Чернобилска молитва

До гащите щях да го съблека. Як мъж, стигам му до рамото, а тогава откъде се взе тая сила - всичко щях да му разкъсам. Наобиколиха ни хора.
Той крещи:
- Махай се, откачалка!
- Не, дай си ми всичко мое, руско! Ще си взема всичко свое! - едва не полудях. - Събувай чорапите! Обувките!!!
Работехме ден и нощ… Композициите бяха препълнени - хората бягаха… Много руснаци заминаха… Хиляди! Десетки хиляди! Стотици!
Още една цяла Русия. Пуснах в два чacà московския влак, в чакалнята останаха деца от град Курган-Тюбе, закъсняха за московския. Затворих ги,
скрих ги. Идват двама при мен. С автомати.
- Ей, момчета, какво правите тук? - а сърцето ми затрепери.
- Сама си виновна, всичките ти врати са отворени.
- Пусках влака. Не успях да ги затворя.
- Какви са тези деца там?
- Наши са, от Душанбе.
- А да не са от Курган? Кулябчета?
- Не, не. Наши са.
Тръгнаха си. А ако бяха отворили чакалнята? Щяха всичките да ги…
А на мен – куршум в челото! Там властта е една - човекът с автомата. качих на сутринта на влака за Астрахан, наредих да ги возят като дини, да не отварят вратите. (Отначало мълчи. После дълго плаче.) Има ли нещо по- страшно от човека? (Пак замълчава.)
Вече като вървях по улицата, се оглеждах на всяка минута, струваше ми се, че някой ще ме нападне в гръб… Чака… Там не минаваше ни ден,
без да мисля за смъртта… Винаги излизах от вкъщи с чисти дрехи – с изпрана блузка, с пола, с чисто бельо… може изведнъж да ме убият! Сега ходя сама из гората и не ме е страх от никого. В гората няма хора, нито един човек. Ходя, спомням си – това с мен ли се е случило, или не? Друг път срещам ловци – с пушки, с кучета и дозиметри. И те са хора с оръжие,
но не са такива, да убият човек. Чуя ли стрелба - знам, че стрелят по враните или гонят заек. (Мълчи.) Затова не ме е страх тук… Не мога да се страхувам от земята, от водата… От човека ме е страх… Там за сто долара той си купува автомат…
Спомням си един младеж. Таджик… Гонеше един друг… Гонеше човек! По начина, по който бягаше, по дишането му разбрах веднага, че иска да убива… Но другият се скри… Избяга… И този се връща, минава покрай мен и пита: „Майко, къде тук мога да пийна вода?“. Така пита, все едно нищо не е било. На гарата при нас имаше една бъчва с вода, показах

му я. И го гледам в очите, и му говоря: „Защо се преследвате? Защо се убивате?“. И го хваща срам. „Ей, майко, хайде по-тихо.“ А когато са заедно,
са други. Ако бяха двама или трима, щяха да ме залепят за стената. Със сам човек още може да се говори…
От Душанбе стигнахме до Ташкент, а след това трябваше дa пътуваме за Минск. Няма и няма билети! Така са го измислили, че докато не дадеш рушвет, не можеш да се качиш в самолета, имаше безкраини изисквания към теглото, към обема: това не е разрешено, онова го махни… Два пъти ни гониха заради теглото, едва събрах багажа. Дадох им пари… „Да ги беше дала веднага, а тя стои и спори.“ Колко е просто всичко! А дотогава…
Нашият контейнер беше два тона, накараха ни да го разтоварим. „Идвате от място на размирици, може и оръжие да носите? Maрихуана?“ Отидох при началника и в приемната се запознах с една добра жена, тя ме вразуми първа: „Нищо няма да постигнете тук, а ако търсите справедливост, ще хвърлят контейнера в полето и ще ви разграбят всичко, което сте донесли“.
Какво да правим? Нощес не спахме, разтоварвахме каквото имахме: дрехи,
матраци, старите мебели и стария хладилник, два чувала с книги. „Ценни книги ли носите?“ Гледат: „Какво да се прави?“ на Чернишевски,
„Разораната целина“ на Шолохов… Смяха се… „А колко хладилника имате?“ - Един, но и него го счупиха там. -„Защо не взехте декларация?“ -
Откъде да знаем? За пръв път идваме от война. - Изведнъж загубихме двете си родини - своя Таджикистан и Съветския съюз…
Вървя из гората и си мисля. Нашите стоят пред телевизора: как е там?
Какво става там? А аз не искам.
Беше живот… Друг живот… Там се мислех за голям човек, имам воинско звание - подполковник от железопътните войски. Тук седях безработна, докато не почнах като чистачка в градския съвет. Мия пода…
Мина животът… А за втори нямам сили… Едни ни съжаляват, други са недоволни: „Бежанците крадат картофи. Изравят ги нощем“. Майка ми си спомняше, че през онази война хората са били по-състрадателни.
Неотдавна край гората намериха подивял кон. Мъртъв. На друго място - заек. Не били убити, а мъртви. Всички се притеснихме. А когато намериха мъртъв клошар, то остана някак незабелязано.
Хората навсякъде свикнаха с мъртвия човек…“
Лена М. от Киргизстан. На прага на къщата, като за снимка, седяха
петте ù деца и котаракът Метелица когото донесли със себе си.

„Тръгнахме си — като от война…
Взехме си нещата, котаракът вървя с нас до гарата, взехме и него.
Дванайсет денонощия пътувахме с влака, последните два дни ни остана само кисело зеле в буркани и вряла вода. Кой с лост, кой с брадва, кой с чук
– дежурехме пред вратата. Ще ви кажа така… Една нощ ни нападнаха бандити. Едва не ни убиха. За един телевизор, за един хладилник сега могат да те убият. Тръгнахме си като от война, макар че в Киргизстан, където живяхме, засега не стрелят. Имаше клане в град Ош… киргизи и узбеки…
Сякаш бързо отмина. Стихна. Но нещо се носеше във въздуха. По улиците… Ще ви кажа… Добре, ние сме руснаци, но и киргизите се страхуваха… Редят се на опашка за хляб, крещят: „Руснаци, вървете си у дома! Киргизстан е за киргизите!“ - и ни избутват от опашката. И добавят нещо на киргизки, в смисъл че за тях няма хляб, а трябва нас да ни хранят.
Не им разбирам много езика, научих няколко думи, за да пазарувам…
Имахме си Родина, сега я няма. Коя съм аз? Мама е украинка, татко е руснак. Родих се и израснах в Киргизстан, омъжих се за татарин. Какви са децата ми? Каква им е националността? Всички се смесихме, кръвта ни се смеси. В моя паспорт и на децата пише, чс сме руснаци, а ние не сме. Ние смс съветски хора! Но страната, в която се родих я няма. Няма го нито мястото, което наричахме „родина“, нито онова време, което също беше наша родина. Сега сме като прилепи. Имам пет деца - големият син е в осми клас, малката дъщеричка — в детската градина. Доведох ги тук.
Страната ни я няма, а нас ни има.
Там се родих, пораснах. Строих завод, работех в завод. „Върви си там,
където си е твоята земя, тук всичко е наше.“ Не ми дадоха да взема нищо освен децата: „Тук всичко е наше“. А моето къде е? Хората бягат. Всички са руснаци. Съветски хора. Никъде не са нужни, никой не ги очаква.
А някога бях щастлива. Всичките ми деца са по любов… Така ги родих: момче, момче, момче, после момиче, момиче. Няма да говоря повече… Ще се разплача… (Но казва още няколко думи.) Ще живеем тук.
Сега тук е нашият дом. Чернобил е нашият дом. Нашата родина…
(Изведнъж се усмихва.) А птиците тук са такива, както и у нас. И
паметникът на Ленин си стои… (На портата, когато се прощаваме.) Рано сутринта в съседната къща удряха с чукове, сваляха дъските от прозорците.
Срещам една жена: „Откъде сте?“ - От Чечня. - Нищо не говори. Ходи с черна забрадка.
Хората ме срещат… Чудят се… Не разбират. Какво правиш тук с децата си, та ти ги убиваш. Ти си самоубийка. Не ги убивам, спасявам ги.
Ето, на четиресет години цялата съм побеляла… На четиресет години!

Веднъж доведоха немски журналист у дома и той ме попита: „Бихте ли си завели децата там, където има чума или холера?“. Че какво са чумата и холерата… А този страх, който е тук, не ми е познат. Не го виждам. Не помня такъв…
От хората ме е страх… От човека с пушка…“

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: