Бърни Кълвача — Нещо като любовна история

42
18
Беше средата на следобеда, някъде пет часа преди изгрева на
Луната, когато самолетът кацна в Хонолулу, а май тай вече се люшкаха, ананасите вече се поклащаха, мангустите се чифтосваха, а кокосовите орехи се търкаляха в екстаз. Хавайското слънце, за разлика от, да речем, това на Небраска, явно беше попаднало под влиянието на
Луната и се беше потопило в някакво женствено поведение. Не че, ако демонстрираме неуважение, хавайското слънце няма да ти изпържи месата, но то беше добило романтична аура, едно определено лунно отношение към amore, което мексиканското слънце би преценило като меко и слабо. Въпреки обърканото движение, грохота на строителните начинания, димящите захарни рафинерии и странната гледка на японски туристи, бродещи по горещите плажове с официални костюми и кожени обувки, Хавай наистина си беше един рекламен каталог; мека разтривка срещу райски грип.
Хавайският език беше толкова наивно еротичен, че уличните знаци звучаха като покана за езическо джиджи-биджи, а „нууки“ беше на върха на всеки трезв език. Хавайският беше език, който можеше да нарече една риба „хъмъхъмънъкънъкъануа’а“ и една птица „о-о“, без значение, че птицата е по-голяма от рибата. Хъмъхъмънъкънъкъануа’а
(не може да е чак толкова лоша пишещата машина, която се наслаждава на тази дума, колкото е Ремингтън SL-3) все така лудееше в хавайските води, на по-малко от четиридесет метра от кожените подметки на посредниците на Сони, но о-о, този фантастичен любител на меда, отдавна беше изчезнал. За своите церемониални наметала хавайските монарси използвали пера най-вече от опашките на о-о.
Хавайските владетели били гиганти, наметалата им били много дълги.
Нужни били много пера от опашки, за да се направи наметало за краля. О-о били оскубани до край. О-о, спагети-о.
Въпреки че екологическите последствия биха я ужасили, на Лей-
Чери може би щеше да й е приятно да наметне едно о-о. Ако нашата бледа Принцеса имаше възможността да избира земя, на която да бъде кралица, това би било земята на Хавай. В момента, в който слезе от

43
самолета, сърцето й започна да изтласква по кръвоносните й съдове чист сок от хибискус. И дори ако ръцете й бяха завързани на гърба, а светът беше затворил Хавай в стенния си сейф, тя пак би намерила начин да го извади. От Хавай на душата й потичаха лиги.
Уви, Лей-Чери нямаше много време за блянове. Поради жабешки проблеми, нейният самолет беше кацнал в Оаху някакви си минути преди часа на свързващия полет за Мауи на вътрешните авиолинии
„Алоха“. Тя и Жулиета трябваше да тичат (ако клатушкането на
Жулиета можеше да се нарече тичане) от единия до другия край на хонолулското летище.
Те така вглъбено спринтираха, че пропуснаха да забележат
Бърнард Мики Ренгл, който галопираше редом с тях.

44
19
Полетът до Мауи беше като летене с хвърчило. Докато въздушните течения подхвърляха малкия самолет, няколко пътника придобиха цвета на хавайски шубрак. Лей-Чери, обаче, същата сутрин бе закарана до летището от шофьора Чък, а след едно такова возене би било нужно нещо повече от някакъв си завихрен въздух, за да я разтревожи. Жулиета беше просто прекалено стара, та да се тревожи за каквото и да било, въпреки че все още се цупеше, заради конфискацията на нейния тотем. Що се отнася до Бърнард Мики Ренгл,
който седеше зад Принцесата и изучаваше червената й коса, неговото сърце спокойно туптеше до експлозивите, залепени за гърдите му.
Заедно със самолета подскачаше и съзнанието на Лей-Чери —
нагоре-надолу, от едно ниво на друго; в един момент мислеше за прелестите на Хавай, към които тя бе нежно пристрастена, в следващия момент мислеше за Фестивала и големите добрини, които той можеше да направи; стигаше и до мисли за себе си — коя беше тя и какво можеше да бъде.
„Аз съм принцеса“, напомни си тя, без да е много убедена в това,
„принцеса, която е израсла в едно къпиново петно в близост до
Сиатъл, нейният кец за тенис не е стъпвал в страната, където се е образувала кралската й кръв, принцеса, която нищичко не разбира от принцесване, принцеса, която се е държала така и онака, която е, така да се каже, разочарована от мъжете и любовта, която е малко объркана, която има много да се учи, но, в крайна сметка, принцеса;
мама му стара, също толкова принцеса, колкото и Каролина или Ана и,
въпреки че в последната четвърт на двадесети век самата идея за монархия може да звучи изкуствено и някак декадентски, аз държа на своето принцесване, защото без него аз съм просто една физически привлекателна жена, която няма какво толкова да предложи на околните и чийто вид казва: «Ходила съм в колеж, но той с нищо не ми помогна». Дори и да съм загубена като любовница, аз съм все още тук като човек. Аз чувствам болката на човечеството в себе си — в стомаха, някъде осем инча над рибата-праскова. Не знам дали съм

45
прекалено чувствителна към тази болка, защото съм принцеса
(Възможно ли е бобеното зърно под чаршафа ми всъщност да е целият свят?), но, вероятно защото съм принцеса, ще мога да направя нещо,
което ще спомогне да се облекчи болката на човечеството. И
Фестивалът може би ще ми покаже как да го направя. Чудя се дали
Ралф е отседнал в нашия хотел. Надявам се, че съм взела фланелката с надпис «Не на ядрените ракети!». Дали пък Кросби, Стилс и Неш не се навъртат из Лахайна? Мога ли да изпия повече от едно май тай, без да заприличам на възбудена пеперудка.“
Мислите й се потапяха и издигаха сред неспокоен въздух.
Не след дълго те преминаха над Молокаи и съзряха червеникавата корона на Халеакала, която се издигаше на югоизток като скъпоценен камък в пръстена на Труман Капоути.
— Мауи — прошепна Лей-Чери на Жулиета — Мауи.
Нейната собствена червена корона подскочи, докато тя се изпъваше на седалката си. Бърнард Кълвача я огледа с погледа на специалист.

46
20
Тъй като подозираше, че властите биха могли да направят проверки на покупките на боя за коса, Бърнард сам си направи оцветяването с помощта на кори и корени. Миришеше странно, но жените не го намираха за непривлекателно. У Бърнард тази миризма събуждаше спомени за хищни сенки и вълчи вой; за кокаин, силни експлозиви и жилави жребци, за скривалището зад водопада. А що се отнася до реакциите на околните, той неведнъж бе питан дали не е мил косата си с бира от корени. Той беше ограничил оцветяването си единствено до косата и поради тази причина гледаше да прави любов само на тъмно. Веднъж разля боята върху обувките си. Оттогава се боядисваше само бос.
Дванайсетте най-известни червенокоси:
1. Лусил Бол, комик
2. Генерал Джордж Къстър, независим военен
3. Лизи Бордън, войнстваща жена
4. Томас Джеферсън, революционер
5. Ред Скелтън, комик
6. Джордж Бърнард Шоу, писател
7. Юда Искариотски, информатор
8. Марк Твен, хуморист
9. Уди Алън, хуморист
10. Маргарет Сенгър, феминистка
11. Скарлет О’Хара, кучка
12. Бърнард Мики Ренгл, бомбаджия
От този списък надарените с аналитичен ум биха заключили, че хората с червени коси най-често биват или опасни, или смешни. Но от тези дванайсет само на един му се е налагало да крие окраската си.
Дори Юда се е развявал с естествения си цвят.

47
Как ли се чувстваше Бърнард от това, че трябва да облича своите кичури на кълвач в одежди на гарги? Погледите на възхита, които той хвърляше към короните на Лей-Чери и Халеакала, биха накарали дори разсеяния наблюдател да го сравни с познавач на рубини, попаднал под улей за спускане на въглища. Но при по-внимателно изследване човек трябваше да признае, че той изпитва почти сладичко удоволствие от това да разнася къдриците си нелегално, като скрива техния блясък от студените очи на закона чрез най-тънкия милиметър пигмент.
Пък и Бърнард, както всички мъже, разнасяше в панталоните си най-известния червенокос — особено смешен и опасен.

48
21
На борда на полет 23 на авиолиниите „Алоха“ Бърнард не беше единственият обожател на Лей-Чери. Един млад мъж с дълга, къдрава брада, риза алоха и цветове от хибискус, закичени в конската му опашка, се беше обърнал от предната седалка, за да я въвлече в разговор. Той каза, че е тръгнал за Фестивала, за да преподава методи за медитация. Младият мъж се опита да заинтригува Лей-Чери със своята програма. Той предложи да й даде лични напътствия по медитация, безплатно. Тя като че ли сериозно преценяваше дали да приеме.
Бърнард се наведе напред и опря луничавата си брадичка върху облегалката на Лей-Чери.
— Йъм — каза той.
Принцесата трепна, но не се обърна. Младият мъж отпред започна да й показва своята огърлица от мидички пука. Докато сочеше мидичките, той тихо й говореше за дълбоко отпускане, вътрешен мир и за това колко е мъдро да оставиш нещата да си текат.
— Йъм — повтори Бърнард. Каза го много близко до кралското ухо.
Този път тя се извъртя. Имаше възмутен вид.
— Моля?
Бърнард се усмихна сладко като пенсиониран фенер от тиква.
— Това е моята мантра.
Лей-Чери го изгледа така, както умеят само хората от сектата на червенокосите. Той беше целият в черно и имаше развалени зъби. Той носеше слънчеви очила Доналд Патока. Детски очилца. Тя отново се обърна към инструктора по медитация, който веднага престана да се мръщи на Бърнард и я дари със съчувствен поглед.
— Има само две мантри — каза Бърнард — Йъм и Йък. Моята е
Йъм.
Това звучеше почти логично, но Принцесата отказа да откликне.
Тя стисна ръката на Жулиета и попита младия гуру отпред как

49
медитацията би могла да помогне за облекчаване на световните страдания.
— Йъм — каза Бърнард — Йъмммм.
Лей-Чери го пренебрегна. Другите пътници го изгледаха странно.
— Имате ли нужда от нещо, сър? — попита стюардесата.
Бърнард сви рамене. Той погледна през прозорчето. Погледна към червеникавия венец на големия вулкан. Халеакала — „Дом на
Слънцето“. Ако Халеакала беше мястото, което Слънцето нарича свой дом, то какъв беше адресът на Луната? Дали пък Луната не живееше във Франция на Главната улица?

50
22
Остров Мауи възникнал, когато Халеакала изригнал в тандем с един по-малък вулкан. Вероятно е било хубав спектакъл. Кратерът беше с диаметър двайсет километра, а конусът бе висок над три хиляди метра, но Халеакала притежаваше излъчване, пред което бледнееха и най-впечатлителните топографски данни.
Халеакала беше толкова странно и непознато място, че го свързваха с други светове, с далечни вселени. Всъщност необичайно голям процент от посетителите, които бивакуваха там през нощта, за да видят прочутия изгрев на Халеакала, събуждането на Слънцето в собствената му спалня, се кълняха, че са видели странно осветени форми в небето. На задрямалия вулкан с неговите ронливи мегалити и лунни контури, с неговите черни и червени пясъци, се приписваха много свръхестествени свойства. Мнозина виждаха в него центъра на
Вселената, междугалактическа свързваща точка, космическа купчина боб, земно летище за космически кораби от всякакъв вид субстанция и видимост. Толкова много хора твърдяха, че са виждали разни НЛО да прелитат над Халеакала с бръснещ полет, че той се беше превърнал в
Мека за феновете на летящи чинии и бъдещи космически космополити. Отделни хора от цели секти с извънземна ориентация се установяваха из долините, в близост до подножието на планината.
Когато вестта за предстоящия Фестивал се разпространи от
Лахайна към вътрешността на Мауи, най-различните групи за летящи чинии се обединиха, за да настояват да бъдат включени в конференцията. Фактът, че Тимъти Лиъри беше поканен на Фестивала,
за да представи своите теории по въпроса за космическите колонии в орбита, ги зарадва, но не ги усмири.
— Бъдещето на Земята е свързано с бъдещето на Вселената —
разсъждаваха те.
Някои стигнаха дотам, да твърдят, че бъдещето на Земята е напълно в ръцете на по-висши същества от далечни планети. Те казваха, че Фестивалът ще бъде пълно шарлатанство, ако не бъдат включени учени и посредници на НЛО.

51
— Програмата е вече определена и е запълнена до краен предел
— протестираха организаторите.
На онези от летящите чинии не им пукаше. Те си юркаха криптонитните машини и си трупаха зелени отпадъци. От тринайсетия етаж на Дарт Вейдър Билдинг се разпространяваха комюникета и манифести.
Стигна се до компромисно решение. „Чиниите“ от Мауи получиха разрешение да ползват залите и апаратурата за конференции в неделя, деня преди официалното откриване на Фестивала, деня — в който Лей-Чери пристигна в Лахайна. Докато Принцесата и нейната придружителка се регистрираха в хотел „Пайъниър Ин“, там вече течеше сбирка на НЛО-навтите.
— Колко странно — отбеляза Лей-Чери, забелязвайки ефирните мантии и широките очи на делегатите. Сред хората във фоайето никой не приличаше и най-малко на Ралф Нейдър.
По дяволите, та това беше неделя. Неделята си е неделя, дори в
Хавай. И никакви количества нектар от орхидеи, никакъв гардероб от о-о перушина не можеше да направи цвета на неделята различен от този на… мляко, паста за зъби, сирене „Камамбер“. Лей-Чери знаеше,
че в неделя не бива да си вади каквито и да било заключения. След като разопакова багажа си, тя се разположи на едно ланаи, където,
луксозно обляна от тропически здрач, прегледа неделното издание на хонолулския „Едвъртайзър“.
Ланаи на хавайски означава веранда, но също така бе и име на един от най-малките хавайски острови. Остров Ланаи се намираше в близост до Мауи, той беше нещо като верандата на Мауи и ясно се виждаше от Лахайна. В онези дни Ланаи беше почти изцяло собственост на корпорацията „Доул“, която го засаждаше с ананаси и ограничаваше броя на посетителите, но Ланаи невинаги е бил собственост на някаква компания. Всъщност някога той бил територия извън закона, убежище за бегълци. Всеки хавайски нарушител на закона, стигнал до Ланаи, бил свободен. Такова било споразумението.
Полицията доброволно била ограничила пълномощията си до брега на
Ланаи. Освен това, ако някой избягал затворник или обвиняем, бягащ от наказание, успеел да оживее седем години на острова (където храната и прясната вода били оскъдни), обвиненията срещу него отпадали и той можел да се завърне в обществото като свободен човек.

52
Може би точно затова Бърнард Мики Ренгл стоеше на лахайнския вълнолом, упорито вперил поглед в Ланаи, като преместваше тежестта си от единия крак на другия и от време на време тихичко произнасяше по едно „йъм“.
Кълвача беше беглец вече повече от шест години. След единайсет месеца срокът на давност на неговия случай щеше да изтече и той щеше да стане „свободен“ в очите на закона.
Кълвача се вглеждаше в бившия остров извън закона, докато неговите очертания се стопиха като сурова захар в разтапящия чай на нощта. После той пресече улицата в посока към „Пайъниър Ин“ —
реставрирания хотел на старите ловци на китове — където обичайната тълпа от международни плажни безделници, печени камааинаи,
екипажи на яхти, авантюристи аматьори, странстващи сервитьорки,
студенти, преживяващи метаморфоза от книжни плъхове на Средния
Запад в нощни птици на Южния Пасифик („Университетът на Ананаса е моята алма папая, завършил съм манго с лауде.“), рок музиканти от всякакъв калибър, известност и талант, млади хора, които се развеждат
(по-възрастните ходеха в Уайкики), гмуркачи (за корали, иманяри с акваланги и страхливци), продавачи на пука, хора, които разхождаха фланелките си с къс ръкав и радикали от Бъркли с таен романтичен уклон, се чувстваха като у дома си, идваха и си отиваха, флиртуваха и джебчийстваха, позираха и се надуваха, интригантстваха и се разтоварваха, без много да отдалечават джина или рома от устните си,
винаги на една крачка от богатството, нирваната или революцията.
Сред обичайните за такава неделна вечер хора имаше и делегати на
Фестивала — известни и непознати; плюс един мъж и една жена от планетата Аргон, които се бяха измъкнали от конференцията на НЛО,
за да пийнат по една пиня колада. Плюс Кълвача.
Кълвача пиеше текила. Барът на „Пайъниър“ беше толкова претъпкан, че между посещенията на сервитьора изтичаше доста сухо време, затова Кълвача си поръчваше тройни питиета. Ланаи,
безводното убежище, очевидно беше стимулирало центровете му,
сигнализиращи жажда. Докато сърбаше текилата си със звук, който не беше далеч от „йъм“, той напразно оглеждаше помещението, за да зърне дълга червена коса, и с почти еротично усещане чувстваше как седемте пръчки експлозив притискат луничавата му плът.

53
Е, текилата може да е любимата напитка на хората извън закона,
но това не означава, че не им действа по обичайния начин. Всъщност текилата вероятно е предала толкова хора извън закона, колкото са предали централната нервна система и неудовлетворените жени, взети заедно. Текила — скорпионски мед, сурова роса от усойни поля, биле на ацтеките, crema de cacti; текила — мазна и топла като разтопено слънце; текила — течна геометрия на страстта; текила — богът мишелов, който се съвокуплява във въздуха с въздигащите се думи на умиращи девици; текила — подпалвач в къщата на добрия вкус; О,
текила — яростна магьосническа вода — колко ли хаос и зло раждат твоите лукави, бунтовни капки!
Без съмнение, точно текилата направи Бърнард нетърпелив, омая го дотолкова, че да обърка конференцията на НЛО с Фестивала „Грижа и Лечение за Земята“.
В резултат, конференцията на чиниите хвръкна по дяволите.

54
23
Бърнард Мики Ренгл беше майстор на взривовете, дори когато беше пиян. Той постави динамита на такова място и по такъв начин
(счупи четири пръчки на половинки, после ги разположи от външната страна на стената, на разстояние шест метра една от друга), че
„Пайъниър Ин“ се отърси като мокро куче; всички прозорци от едната му страна се счупиха, мазилката се посипа, осветителни тела и растения рухнаха върху пода на залата за събрания, дим и прах се кълбяха в продължение на час и половина, а „чиниите“, опърлени и изподраскани, се разбягаха, сякаш европейският кораб-майка бе кацнал сред тях, разпръсквайки попарващи струи от пилешка супа, и въпреки всичко това, нито един човек не бе сериозно наранен.
От една страна, това беше шедьовър на прецизното взривяване,
от друга — faux pas. Когато се събуди в понеделник сутринта за радост на своя махмурлук (махмурлук, без глава, която да измъчва, е като филантроп без институция, на която да прави дарения) и разбра, че е хвърлил товара си на грешен адрес, лицето му бе навестено от тъпото изражение на човек, който е възкликнал прибързано.
На закуска, където, с надеждата да избегне нечие внимание, се опитваше да скрие от съседите си по маса, че залива овесените си ядки с бира, той си каза:
— Йайкс.
После отново каза „йайкс“, като дори не се замисли, че може да съществуват ТРИ мантри.
— Йайкс, за една бройка. Разбира се, един човек извън закона би трябвало да се захваща единствено с неща, които са на ръба, но,
Кълвачо мой, тази работа снощи граничеше с безумството. Като се има предвид количеството текила в моето гърло и броя на ненормалните хора, които непрекъснато се носят из Лахайна с хавайска стъпка, цяло чудо е, че не са ме видели.
Да, дори в последната четвърт на двадесети век се случваха чудеса… макар и това да не беше едно от тях. Имаше свидетел на деянието на Бърнард. Старата Жулиета бе видяла всичко.

55
24
Жулиета смяташе вътрешната канализация за творение на дявола. От всички щуротии на съвременния свят, тази я удивляваше като най-ненужна. Имаше нещо неестествено, глупаво и малко гнусно в това, да го правиш на закрито. В европейските владения, където бе израсла, за слугините беше нещо нормално да си вдигат роклите на открито. Жулиета не бе видяла причина да си променя навиците в
Сиатъл. Въпреки че там беше трудно човек да изпълни естествения си дълг, без да го навали дъжда или да получи от къпиновите храсти ухапвания като хемороиди, тя се чувстваше удобно, дори беше щастлива, когато успееше да клекне на чист въздух. Пък и по този начин имаше възможност тайничко да наблюдава жабите.
След като бе оставила Лей-Чери в тяхната стая, потънала в програми и информационни издания, старата жена беше излязла, в търсене на приятно местенце, където да изпразни пикочния си мехур.
Меката, топла нощ в стил Sweet Lelani изглеждаше идеална за нещо такова. За жалост, „Пайъниър Ин“ беше в центъра на Лахайна и нямаше градина. Затова пък имаше вътрешен двор, който в единайсет часа вечерта в неделя беше почти пуст, така че Жулиета се шмугна сред банановите дървета до една стена и си свали гащите.
Преди да е успяла да отправи струя, Бърнард се промъкна в шубрака на пет метра от нея. Тя реши, че и той е дошъл да пусне една вода и това не я притесняваше, но дължината на това, което той извади от дънките си, едва не я накара да ахне. Когато той го счупи на две, тя наистина ахна.
Тя беше дребна. Тя знаеше как да седи много тихо. Като жаба.
Стиснала водата си, незабелязана, тя видя всичко. След запалването на фитила, Кълвача отлетя. Жулиета светкавично вдигна кюлотите си и също избяга. Върна се в стаята си точно когато прозвуча експлозията.
Внезапно тя разбра как се пикае на закрито.

56
25
В този живот, според позитивистите, хубавото в бърканите яйца е това, че, както и да ги обърнеш, все си остават със слънчевата страна нагоре. В този живот, според екзистенциалистите, безутешното в бърканите яйца е това, че, както и да ги обърнеш, все си остават бъркани. В този живот, според човека извън закона, закуската трябваше да бъде овесени ядки с бира и кой го беше грижа кое е стъпило първо на пътя, яйцето или кокошката. Но както и да обърнеш фестивала „Грижа и лечение за Земята“, все ще забележиш, че взривът на Бърнард косвено го беше объркал.
Тъй като залата за събрания на „Пайъниър Ин“ беше в състояние на объркано възстановяване, ченгета, журналисти и зяпачи се мотаеха наоколо както мошеници на разпродажба на вещи на самоубийци, а управата на хотела преживяваше неприятна нервна криза,
организаторите на конференцията прекараха целия понеделник в опити да се установят някъде другаде. Те направиха вял опит да получат пространство в някой от луксозните хотели в Каанапали, няколко мили нагоре по крайбрежието, и в известна степен с облекчение научиха, че няма място. Стар, дървен и наплашен от южните морета, „Пайъниър
Ин“ бе далеч по-подходящ за чувствителността на Фестивала. На практика, за пръв път от откриването му през 1901-ва година,
„Пайъниър“ щеше да е домакин на официално събрание и този факт се нравеше на организаторите на Фестивала, но хотелът едва ли щеше да повтори подобна грешка.
Най-сетне, във вторник, властите в Лахайна дадоха на световните спасители разрешение да се събират под гигантската индийска смокиня, чиито клони покриваха три четвърти акра в градския парк.
Страхотно. Мнозина прецениха, че това място е дори по-подходящо от
„Пайъниър Ин“, който в края на краищата първоначално е бил построен, за да обслужва търговията с китове — ироничен нюанс,
който не убягна на онази част от фестивалджиите, за които опазването на китовете и делфините беше важна и доста емоционална кауза. Но докато се организира всичко под индийската смокиня, дойде сряда,

57
седмицата бе преполовена и някои от светилата, които трябваше да говорят пред събралите се, бяха напуснали или бяха решили да не участват. Мнозина просто не успяха да приспособят претоварените си разписания към променената програма; някои се отказаха заради делегатите от конференцията за НЛО (включително гостуващата двойка от Аргон), които останаха, опърлени и изранени, да бръщолевят слухове за най-удивителни съзаклятия и заговори; докато други бяха обезпокоени от вероятността за по-нататъшни експлозии — една нелишена от смисъл загриженост, като се има предвид, че Кълвача все още беше на Мауи и в дрехите му бяха останали три пръчки динамит.

58
26
Що се отнася до Принцеса Лей-Чери, тя прекара дълги часове в прокарване на прясно изгорелия си от слънцето пръст нагоре-надолу по списъка на насрочените оратори — Дик Грегъри, Маршал Маклуан,
Мичио Куши, Лора Хъксли, Рам Дас, Дейвид Брауър, Джон Лили,
Мъри Гел-Ман, Джоузеф Кембъл, Елизабет Кюблер-Рос, Марсел
Марсо и т.н. — и се чудеше кой ще се появи и кой няма да се появи.
Независимо какво ще стане с Фестивала, Принцесата би трябвало да се наслаждава на любимите си Хаваи, но на практика Жулиета лудуваше в прибоя, докато младата й господарка седеше в сянката
(червенокосите наистина лесно изгарят) на това или онова дърво коа,
проверяваше отново и отново списъци и се мръщеше също като дървото коа, чиито листа приличат на устни или лунен сърп. На целите хавайски острови имаше един черен облак и той се беше настанил над
нейната глава. Тя беше, меко казано, разочарована от объркването на
Фестивала и, вземайки предвид разочарованията си от последната година, тя започваше да подозира, че е урочасана. Тя се питаше дали
Жулиета не бе взела онази жаба, за да я защитава.
— По дяволите — каза тя — Една Принцеса заслужава нещо по- добро.
Сякаш за да прокара гласпапир по изгорялата й кожа, една странно красива жена в тюрбан и мантия я беше спряла във фоайето на хотела, за да й съобщи (надвивайки шума на работниците, усърдно сменящи стъклата на прозорците), че на планетата Аргон червенокосите се смятат за зло и че, ако има някакви планове за космическо пътуване, по-добре да се откаже.
— Косата става червена от захар и похот — сподели жената,
която беше блондинка. — Високо развитите същества не си позволяват захар и похот.
Това звучеше грубо, особено в Хавай, където захарта и похотта превишаваха дори ананасите и марихуаната като цяло. И тъй като Лей-
Чери едва напоследък беше започнала да отстранява тези сладости от живота си (без да знае за своя статус на Аргон), обвиненията на жената

59
я накараха да се свие и позволиха на едно безпричинно чувство за вина да внесе още тъмни оттенъци в мрачното й настроение. Тя се въртеше из рая като линейка с четири вехти гуми.
В късния следобед на вторника се случиха три събития, които й възвърнаха настроението. Първо, Ралф Нейдър се регистрира в
„Пайъниър Ин“, като обяви, че ще говори, както беше по програма, на следващата вечер в Смокиновия Парк; един репортер от списанието
„Пийпъл“ я помоли за интервю и за първи път тя усети, че има какво да каже на онези представители на средствата за масова информация,
които от години се опитваха да направят от нея нещо като „любопитна статия“. Трето, Жулиета, изскачайки от вечно хладния океан, по бикини, тънка и синя като затворническа татуировка, посочи един мъж на плажа и чрез жестове и ономатопея (бум-бум си е бум-бум навсякъде, езикът на динамита е универсален), го определи като бомбаджия.
Принцесата не се поколеба. Тя отиде право при мъжа и го постави под граждански арест.

60
27
Лей-Чери не беше съвсем наясно, че арестува човека, в чиято смърт над семейни библии се бяха заклели половин дузина американски шерифи, че беше спипала беглец, който от десетилетие насам избягваше най-прецизните мрежи на ФБР, макар че трябва да признаем, че през последните години, поради промяната на социалния климат и бездействието на Бърнард, интересът към неговото залавяне беше поспаднал.
Разбира се, Лей-Чери бе чувала за Кълвача, но по времето, когато той се появяваше на първите вестникарски страници, като вдигаше във въздуха сградите на военните комисии през последните дни на виетнамската война, тя беше ученичка, береше къпини, гушкаше плюшени мечета, слушаше една и съща приказка за заспиване и си цапаше носа с жълто от лютичета. Любопитно възбудена от една клизма, която Жулиета й бе направила по поръчение на Кралица Тили,
Лей-Чери бе мастурбирала за първи път във вечерта на най-позорното геройство на Бърнард и объркващото удоволствие от тайното опипване
(свежата руменина, която затопли бузите й, смътните представи за мръсни игрички с момчета, лепкавата роса, която миришеше на жабешка вода и се задържаше като захващащи се перли към сгъстяващия се мъх около рибата-праскова), тази загадъчна и срамна болка от екстаза засенчи по-малко личните събития на деня,
включително и новината, че небезизвестният Кълвач беше унищожил цяла сграда на територията на университета „Мидуестърн“.
Бърнард Мики Ренгл се беше промъкнал в Медисън, Уисконсин посред нощ. Тогава косата му беше червена, а червеното е цветът на критичните обстоятелства и розите; червена е шапката на прелата и задникът на песоглавеца; червен е цветът на кръвта, цветът на мармалада; червеното разярява бика, червеното събаря бика; червеното е цветът на любовните послания, на леваците и на новооткритото гузно хоби на една малка принцеса. Косата му беше червена,
каубойските му ботуши — кални, а сърцето му — кошер, пълен с музикални пчели.

61
Подбуден от Бандата на Кълвачите, той вдигна във въздуха сградата по химия на Уисконсинския университет. Предполагаше се,
че изследванията, които се провеждаха в тази сграда, бяха в помощ на войната, която американското правителство по това време водеше в
Югоизточна Азия. Експлозията стана в три часа сутринта. Смяташе се,
че сградата ще бъде празна. Сградата трябваше да бъде празна. За нещастие, в една от лабораториите един абсолвент завършваше изследването си за своя докторат.
Прилежният студент бе открит на съставните си части. Не всичките, но достатъчно, за да имат смисъл. Прикован към инвалидната количка, той стана D.J. в една дискотека в Милуоки,
където обменяше енергично дърдорене с развеселени чиновници и пускаше записи на Бари Уайт, сякаш им вярваше. От него можеше да излезе сносен учен. Неговият проект, заличен от експлозията, беше усъвършенствуване на орално противозачатъчно за мъже.
Бърнард успешно се прибра на Запад. Само новините от радиото го последваха до скривалището му зад водопада. Този път съобщенията не го развеселиха.
— Аз отнех крака на един човек — каза той на Монтана Джуди.
— Отнех неговата мъжественост, отнех неговата памет, отнех кариерата му. Което е по-лошо, отнех жена му, която го напусна, щом той остана без мъжественост и кариера. Което е още по-лошо,
вероятно съм провалил възможността за създаване на мъжко хапче.
Йайкс. Трябва да си платя. Заслужавам да си платя. Но ще платя по свой начин, не както обществото иска. Колкото и да съм лош, не съществува съдия, достоен да ме осъди.
Още един каещ се можеше да се присъедини към някоя мътна религиозна секта или да застане в тъмна алея, в очакване някой да дойде и да го удари по главата. За свое наказание Бърнард се впусна в личен проект за химически изследвания. Той изнамираше, разследваше и изследваше различни езотерични методи за контрол над бременността.
— Кой знае — каза той на Монтана Джуди — може би ще стигна до нещо по-добро от хапчето на онзи нещастник.
В книгите за билки пише, че зарасличето е добър лек при навяхвания, а спазмоотровата — за спазмите; каскарата спасява от запек, дивата ягода възстановява загубен говор; при кръвотечение на

62
носа се препоръчва зърнастец, а при пневмония опитайте скупсково зеле. Ако ви обземе сексуално желание, като лек се препоръчва корен от лилия, а ако той се провали, не ви е под ръка или бъде забравен в делириума на болестта, индианската лоза, нардът и малиновите листенца правят раждането малко по-леко. Бърнард откри, че в западната билкарска литература, странно защо, липсват противозачатъчни съвети. Странно защо, липсват. Той заподозря намеса на Църквата, но Бърнард подозираше Църквата в какво ли не.
В антропологичните книги, които той отмъкна от обществени библиотеки от двете страни на Скалистите планини, пишеше за това,
как влиянието на дървесните духове и водните нимфи предизвиква плодовитост и, макар Бърнард да не се съмняваше в това (жените от бандата на Кълвача демонстрираха определена склонност към плодовитост сред онази пустош, където дървесните духове бяха в изобилие), той се питаше къде се намират божествата, които опазват от зачеване. Ескимосите от Беринговия пролив, уиколите от Мексико,
нишиманските индианци от Калифорния, племената кафре от Южна
Африка, басутите, маорите и анните, всички те правеха кукли,
приличащи на детето, което желаят да се роди, и този акт на хомеопатична магия докарваше бременността в галоп. Но какъв ли образ трябва да се сътвори, за да спре на док бъдещите ембриони?
Лкунгенските булки приемали вътрешно отвара от гнездо на стършели,
която ги правела плодовити като насекоми. Колко ли носорога трябва да изяде една булка, за да се сдобие с навика на това животно за нередовно размножаване?
В древни времена, когато успехът на един народ (по-скоро оцеляването му) зависел от стабилното размножаване, всички възможни магии били насочени към повишаване на плодовитостта.
Чак след индустриалната революция постепенно се появила широка нужда от някаква спирачка (необходима по-скоро за цели общества,
отколкото за случайни нещастни влюбени) и към последната четвърт на двадесети век, когато свръхнаселеността била основна заплаха за планетата, вече нямало подходящи магии. Или имало? Може би в
Азия…
В един бар в Баулдър, в телевизионна програма, наречена „Вие го поискахте“, Бърнард видя забележителен документален материал.
Някъде в Индия имало село, в чиито покрайнини, сред скалите живяла

63
огромна кобра албинос. В продължение на години тази змия играела главна роля в уникален обред на плодовитостта. Безплодните жени от селото трябвало да извършват поклонение до бърлогата на бялата кобра. Те трябвало да я целунат по темето. Но целувката не била достатъчна. За да се осигури зачеването, те трябвало да целунат кобрата два пъти. Селото изгубило доста от безплодните си жени.
Бърнард беше запленен от тази могъща сцена. Той си помисли, че от нея би станала страхотна реклама за освежители на дъха. Нещо такова:
„Ако тя ви целуне веднъж, дали ще ви целуне отново?“ Бърнард изпрати по пощата едно предложение до компанията „Съртс“. „Съртс“
му отговориха, че преценката му е спорна, да не говорим за неговия вкус. Същото каза и Монтана Джуди.
И все пак, от Индия той получи вестта, че един чай, приготвен от див джоджен и смирна, предотвратява зачеването, дори седем дни след акта. Той веднага отиде до един билкарски магазин в Мисула и задигна нужните съставки. Източноиндийски източници предадоха на разузнаването, че редовното поглъщане на семената от моркови е метод за контрол над бременността, чиято ефективност е доказана от безбройни поколения жени хинду. Аргументът „безбройни поколения“
не го убеди напълно, но от един магазин за фермерски доставки край
Билингс той се сдоби със семена от моркови и за малко да го хванат.
Получаването на стипчивите съставки на Ши-линк, традиционното китайско противозачатъчно от билки, беше още по-голямо изпитание за съобразителността на Кълвача, тъй като за приготвянето на Ши- линк са необходими фурма чи-йе, цвете Ши-линк, коренче от линк-шук и листо от гомсомчу: за Бога, това бяха Четирите Безсмъртни!
Естествено, управлението по храните и лекарствата не погледна с добро око на въвеждането на формулата Ши-линк в Америка. Бърнард беше принуден да разбива ключалките на китайски доктори чак в Сан
Франциско, за да сложи луничава ръка върху известно количество линк-шук.
Но и след всичко това, той изостави Ши-линк също толкова внезапно, колкото и семената от моркови и дивия джоджен, когато разбра за лунацепцията. Безлекарствен метод за точно определяне на овулацията чрез обучаване на жените да синхронизират отново своите цикли към тези на Луната, лунацепцията се приземи като астронавт върху зеленото сирене на бърнардовото въображение. Всичко в тази

64
идея му звучеше добре, особено лунната й основа. Хората извън закона, също като влюбените, поетите и туберкулозните композитори,
които храчат кръв върху клавишите на пианото, вършат най-прецизно своята работа сред хлъзгавите лунни лъчи. От митологична гледна точка кълвачите са свързани с Марс, планетата на червенокосите, но
Кълвача, повече от всеки делегат на абортиралата конференция за
НЛО, имаше лична връзка с Луната.
След кратък размисъл, Бърнард откри, че нищо в лунацепцията не го удовлетворява, също както Ши-линк, дивият джоджен и семената от моркови натоварваха жената с отговорността за контрол на раждането. Така, въпреки цялата си потенциална ефективност, тя не успяваше да компенсира напълно загубата на мъжкото хапче. Ако това тревожеше Бърнард, то двойно тревожеше Монтана Джуди. По понятни причини Бърнард имаше ограничен достъп до обекти за изпробване на противозачатъчните. Кой би се доверил на гинеколог- аматьор? Особено ако неговите документи за самоличност са включени в списъка на Десетимата Най-Търсени Мъже.
Монтана Джуди се разболя, поради ролята си на гвинейско прасе за експериментите на Бърнард. Още по-тежко й стана, когато той разшири тестовете си, за да включи нейните по-млади сестри,
близначките Монтана Моли и Монтана Поли. Всъщност Бърнард лично осигуряваше и доставяше лепкавия сос, който беше активизиращият агент в тестовете. Монтана Джуди реши, че Бърнард трябва да плати дълга си към обществото по по-традиционен начин.
Монтана Джуди го предаде.
Книгата, която съдиите образно хвърлят пред нарушителите на закона (може да се предположи, че е наказателният кодекс; може би е руски роман; със сигурност не е елегантен том поезия), беше запратена като топка в червената глава на Бърнард Мики Ренгл. Той беше осъден на трийсет години. Последната четвърт на двадесети век вероятно беше осъдена да се дотътри до историята, но поне нямаше да й се навърта Кълвач, който да дълбае дупки в нейните патерици.
Тъй като знаеше за славата му да намира изходи, Федералният каторжен затвор на остров Макнийл, Уошингтън, го заключи доста здраво. Отне му повече от година, за да духне.
В негово отсъствие светът се бе променил. Това беше нормално.
И Бърнард се бе променил. Например, наблюденията му върху негови

65
колеги в затвора го бяха убедили, че кражбата, вдъхновена от най- низките човешки импулси, не подхожда на един човек извън закона.
Нека бизнесмени и тям подобна паплач грабят и мамят. Той си даде обет никога повече да не краде, освен ако няма нужда. Той също така даде обет да се държи по-внимателно с жените, като се започне с
Монтана Джуди, ако успееше да я открие. Не успя. Тя се беше присъединила към една банда от жени-съмишленички, които прекарваха вечерите си в тероризиране на всякакви мъже, без значение от степента на тяхната вина или невинност. Тези жени приемаха мъжете само като раболепни лакеи, а Бърнард, макар прекалено добре да знаеше, че много мъже се бяха отнасяли точно така към много жени с течение на векове, все пак не смяташе, че размяната на ролите беше нещо много справедливо и полезно за когото и да било. Освен това,
той не беше ничий лакей. Дори и на Луната. Монтана Поли се беше присъединила към същата банда от отмъстители. Монтана Моли беше записана в „Спокейн Съксес“, колеж за секретарки. Бандата на
Кълвача се беше разтурила. Четири бивши члена бяха в затвора. Един беше пребит до смърт със сгъваеми столове от пост на Американския
Легион в Джаксън Хоул. Трима бяха поели пътя на обикновената политика и работеха вътре в системата за промяна на системата. Един беше станал търговец на имущество и бе подписал договор с Исус
Христос да му бъде личен спасител. Уили Потният учеше право в
Станфорд. Той членуваше в студентска организация. Носът му гладуваше, макар и все още да пушеше треви от време на време. Той искаше един ден да постъпи на работа при Нейдър. Светът се беше променил.
Бърнард беше объркан. Липсваха му тръпките, стъпките,
глътките опасност. Само защото войната беше свършила, означаваше ли това, че всички трябва да престанат да се забавляват?
Благодарение на Монтана Джуди, укритието зад водопада стана горещо. Бърнард се укри в Сиатъл. Той намери работа като забъркващ коктейлите в един бар, често посещаван от полицаи по време на почивка. Имаше нощи, когато беше пълно с ченгета. Тяхното присъствие поръсваше лека пикантност върху живота му. Прибавяше лек гъдел на забавление. Той наливаше евтин бърбън. И чакаше своя час.

66
В един водещ либерален вестник излезе отворено писмо от някакъв писател до Бърнард. Той искаше интервю. Заклеваше се в пълна секретност. Работата беше на ниво. Писателят беше човек,
доказал своята смелост и почтеност.
Писателят искаше амнистия за дисиденти като Бърнард. Той казваше, че Бърнард достатъчно е страдал. Пишеше, че животът в нелегалност е не по-малко наказание от затвора. „Личността в нелегалност съществува в състояние на овладяна шизофрения“, писа той, „ужасът не отпуска дори за миг.“ Журналистът разглеждаше
Бърнард като жертва на Виетнамската война. Фактът, че той действа против интересите на правителството, вместо в тяхна помощ, е незначителен, казваше писателят.
Обществено-политическите реалности, принудили Бърнард да рискува живота си, като взривява бюра на военни комисии, са по същество същите като онези, които карат други млади мъже да рискуват телесните си части в някакви оризови полета. Бидейки беглец, подгонен, живеещ предрешен и в страх, Бърнард бе не по-малко жертва, отколкото онези нещастни ветерани, които са оставили основни части от физиката си да гният в
Да Нанг и Хю.
Ха ха.
Така започваше скандалният отговор на Бърнард. „Ха ха.
Жертва? Разликата между престъпник и човек извън закона е, че,
докато престъпниците често са жертви, хората извън закона никога не са такива. Всъщност първата стъпка към превръщането в истински човек извън закона е отказът да се пожертваш.
Всички хора, които живеят подчинени на законите на други хора,
са жертви. Хората, които нарушават законите от алчност, безсилие или за отмъщение, са жертви. Хората, които свалят закони, за да ги заменят със свои закони, са жертви. (Тук говоря за революционерите.) А ние,
хората извън закона, живеем отвъд закона. Ние не просто живеем отвъд буквата на закона — много бизнесмени, политици и ченгета го правят — ние живеем отвъд духа на закона. И така, в определен смисъл ние живеем отвъд обществото. Ако въобще имаме обща цел, то тя е да преобърнем природата на обществото. Когато успяваме, ние ободряваме Вселената. Дори мъничко я ободряваме и когато се проваляме.

67
Жертва? Аз осъдих грозотата на Виетнамската война. Но каквото осъдих, други са осъдили преди мен. Когато войната превръща милиони хора в сомнамбули, хората извън закона не се съюзяват с будилниците. Хората извън закона, както и поетите, пренареждат кошмара. Това е вдъхновяващ труд. Годините на войната бяха най- величествените в моя живот. Аз не рискувах кожата си в знак на протест срещу войната. Аз рискувах кожата си за забавление. За красота!
Обичам магията на динамита. Колко красноречиво говори той!
Отекващият му грохот, неговият гръм, неговият вик, е почти толкова дълбок, колкото и страстният стон на самата Земя. Една отмерена поредица от детонация е като хор от земетресения. При целия си гладък резонанс, бомбата казва само една дума — «Па!» — и после се самоаплодира. Обичам горещите ръце на експлозията. Обичам бриза,
изпълнен с дяволски мирис на барут (толкова близък по ефект до ангелския мирис на секса). Обичам начина, по който архитектурата се разтваря пред устрема на динамита почти като на забавен кадър —
нежно рухва, посипва тухли като пера, ъглите се стопяват, сиви фасади се разчупват в усмивки, подпорите повдигат рамене и така привършват работния ден тонове тоталитарен товар, пометени от дирята на концентричното цунами от въздух. Обичам онази скъпа частица от секундата, когато стъклото на прозореца става еластично и се изцъкля като дъвка, преди да се спука. Обичам, когато обществените сгради най-после стават наистина обществени, вратите се отприщват, за да приемат гражданите, съществата, Вселената. Хайде, скъпа, влизай!
Обичам и заключителната глътка дим.
А освен това, обичам баналния мит за човека извън закона.
Обичам самоуверения романтизъм на човека извън закона. Обичам черните дрехи на човека извън закона. Обичам усмивката-прокоба на човека извън закона. Обичам неговата текила и неговия фасул. Обичам начина, по който уважавани мъже с насмешка произнасят «човек извън закона». Лодката на човека извън закона плава срещу течението и това ми харесва. Всички хора извън закона са фотогенични и това ми харесва. «Когато свободата бъде поставена извън закона, само хората извън закона ще бъдат свободни» — това е графит, видян в Анакортес и той ми харесва. Има незаконни карти, които водят към съкровища на хора извън закона и аз особено обичам тези карти. Тъй като не желае

68
да изчаква усъвършенстването на човечеството, човекът извън закона живее така, сякаш този ден вече е настъпил, и това аз харесвам повече от всичко.
Жертва? Вашето писмо напомни на Кълвача, че той е благословен да бъде Кълвач. Съчувствието ви към моята самота,
напрежение и разстройваща нестабилност на самоличността наистина има някаква основа и аз покорно го оценявам. Но не се оставяйте да бъдете подведен. Аз съм най-щастливият човек в Америка. В
барманските си джобове аз все още, по навик, нося кибритени клечки.
Докато има клечки, ще има и фитили. Докато има фитили, стените няма да са в безопасност. Докато всяка една стена е под заплаха, светът все още има шанс да бъде забавен. Хората извън закона са отварачките за консерви в супермаркета на живота.“

69
28
Всъщност имало ли е по-тъпа епоха от тази, в която дами изпускали носна кърпичка — да приемем, една чисто орнаментна кърпичка; копринена, обшита с дантела, върху парфюмираната й повърхност нито следа от сопол — за да се запознаят с джентълмена,
задължен да я вдигне? Мит или не, със заучена нехайност, също както при благоуханната стръв с кърпичката, Бърнард изпусна фразата „в моите бармански джобове“ при словесната разходка на своя отговор към добронамерения журналист. Бърнард даваше на своите преследвачи знак. Просто, за да направи нещата по-интересни.
Знакът може да е бил приет, но не можа да доведе хайката до неговото леговище. Въпреки че имаше няколко опасни момента — като нощта, когато един пияница го заля с бира и боята му се разтече в присъствието на двайсет полицая — прикритието на Бърнард издържа.
Докато минаваха годините и кибритените клечки пожълтяваха и се разпиляваха из джобовете му, в своето бездействие той беше крепен от мисли за това, каква забава ще да падне, когато срокът на давност изтече и той ще може огненочервен да се появи сред обществото и да им натрие носовете. Все пак имаше един случай, когато беше принуден да говори или, по-скоро, да остави динамитът да говори вместо него. И
сега, след една малко неточна стрелба, при положение че му оставаха единайсет месеца по календара на беглеца, той се оказа арестуван.
Арестуван от Нейно Кралско Височество Принцеса Лей-Чери
Фьорстенберг-Баркалона, детронирана мажоретка, природозащитничка без портфейл, синеока алтруистка, плътска въздържателка с гърди като грейпфрут, бъдеща владетелка на Му, единствената жена, която
Кълвача някога беше срещал, чиято коса да гори също толкова ярко,
колкото и неговата едно време.
Той нямаше безропотно да се остави.

70
29
— Значи сте вие. Можех да се досетя, че сте вие.
— Поласкан съм, че си ме спомняте.
— Човекът, който казва „йъм“…
— Само в подходящи моменти.
— … и взривява хотели и разтурва най-важната среща на умове,
Бог знае откога.
— Тази среща е по-важна. Срещата между мен и теб. Нека се усамотим някъде за по едно питие.
— Не ставайте смешен. Вие сте арестуван. Ще ви отведа направо в полицията.
— Трябва да ви предупредя. Аз няма безропотно да се оставя.
Престъпниците, тъй като се тормозят от чувството за вина, често се предават и безропотно се оставят. Хората извън закона, тъй като са чисти, никога не биха го направили.
Така както в една симфония ударните инструменти внезапно гръмват и заглушават духовите и струнните, така и страхът внезапно гръмна в Лей-Чери, заглушавайки гнева и объркването, които в началните ноти на този концерт на противопоставянето й свършиха добра работа. Тя хвърли поглед по плажа в търсене на подкрепа.
Няколко млади мъже, руси като реклами за шампоан, мургави като лайна, забелязаха, че гледа, и й помахаха.
— Не очаквай помощ от тези гларуси. Те се интересуват само от самки и сърф. Пък и не са заплаха за мен. Имам черен колан по хайку.
И черна жилетка на химическо чистене. Тази сутрин срещнах една гостенка от планетата Аргон. Тя ми каза, че имам аура като изгоряла гума. Като й благодарих, аз казах, че черният е любимият ми цвят.
Освен червения.
— А, значи и вие я срещнахте — Лей-Чери не знаеше какво друго да каже.
За пръв път тя забеляза, че той носи черни бански гащета. А на краката си — черни каиши. Откъде можеш да си купиш черни каиши?
Тя се почувства дезориентирана. По изгорялото й тяло избиха мехури и

71
кожата й заприлича на кървав паваж от птичи поглед. Тя се почувства като улица по времето на Френската революция. Тя се обърна към старицата с бикините.
— Жулиета, викни полицията — нареди тя, като много добре знаеше, че цялата полиция е в града и се опитва да разреши случая с взривения хотел. Жулиета така или иначе не можеше да я разбере.
— Няма защо да се притесняваш. Няма нищо да ти направя.
Очарован съм, че ставаме приятели. Щях да съм напуснал Мауи веднага след бум-бум — той се ухили към Жулиета — ако не беше ти.
Така беше. Един стар приятел от континента, който понастоящем отглеждаше марихуана край брега на Кона, предварително се беше съгласил да хвърли Бърнард до Хонолулу на борда на своя катер за контрабанда. Въпреки че взривяването беше ненавременно, катерът можеше да отплава в понеделник сутринта, ако Бърнард беше пожелал.
— Не разбирам. Вие сте останал заради мен?
— Заради теб, скъпа. И защото имам малко взрив, който още не съм използвал.
— Какво? — тя се засмя невярващо. — Не мога да повярвам на ушите си. Вие сте… маниак!
— Мистър маниак.
— Още нещо ли искате да взривите?
— Искам да те почерпя едно питие.
— Да ме почерпите питие?
— Пиня текила или текила таи. Разбира се, ако не сте малка. Не бихме искали да нарушаваме закона.
— Сигурна съм, че сме на една възраст.
— Аз съм по-стар от Санскрит.
— А аз бях сервитьорка на Тайната Вечеря.
— Аз съм толкова стар, че си спомням времето, когато
Макдоналдс бяха продали само сто хамбургера.
— Печелите.
— Значи мога да те черпя едно питие?
— Как се казвате?
— Бърнард.
— Бърнард кой?
— Бърнард Маниак.
— Слушайте, мистър Маниак…

72
— Нищо няма да слушам до момента, в който не седна срещу теб на една маса в „Лахайна Бройлър“. Баба ти също може да дойде, макар че, честно казано, съм малко шокиран от това до каква степен банската й премяна разкрива нейните прелести.
— Ами — каза тя. После спря. Помисли си, че би било най-добре да го разсее. В града щеше да бъде по-лесно да извика помощ,
отколкото там на плажа. А тя трябваше да си признае, че, въпреки зъбното нехайство, което разкриваше, усмивката му беше прекрасна.
— Ами, аз наистина трябва да се скрия от слънцето. Червенокосите лесно изгарят.
— Знам — каза той. — Знам.

73
30
На континента валеше дъжд. Известният сиатълски дъжд. Лекият сив дъжд, който твори любовта. Настоятелният дъжд, който знае всеки скрит вход на яката и пазарската чанта. Тихият дъжд, от който тенекиен покрив можеше да ръждяса, без да издаде звук в знак на протест. Шаманският дъжд, който храни въображението. Дъждът,
който звучи като таен език, шепнещ като екстаза на първобитните за същността на нещата.
Дъждът опаковаше къщата (къщата, която от известно време насам Крал Макс наричаше Форт Къпина) като гел за медузи. Вътре
Кралят и неговата Кралица се бореха с една машина за миене на чинии. Те не можеха да я включат. Откакто от три дни Жулиета отсъстваше, не беше измита нито една чаша за шери или чаена лъжичка. Чък можеше да спаси положението, но, тъй като всичко бе тръгнало наопаки, Чък бе извикан в Сиатъл в понеделник вечерта и още не беше се върнал. Оправданието беше болна сестра, но работата със сигурност бе съвсем различна. В родината на Фьорстенберг-
Баркалона имаше вълнения. Миришеше на революция. Убеден, че кралското семейство е замесено, Вашингтон искаше да затегне охраната. По-точно, ЦРУ планираше изкъсо да контролира Крал Макс.
ЦРУ зареди Чък с малко премиални. (Впоследствие, когато Макс извади кента срещу неговите две двойки, той щеше да ги изгуби до последния цент.)
Докато бърникаха машината за миене на чинии, Макс и Тили заговорничеха и планираха.
— През април тя ще стане на двайсет — каза Макс. — Година по-късно тя ще е готова за женене. Викам, колкото по-скоро намерим кандидат от нашите среди, толкова по-добри ще са ни шансовете.
— Яа — каза Тили. — Яа, да, си. Туй го знаем веце сто пътя. Но то не знаци, це трапфа да я бутнем с някой парцал.
— С какво?
— Парцал. Парцаливец. Като президентския син. Той е скапан гринго.

74
— Ако намекваш за това, че детето има право на два удара, без въобще да има топки, вероятно си права. Мисълта ми е, че не можем да си седим тук и да чакаме да се появят подходящи европейци, които случайно берат къпини наблизо. Виж, средният син на Идай Физел притежава част от акциите на един клуб на НБА. Той идва в Сиатъл всеки път, когато неговият отбор играе със „Свръхзвуковите“. Мисля,
че мога да уредя една среща.
— Уи, но той не е монарс.
— Така е, той е по-мощен и по-богат от монарх.
— Арабин — въздъхна Тили. — Айн арабин. О-о, спагети-о.
Машината за миене на чинии все така не действаше. Направо да беше заминала и тя за Мауи. Жабата можеше да я превърне в кондоминиум. Кралската двойка пуфтеше и сумтеше над машината. За миг тя издаде звук, сякаш е проработила, но това просто беше дрънчащата клапа на Макс. Когато за трети или четвърти път, без да иска, удари главата на своето чихуахуа в капака на машината, Тили й обърна своя величествен гръб.
Крал Макс насъбра мръсните чинии и ги пренесе в задния двор.
— Ще оставим дъжда да ги измие — каза той. — Все трябва да има някаква полза от него.
Всъщност дъждът се използва по много начини. Той пречи на кръвта и морето да стават прекалено солени. Той хвърля нокаутиращи капки върху непокорни теменужки. Той произвежда стълбата, по която неонът се катери до Луната. Този, който търси, може да влезе в дъжда на Великия Северозапад и да извади оттам Името, което му трябва. А
и, освен това, дъждът отлепяше парченца жълтък и сос от орнамента над герба, от центъра на честта, от центъра на герба, от центъра на щита върху хералдическите чинии за вечеря на Фьорстенберг-
Баркалона. Но, когато на следващата сутрин Макс се върна, за да вземе чиниите, половината от тях липсваха. Кралицата хвърли вината върху скитници и цигани. Макс знаеше, че къпините са ги пипнали.
Докато хапваха консервиран Строганоф от книжни чинии, Тили каза на Макс:
— Само изкам Лей-Чери да си беши тук.
Но кралят каза:
— Може би най-добре е тя да е далеч, докато се сдобием с кандидат. Поне можем да сме спокойни, че в Хавай тя е в добри ръце.

75
31
— Досега не ме беше целувал човек със слънчеви очила „Патока
Доналд“ — каза Лей-Чери.
— Извинявам се — каза Бърнард. — Съжалявам за слънчевите очила „Патока Доналд“. Те би трябвало да бъдат „Уди Кълвача“, но никой не произвежда слънчеви очила „Уди Кълвача“.
Принцесата не разбираше за какво говори той. Всъщност не й пукаше. Тя беше на третата си текила „Присмехулник“, той на четвъртата. Те се носеха в онзи блажен стадий, характеризиращ религиозното извисяване и настъпването на алкохолното отравяне.
Жулиета им беше обърнала гръб и гледаше залеза. И това ми било придружителка.
— Освен това, обикновено не целувам мъже, които пушат —
съобщи Лей-Чери. — Да целуваш пушач е като да облизваш пепелник.
— И аз така съм чувал. Също така съм чувал, че да целуваш човек, който е самодоволен и нетолерантен, е като да облизваш задника на мангуста.
— Аз не съм задник на мангуста!
— А аз не съм пепелник. — Извади от джоба на ризата си неотворен пакет „Кемъл“ и го хвърли зад гърба си. — Пуша само когато съм затворен. В затвора една цигара може да ти бъде приятел.
Иначе моят „Кемъл“ е само прикритие. Оправдава това, че нося клечки.
— Наистина ли казваш това, което мисля, че казваш?
— Казвам повече от това, което трябва да казвам. Мисля, че си ми сложила в питието нещо, което ме прави разговорчив.
— Мисля, че си сложил в питието ми нещо, което ме прави целувателна.
Те се целунаха. И се изкискаха като анимационни мишки.
— Колко е часът? — попита Лей-Чери.
— Защо? Полицейският участък е отворен цяла нощ.
— Имам уговорена среща със списание „Пийпъл“. Отначало бях изплашена, но сега ми изглежда смешно.

76
Тя ощипа върха на носа му, докато той се навеждаше през масата, за да я целуне отново. Тя огледа помещението за часовник, но салонът в „Лахайна Бройлър“ беше известен с това, че няма стени.
Часовниците на дърветата имаха прекалено много стрелки, а океанът беше на лунно време. Ако зависеше от Бърнард, то той искаше и нея да я нагласи по лунно време.
— Кога ще ме предадеш?
— Когато спреш да ме целуваш.
— Значи съм свободен завинаги.
— Не бъди толкова сигурен.
Тя говореше сериозно. Но този път, когато той я целуна,
удивително находчивият му език успя да пробие героичната барикада,
която до този момент образуваха нейните зъби. Последва ясен звън от сблъсък на емайл с емайл, изригване на гореща слюнка, докато неговият език направи вихрена обиколка на устната й кухина. През прасковата-риба прелетя внезапна тръпка, мъх и перка, а под фланелката й с надпис „Не на ядрените ракети“ зърната й станаха твърди като късове плутоний.
„Господи, помисли си Лей-Чери, как е възможно мъжете да бъдат такива дръвници, такива тампони на Сладкия Плод върху подметките на нашите обувки за балет и, въпреки това, да се чувстват толкова добре? Особено този. Този луд бомбаджия.“
Тя се измъкна. С изгорели кокалчета на пръстите тя избърса една слюнка (негова? нейна? на Хосе Куерво?), проточила се по бузата й. Тя попита една минаваща сервитьорка за часа. Закъсняваше.
— Трябва да вървя.
— Какво ще кажеш за вечеря след интервюто ти? Има една вкусна риба, наречена махи махи. Толкова хубава риба, че я нарекли два пъти. Не е ли очарователно как полинезийците удвояват своите думи. Бих искал да направим една тет-а-тет в Паго Паго, но се страхувам, че ще хвана бери-бери.
— Тц-тц, тц-тц — каза Принцесата. — Никаква вечер-вечер,
никаква вечер-вечер.
— Утре?
— Ще бъда на Фестивала цял ден.
— Утре вечер?

77
— Утре вечер говори Ралф Нейдър. Не бих го пропуснала, дори за всичките махи махи на Мауи Мауи. Освен това, утре вечер може вече да си в затвора. Я по-добре си вдигни пакета „Кемъл“.
— Значи ще ме предадеш?
— Не знам. Зависи. Наистина ли ще използваш и останалия динамит?
— Твърде вероятно е.
— Защо?
— Защото това ми е професията.
— Но НЛО-конференцията свърши.
— Не съм дошъл да взривявам НЛО-конференцията. Това беше грешка. Дойдох да взривя Фестивала.
— Какво? — Тя почувства как в нея избухна една бомба.
— Бум-бум, Фестивал — каза той. После наля текила през пукнатината на своята усмивка.
Тя рязко се изправи.
— Вие сте луд — каза тя. — Мама му стара, вие наистина сте ненормален.
Тя изтръгна Жулиета от залеза и закрачи към улицата.
— Значи ще ме предадеш?
— Абсолютно си прав, че ще го направя — каза тя.

78
32
Идеята за монархията на Му беше хрумнала на Лей-Чери на
Мауи. Тя я навести неочаквано, докато седеше в сянката на една коа,
гледаше как Жулиета играе на осемдесетгодишна русалка и се притесняваше какво толкова може да каже пред списание „Пийпъл“,
което да не е нито парафраза от брошури на Фестивала, нито да е нарушение на Фьорстенберг-Баркалоновите норми на поведение. В
един момент й дойде на ум, че светът е пълен с безработни монарси,
монарси, които бяха изгубили своите тронове заради войни или политически промени, също както и нейното семейство, и че тези хора,
макар да бяха родени да водят, да властват или поне да символизират властта, в по-голямата си част водеха живот на безделни богаташи.
Например, парижкият конт, претендентът за френския престол,
имаше единайсет деца, които се плъзгаха по елегантни занимания като издаване на списание за изкуство (дукът на Орлеан) и поддържане на художествена галерия (принц Тибо). В Бразилия кралското семейство
Орлеанс Браганца имаше не по-малко от осемнайсет млади братовчеди с време, енергия и пари. Ото фон Хабсбург, с правото да бъде император, ако още съществуваше Австрийската Империя, имаше седем синове и дъщери, които ходеха на лов с хрътките на дилетантската култура. Италианските принцове Енрико Д’Асия и
Амедео Савой управляваха семейните авоари и споделяха предаността на Кралица Тили към операта. Към списъка можеха да се прибавят още югославският принц Александър, кралят на Албания Лека Първи (неин роднина) и, между другото, японското императорско семейство.
След като свалените монарси вече си нямат лични кралства, на които да служат, защо да не се съюзят и да служат на света? Тяхното кралство може да бъде Земята. И те биха могли да съчетават своите дарби и умения, своите знатни имена и значителни богатства
(Фьорстенберг-Баркалона май бяха най-бедните сред тях), своето влияние и блясък, в един монархически кръстоносен поход в името на екологията и опазването на околната среда; в името на сладкото кралство Земя. Тяхната цел би била да са полезни и ефективни.

79
Разбира се, те щяха да бъдат възхвалявани. И ако искат корони, тя щеше да им осигури корони. В цялост, те щяха да бъдат известни като монархията на Му — на името на изгубения континент, на остров- майка; на родината на химните, чиито благоуханни храмове един ден потънали в морето. Всеки член на монархията ще бъде управник на
Му, всеки един — владетел в държава без граници.
— Тъй като Хавайските острови са върховете на потъналите планини на Му — обясняваше Лей-Чери — монархията ще трябва да установи своя център, двор ако щете, в Хавай, може би точно тук, в
Лахайна, защото Лахайна е била кралската столица на древен Хавай и не са й чужди привилегиите на кралици и крале.
— Това е пленителна идея — разкисна се Рийд Джарвис,
репортерът от „Пийпъл“. Джарвис наистина беше доволен.
Концепцията за монархията на Му му предоставяше здраво ядро,
сърцевина от сериозни намерения, около които да оформи своята конфекция. Сега би могъл да наслои лигави добавки, започвайки от глупостите, които интересуват хората („Разкажете ни за това, как вие,
една принцеса със синя кръв, израснахте в огромна стара къща в щата
Вашингтон, посещавахте обществени училища, станахте мажоретка?“), и стигайки до темите, които най-живо интересуват редакторите и читателите на светските списания: пари и секс.
— Не съжалявате ли понякога за изгубените богатства на вашето семейство?
— Това е било отдавна. Преди да се родя. Има и по-важни неща от богатствата.
— Кой е настоящият ви приятел? Има ли някой специален кавалер?
— Нямам приятел.
— Нито един?
— Нито един.
— Но, скъпа, вие сте толкова привлекателна и интелигентна.
Нямате ли любовен живот.
— Кой има любовен живот в днешно време? Днес хората имат сексуален, не любовен живот. Много от тях се отказват дори от секса.
Нямам любовен живот, защото досега не съм срещнала мъж, който да знае как да има любовен живот. Може би и аз самата не знам това.

80
Тук от очите на Лей-Чери изскочиха сълзи като амеби-мустанги,
напускащи оборите при родео в биологическата лаборатория.
Ако Рийд Джарвис знаеше, че синята кръв на Лей-Чери в този момент носи оттенъците на текила, той можеше да отдаде сълзите й на пиенето и портретът й нямаше да напомня толкова на снежна статуя пред леярна пещ. Така или иначе, описанието на Джарвис в „Пийпъл“
— „романтичка с влажен поглед“ — беше все пак по-точно от описанията, които по-късно, когато се усамоти в таванската си стая,
клюкарите щяха да изпишат („трагична красавица“, „измъчена принцеса“).
Има съществени и несъществени лудости.
Последните са слънчеви по характер, първите са свързани с
Луната.
Несъществените лудости са крехка смесица от амбиция, агресия и предюношеско безпокойство — тъпотии, които отдавна трябваше да бъдат захвърлени. Съществените лудости са онези импулси, които човек инстинктивно усеща, че са добродетелни и правилни, макар и себеподобните да ги намират за куку.
Заради несъществените лудости човек си има неприятности със самия себе си. Заради съществените лудости човек има неприятности с другите. Винаги е за предпочитане да имаш неприятности с другите.
Всъщност това може да ти бъде от полза.
Най-добрата поезия е лунна и се занимава със съществените лудости. Журналистиката е слънчева (има безброй вестници, наречени
THE SUN и нито един, който да се казва THE MOON) и е отдадена на несъщественото.
За Лей-Чери щеше да бъде много по-смислено да се напише стихотворение, отколкото статия. Рийд Джарвис, със своята Ремингтън
SL-3, написа статия. Нямаше да е последна. На Бърнард Мики Ренгл с неговия динамит му остана да напише стихотворението.

81
33
Принцесата си легна веднага след интервюто. Жулиета й разказа приказка за заспиване, която доведе до желания ефект. Заспа веднага и сънува Ралф Нейдър. През нощта тя се събуди само веднъж — когато
Нейдър влезе в един измислен ресторант и поръча жабешки бутчета.
— О! — извика тя и седна в леглото.
Лей-Чери възнамеряваше на следващата сутрин, между закуската и закъснялото официално откриване на Фестивала, да отиде в полицията, но, докато я обслужат в претъпканата зала за хранене на
„Пайъниър Ин“, едва успя да хапне и да пресече улица „Хотелска“ към зовящия Парк на Смокините. Не след дълго тя се потапяше в лекцията на д-р Джон Лили за ролята на морските млекопитаещи за бъдещето на човешкия вид. Както можеше да се очаква, Паркът беше препълнен.
Лей-Чери не бе пристигнала навреме, за да се добере до прикритието на смокинята, въпреки че сладката сянка на дървото покриваше почти един акър. Тя чуваше достатъчно добре и с минимално оптическо усилие успяваше да различи картините, които д-р Лили прожектираше върху един екран, но беше подложена на жарките слънчеви лъчи.
Слънцето възпламеняваше откритата й плът. От това леко й прималя.
Рийд Джарвис й беше напомнил, че тя има право на особени привилегии на Фестивала. Макар че не желаеше да използва титлата си, тя все повече се доближаваше до момента, в който щеше да извади своя сан като малко червено байраче, само и само да се сдобие с място под сянката.
Сякаш някакъв дух изпълни желанието й и над нея падна сянка.
В началото се изплаши, че това е облак-кутсуз, който идва да я нападне. Не беше. До нея стоеше Бърнард и държеше над главата й съдран слънчобран.
— Какво правите тук? — шепотът й далеч не прозвуча толкова враждебно, колкото й се искаше.
Той кимна с черните си къдрици към екрана на подиума, където в този момент се прожектираше образа на морска свиня.

82
— Акулите са престъпниците на моретата — каза той. —
Делфините са извън закона.
— Вие не сте наред — каза тя.
— Тогава ме зарежи.
— Ъхъ. Косата на моята голяма любов не е с цвят на кукувица.
Забележката за цвета на косата го накара да трепне. Тя не забеляза. Тя отново бе насочила вниманието си към д-р Лили.
— Добре. Ако искаш да ме видиш, просто намери адреса ми.
— Не искам да ви виждам, макар че властите може би искат. Пък и къде да намеря адреса ви? В указателя на кукувиците? И нямам предвид Жълтите Страници.
— Намери го. Намери го.
Тя погледна нагоре. Просто не можеше да не го направи. От вътрешната страна на слънчобрана, изписани с отвратителен почерк,
се виждаха думите: ПРИСТАНИЩЕ ЗА МАЛКИ СЪДОВЕ,
ЛАХАЙНА, КАТЕР „ХАЙ ДЖИНКС“. Той мушна дръжката на слънчобрана в ръката й. После приближи опустошените си зъби към ухото й.
— Йъм — прошепна той.
После изчезна.

83
34
Тя обядва папая пу пу или манго му му или някакъв друг плод пу пу, презрял от тропически гласни. В горещ климат А осигурява сенчеста арка, О е сифон, през който поглъщаш течности, У е прохладна пещера или вана, в която да се отпуснеш; А стои като разкрачен сърфист, О виси като цитрус от клон, У поклаща бедра като танцуваща хаитянка, а И и Е изразяват крясъците на маймуните и птиците от джунглата, от които са произлезли. Съгласните, както русокосите мъже, не се чувстват добре в жарките райони. Гласните са създадени за южното спокойствие, съгласните — за северната скорост.
Но О как само местните танцуват бУгИ УУгИ, докато заселниците танцуват ВаЛС.
После хапна авокадо алоха или може би гуава лава, а Жулиета предъвкваше печено телешко по мисионерски. Около масата им се навъртаха гларуси и говореха мръсотии. От време на време Жулиета развърташе подобните си на пръчки ръце, за да разгонва младите кучета. Явно беше, че го прави с удоволствие. Разпъждането на сърфисти от Принцесата беше къде-къде по-забавно от разпъждането на мухи от Кралицата. Лей-Чери почти не обръщаше внимание. Тя се опитваше да реши дали да не предаде Бърнард през обедната почивка.
Е, добре, той я беше спасил от слънцето. Но принцеса, спасена от самия змей, не може да очаква добър край. Добре, неговата бликаща духовитост го даряваше със свръхестествен чар. Казват, че Луцифер е бил най-готиният ангел в Рая, а главата на всяка смърт носи усмивка.
Този човек, Бърнард, беше опасен. Цели два дни от Фестивала бяха загубени заради него, а кой знае какви бъдещи безчинства е в състояние да стори. Тя знаеше кой е дългът й. Единственият въпрос беше: сега или по-късно?
— Сега — отсече тя — Ако побързам.
Подаде на Жулиета банкова разписка, с която да уреди сметката.
Жулиета с мисионерска жар атакуваше мисионерското си теле.
— Ще се срещнем в парка след двайсет минути — каза Лей-
Чери, като не забрави да направи съответните знаци с ръце.

84
Докато изхвърчаше от ресторанта, един от гларусите извика след нея:
— Ей, пламък, къде е пожарът? Между краката ти? Ха-ха.
Докато пресичаше ланаито, тя срещна русокосите извънземни от
Аргон.
— Мутантка — просъска обвитата в тюрбан жена.
— Ти си белязана на всяка планета в Системата — каза мъжът с феса. — Не разбираш ли, че си мутирала от слънчевата радиация,
която въздейства върху прекомерното количество захар и секс-хормони в тялото ти? Не можеш да излъжеш Слънцето.
— Господи! — изрече Принцесата. Тя забърза по улицата към доковете. — Понякога ми се иска да си купя един литър оцветител за коса и просто да се пребоядисам.
Когато стигна до катера, наречен „Хай Джинкс“, с изненада откри, че косата на познатото лице, което отвори вратата на каютата,
беше червена поне колкото нейната.

85
35
— Ако си дошла отново да ме арестуваш — каза Бърнард, докато въртеше из бляскавите си къдрици пръста, с който стреля — то трябва да знаеш истинската ми самоличност. Умното ченге познава собствения си затворник. От друга страна, ако си дошла, защото ме харесваш, може би като видиш общото по помежду ни, ще ме харесаш още повече.
— Да — каза Лей-Чери — И двамата сме мутанти.
— Моля?
— Нищо. Нищо. Ти наистина си от червенокосите. Това наистина ли е естественият ти цвят?
— Смяташ ли, че мога да проследя корените си чак до Хена? С
този цвят съм изхвърчал от утробата. Последната черна боя току-що отиде в канала и после в морето. Жак Кусто сигурно плува през нея и си мисли, че някаква сепия пак пише с протекла писалка.
— Добре, да приемем, че си червен, колкото и аз. Но това е

Изтегляне 3.21 Mb.

Сподели с приятели: