Бърни Кълвача — Нещо като любовна история

107
на хипнотичен, всемирен, любовен транс на сключените очи, когато
Лей-Чери каза:
— Знаеш ли, Бърнард, това, което направи, не беше много хубаво.
— Съжалявам. Мислех, че ти хареса. Някои жени са предубедени, когато… някой люби тази част от тялото им. Може би ги боли. Но аз се стараех да бъда нежен, пък и ти определено звучеше така, сякаш ти харесва.
— Не това, глупчо. Не говоря за това. Хареса ми. Беше ми за пръв път. Нито дори с пръст, можеш ли да повярваш? Сигурно на моите гаджета никога не им е хрумвало, че принцесите също имат
задници.
Тя целуна Бърнард одобрително.
— Не говорех за това, глупав бомбаджийо. Имах предвид това с натопяването. Горките посланици на Аргон.
— Те ли? Е, първо на първо, скъпа, ако те наистина са дошли тук чак от Аргон, то не би трябвало да имат проблеми с излизането от лахайнския затвор. Второ на второ, нещата, които те казваха за червенокосите, представляваха престъпление срещу природата.
Природата пожела възмездие. Трето на трето, Кълвача се гордее с делата си, дори с тези, в които има определен оттенък на издънка. Той няма да позволи на някакви величествени прасета от Космоса да се възползват от това доста фино ваканционно взривяване. Един ден той ще си разчисти сметките. Но не веднага. Трябва да изминат единайсет месеца, преди да изтече срокът на давност, когато той възнамерява да се наслади на някои особено забавни появи сред обществото.
— След единайсет месеца ще бъдеш свободен?
— Ако това е свободата, да.
— По някакъв начин това ме прави щастлива.
— Не мога да си представя защо.
Те се притиснаха по-силно и когато се приближиха възможно най-близо, започнаха да се целуват отново. Средният му пръст започна да изчезва в нейната вагина, но тя го извади и в замяна го вкара — с малко неудобство и малко екстаз — дълбоко в кралския анус.
— Територия извън закона — прошепна тя.
„Нужно е да се поддържа силен обществен натиск за
либерализиране на законите и технологиите, които ще обезоръжат

108
корпоралните сили, обръщащи природата срещу човека. Благодаря ви,
дами и господа. Лека нощ.“
Дали индийската смокиня реши, че овациите бяха за нея? Луната със сигурност осъзнаваше, че в последната четвърт на двадесети век не може да очаква аплодисменти. Героят, по-скоро с кимване,
отколкото с поклон, слезе от подиума и с прашните си обувки скромно напусна Парка на Смокинята.
Ако на успеха се ръкопляска, а провалът се освирква, то Жулиета заслужаваше само освирквания за своята работа през вечерта. След един час усърдно търсене, тя не бе открила своята господарка и обект на нейните задължения. Жулиета също напусна Парка.
Бърнард и Лей-Чери можеха с пълно основание да се аплодират,
но току-що чукалите се любовници рядко оценяват „успеха“ по този начин, пък и те бяха прекалено скапани, за да успеят да се възнаградят със заслужените високи овации. Освен това, готвеха се за тръгване.
Бяха седнали на койката. Поделиха си чаша текила и пакет
„Хоустес Туинкийс“. Като туристи на геологически обект, те наблюдаваха как поток от полупрозрачна лава бавно се спуска по вътрешната страна на крака й.
— Ти имаше от това нещо в изобилие — каза тя.
— Обикновени „Хоустес Туинкийс“ — отвърна той.
Тя потопи палец в потока и го мушна в хубавата си уста. Това я разсмя.
— Чувал съм, че има вкус на пластмаса — каза Бърнард.
— Каймак от бомбаджийска супа. Някой ден ще си поискам пълна купа.
— Знаеш как да отвориш консервата.
Принцесата се изправи замаяна.
— Не съм сигурна, че мога да вървя.
— Тогава ще те нося.
— Това ли е любовта?
— Вече не знам какво е любовта. Преди една седмица имах много идеи: какво е любовта и как да я задържим. Сега, когато съм влюбен, представа си нямам. Сега, когато съм влюбен, съм пълен глупак по въпроса.
Лей-Чери също се чувстваше глупаво. Както и да търсеше, не можеше да си намери гащичките.

109
— Сигурно са се стопили — пошегува се тя, докато прегръщаше
Бърнард за довиждане, но тайничко подозираше, че боговете са ги изпарили като предупреждение, знак на свещено неудовлетворение от факта, че е предпочела да отдаде сърцето и задника си на човека извън закона, вместо мисълта и душата си на една кауза. Всъщност една мангуста, привлечена от изначалното ухание, разнасящо се от катера,
се бе качила на борда и ги беше отмъкнала. След като изсмука цялата сол от тях, мангустата захвърли гащичките в една канавка край улица
„Хотелска“, където на следващата сутрин Героят, докато спираше такси за летището, без да забележи, ги настъпи, въпреки че дантелата сладко изкрещя към неговите сериозни обувки.

110
40
Тя най-после беше кралица на Хавай. Хавай се разтвори за нея така, както тя се беше разтворила за Бърнард — като цвете с дълбока и лепкава камбанка, като книга с атлазени страници, като плод, така напращял от сок, че стене за острието на ножа. Въпреки апатичните възражения на Жулиета, Лей-Чери прекара четвъртъка с Бърнард и,
където и да отиваха двамата червенокоси, Хавай с готовност ги приемаше.
Отидоха на пикник в една гора под вулкана. Мравки, вероятно носещи микроскопични гирлянди от цветя, се стекоха да ги поздравят.
Бърнард захапа един домат. После изплю семките. Семките образуваха на земята кръг. Те седнаха в този кръг. Решени да им пожелаят „алоха“,
мравките щурмуваха преградата, но кръгът не поддаде. Лей-Чери подаде на Бърнард туршията. Бърнард подаде на Лей-Чери сиренето.
Някъде в джунглата вятърът удряше едно о друго бамбуковите дървета,
от което се получаваше едно мелодично трак-трак-трак, като от зъбите на дървен тотем. Врати от жълт джинджифил се отваряха и затваряха сред вятъра, върху панти, които нямат нужда от смазване.
Бърнард извади бутилка „Примо“ — местната хавайска бира.
Въпреки че бирата е една от малкото неутрални храни — нито ин, нито ян, нито киселинна, нито алкална, нито слънчева, нито лунна, нито мъжка, нито женска, нито напълно динамична, нито напълно инертна
— въпреки че бирата непрекъснато броди из неутралното и съответно би могла да бъде идеалната напитка за безстрастната и нерешителна последна четвърт на двадесети век, Принцесата не пиеше бира. На нея й бе достатъчно да пие горещия зефир на Мауи. А следобед, пред обезумелите погледи на мравките, тя изпи изпразването на своя любим. „Мммм. Няма вкус на пластмаса, помисли си тя, има вкус на пай.“ Ах, Хавай.
Има правене на любов, което е вредно за човека, точно както има и ядене, което е вредно. Малиновата крем-торта от универсалния магазин може да изглежда примамваща, дори може да накара всичките ти девет хиляди вкусови сензори да пеят в хор от езика ти, но идва

111
момент, когато захарта, есенцията и излишните калории запушват артериите, разграждат клетките, натрупват мазнини и разлагат зъбите.
Дори храни, които по принцип са хранителни, могат да бъдат приготвени неправилно. В секса също има лоши комбинации и неправилно приготвяне. Да, човек трябва да се готви за чукането така,
както просветен свещеник се готви за литургията, както велик матадор се готви за арената: с концентрация, с пречистване, със съзнателно събиране на свещена сила. Но дори и така няма да се получи, ако съставките са лошо подбрани: стридите са прелестни, както и ягодите,
но смачкани заедно на каша… (?!) Всяка хранителна сексуална рецепта изисква поне една щипка любов, а чуканията, които получават оценка
„отличен“, както от чревоугодника, така и от болния на тема здрава храна, се заливат с цели чаши от тази съставка. Не че сексът трябва да се разглежда като терапия или да се поема за медицински цели — само един глупак би увесил такъв воденичен камък около нахапания врат на едно лягане — но да подхождаш към секса нехайно, повърхностно, с резерви и без топлина, това означава да ядеш нощ след нощ с мръсни еротични лъжици. След време небцето на човек става безчувствено,
той започва да страда от емоционално недохранване (без да го съзнава), кожата на душата му заболява от скорбут, зъбите на сърцето му изгниват. Нито продължителността, нито провъзгласяването на отдаденост са непременно мярката — съществуват ефимерни експлозии от страст между непознати, в които има повече еротичен смисъл, отколкото в много продължителни бракове; съществуват прекарвания за една нощ в Ню Джърси, по-величествени от шестмесечни авантюри в Париж — но в крайна сметка има отдаване,
колкото и кратко да е то; чистота, колкото и да е уязвима; нежност,
колкото и да е скрита; щедрост на духа, макар и облечена в нужда;
откровена грижа, макар и опърлена от похот, която трябва да присъства, за да бъдат връзките здравословни, а не бавна отрова. След като години наред бе консумирала само секс-полуфабрикат (част от който не може да се отрече, че беше да си оближеш пръстите),
Принцеса Лей-Чери сега в изобилие получаваше едновременно чувственост и хранителност и едва ли има смисъл да се споменава, че тя нямаше нищо против това. Докато се опитваше да прави любов,
изправена върху един сърф в Каанапали (Туристите на плажа не бяха по-умни), докато се наслаждаваше на отражението на своя любим

112
(пурпурни пламъци, едно, друго) в басейн в джунглата край Хана,
докато носеше болния си от секс задник по пътека за езда в Макауао,
(тя никога не беше виждала човек да стои изправен върху седло или да сваля манго, като хвърля нож — ах, този Бърнард!) — чувстваше се така, сякаш мечтите й от туристическите реклами най-сетне се бяха сбъднали.

113
41
И все пак камъчето под чаршафа се обаждаше. През най- луксозните платове то излъчваше — пип, пип, пип — своята болезнена проповед; мизерия, боклук, несправедливост, замърсяване, болести,
въоръжения, полова и расова дискриминация, свръхнаселеност;
отегчителен списък от социални болести, върху които плътта на принцесата никога не можеше да спи съвсем спокойна. Подтиквана от камъчето, тя мислеше същата нощ да се върне към Фестивала и целта на своята мисия в Мауи. Не чрез камааинската клюкарска мрежа тя научи за дневното заседание в Парка на Смокинята, а това възпламени у нея най-непривлекателните страни на червенокосието. Явно микрофоните на Фестивала бяха превзети: най-напред от бандата на
Монтана Джуди, които изпълниха трийсет и шест реда от популярната балада „Всички мъже са изнасилвачи“ (колкото и да е странно, много мъже от публиката пригласяха); после от Гей Боб и неговите приятели,
които прочетоха на глас дълъг поетически манифест, озаглавен „Всеки е хомосексуалист“; после от преподобния Буукър Т. Килиманджаро,
който, поел Библията в едната ръка и мачете в другата, се впусна в своя специалитет: проповед, озаглавена „Пилат е бил скапан империалист, Исус е бил негър“, изнесена, докато изпълнява последните диско танци. Междувременно в семинара по слънчева енергия стана затъмнение, а лекцията по еликсира на живота беше убита. Когато, по молба на ръководството, йогата, който беше разглобил паяжината, се опита космически да омае натрапниците, за да напуснат подиума, и беше захвърлен от сцената, като за последен път бе забелязан да куца към палатката за бърза помощ, Лей-Чери побесня:
— Знаеш ли какво трябва да направим? Говоря сериозно. Вземи последната пръчка от онова нещо и изкарай ония нахални тъпанари от
Парка. Фестивалът така или иначе се превърна в консерва с червеи.
Дай да свършим с него.
— Така ли? Имаш предвид да взривя нещо, само защото ти не го одобряваш? За какъв ме мислиш, да не съм вандал? Фашист? Скапан
критик?

114
— Глупости — каза Лей-Чери. — Не мисля, че си което и да било от тези неща. Мисля, че си човек извън закона. И започвам да си мисля, че това, което ти правиш, си има също толкова много правила,
както всяко друго нещо.
Това вече беше болезнено. Те седнаха на прозореца на втория етаж на „Блу Макс“ и, сякаш за да разсее жилото на нейното обвинение, той се изкуши да извади от дрехите си последната пръчка от онова нещо, да я възпламени и да я хвърли на Централната улица.
Но се отвладя и отговори:
— Явно си придобила познанията си за експлозивите от анимционните филмчета по телевизията. От всички онези дворски животни и домашни любимци — психопати, които си пъхат един на друг динамит в леглата. Страхувам се, че истинските бомби причиняват повече от опърляне на козината. И няма холивудски аниматор, който да те събере отново за следващия кадър. Динамитът не е някаква крем-торта в ръцете на изхвърлени домашни котки и отмъстителни патоци. И не е практична шега…
— Добре, добре. Не си задължен да се извиняваш. Явно човекът извън закона носи тежки отговорности. Точно като генерала и съдията.
Това беше прекалено. Той изтръгна смъртоносния цилиндър от ризата си и мушна фитила в пламъка на свещта, чинно изпълняващ романтични ресторантски отблясъци върху масата между тях. Но вместо да хвърли динамита на улицата, той го задържа над главата си като Статуята на свободата, а Лей-Чери впери поглед в него,
парализирана от ужас. Другите посетители на „Блу Макс“ също впериха ужасени погледи. Една сервитьорка намери глас да крещи.
Един сърфист се прехвърли през бара. Фитилът пращеше и искреше като интензивен живот. „Ето, виж как се гори“, сякаш казваше фитилът на по-хрисимата и тъпичка свещ — „блестящо, естетично,
непотушимо. Така трябва да гориш.“
Фитилът имаше поръчение и затова не можеше да изчака, за да види дали свещта притежава смелостта да последва неговия съвет.

115
42
В последния възможен миг Бърнард пъхна фитила в устата си.
Той изсъска в слюнката. Бърнард го издърпа със зъби.
— Ох! — извика той. Това беше единствената изречена дума.
Като пресуши на един дъх своята текила „Присмехулник“, той помогна на стъписаната Принцеса да се изправи и я поведе към стълбите. Никой не се опита да ги спре. Обикновено шумният „Блу
Макс“ беше тих като молитва.
Той я изпрати до „Пайъниър Ин“.
— Качи се горе и си събирай багажа — каза той. — Елате с
Жулиета при катера колкото се може по-бързо.
Той се наведе да я целуне, но размисли. Езикът му беше изгорен отвратително.

116
43
Онази вечер залезът доста се проточи. Сякаш някой беше разсипал маи таи в небето. Ивици сироп от нар, гъсто вино, марачино и ром се стичаха към хоризонта и се напластяваха над морето. „Хай
Джинкс“ като гладен молец се плъзгаше към разлятото.
За плаването се грижеха контрабандистът на марихуана и един негов помощник. Жулиета клечеше на кърмата, неподвижна като жаба.
Лей-Чери и Бърнард седяха при носа и разговаряха.
— Съжалявам, че те разстроих — каза тя. — Днешните времена не са леки за една принцеса.
— Не са леки и за хората извън закона. Вече няма морално съгласие. Във времената, когато беше общоприето какво е правилно и какво не, един човек извън закона просто правеше онези неправилни неща, които трябваше да бъдат направени, било за свобода, било за красота или за удоволствие. Днес очертанията се размиват — един съзнаван неправилен акт, който за човека извън закона е правилен,
може да бъде изтълкуван от много други като правилен, което пък означава, че човекът извън закона не е прав. Не можеш да се бориш с вятърни мелници, които не стоят на едно място.
За момент той се загледа в залеза, после отприщи своята усмивка-предизвикателство за стоматологията.
— Но това всъщност не ме притеснява. Винаги съм бил квадратен ген във всяка кръгла дупка, освен в една.
— Като отвори дума за това — времената не са леки и за влюбените. Как може в днешно време човек спокойно да се венчае,
когато разводите, са достигнали шейсет процента? Когато виждам влюбени, вървящи ръка за ръка, вперили погледи един в друг така,
сякаш на земята не съществуват други хора, не мога да не си помисля,
че след горе-долу година всеки от тях ще бъде с някой друг. Или ще ближе люти сърдечни рани. Вярно е, че влюбените не полагат достатъчно усилия, не влагат въображение и щедрост, но дори онези,
които се стараят, като че ли не достигат краен успех. Кой знае как да задържим любовта?

117
Преди да отговори, той се замисли за няколко секунди.
— Предполагам, любовта е истински извън закона — каза той.
Тя искаше той да каже нещо повече и може би впоследствие щеше да го направи, но следващата дума, която произнесе, беше
„Йайкс!“. А нейните следващи думи бяха „Мили Боже!“. Думите на
Жулиета бяха извън възможностите на Ремингтън SL-3, а думите на контрабандистите бяха заглушени от шума.
Тя прелетя над тях, като издаваше звук, подобен на „уууш“ —
гладка панатела от застинала светлина, покрита с пулсиращи точки от всякакъв цвят. Движеше се на около триста метра над водата с невероятна скорост и забърса края на залеза като космически парцал за бърсане на маси.
Всъщност, и всеки на борда се съгласи с това в последвалото разискване, тя не беше пулсирала със светлините на всички цветове.
Един цвят определено липсваше. Нямаше червено.
Същата нощ те научиха по корабното радио, че много други хора били съобщили за наблюдаването на НЛО, който се издигнал от
Халеакала и изчезнал над океана. Но наблюдаването на НЛО бе стара слава на Мауи и новините не обърнаха особено внимание на тази вест.
Много повече програмно време беше отделено на съобщението за бягство от затвора в Лахайна. Мъж и жена, обвинени за взривяването на „Пайъниър Ин“, бяха избягали от своята килия. Отбелязвайки, че
Мауи е малък остров, полицията предвиждаше залавянето на двойката в рамките на няколко часа.

118
44
Макар че преминаването на космическия кораб, ако това наистина беше нещо такова (морската метеорологична станция в Пърл
Хърбър твърдеше, че било метеорит), накара стрелката на компаса на
„Хай Джинкс“ да се върти като побъркана, тя все пак си възвърна разума след около час и се върна към раболепната си преданост към доминиращия север. Междувременно, за да поддържа курса, Бърнард направи координация по съзвездията Орион и Бъди Холи. С бриза те се спуснаха в пролива Калохи, напредвайки към Хонолулу. Вятърът ги прегръщаше с ръце. Морето ги дундуркаше на коленете си.
— Смяташ ли — попита Лей-Чери — че те наистина бяха от
Аргон?
— Или от там, или от Лос Анджелис.
— Странна миризма се носеше около тях.
— Препарат за молци.
— Това ли беше?
— Взели са своите тюрбани и роби от някоя стара гробница или пък там, откъдето идват, нафталинът се използва за дезодорант.
— Бърнард, да речем, че са били от друга планета. Възможно ли е да са прави за червенокосите? Наистина ли сме мутанти, получили лунен удар, чиито слабости слънцето разкрива?
— Ето какво мога да ти кажа. В Централна Америка, Южна
Америка и Мексико са разпространени митове за раса от червенокоси кавказци, които се появили преди хиляди години и завладявали племе след племе с добра магия. Всъщност инките, ацтеките и маите отдават развитието на своите крайно напреднали цивилизации на „Червените
Бради“, както те ги наричат. Пирамидите и другите масивни градежи на Новия Свят били построени от тези полубогове — това убедено се твърди в устните предания на десетки основни етнически групи.
Легендата за Червените Бради се разпространява и в Океания. Според някои, гигантските каменни глави на Великденските острови са портрети на същите тези доматени глави…
— Мразя хората да ме наричат доматена глава…

119
— Аз също. Доматът далеч не може да се сравнява с моята глава.
— Е, продължавай.
— Митовете са кристализирала история. Невъзможно е всичките тези разкази да са съвпадение. Така че, ако приемем, че е съществувала раса от полубожествени червенокоси, и ако приемем, че един ден тя просто е изчезнала от лицето на Земята — описанията са сигурни и по този въпрос — това ни предлага подканващ кош, през който да прекарваме своите топки от романтически глупости.
— Тоест?
— Добре, един пример. Червенокосите притежавали необичайни умения. Между другото, те били майстори на пирамидната сила —
едно така ефективно впрягане на толкова загадъчни и комплексни природни енергии, че съвременната наука още не е започнала да я разбира. Къде Червените Бради са придобили тези умения, така отдалечени от основния поток знания, възникнал на Земята? Възможно ли е те да са били извънземни? Ако нашите нещастни мозъци ни позволят да възприемем тази вероятност, то ние бихме могли да си сковем една малка хипотеза. Червените Бради идват тук от Аргон, като донасят със себе си ключовете за пирамидната сила и Бог знае още какви аргонски технологии. В този момент на Аргон става революция.
Червенокосата управляваща класа е свалена от власт. Впоследствие бунтовниците изпращат на Земята бойни отряди и изпаряват червенокосите колонии тук. Или може би Червените Бради са изпратени в изгнание на Земята, вследствие на въстание или война на
Аргон. По-късно новият аргонски режим — вероятно русокос като двойката от Лахайна — решава, че изгнаниците стават прекалено силни за нашата малка планета и, желаейки да елиминират вероятността от бъдеща контрареволюция, изпращат армия, за да се отърват от тях с помощта на някакво устройство, което е извън нашите възприятия. Е! Сбогом, Червени Бради! Можем да развием вариант на този сценарий. Но, както и да го въртим, винаги ще се взема предвид както присъствието и внезапното изчезване на Червените Бради, така и антипатията към червената коса сред съвременните аргонци.
Червените Бради може би са били свързани с Марс — червената планета. Макар че е по-вероятно конфликтът на Аргон да е бил между лунните и слънчевите сили. Червените Бради вероятно са били лунните хора — мистични, окултни, променливи, феминистични,

120
духовни, океански, селски, артистични и еротични. Докато Жълтите
Коси вероятно са били слънчеви — абстрактни, рационални,
прозаични, милитаристични, индустриални, патриархални,
неемоционални и пуритански. Това е една класическа битка тук на
Земята. Тъй като луните и слънцата са космически, то възможно е битката да се разпростира из целия Космос или поне из нашата
Слънчева система. Това е конфликт, чиито корени лежат още в сблъсъка между Луцифер и Йехова. Слънцето е на Йехова, но Луцифер управлява този стар дявол Луната.
— Исусе! — каза Лей-Чери. — Това е чудесно. Би трябвало да пишеш комикси. А къде е нашето място — на днешните, привързани към Земята червенокоси? Да не би да сме отживелица, потомци на
Червените Бради?
— Може би. Може би са се чифтосали със земни жители или по някакъв по-езотеричен начин са повлияли на генната рулетка. Но моето предположение е, че природата, под натиска на Луната, се опитва отново да създаде една висша раса, опитва се да пресъздаде унищожените Червени Бради. Продължава да засажда червени семена.
Някои се развиват, някои не. Някои растат по необикновен начин.
Много фалстартове и несъвършенства. Лунната природа се опитва да изчисти техническите дефекти от новия модел, преди да премине към следващото стъпало на червенокосата революция. Междувременно
Слънцето взима своя данък.
— Значи червенокосите са или потомци на полубогове, или потенциални полубогове. Това е хубаво. Харесва ми. — Тя го целуна по ухото. После го ощипа по бутовете. — Едно нещо е сигурно. Ти и аз правим любов по-добре от простосмъртните.
— Това е факт.
— Но знаем ли как да задържим любовта?
— Нямам никаква представа. Най-доброто, което ми остава, е да играя ден за ден.
— Не съм сигурна, че в тези времена въобще има влюбени, които да имат някакъв шанс.
— Не се оставяй да бъдеш жертва на времето, в което живееш.
Не толкова времето ни унищожава, колкото обществото. Когато хвърлиш вината върху обществото, тогава преставаш да се обръщаш към обществото за решението. Също както онези жалки невротици на

121
Фестивала. Днес има тенденция личностите да се освобождават от морална отговорност и да се разглеждат като жертви на социални обстоятелства. Ако повярваш в това, плащаш с душата си. Не са мъжете тези, които ограничават жените, нито нормалните ограничават педалите, нито белите ограничават черните. Това, което ограничава хората, е липсата на характер. Това, което ограничава хората, е, че те нямат скапаното търпение или въображение да играят главната роля в своя собствен филм, камо ли да го режисират. Йък.
— Йък, Бърнард?
— Йъм.
— Йъм?
— Йъм. Днес сме в края на една епоха и точно преди началото на нова. През този период на преход няма да има мораториум върху индивидуалната жизненост. Всъщност важните събития се пръкват във вакуум. Чудесно време за живот. При положение, че имаш достатъчно динамит.
— Или достатъчно дрога — каза капитанът, който тъкмо се беше появил с чиния кокаин. Бърнард смръкна веднъж. Лей-Чери се колебаеше.
— Давай — каза Бърнард. — Това е толкова хубаво, че Юлий
Цезар го е пожелал с последния си дъх. „Дрога, Бруте“ — казал той. —
„Хайде, опитай го.“
Лей-Чери смръкна. После и Жулиета. Жулиета вероятно си припомняше емфието, което нейните кралски работодатели смъркаха в добрите стари времена. В дните, когато гледаше лебедите, плуващи в рова около замъка, и за миг не си представяше, че един ден, останала без жаба, ще плава през осветен от Луната океан, натоварена с глупотевини и любов.
Катерът достигна Хонолулу в събота следобед. На следващата сутрин Принцесата и Жулиета — и Бърнард Мики Ренгл (отново записан като Т. Виктрола Файъркрекър) — полетяха обратно към жилото и меда, които ги очакваха във вибриращия американски кошер.

122
45
Кой знае как да задържим любовта?
1. Кажи на любовта, че ще отскочиш до „Джуниърс Дели“ на
Флетбуш авеню в Бруклин да си купиш баница, и в случай че остане,
ще получи половината. Тя ще остане.
2. Кажи на любовта, че искаш да получиш частица от нея и вземи кичур от косата й. Изгори косата в евтин тамянник, който има ин/ян знаци от трите страни. Обърни се на югозапад. Говори бързо над горящата коса на убедително екзотичен език. Вземи пепелта от изгорялата коса и си нарисувай с нея мустаци на лицето. Намери любовта. Кажи й, че си някакъв друг човек. Тя ще остане.
3. Събуди любовта посред нощ. Кажи й, че светът гори. Хвърли се към прозореца на спалнята и погледни навън. Със спокойна стъпка се върни до леглото и увери любовта, че всичко ще бъде наред. Заспи.
На сутринта любовта още ще бъде при теб.
Бърнард Кълвача, който беше осмял, ако не и разбил, правилата за поведение на цяла цивилизация, естествено въставаше срещу идеята, че трябва да се подчинява на правилата и наредбите в къщата на някакви второкачествени монарси. Но впоследствие той остави настрана гордостта и се подчини, защото много искаше да задържи любовта.
С поощрението на Макс и Тили арабският милиардер-спортяга
А’бен Физел ухажваше Лей-Чери. Ако толкова искаше да я вижда,
Бърнард също трябваше да я ухажва по протокола. Тя го обичаше диво,
но правилата си бяха правила. Тя не беше готова да изостави кралските привилегии.
— В родината на моето семейство стават промени. Там ври и кипи. Може би един ден короната ще бъде възстановена. После вероятно ще стана кралица. Помисли си само колко добро бих могла да направя.
Тъй като той не можа да отговори, тя добави:
— Помисли си колко забавно ще ни бъде. Ще те назнача за отговорник на арсенала.

123
Така че той я ухажваше. Отнасяше се към нея така, сякаш чаталът й бе парче виенска сватбена торта в стил рококо с глазура от захар. Държеше се така, сякаш малки войничета охраняват вагиналните й порти.
За Макс и Тили той беше само човек от простолюдието, с когото
Принцесата се запознала във варварски Хавай. Те нямаше да го дарят със статута на ухажор, ако Жулиета не беше подхвърлила една-две добри думи за него. За това Жулиета получи пластмасова жаба пълна с кока (вещество, към което тя внезапно се беше привързала).
Бърнард отседна в центъра на града, на площад „Пайъниър“. Той нае апартамент тип Чарлз Буковски в хотел „Толкова отдавна се появих, май вече си отивам“. Ергенски апартамент в сграда, която беше любимо място на пенсионери и мишки. Диванът в дневната ставаше на легло. Понякога нощем, докато Бърнард лежеше в него, се опитваше отново да стане на диван. В банята, където боядисваше косата си, преди да посети Лей-Чери, седалката на тоалетната чиния беше обгорена от пури. По ваната имаше ръжда, а по пердетата —
сажди. Имаше паяци, неприятно течение и календар, който бе толкова стар, че все още вярваше, че празниците могат да се падат в средата на седмицата.
Облечен в черен костюм, черна риза, черни ботуши, чорапи и вратовръзка, човекът извън закона караше разнебитения си „Мъркюри“
— полукабриолет към предградията. Дъждът беше спрял, но небето все така лежеше надвиснало. Беше с цвят на къртици. Небето над
Сиатъл напомняше на Бърнард за затворнически чаршафи. Ако се върнем малко назад, можем да намерим това за зловещо.
Кралят и Кралицата щяха да приемат Бърнард в библиотеката. Тя беше вехта стая, но на пода й лежеше рядък и скъп бял килим. По-бял от лебеди, по-бял от зъбобол, по-бял от дъха на самия Господ. Бърнард не беше виждал Лей-Чери от почти две седмици. Той реши да опита незабелязано да й предаде бележка чрез Жулиета. В бележката си щеше да призове към находчивост. „Нека бъдем изядени от гладуващи малки щраусчета, ако не скроим някакъв план за тайни срещи.“ Докато чакаше своите бъдещи роднини, отиде при бюрото и започна да драска бележката. В своята припряност бутна отворената бутилка с мастило върху великденски белия килим.
Локвата беше огромна. Петното — трайно.

124
Разбира се, Кралица Тили се отнесе снизходително към поразията. Да, ама друг път. Всъщност тя не направи никакво усилие да скрие своето крайно раздразнение. Тя галеше своето чихуахуа сред тишина от слонова кост. Непохватна и напрегната, вечерта оклюма като небето.
Чаят беше поднесен в сребърен чайник, чийто чучур някога се бе покланял пред Уинстън Чърчил. Чаят беше превъзходен, но ухажорът копнееше за текила. Кралят побъбри малко за баскетбол. За къпини.
Принцесата се страхуваше да погледне Бърнард в очите. Копнежът между двамата беше толкова гъст, че не би позволил на птица да прехвърчи. През копнежа не биха проникнали къпинови храсти. Точно в девет часа ухажорът беше освободен. Чък се опита да го проследи до дома му, но го изгуби, когато той пресече шест светофара на червено
— последните два на заден ход.
На следващия ден Бърнард успя да се свърже с Лей-Чери по телефона. Тя му каза, че Кралица Тили е безутешна. Той нямаше да бъде поканен отново.
— Трябва да измислиш нещо.
— Вече съм измислил. Хайде да отидем да живеем в циганска пещера на остров край панамския бряг. Ще ти свиря със своята хармоника и ще сплитам косите ти с листа от кока.
— Не става — каза тя. — Трябва да поднесеш извинения.
Няколко дена по-късно Бърнард купи две дузини рози и се отправи към Форт Къпина. Той знаеше, че Крал Макс е в болницата за преглед на клапата. Идеално. Той щеше да посети Кралицата.
Репетираше най-трогателните извинения. Беше мъничко отчаян. Но нямаше да се успокои, докато извиненията му не бъдат приети.
Докато го пускаше, в древните очи на Жулиета се четеше неловкост. С ръка тя му указа, че трябва да изчака в музикалната стая.
— Добре, само че си забравих хармониката — каза Бърнард.
Жулиета посегна към цветята. Бърнард каза не, просто ще си ги подържи. Той влезе в музикалната стая и седна на кушетката.
Докато сядаше, той почувства нещо топло и чу меко, сухо
„щрак“, сякаш крокодил захапа огромен пържен картоф. Той бавно се изправи. Боядисаната коса на врата му се изправи заедно с него.
Отдолу беше възлюбленото чихуахуа. Той беше седнал върху него. И
бе счупил вратлето му.

125
Не му оставаше нищо друго, освен да повдигне капака на пианото и да положи мъртвото чихуахуа върху струните. Той го покри с рози и затвори капака. Тръгна си, без да се сбогува.
О, заспи своята кучешка дрямка вековна, ти мъничко зверче,
джавкай подир фараонски котки по алеите на задгробния свят. Защото
Бърнард Мики Ренгл не можа нито да спи, нито да играе тази нощ.
Съдбата беше продупчила билета му, любовта му беше запазила място във влака, който спира единствено от тъмната страна на Луната.
Този път Чък успя да го проследи. В треската си за текила
Бърнард се отби в едно долнопробно барче на площад „Пайъниър“,
където иначе не се бе весвал често, бар и грил „Ра“, притежаван и стопанисван от колектив по слънчева енергия. Дори музикалната машина се задвижваше с енергия, чопната от Слънцето. Докато
Бърнард подхранваше онзи джубокс с надеждата, че Уейлън Дженингс ще възвърне чувството си за хумор, Чък беше на отсрещната страна на улицата в една телефонна кабина и звънеше на своята свръзка в ЦРУ.
Агентът бе повишен. Чаената чаша, която Чък му бе доставил два дни по-рано, носеше пръстови отпечатъци. Някога същата тази чаша бе носила пръстовите отпечатъци на Уинстън Чърчил, но сега я красяха единствено следите на Кълвача.
— ФБР ще се погрижи за него — каза агентът. — От години той ни прави на маймуни. После моята служба ще определи каква роля е играл той в заговора за завръщането на Крал Макс. Не го изпускай от поглед.
След час Бърнард беше арестуван — десет месеца преди деня,
когато срокът на давност щеше да го пусне на свобода. И макар че,
докато агентите го отвеждаха, той крещеше към тълпата в бара: „Те не са ме хванали! Невъзможно е да бъда заловен!“, властите във
Федералния каторжен затвор на остров Макнийл вече почистваха една килия, от която твърдяха, че и Худини не би могъл да избяга.
А скоро и Принцесата щеше да почиства своето таванче — една килия, предназначена да осуети бягството на любовта, гол музей,
посветен на това, което всеки от нас иска и не може да има, и на тъгата и радостта от това желание.
И тук може би е моментът да процедим една идеална сълза,
сладко-горчива и трептяща от мечтателно смирение. Но, както змията някога напичала своето кълбо в Рая и търпеливо очаквала

126
възможността да изплюе най-голямото камъче в историята на света,
така и един пакет цигари „Кемъл“ лежи в очакване да излезе напред и да направи това, което най-малко се очаква от него.

127
АНТРАКТ
Ремингтън SL-3 е в нова премяна. Боядисах това копеле червено.
Не питайте защо. Само така мога да продължа с тази проклета машина. Поне външно ефектът е интересен. Почти шокиращ. Почти интимен. Сега се мъдри на бюрото ми, румена и нетактична като найлонова торба, пълна с червени лампички.
Но и вътрешно може би предстоят промени. За добро или за зло,
той ще трябва да се справя с букви, думи и постройки на изречението,
с каквито нито една съществуваща пишеща машина не си е имала работа. Нека поясня.
На едно неотдавнашно посещение в Куба попаднах на угнетен площад в едно селце — бях заобиколен от младежи, които учтиво ми искаха дъвки. Ако ми беше дошло на ума, че дъвките са рядък за кубинците деликатес, щях да внеса нелегално няколко кашона от универсалния магазин до нас. Но стана така, че аз не притежавах нито дъвки, нито езиковите познания да го кажа.
Бях абсолютно убеден, че испанският глагол HABLAR означава
„имам“, така че, когато човек казва: „Si, Hablo Español“, той има предвид: „Имам испански, т.е. имам контрол над испанския език.“
Тръгвайки от тази погрешна представа, аз казах на хубавите млади кубинци: „No Hablo Chiclets“
[1]
. Te ce усмихнаха учтиво.
По-късно разбрах, че това, което съм казал, е било, разбира се:
„Не говоря дъвки“.
В първия момент се почувствах доста тъпо. Но после си помислих: „Ами че това е честно заявление. Аз не говоря дъвки.“
После си помислих: „А защо не?“
В последвалите месеци до днес аз се уча да говоря Чиклетс. Да ви кажа, по-лесно е да говориш дъвки, отколкото да четеш или пишеш на тях.
Въпреки всичко, съществува определена вероятност в оставащите страници от тази книга на моменти да изпадам в дъвкова проза. Предметът на повествованието почти го изисква.

128
Надявам се, че Ремингтън SL-3 е в състояние да се справи с тази задача.
Има ли Луната цел? Свръхестествени ли са червенокосите? Кой знае как да задържим любовта? Ще предявя тези въпроси и още няколко важни такива към Ремингтън SL-3. Като война между магьосници, това може да продължи дълго, а дори и в такъв случай изходът може да не е такъв, какъвто ни се струва.
Но ако Ремингтън SL-3, прясно боядисана, може да печата на дъвки, то това партньорство може да издържи. Все нещо трябва да го крепи. Отправям молитвите си към Елмър, гръцкия бог на лепилото.
[1]
Chiclets на английски — дъвки.
↑

129

Изтегляне 3.21 Mb.

Сподели с приятели: