Бърни Кълвача — Нещо като любовна история

7
1
В последната четвърт на двадесети век, във време, когато западната цивилизация залязваше прекалено бързо, за да е утешително, и все пак прекалено бавно, за да е много вълнуващо,
голяма част от света седеше на ръба на един все по-бързо поскъпващ театрален стол в очакване, с различни смесици от ужас, надежда и отегчение, да се случи нещо важно.
Скоро трябваше да се случи нещо важно. Невъзможно бе цялата колективна интуиция да греши относно това. Но какво щеше да бъде то? И щеше ли да бъде апокалиптично, или възродително? Лечение на рака или ядрен гръм? Промяна във времето или промяна в морето?
Земетресения в Калифорния, пчели-убийци в Лондон, араби на стоковата борса, живот в лаборатория или НЛО на поляната пред
Белия Дом? Дали Мона Лиза щеше да пусне мустаци? Дали доларът щеше да се провали?
Християнските поклонници на сценария за Второто Пришествие бяха убедени, че след изпълнена с напрежение пауза от две хиляди години не е далеч моментът, в който ще тупне и вторият ботуш.
А пет от най-известните психолози на епохата, след срещата си в хотел „Челси“, предсказаха, че скоро Атлантида отново ще изплува от дълбините. На това последното Принцеса Лей-Чери отговори:
— Има два изчезнали континента… Единият бил Хаваи, наречен
Му — Майката, чиито върхове все още се отразяват в нашите чувства
— земята на веселите танци, рибарската музика, цветята и щастието.
Има три изчезнали континента… Единият сме ние — влюбените.
Каквато и да е нашата оценка за мислите на Принцеса Лей-Чери,
засягащи географски въпроси, трябва да се съгласим, че последната четвърт на двадесети век беше труден период за влюбените. Беше време, когато жените открито се възмущаваха от мъжете. Време, когато мъжете се чувстваха предадени от жените. Време, когато романтичните взаимоотношения заприличваха на пролетен мраз и изоставяха много деца във враждебните и стръмни ледени планини.
Никой вече не беше наясно какво да прави с Луната.

8
2
Представете си августовска нощ. Принцеса Лей-Чери се взираше през прозореца на своята таванска стая. Луната беше пълна. Луната беше толкова издута, че всеки миг щеше да се катурне. Представете си как се събуждате и откривате, че Луната е паднала по лице на пода на банята като покойния Елвис Пресли, отровен от бананови кори. Тази
Луна можеше да забърка диви страсти във всяка апатична крава. Луна,
която можеше да събуди дявола в зайчето от приказките. Луна, която можеше да превърне малки фъстъчета в лунни камъни. Червената шапчица — в злия вълк. В продължение на повече от час Лей-Чери не откъсваше поглед от небесната мандала.
— Какъв е смисълът на Луната? — попита тя Омагьосания
Принц.
Омагьосаният Принц се направи, че тя е задала глупав въпрос.
Може би наистина беше глупав. Същият въпрос, зададен на Ремингтън
SL-3, предизвиква следния отговор:
Албер Камю е писал, че единственият сериозен въпрос е дали да се самоубиеш, или не.
Том Робинз е писал, че единственият сериозен въпрос е дали времето има начало и край.
Камю явно е станал от леглото със задника напред, а Робинз вероятно е забравил да навие будилника.
Съществува само един сериозен въпрос. И той е:
Кой знае как да задържим любовта?
Отговорете ми и аз ще ви кажа дали да се самоубивате или не.
Отговорете ми и аз ще ви помогна по въпроса за началото и края на времето.
Отговорете ми и аз ще ви разкрия смисъла на Луната.

9
3
Погледнато исторически, хората от класата на Лей-Чери не са се влюбвали много-много. Те се женели заради власт и богатство, заради традициите и наследниците, а „истинската любов“ оставяли за масите.
Масите нямали какво да губят. Но това беше последната четвърт на двадесети век и, с изключение на няколко дивашки клоуна в Африка,
монарсите по света отдавна се бяха примирили със своята простосмъртна, макар и не толкова демократична, същност.
Семейството на Лей-Чери бе точно такъв случай.
От деня на своето изгнание, преди повече от трийсет години,
Кралят бе направил кариера в хазартните игри. Покерът беше неговата професия. Въпреки че напоследък бе опитал и в сърдечната хирургия.
Една главна клапа в сърцето му бе отстранена и подменена с тефлонов заместител. Изкуствената клапа функционираше успешно, но при отваряне и затваряне издаваше металически звук. Когато беше възбуден, всеки наоколо разбираше това. Поради ясно доловимия звук на сърцето му, той вече не можеше да се занимава с покер — игра, при която са необходими прикритост и блъфиране.
— Господи! — казваше той. — Когато изтегля добра ръка,
дрънча като чинелен състав.
Той прекарваше времето си, като гледаше спорт по телевизията и линееше по доброто старо време, когато можеше да смаже всеки първокласен играч на покер.
Съпругата му, Кралицата — някогашната красавица на седем столици, нямаше интереси и имаше наднормено тегло. В Америка беше посетила толкова много социални чай-партита от втора категория, благотворителни модни ревюта и галаконцерти насам,
галаконцерти натам, че бе почнала да издава една постоянна миризма на пате дьо фоа гра, точно като подвижна работилница за деликатеси.
Нямаше си придворна дама, затова й бяха нужни два часа за обличане, а, тъй като тя сменяше одеждите си три пъти дневно,
гизденето, обсипването със скъпоценности и боядисването на нейното туловище си беше един цял работен ден. Кралицата много отдавна бе

10
предала съпруга си на клапата, а дъщеря си — на таванската стая.
Синовете й (тя едва си спомняше техния брой) се бяха разпилели из
Европа, оплетени в безкрайни финансови авантюри (най-вече от съмнително естество), и за нея бяха загубени. Тя имаше само едно близко същество: куче чихуахуа, което притискаше към гърдите си.
Ако някой го попиташе какво очаква от последната четвърт на двадесети век, Кралят би отговорил: „Сега, когато надеждата за възстановяване на монархията вече не е реална, най-съкровените ми желания са «Моряците» от Сиатъл да спечелят първенството,
«Свръхзвуковите» от Сиатъл да успеят да влязат в доиграванията на
НБА, «Морските Соколи» от Сиатъл да отидат на Супербоул и спортните коментатори да бъдат заменени със сър Кенет Кларк“.
Същият въпрос, отнесен към Кралицата, би предизвикал следния отклик: „О-о, спагсти-о. (Нейният любим американизъм). Какфо да ошакваш от луди хора? Шастлифа съм само, че майн фатър и мама миа са ф Раят и не се налага да штрадат от ушасни модерни фремена. Sacre bleu! Аз дафам шфоето на короната и туй то!“ Кралицата беше учила английски в седем столици.
Всяка нощ, върху един извехтял, но разкошен кашански килим,
до покритото с балдахин легло, Кралица Тили, приличаща на огромни възглавници от дъвка, падаше на коленете си и се молеше за възвръщането на Короната, здравето на нейното чихуахуа, състоянието на операта и… толкоз. Всяка нощ Крал Макс се промъкваше в кухнята,
за да изплюска с лъжица солта и захарта, които докторите отстраняваха от ястията му денем.
„Има нещо друго, освен петте века кръвосмешение, което пречи на това кралско семейство“ — мислеше си Принцеса Лей-Чери, която клюкарските хроникьори напоследък определяха като „бивша мажоретка, лунатична обществена активистка, трагична красавица,
която се е усамотила в таванска стая“.
„Това семейство е застигнато от Меланхолията на Последната
Четвърт на Двадесети Век“.

11
4
Дворецът на семейството в изгнание Фьорстенберг-Баркалона
(каквото си беше тяхното име) беше обширна триетажна жълта дървена къща на брега на Пъджит Саунд. Къщата била построена през
1911-та за един сиатълски барон на дървесината, който, реагирайки срещу куличките, куполите и капандурите, украсяващи сградите в стил готика на хората от неговото съсловие, пожелал „американска къща,
къща без финтифлюшки“, и получил точно каквото поискал. Това беше един хамбар, кутия с остър покрив. Издигаше се сред десет акра къпинови храсти като изоставено радио, излъчващо скърцане и шепот в дъжда. Къщата бе дадена на Макс и Тили от ЦРУ.
Родината на Фьорстенберг-Баркалона в момента беше в ръцете на дясна военна хунта, поддържана от правителството на Съединените
Щати и, разбира се, от Римокатолическата църква. Докато открито негодуваха, че хунтата силно ограничава гражданските свободи,
Щатите все пак нямаха желание да се намесват във вътрешните работи на една суверенна държава, особено такава, на която може да се разчита като съюзник срещу онези държави с леви уклони, в чиито вътрешни работи Щатите редовно се намесваха. Щатите се безпокояха от вероятността някои роялисти, все още верни на Макс и Тили, да разстроят политическата стабилност в тази част на света. Щатите изплащаха на Крал Макс скромна помощ, за да стои мирен и да не разпалва духовете. Всяка година на Коледа папата изпращаше на Тили разпятие, свещ или някоя друга дрънкулка, благословена лично от него.
Веднъж Принцеса Лей-Чери използва една папска свещ с цел самозадоволяване. Тя се надяваше, че в съответния момент ще бъде навестена я от Агнеца, я от Звяра, но, както обикновено, посети я само
Ралф Нейдър.

12
5
Ако ЦРУ си въобразяваше, че неговата гостоприемност ще смае монограмираните чорапи на Макс и Тили Фьорстенберг-Баркалона, то за пореден път грешеше. През първото десетилетие на своето пребиваване кралската двойка не се оплакваше от усойната стара постройка, тъй като се страхуваше, че ги подслушват. Но с течение на времето напредналата възраст ги бе направила нахални (смелостта на детството като пъстърва се завръща към извора) и те мърмореха колкото си искаха.
Кралят заставаше на прозореца (през полувремето или паузата за реклами) и загрижен се взираше в пълзящия къпинов прилив.
— Сигурно ще стана първият монарх в историята, убит от къпини — роптаеше той. Тефлоновата клапа му пригласяше.
Кралицата галеше своето чихуахуа:
— Снаеш ли кой е шифял тук преди ние? Смоуки Мецока.
Лей-Чери бе разбрала, че е безсмислено да уговаря родителите си да се преместят.
Макс, висок мъж с конска физиономия и мустаци като тези на
Хитлер, клатеше глава в знак на отрицание толкова силно и продължително, че ако беше с корона, тя щеше да се катурне и да се изтърколи в къпиновите храсти.
— Като си смениш мястото зад масата, няма да размесиш картите — каза Макс.
— Мештене? Таси шедмица имам три приема — каза Кралица
Тили. — Не! Забравям. Имам цетири приема. О-о, спагети-о.
Също като две букви „Р“, заключени в испанска книжка с песнички, Тили и Макс се таяха в своя замък, подобен на кутия за обувки, в очакване да бъдат прочетени.

13
6
Принцесата живееше в таванската стая.
Като дете това беше любимата й стая за игри. Там беше уединено и уютно. Тогава й харесваха ниското, скосено помещение и пълното отсъствие на тапети с гербове. Като дете тя се наслаждаваше на изгледа към Пъджит Саунд през западния прозорец на тавана и на този към планините Каскейд през прозореца, който гледаше на изток. Най- необикновена беше една планина — широка бяла човка, сбираща облаци, която почти изпълваше източния прозорец в дните, когато гледката не биваше закривана от мъгла или дъжд. Планината си имаше име, но Лей-Чери все не можеше да го запомни. „Мисля, че беше някакво индианско име“.
— Tonto? — попита Кралицата.
Сега прозорците бяха боядисани в черно, освен един-единствен малък четириъгълник, през който Принцесата можеше да се радва на случайно късче от Луната.
Принцесата живееше в таванската стая и не излизаше. Можеше да излезе, но тя беше избрала друго. Тя можеше да вдигне прозорците или да изстърже боята, но изборът й беше да не прави и това. Идеята да се заковат прозорците и да се боядисат в черно беше нейна.
Таванската стаичка се осветяваше от четиридесетватова крушка. Това също беше нейна идея. Освен това, Принцесата лично беше мебелирала стаята.
Мебелировката на таванската стая се състоеше от нар, нощно гърне и пакет цигари „Кемъл“.

14
7
Някога Лей-Чери бе живяла както всяка друга млада жена при своите родители. Тя си имаше стая в северното крило на втория етаж,
стая с нормално легло и удобен стол, маса, на която да чете за училище, и тоалетна масичка, напълнена с козметика и бельо. Имаше снимка, която правдиво пресъздаваше рок’енд’рола, и огледало, което ласкателно пресъздаваше нейния собствен образ. Имаше пердета на прозорците и наследствени килими по пода, а по стените плакати на
Хавайските острови съседстваха със снимка на Ралф Нейдър.
Понякога стаята й се виждаше тясна и потискаща в сравнение с
„големия бял свят навън“, за който копнееше, и все пак тя си харесваше покоите и спокойно се завръщаше в тях всяка вечер след края на часовете или закриването на това или онова събрание за една или друга екологична кауза.
Дори след като бе изгонена от състава на мажоретките при
Вашингтонския университет — едно унизително преживяване, което я подтикна да напусне колежа — тя безпроблемно обитаваше стаята си,
както костенурка своята черупка. В онези дни тя съжителстваше с
Омагьосания Принц.
Омагьосаният Принц беше крастава жаба. Той живееше в един терариум до леглото на Лей-Чери. И, да, ако сте толкова любопитни, тя беше целувала жабата. Веднъж. Лекичко. И, да, беше се почувствала адски тъпо. Но, когато си принцеса, те привличат неща, които ние от простолюдието трудно разбираме. Освен това, обстоятелствата, при които се беше сдобила с жабата, окуражаваха едно суеверно поведение, пък и с какво едно малко бързо момичешко докосване по главата на жабата е по-тъпо от целуването на снимката на любимия човек, а кой не е целувал снимка по един или друг повод? Лей-Чери общо взето честичко целуваше снимката на Ралф Нейдър.
Тук можем да отбележим, че според фройдисткия анализ на приказките, целуването на жаби символизира фелацио. В това отношение Лей-Чери беше невинна на съзнателно ниво, макар и не толкова наивна като Кралица Тили, която смяташе, че фелацио е

15
неизвестна италианска опера, и беше притеснена, че не може да открие нейната партитура.

16
8
Лей-Чери бе получила Омагьосания Принц от старата Жулиета
— последната останала жива от слугите, придружили Макс и Тили в изгнание. При раждането на Лей-Чери в Париж, четири от тези верни хора все още били на служба, но всички, освен Жулиета, умрели скоро,
след като кралското семейство се настанило в двореца в Пъджит
Саунд. Вероятно от влагата.
Американското правителство също осигури слуга — мъж на име
Чък, който трябваше да изпълнява задълженията на градинар, шофьор и човек за всичко. Естествено, той беше информатор на ЦРУ. Тъй като към вродения му мързел възрастта прибавяше и отпадналост, Чък не успяваше да се справи с Големите Северозападни Къпини и те непрекъснато настъпваха към стените на къщата. Зад волана той беше кошмарен. От няколко години насам Крал Макс и Принцесата бяха отказали да се возят с него. Но Чък още возеше Кралицата на нейните тържества и приеми, очевидно без да обръща внимание на издаващите безумен страх молитви към Дева Мария от задната седалка и виковете
„О-о, спагети, о!“
Неизменно, на всеки две седмици, Чък сядаше да играе покер с
Краля. Дори с издайническия механизъм на клапата, Кралят неизменно, на всеки две седмици, обираше Чък до шушка. Така Макс прибавяше към своята заплата и тази на Чък.
— Той само за това става — казваше Макс и огромното магарешко лице се подсмиваше на това, което той вероятно смяташе за малка шега с ЦРУ.
Жулиета, от друга страна, беше над осемдесетгодишна, способна и енергична. По удивителен начин тя успяваше да опази огромната къща от паяжини и плесен и в същото време да пере кралското бельо и да приготвя по шест ястия на ден (тъй като Макс и Тили бяха месоядни, а Лей-Чери — вегетарианка и всяко готвене излизаше двойно).
Старата Жулиета не говореше английски, а Лей-Чери, доведена в
Америка, когато била не по-висока от кана за вино, не говореше

17
никакъв друг език. И въпреки това, точно Жулиета разказваше на Лей-
Чери приказка всяка вечер преди заспиване, докато тя навърши петнайсет години; винаги една и съща приказка, толкова често повтаряна, че в крайна сметка момичето разбираше не само общото значение, но и всяка отделна дума, макар и произнасяна на чужд език.
И точно Жулиета усети истинските мащаби на депресията на Лей-
Чери, след като Принцесата преживя спонтанен аборт по време на домакинския мач във Вашингтонския университет. (Тя се намираше във въздуха — високо отскочила — когато кръвта се отприщи и изпод нейната възкъсичка поличка се спуснаха ручейчета като хемофилни състезатели). Точно Жулиета усети, че в онзи есенен следобед нейната млада господарка е изгубила нещо повече от едно бебе, че е изгубила нещо повече от бащата на бебето (защитника от втора линия, студента по право, който оглавяваше университетския отдел на клуб „Сиера“ и възнамеряваше един ден да работи за Нейдър), макар че споменът за него — седнал на скамейката, да се прави на разсеян, докато нея светкавично я изнасят всред объркване и страх — бродеше из съзнанието и сърцето й като грозен призрак с кални обувки.
Жулиета беше човекът, който в безрадостните дни, последвали тези събития, ходеше при нея, скрила жабата в старческите си ръце.
Отначало Принцесата не бе във възторг. Но тя беше чувала разкази за тотемите на Стария Свят и, ако жабешката магия наистина можеше да помага, тя щеше да опита, пък ако ще и брадавици да й израснат.
Уви, Жулиета, това беше американска жаба от последната четвърт на двадесети век, време, когато изричането на желания очевидно не водеше до резултат, и затова впоследствие Лей-Чери я кръсти Омагьосания Принц, на името на „онова копеле, което никога не се събужда“.

18
9
Сандвичите били измислени от Граф Сандвич, пуканките били измислени от Граф Пуканка, а сосът за салата от Олив Оцетски.
Луната измислила природния ритъм. Цивилизацията го отмислила.
Принцеса Лей-Чери с удоволствие би го измислила отново, но на този етап не знаеше как.
Тя бе изпекла онази гумена бисквита, наречена диафрагма, и,
въпреки това, бе забременяла. С много жени се случва. Тя бе играла ролята на домакиня на онази засукана метална гостенка, наречена спирала, и бе преживяла спазми и инфекции. С много жени се случва.
В миг на отчаяние и противно на своите основни принципи, тя бе мушнала хапче в устата си. Разболя се — физически и емоционално. С
много жени се случва. Тя бе експериментирала с желета и мармалади,
кремове и утайки, спрейове и свещички, прахове и пени и единственият резултат беше, че откри своята романтична същност —
тя бе израсла с европейски народни приказки (във всеки случай една
приказка) — отвратена от технологични текстури, индустриални аромати и вкус на напалм. Така е с много романтични личности.
Тази постоянна битка с възпроизводителния процес — война, в която единствените й съюзници бяха фармацевтичните роботи —
вражески агенти, чиято синтетична помощ като че ли бе повече коварна, отколкото надеждна — гризеше с пластмасови зъби самите й разбирания за любовта. Дали е дотам параноично подозрението, че всички тези спирачки, джунджурии и вещества, изработени да предотвратят зачеването, са направени с цел не да се освободи жената от биологическите и обществени мъки, легнали върху естествените й страсти, а по-скоро, според лукав план на капиталистическите пуритани, тяхната цел е да технологизират секса, да разградят тъмните му сокове, да консервират дивия му огън, да каталогизират сладката му мръсотия, да го търкат, докато стане чист (чист като лабораторен автоклав, чист като болнично легло), да го уеднаквят, да го направят безопасен; да отстранят риска от неконтролируеми чувства, нелогични постъпки и дълбоки отдавания (като заместят тези рискове с по-малко

19
тайнствените, по-кротки рискове от инфекции, кръвоизливи, рак и нарушен баланс на хормоните); да, да направят сексуалната любов толкова безопасна, еднаква и санитарна, толкова ловка и хитра, толкова

Изтегляне 3.21 Mb.

Сподели с приятели: