Монолог за уродчето, което така или иначе ще бъде обичано

отказахме. Страх ни е от другите хора. А тук всички сме чернобилци. Не се страхуваме един от друг, ако някой ни почерпи с ябълки или краставици от своята градина, вземаме ги и ги ядем, а не ги крием срамежливо в джоба, в чантата, за да ги изхвърлим после. Ние имаме еднакви спомени. Еднаква съдба… А навсякъде, на всяко друго място сме чужди. Гледат ни със страх… Свикнали сме с думите „чернобилци“, „чернобилски деца“,
„чернобилски изселници“… Чернобил… Това вече е придатък към целия ни живот. Но вие не знаете нищо за нас. Страхувате се от нас… Бягате…
Сигурно ако не ни пускаха оттук, ако сложеха милиционерски кордони,
много от вас щяха да се успокоят. (Спира.) Не ми доказвайте нищо… Не ме убеждавайте! Разбрах го и го преживях първите дни… Взех дъщеря си и хукнахме към Минск, при сестра ми… Моята родна сестра не ни пусна у дома си, защото имаше малко бебе, кърмеше го. Даже в най-страшния си сън не бих си го представила! Не бих могла да си го измисля. И
пренощувахме на гарата. Налудничави мисли ми идваха в главата… Къде да избягаме? Дали да не се самоубием, за да не се мъчим… Това беше през първите дни… Всички си представяха някакви страшни болести.
Невъобразими. А аз нали съм лекар. Можете само да си представите какво е ставало с другите… Слуховете винаги са по-страшни от всяка истинска информация. От всяка! Гледам децата ни: където и да отидат, те се чувстват отхвърлени. Живи плашила… Мишени за насмешки… В пионерския лагер,
където дъщеря ми почиваше една година, се страхували да я приближат:
„Чернобилска лампичка. Ще светне в тъмното“. Викали я вечерта навън, за да проверят свети ли, или не. Има ли ореол над главата…
Ето, говорят за войната… За военното поколение… Сравняват…
Военното поколение ли? Че то е щастливо! Имаха Победата. Победили са!
Това им е дало мощна енергия за живот, ако се изразим с днешни думи,
имат много силен механизъм за оцеляване. От нищо не са се страхували.
Искаха да живеят, да учат, да раждат деца. А ние? Страх ни е от всичко…
Страх ни е за децата… За внуците, които още ги няма… Не те, а ние се страхуваме Хората се усмихват по-малко, не пеят, както пееха навремето на празниците. Не само ландшафтът се променя, когато вместо полята пак израстват гори, храсталаци, но и националният характер. Всички имат депресия… Чувство за обреченост… За някого Чернобил е метафора.
Лозунг. А тук е нашият живот. Просто живот.
Някой път си мисля, че щеше да е по-добре, ако не пишехте за нас. Ако не ни наблюдавахте отстрани… Ако не ни поставяхте диагнози —
радиофобия или нещо такова, ако не ни отделяхте от останалите. Тогава щяха да се страхуват по-малко от нас. В дома на болния от рак не говорят за

страшната му болест. А в килията на осъдения до живот, никой не споменава присъдата… (Мълчи.) Колко неща казах, не знам вършат ли ви работа, или не… (Пита.) Да сложа ли масата? Да хапнем или се страхувате? Отговорете честно, вече не се обиждаме. Всичко сме видели.
При мен беше дошъл един кореспондент… Виждам го, че е жаден. Нося му чаша вода, а той изважда от чантата негова вода. Минерална. Срам го е…
Оправдава се… Разбира се, не ни се получи разговорът, не бих могла да бъда искрена с него. Не съм робот или компютър. Не съм от желязо! Той да си пие минералната вода, да се страхува да пипне моята чаша, а аз да си излея душата… Да му дам душата си…
(Седим на масата. Обядваме.)
Вчера през нощта плаках… Мъжът ми си спомни: „Беше толкова красива“. Знам за какво говори… Нали се гледам в огледалото. Всяка сутрин… Тук хората остаряват бързо, аз съм на четиресет години, а ще кажеш, че съм на шейсет. Затова и момичетата бързат да се омъжат. Жалко за тяхната младост, толкова им е кратка. (Загубва самообладание.) Е, какво знаете вие за Чернобил? Какво може да си запишете? Извинете… (Мълчи.)
Как ще си запишете душата ми? Ако аз самата невинаги я чета…“

Надежда Афанасиевна Буракова,

жителка на градчето Хойники

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: