В своя дарителска грамота за манастирите "Тисмана" и "Водица" във Влашко от 1406 г. сръбският деспот Стефан Лазаревич постановява: "Всеки, който побегне от земите на царството ми в Угърската (Унгарската) земя или пък в Българската земя, мой човек или мой властелин, и пребивава там три години, или две, или една, и поиска да се върне (...), нека бъде свободен да дойде..." Логиката отново сочи, че споменатата "Българска земя" явно е държава, а не османска провинция. В един широко използван пасаж от "Житието на Стефан Лазаревич" българският емигрант в Сърбия, известният книжовник Константин Костенечки съобщава, че "...българските градове бяха отстъпили със синовете на българските царе" - събитие, което се датира към 1408 г. и се смята за начало на т.нар. въстание на Константин и Фружин. Тогава Сюлейман "...се отправил срещу Темско (средновековна българска крепост, дн. Темац, Пиротско) и го превзел с бой", а Константин и Фружин навярно отново поели васални задължения към него. Във всеки случай за завладяване на Видин не става дума. Разказвайки за борбата между Сюлейман и неговия брат Муса ("Муса Кеседжия") Българската анонимна хроника и онази на влашкия летописец Михаил Мокса пишат за "власи, сърби и българи" (1409 г.). Българското участие е отбелязвано от мнозина учени, но като "етническа" подробност. Муса обаче е подпомаган не от народностни групи, а от държави; не просто от "власи" и "сърби", а съответно от великия воевода Мирча Стари и от деспот Стефан Лазаревич. С други думи, и тук трябва да се подразбира българска държавна подкрепа. През 1413 г. отношенията между Муса (1411-1413) и българите се изострят. В една сръбска летописна бележка, за която се приема, че бележи края на т.нар. "въстание на Константин и Фружин", се казва:"В годината 6921 (1413) Муса разори българите и ги пресели на 23 април". На свой ред анонимен османска хронист отбелязва наказателен поход на Муса срещу Видин, при който той "...завзел града и го поставил под своя власт." Както ще видим обаче, тези репресии не ликвидират напълно българската власт. Едно от най-важните известия за съдбата на България в онези години се съдържа във византийската хроника на Псевдо-Сфранцис. Според него в битката при Чамурли, Софийско (някогашното с. Шишманово, днес на дъното на язовир "Искър"), на страната на султан Мехмед І против Муса се сражават войските на "...владетелите на Сърбия и България, и на василевса (византийският император Мануил II Палеолог)..." (юли 1413 г.). По същия повод Константин Костенечки допълва, че султанът "...върна българските пленници, които Муса бе прогонил, и заживя в мир с всички..." Византийският историк Михаил Дука дава следната информация:"Султанът приел радушно посланиците на Сърбия, Влахия, България, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахея. Поканил ги на трапезата си, вдигнал наздравица и ги изпратил с думите: "Кажете на вашите господари, че аз на всички давам мир и приемам мир..." При един непредубеден подход към горните известния трудно можем да приемем, че от посочените по-горе балкански държави "...единствено България се е намирала напълно под османска власт" (Ал. Кузев). Напротив, поставянето на "България", "българите", "българския владетел", неговите "посланици" и т.н. в еднакво положение с държавите Сърбия, Влашко, Морея (Пелопонес) и т.н. ни убеждава в съществуването на българска държава през 1413 г. Мехмед I сключва мирен договор и с българите (следователно с българския владетел!), в което надали трябва да се съмняваме. Прави впечатление, че известния френски византолог Шарл Дил тълкува въпросното сведение на Дука по същия начин, забравяйки, че преди това вече е "унищожил" Видинското царство през 1396 г. Нека се върнем на събитията във Видин в края на 1397 г., когато цар Иван Срацимир е "изведен" от своята столица. По презумпция се приема, че така Видинското царство е унищожено, но редица обстоятелства позволяват да се мисли, че нещата не стоят толкова просто. Няма сведения, че през 1397 г. Видинското царство е превърнато в турски санджак. Стратегията на османците винаги е държала сметка за военнополитическата целесъобразност - особено тогава, когато става въпрос за избягването на преки, удължени и трудно отбраняеми граници. Показателен е случаят с Иван Шишман, чиито територии и права са стеснявани на няколко пъти до 1395 г., макар унищожаването на царството му да е било напълно възможно още през 1388-1389 г. Дори и през 1393-1395 г. "невернишкият бей" Шишман продължава да пази властта си дотам, че е смятан за заплаха с оглед на Баязидовия поход във Влашко. Дори и в София, която е завладяна през 1385 г., е оставено известно християнско самоуправление в лицето на полулегендарния "бан Янука". Такъв полуавтономен статут след 1395 г. са имали "Константиновата земя" (по-сетнешният Кюстендилски санджак) начело с Юсуф, помюсюлманчен син на Константин Деянов, както и Скопие начело с Иджит паша. Елементи на местна християнска власт можем да открием и в завладените византийски и сръбски земи. Във всеки случай през 1397 г. съдбата на Видин е неясна - сръбската владетелска фамилия, гостуваща на Иван Срацимир в онези смутни дни, моли султана за мощите на св. Петка Търновска. Григорий Цамблак пояснява, че "...те поискаха от царя (султан Баязид) не града, не неговата околност, не богатства..." - реторично изтъкване на тяхното благочестие, но и загатване, че сърбите са имали теоретичната възможност да поискат част от Видинското царство. Подобно загатване за "града" Видин, както показахме по-горе, има и в думите на Нешри.
