Говорът е нещо течащо - говорим за реч, която се лее и за плавен стил. При заекващия говорът не тече. Той е накъсан, раздробен, кастриран. Ако искаме нещо да тече, то се нуждае от простор - препречим ли една река с бент, ще се получи застой и налягане и водата, в най-добрия случай, ще блика от бента, но вече няма да тече. Заекващият спъва потока на речта чрез стеснение в гърлото. По-рано вече казахме, че теснотата и страхът вървят ръка за ръка, при заекващия страхът е заседнал в гърлото. Гърлото е връзката и вратата (сама по себе си вече тясна) между тялото и главата, между долу и горе.
На това място би трябвало да си припомним всичко онова, което прочетохме в главата за мигрената - символите на „долу" и „горе". Пелтекът се опитва да стесни гърлото си колкото е възможно повече като проход, за да може да контролира какво се надига отдолу нагоре, съответно - какво иска да се изкачи от подсъзнанието в свръхсъзнанието. Това е същият принцип за самозащита, който откриваме в старите укрепителни съоръжения, снабдени със съвсем малки и добре охранявани портички. Такива добре охранявани портички и проходи (граници, врати на зали и т. н.) винаги допускат да се получи задръстване и пречка на потока (в случая от хора). Пелтекът контролира гърлото си, защото се страхува от онова, което се изкачва отдолу и се стреми да бъде осъзнато - той го сподавя в гърлото си.
Познаваме израза под пояса: с това се има предвид всъщност „отблъскващата и нечиста" сексуална област. Поясът служи като граница между опасната „долна" област и позволената и чиста „горна". Заекващият е вдигнал тази граница чак до гърлото, защото за него цялата телесност е застрашителна, той смята само главата за ясна и чиста. Подобно на мигренозния пациент и пелтекът изтиква своята сексуалност в главата и така се получават спазми както долу, така и горе. Той не иска да се отпусне, да се открие за изискванията и поривите на тялото, чийто натиск става толкова по-силен и вдъхващ страх, колкото по-дълго те се потискат. Накрая симптомът на заекването се изтъква като причина за трудности в общуването и партньорството - и така омагьосаният кръг отново се затваря.
Неизменното наличие на задръжки у заекващите деца се тълкува като последствие от заекването. Всъщност то е само израз на тези задръжки: детето е потиснато и това се проявява в заекването. Заекващото дете се бои да даде воля на нещо напиращо - то спъва неговия поток, за да може да го контролира по-добре. Дали ще наречем това напираща сексуалност или агресивност, или ще използваме други изрази, когато се отнася за дете, е без значение. Заекващият не изказва свободно онова, което му идва отвътре. Говорът е средство за изразяване. Но когато се оказва натиск върху това, което блика отвътре навън, значи се проявява страх да бъде изразено. Човекът вече не е открит. Успее ли пелтекът да се разкрие истински, от него ще се излее мощна река от секс, агресия и говор. Когато се изкаже всичко неизказано, повече няма основание за заекване.
Сподели с приятели: |
