Чернобилска молитва
Изтегляне 2.23 Mb. Pdf просмотр
|
| (Замълчава.) Почина и лежеше един такъв горещ-горещ. Не може да го пипнеш… Спрях часовниците у дома… Седем сутринта… И до ден- днешен часовниците ни са спрели, не работят… Извиках майстор, махна с ръка: „Това не е механика и физика, а метафизика“. Първите дни… Без него… Спах два дни, не можеха да ме събудят, стана, пия вода, даже не ядях, и пак се свличах на възглавницата. Сега ми е странно: как съм могла да спя? Мъжът на моята приятелка, като умирал, я замервал с посудата. Плачел. Защо е толкова млада, красива? А моят само ме гледаше ли, гледаше… В тетрадката ни написа: „Като умра, изгори праха ми. Не искам да се страхуваш“. Защо ли беше решил така? Е, имаше разни слухове, че чернобилците „светят“ и след смъртта… Че нощем над гробовете им се надига светлина… Аз самата съм чела, че хората заобикалят гробовете на пожарникарите, починали в московските болници и погребани край Москва в Митино и не погребват покойниците си около тях. Мъртвите се страхуват от мъртвите, какво остава за живите. Защото никой не знае какво е това Чернобил. Само предположения. Предчувствия. Донесе от Чернобил белия костюм, с който е работил. Панталоните, работните дрехи… Та този костюм стоя при нас на полуетажа до смъртта му. След това мама каза: „Трябва да изхвърлим всичките му вещи“. Беше я страх… А аз даже този костюм пазех. Престъпничка! Имам деца вкъщи. Дъщеря и син… Закарахме ги извън града и ги заровихме… Много книги съм прочела, живея сред книги, но не мога да си обясня нищо. Донесоха една урничка… Не е страшно… Докоснах я с ръка, а там има нещо дребно, като раковинките на брега на морето, в пясъка, това са тазобедрените кости. Дотогава докосвах вещите му, но не чувам, не усещам, а сега все едно го прегърнах. През нощта, помня, той вече беше мъртъв, а аз стоях до него. И изведнъж някакъв дим… Втория път видях този дим над него в крематориума… Душата му… Никой не я видя, а аз я видях… Имам чувството, че се още веднъж се срещнахме… Ах, колко бях щастлива! Колко щастлива… Като заминаваше в командировка… Броях дните, часовете до срещата ни. Секундичките! Чисто физически не мога без него… Не мога! (Закрива си лицето с ръце.) Спомням си… Когато ходехме с него на село при сестра му, вечерно време тя казва: „На теб съм ти постелила в тази стая, а на него в онази“. Споглеждаме се и се смеем. Не си представяхме, че можем да спим отделно, в различни стаи. Само заедно. Не мога без него… Не мога! Много ме искаха… Брат му ме искаше… Толкова си приличат… Ръстът. Даже походката. Но ми се струва, че ако някой друг се докосне до мен, ще плача много. Никога няма да спра… Кой ми го взе? С какво право? Връчиха му повиквателна с червена ивица на деветнайсети октомври хиляда деветстотин осемдесет и шеста година… (Носи албум. Показва сватбени снимки. И когато искам да се сбогувам, ме спира.) Как да живея занапред? Не ви казах всичко… Не до края… Бях щастлива… До безумие… Има тайни… Може би не трябва да пишете името ми… Молитвите се четат тайно. За себе си… (Замлъква.) Не, кажете името ми! Напомнете на Бог… Искам да знам… Да разбера защо ни изпращат такива страдания? За какво? Първоначално ми се струваше, че след всичко това в погледа ми ще се появи нещо тъмно. Чуждо. Че няма да издържа… Кое ме спаси? Кое ме върна към живота? Върна ме… Моят син. Имам още един син… Първото ни дете… Отдавна е болно… Порасна, но вижда света с детски очи, с очите на петгодишно момче. Искам да бъда с него сега… Мечтая да си сменя апартамента с по-близък до Новинки, там е нашата психиатрична болница. Цял живот живее там. Това е решението на лекарите: за да оживее, трябва да е там. Всеки ден ходя там. Посреща ме: „А къде е татко Миша? Кога ще дойде?“. Кой друг ще ме пита за това? Той го чака. Ще чакаме заедно. Ще чета своята чернобилска молитва… Той ще гледа света с детски очи…“ Валентина Тимофеевна Апанасевич, жена на ликвидатор Изтегляне 2.23 Mb. Сподели с приятели:
|