Монолог за свободата и мечтата за обикновена смърт

„Това беше свободата. Там се чувствах свободен човек…
Учудени ли сте? Виждам… Учудвате се… Който е бил на война, той може да разбере. Мъжете, които са били на война, като си пийнат, почват да си спомнят, слушал съм ги, и досега страдат. За онази свобода, за онзи полет. Нито стъпка назад! Сталинска заповед. Заградителни отряди
[12]
. То е ясно… Това вече е история… Но ти стреляш, оцеляваш, получаваш си стоте грама, които ти се полагат, тютюн… Можеш хиляди пъти да умреш,
да станеш на парчета, но ако се постараеш, ще надхитриш дявола, стар шината, командира на батальона, онзи, който е с чуждата каска и с
чуждия щик, ако се разговориш със самия Всевишен - можеш да оцелееш!
Бях на реактора… Там е като окоп на първа линия. Страх и свобода!
Живееш на пълни обороти… В обикновения живот няма как да го разбереш. Да вникнеш в него. Помните ли как през цялото време ни подготвяха за война. А съзнанието не беше готово. Аз не бях готов… В
онзи ден… Вечерта мислех да отида с жена си на кино… В завода дойдоха двама военни. Извикаха ме: „Различаваш ли нафта от бензин?“. Питам ги:
„Къде ще ме пращате?“ - Как къде? Доброволец в Чернобил. - Моята военна професия е специалист по ракетно гориво. Секретна специалност.
Взеха ме направо от завода, с един потник и една блуза, не ми дадоха да прескоча до вкъщи. Молех ги: „Трябва да предупредя жена си.“ - Ние сами ще й кажем. - В автобуса се събрахме петнайсет души, офицери от запаса.
Момчетата ми харесаха. Щом трябва - отиваме, щом трябва - ще работим…
Втурнаха се към реактора и се качиха на покрива му…
Пред изселените села имаше вишки, на вишките стояха въоръжени войници. Автомати с патрони. Бариери. Табелки: „Банкетът е заразен.
Излизането и спирането на него строго забранено“. Сиво-бели дървета,
облети с дезактивираща течност. Бяла като сняг. Мозъкът направо откача! В
първите дни ни беше страх да седнем на земята, на тревата, не ходехме, а тичахме, щом минеше кола, слагахме респираторите. След смяната седяхме в палатките. Ха-ха! След няколко месеца… Това беше вече нещо нормално
- това вече си е твоят живот. Беряхме сливи, ловяхме такива риби, ей такива щуки, охо-хо! И платики. Платиката я сушахме за бирата. Сигурно вече сте чували за това? Играехме на футбол. Къпехме се! Ха-ха. (Пак се смее.)
Вярвахме в съдбата, в дълбините на душата всички сме фаталисти, а не аптекари. Не рационалисти. Славянски манталитет… Вярвах в своята звезда! Ха-ха! Инвалид втора група… Веднага се разболях. От проклетата лъчева болест… То е ясно… А допреди това даже нямах медицински картон в поликлиниката. Дявол да го вземе! Не съм само аз…

Манталитет…
Аз бях войник, затварях чуждия дом, влизах в чуждото жилище. Това е такова чувство… Все едно наблюдаваш някого… Или земята, на която не можеш да сееш… Кравата се бута в портичката, а тя е затворена и на къщата има катинар. Млякото капе по земята… Това е такова чувство! В
селата, които още не бяха изселени, селяните варяха самогон, така заработваха. Продаваха ни го. А ние бяхме пълни с пари - получавахме тройни надници и командировъчните ни бяха тройни. След това дойде нареждане: който пие, ще го оставят за още една смяна. Така че водката помага или не? Поне психически… Там вярваха сляпо в тази рецепта. То е ясно… Селският живот течеше просто: нещо садиш, отглеждаш, събираш,
а всичко останало си върви и без теб. Не се интересуват нито от царя, нито от властта… Първия секретар на ЦК или президента… От космическите кораби и атомните централи, от митингите в столицата. И не можеха да повярват, че светът се е преобърнал за един ден и вече живеят в друг свят…
В чернобилски… Никъде не отиваха. Хората се разболяваха от потрес. Не се примиряваха, искаха да живеят както досега. Вземаха си тайно дървата,
беряха зелените домати, затваряха ги… Бурканите се пукаха, още веднъж ги варяха. Как да унищожим това, да го закопаем, да го превърнем в боклук? А ние точно с това се занимавахме. Убивахме труда им, извечния смисъл на живота им. За тях бяхме врагове… А аз нямах търпение да стигна до реактора. „Не бързай - предупреждаваха ме, - в последния месец преди да ги уволнят, всички ги качват на покрива.“ Служихме шест месеца.
И точно на петия месец бяхме на реактора. И се шегувахме, и наистина си говорехме как ще минем през покрива… Поне пет години след това да изкараме… Седем… Десет… То е ясно… Най-често се споменаваше числото пет. Защо? Без шум, без паника. „Доброволци, крачка напред!“
Цялата рота направи крачка напред. Пред командира имаше монитор,
включи го, а на екрана беше покривът на реактора: късчета графит,
разтопен битум „Ето, момчета, виждате как си стоят остатъците. Почистете ги. А тук, в този квадрат, ще пробиете дупка.“ Времето е четиресет- петдесет секунди. По инструкция. Но това беше невъзможно — трябваха поне няколко минути Напред-назад, да изтичаш и да хвърлиш. Един товари носилките, другите ги хвърляха. Там, в развалините, в дупката. Не трябваше да поглеждаш надолу, докато хвърляш. Но ние поглеждахме.
Вестниците пишеха: „Въздухът над реактора е чист“. Четяхме и се смеехме.
Псувахме. Въздухът чист, а ние какви дози приемаме. Дадоха ни дозиметри. Единият беше за пет рентгена, на първата минута превишаваше допустимото ниво, другият беше като автоматична писалка, на някои места

също излизаше от границите. Казаха, че пет години не трябва да имаме деца… Ако не умрем за пет години… Ха-ха! (Смее се.) Шегички… Но без шум, без паника. Пет години… Аз вече десет съм жив… Ха-ха! (Смее се.)
Връчваха ни грамоти. Имам две… С всичките онези картинки - Маркс,
Енгелс, Ленин… Червените знамена… Едно момче изчезна, помислихме,
че е избягал. След два дни го намерихме в храстите. Беше се обесил.
Чувствахме се зле, сами разбирате… Заместникът по политическата част каза, че е получил писмо от вкъщи - жена му му изневерила. Кой го знае?
След седмица ще ни уволняват. А него го намериха в храстите… Имахме един готвач, толкова се страхуваше, че не живееше в палатката, а в склада,
където си беше изровил дупка под щайгите с масло и варено месо. Пренесе си там матрака, възглавницата… Живееше под земята… Дадоха специално нареждане: да се сформира нова бригада и всички да се качат на покрива. А
всички вече сме били там. Да се намерят хора! Зачислиха него. Само един път отиде… Втора група инвалидност… Често ми се обажда. Не губим връзка, държим се един за друг… За спомените ми, те ще живеят толкова дълго, колкото и ние. Така напишете…
Вестниците лъжат… Непрекъснато лъжат… Никъде не съм чел за това как си шиехме ризници. Оловни ризи. Гащи. Даваха ни гумени халати,
напрашени с олово. Но и оловни бански си направихме… Следяхме ги тези неща… То е ясно… В едно село ни показаха две тайни къщи за срещи…
Всички ходеха там. Мъже, откъснати от дома, шест месеца без жени,
ситуацията беше екстремна. И местните момичета се разпуснаха: „Така и така скоро ще умрем“ - плачеха те. Оловните бански ги слагахме над гащите… Напишете го… Тешахме се с вицове. Ето например: изпращат американския робот на покрива, работи пет минути - стоп. Японският робот работи девет минути - стоп. Руският робот работи два чàca. Дават му команда: „Редник Иванов, можете да слезете долу за по цигара“. Ха-ха!
Преди да се качим на реактора, командирът ни инструктираше… Бяха ни строили… Няколко от момчетата се разбунтуваха: „Вече бяхме там,
трябва да ни изпратят у дома“. Моята работа например беше свързана с горивото, с бензина, а и мен ме пращаха на покрива. Но си мълчах. Аз самият исках, беше ми интересно. А тези се бунтуваха. Командирът: „На покрива ще се качат доброволците, останалите да направят крачка назад, с вас ще си поговори прокурорът“. Е, момчетата постояха, поразмислиха се и се съгласиха. Дал си клетва, значи си длъжен, знамето си целувал… Падал си на колене пред знамето… Струва ми се, че никой не се и съмняваше, че могат да те осъдят и да те вкарат в затвора. Пуснаха слух, че дават по две- три години. Ако войникът е получил повече от двайсет и пет рентгена, то

можеше командирът да получи присъда, че е облъчил личния състав. Никой нямаше повече от двайсет и пет рентгена… Всички имаха по-малко…
Разбирате ли? Но хората ми харесваха. Двама се разболяха, един се намери,
сам каза: „Нека аз“. А той вече се беше качвал същия ден. Чест и почитание! Дадоха му премия петстотин Рубли. Друг пък копаеше яма на върха, става време да си ходи, той още копае. Махаме му с ръка: „Слез!“. А
той паднал на колене и копае. Трябваше да се пробие покри вът на това място, за да се прокара улей, по който да се пускат отпадъците. Докато не го проби, не стана. Дадоха му премия хиляда рубли. С онези пари тогава можеше да се купят два мотоциклета. Сега има първа група инвалидност..
То е ясно… Но заради страха плащаха веднага. И ето че умира. Сега умира… Мъчи се страшно… През почивните дни бях при него… „Питай ме за какво си мечтая?“ - За какво? - „За обикновена смърт.“ На четиресет години е. Обичаше жените. Жена му е красива…
Уволнение. Качихме се в колите. Колкото пътувахме из зоната, толкова надувахме клаксоните. Търся ги онези дни… Докоснах се до нещо… Нещо фантастично. А думите „гигантски“, „фантастичен“ не са съвсем точни.
Такова чувство беше… Какво ли? (Замисля се.)
Такова чувство не съм изпитвал даже в любовта…“

Александър Кудрягин,

ликвидатор

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: