на мистерията време
prosvetni -> Книга на всички хора, които търсят светлината. Торвалд Детлефсен предговор


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   23


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница