Фаровете ме заслепяват, гумите изскърцват, писъкът на майка ми е ужасяващ отварям очи. Болката е забила зъби в рамото ми и гризе мускули и сухожилия. Прехапвам устни, за да не изкрещя

Леко се размърдвам в леглото, с хлипът напира да излезе през стиснатите ми устни. Забивам пръсти в дясното си рамо, но мускулите и сухожилията сякаш са се вкаменили. Сълзите продължават да се стичат по страните му. Пръстите ми се забиват още по-дълбоко във втвърдената плът и болката като че ли отслабва... и изчезва. Мускули и сухожилия потрепват сякаш са някакво чуждо тяло, а не част от собствената ми плът и омекват. Издишам, едва сега осъзнал, че съм затаил дъх. Вдигам ръка, за да избърша сълзите, смесили се от потта.

Спазмите бяха изчезнали за цяла година, но се върнаха преди месец и вече ме навестяваха често. Вече не карах кола, беше ме страх да не убия себе си или по-лошо – някой друг.

– Калояне...

Обръщам глава. На възглавницата до мен лежи една рошава глава. Измежду дългите тъмно–русите кичури се червенее лице.

– Какво, миличка?

– Колко... колко е часа?

Надигам се леко неволно затаил дъх в очакване болката да се забие в рамото ми. Радио-часовника стои на нощното шкафче.

– Четири сутринта.

– Има... има ли още... още време?

Отмествам кичурче от зачервената буза и я целувам. Кожата – мека и топла, ухае на люляк.

– Разбира се, че има, миличка. Заспивай.

– До... добре.

Тя утихва. Целувам я по бузата, леко подръпвам одеялото, за да скрие голата ѝ гърда. Плъзвам се внимателно от леглото. В стаята цари полумрак, разкъсан от надничащата през прозореца луна. Дрехите – моите и нейните – са разхвърляни наоколо. Отнема ми известно време да намеря своите. Бъркам в джоба – слава богу, визата е там. Обаче не откривам единия си чорап. Затова пъхам другия в джоба и тихо излизам от стаята. Спирам на прага и поглеждам към леглото. Изглежда толкова мъничка под завивките. Дъхът излиза от полуотворените ѝ устни. Миглите ѝ потрепват за миг – сънува нещо. Казва се Радостина.

Искам да ѝ кажа „довиждане“, но знам, че не мога. „Сбогом“ е далеч по-подходящата дума за случая, но не искам да я изричам.

Затварям безшумно вратата. Паркетът в коридора е студен под босите ми крака. В апартамента цари тишина, нормално имайки предвид часа. Неволно спирам пред една от вратите. Заслушвам се, но не чувам нито звук. Дори оглушителното хъркане на бащата на Радостина е заглъхнало.

По гърдите ми се плъзгат тръпки. С Радостина се любихме докато родителите ѝ бяха само през една стена. Дори след толкова време ми е някак странно и гледам да се измъкна по никое време. „Като крадец“ – смееше ми се Радостина, но на мен не ми бе до смях. Знаех, че е права. Наистина се вмъквах и измъквах от леглото ѝ като някой престъпник. Или поне аз се чувствах така, но просто не можех да срещна на сутринта погледите на чичо Любо и леля Елена, като знаят, че съм се любил с дъщеря им.

На пръст тръгвам към дъното на коридора, където ме чака вратата. Трябва само да махна резето, да завъртя ключа и...

– А, Калояне?

Замръзвам. Чичо Любо – облякъл избеляла пижама, нахлузил чехли на бос крак, стои на прага на кухнята, стиснал в ръка чаша водя и ме гледа.

– Здрасти – казвам първото и съответно – най-тъпото, което ми хрумва.

Бащата на Радостина безуспешно се опитва да приглади с ръка рошавата си прошарена коса.

– Тръгваш ли си, моето момче?

– Ами... да, чичо Любо. Късно е вече и... таковата...

– Що не останеш? Ленчето ще ти направи закуска и таман ще отидеш в университета, няма да се разкарваш.

Усещам как лицето ми пламва. Знам, че той знае, че съм се любил с дъщеря му и съм я оставил гола в леглото. Мъж е, не е глупак.

– Трябва... трябва да си взема душ, да се преоблека.

– Леля ти Ленчи ще те оглади за пет минути, пък банята ей я там – той посочва с пръст вратата до кухнята, където има стара пластмасова табелка с картинка на душче.

Лицето ми гори.

– Ами...

– Я ела да си поговорим в кухнята.

Влизам вътре заедно с него. Той затваря вратата внимателно.

– Да не събудим Тина и леля ти Ленче – шепне той.

Хрумва ми, че като нищо може да ми се нахвърли. Поне ако аз бях баща и хванех някакъв тип да се измъква от леглото на щерка ми по никое време щях да му скъсам задника от бой. Само, че чичо Любо е половин глава по-нисък от мен и поне 30 килограма по-слаб. И все пак той е бащата на Радостина.

Чичо Любо светва лампата и двамата примижваме срещу ярката светлина. Отваря издрасканата врата на хладилника и вади почти празна бутилка ракия.

– Пиеш ли, моето момче?

– Въздържател съм, чичо Любо.

Той ми се ухилва, показвайки два реда зъби, пожълтели от тридесет години пушене на цигари.

– То навремето и аз тъй бях ама после поумнях – той сяда на масата и пълни чашата, която е измъкнал от мивката. – Кажи ми сега, наистина ли мислиш да заминеш за Америка?

Ръката ми неволно се плъзва в джоба ми и внимателно сгънатия лист хартия, опарва пръстите ми.

– Вече получих визата.

Той вдига чашата, но само я помирисва бистрата течност в нея.

– Това не значи, че ще заминеш.

Болката се забива в рамото ми толкова внезапно, че почти подскачам. Коленете ми удрят масата, бутилката се търкулва, чашата в ръката на чичо Любо трепва и бистрата течност плисва. Разнася се острата миризма на ракия. Мускулите под тениската ми се гърчат и извиват. Забивам пръсти в тях, но докосвам само камък. Потта се плъзва по лицето ми. Спазъма отминава толкова внезапно, колкото и се е повил. Разтреперен избърсвам потта от челото си.

Божичко, защо трябва да боли толкова много след всички тези години?

Чичо Любо мига стреснат срещу мен. Локвичката ракия се стича към ръба на масата и капе на изтъркания мокет.

– Стара травма – казвам със стържещ глас, триейки потта от лицето си. – Като бях на тринайсет ме блъсна кола, докато чаках на една спирка, заедно с майка ми. Изпотроши ме целия, но днес се обажда само рамото. Май като се замисля трябва да съм благодарен за това.

– Онзи… в смисъл шофьора, който те е блъснал – пиян ли е бил?

– Аха. Баща на момиче от моето училище, решил да изпие няколко бири преди да отиде да вземе детето си. Не му е било за пръв път.

– Затвориха ли го? – попита чичо Любо, докато забърсваше разлятата ракия.

– Условна, но две години по-късно загина в катастрофа. Пак бил пиян, но този път с него били дъщеря му и жена му. Майка ми отиде на погребенията. Минали и заминали работи.

– Ясно – той пак сяда срещу мен. – Та така и не ми каза дали ще заминеш, моето момче.

Поколебах се.

– Все още не съм решил.

– Ами Тина?

Неволно поглеждам към вратата. Радостина обаче все още спи в леглото, където я оставих.

– Какво за нея?

– Заедно сте колко… две години?

–И три месеца – казвам и неволно се усмихвам.

Радостина много държи на отчетността и никога не ме оставя да забравя колко време излизаме задно. Понякога си мисля, че брои дори часовете. Жени.

– Аз излизах с леля ти Ленче четири месеца преди да се оженим.

– Любов от пръв поглед?

– Не, тя забременя със Стела.

Той се ухилва, а и аз не мога да сдържа усмивката си. Стела е каката на Радостина.

– Радостина не е бременна, ако това искаш да попиташ.

Чичо Любо ме потупва бащински по рамото – много внимателно.

– Виж, моето момче, знаеш за Владо, нали?

– Предишния ѝ приятел, който се е самоубил?

– Същия. Добро момче, от хубаво семейство, но беше зле с ума. Лекарства, терапии, но тя си го обичаше… не ме питай защо. Когато скочи от терасата на блока си, Тина беше направо съсипана. Бяха заедно година или малко повече, не съм сигурен. Тя рядко говори за личния си живот, особено с мен. После обаче намери теб. От две години моето момиче направо цъфти, сам я виждаш.

– Чичо Любо, няма да се разделям с Радостина…

– Само ще заминеш на друг континент.

– Единствено за лятната ваканция, докато спечеля малко пари. Ще съм тук за началото на семестъра.

– Той и племенника така каза, ама вече седем години живее в Сиатъл. Има две деца, но не съм ги виждал, батко – баща му – също. Заряза и ученето и семейството си, заради тая пуста чужбина.

Столът скърца, когато се облягам на него.

– Трябва да се издържам, чичо Любо. Там за един час ще изкарам повече отколкото тук за ден.

– И ще зарежеш всичко?

– Казах ти, че е само за три месеца.

– Сигурен ли си?

Отварям уста, за да му кажа „напълно”, но се поколебавам. Мислил съм го и то не веднъж.

– Не – казвам накрая.

– Знам, че тук ти е трудно. И на нас не ни е лесно, особено като трябва да издържам студентка, но се справяме. Умно момче си, способно, работи ти се, има жена, която те обича. Винаги има начин. Не е нужно да ходиш другаде, за да намериш този начин.

– Нашите са на друго мнение.

– Вашите мислят доброто на момчето си и аз ги разбирам.

– А ти мислиш доброто на дъщеря си.

Той се усмихва уморено и бръчките се впиват дълбоко в лицето му. С изненада осъзнавам колко възрастен е чичо Любо.

– Обвиняваш ли ме?

Ставам от стола с въздишка.

– Трябва да тръгвам, чичо Любо. Утре ми е последния изпит от сесията.

Думите му ме спират, докато отварям вратата.

– Така и не ми отговори.

– Не, не те обвинявам, че мислиш най-доброто за Радостина. И двамата искаме тя да е щастлива.