Чернобилска молитва

ужасна гъба?
Помня как един войник гонеше котка… В режим „котка“ дозиметърът работеше като автомат: щрак, щрак. След нея — момче и момиче… Това беше тяхната котка… Момчето не говореше нищо, а момичето викаше:
„Няма да я дам!!!“. Бягаше и викаше: „Миличка, бягай! Бягай, миличка!“.
А войникът беше с голям найлонов чувал…“
„Оставихме и заключихме вкъщи моето хамстерче. Беличкото.
Оставихме му храна за два дни. А заминахме завинаги…“
„За пръв път се качих на влак…
Влакът беше препълнен с деца. Малките реват, изцапали се бяха.
Имаше една възпитателка на двайсет души, а всички плачеха: „Мамо! Къде е мама? Искам у дома!“. Бях на десет години, момичетата като мен помагаха да успокояват малките. По пероните жените ни посрещаха и кръстеха влака. Носеха домашни сладкиши, мляко, топли картофи…
Водеха ни в Ленинградска област. Там вече, когато наближавахме гарата, хората се кръстеха и гледаха отдалеч. Страхуваха се от нашия влак,
на всяка гара дълго го миеха. На една от спирките изкочихме от вагона и се втурнахме към бюфета, после там не пуснаха никого другиго: „Тук едни чернобилски деца ядат сладолед“. Бюфетчийката говореше с някого по телефона: „Като си тръгнат, ще измием пода с хлор и ще изварим чашите“.
Ние слушахме…
Посрещнаха ни лекари. Бяха с противогази и гумени ръкавици… Взеха ни дрехите, всички вещи, даже несесерите, моливите и химикалите,
сложиха ги в найлонови пликове и ги заровиха в гората.
Толкова се изплашихме… После дълго чакахме да почнем да измираме…“
„Мама и татко се целунали, и съм се родила аз.
Преди си мислех, че никога няма да умра. А сега знам, че ще умра.
Едно момченце лежа заедно с мен в болницата … Вадик Коринков…
Рисуваше ми птички. Къщички. Почина. Не е страшно да умреш… Ще спиш много, много дълго и никога няма да се събудиш. Вадик ми каза, че когато умре, ще живее дълго на друго място. Казало му го някое от по- големите момченца. Не го беше страх.
Сънувах, че съм умряла. Насън чувах майка ми плачеше. И се събудих…“

„Заминахме…
Искам да разкажа как се сбогуваше с нашата къща баба ми. Помоли баща ми да изнесе от зимника чувал пшеница и го разпръсна из градината:
„На божиите птички“. Събра в решетото яйца и ги изсипа на двора: „На котарака и кучето“. Наряза им сланина. Изтръска от всичките си чувалчета семената: моркови, тикви, краставици, червен лук… Различни цветя…
Разпръсна ги из градината: „Нека живеят в земята“. А после се поклони на къщата… Поклони се на плевнята… Обходи всяка ябълка и ѝ се поклони…
А дядо ми, когато си отивахме, си свали шапката…“
„Бях малък…
На шест, не, май на осем години. Точно така, на осем. Сега сметнах.
Помня много страхове. Страх ме беше да бягам босичък по тревата. Мама ме наплаши, че ще умра. Да се къпя, да се гмуркам — от всичко ме беше страх. Да късам орехи в гората. Да хвана бръмбар с ръце… Той пълзи по земята, а тя е заразена. Мравките, пеперудите, земните пчели - всички бяха заразени. Мама си спомня, че в аптеката й били препоръчали да ми дава йод с чаена лъжичка! Три пъти на ден. Но тя се изплашила…
Чакахме пролетта: дали пак ще порасне лайката? Както преди? Всички у нас казваха, че светът ще се промени… По радиото и по телевизията… Че лайката ще се превърне в… В какво ще се превърне? В нещо друго… А на лисицата ще ѝ порасне втора опашка, таралежите ще се раждат без бодли,
розите без венчелистчета. Ще се появят хора, които приличат на хуманоиди, ще бъдат жълти. Без коси, без мигли. Само с очи. А залезите няма да са червени, а зелени.
Бях малък… На осем години…
Беше пролет… Както винаги през пролетта, от пъпките бяха покарали листа. Зелени. Разцъфнаха ябълките. Бели. Замириса песекинята. Разпъпи се лайката. Бяха си същите. Тогава изтичахме до рибарите на реката:
платиката има ли си като преди глава и опашка? А щуката? Проверявахме къщичките за скворци: дали са долетели? А дали ще имат деца?
Отвори ни се много работа… Проверявахме всичко…“
„Възрастните шептяха… Слушах…
От годината, в която съм се родил, от осемдесет и шеста, в нашето село няма нито момчета, нито момичета. Само аз съм. Докторите не разрешавали… Плашели мама… Нещо такова… А моята майка избягала от болницата и се скрила при баба. И ето ме… Появил съм се… Родил съм се,
значи. Всичко това го подслушах…

Нямам си братче и сестриче. А много искам. А откъде се вземат децата? Бих отишъл да си намеря братче.
Баба всеки път ми отговаря различно:
- Щъркелът ги носи в човката си. А понякога момиченцата растат на полето. Ако птицата се вгледа, понякога намира момченца при ягодите.
Мама казва друго:
- Ти падна от небето.
-Как?
- Заваля дъжд и ти падна точно в ръцете ми.
Лельо, ти писателка ли си? Как така е можело да ме няма? А къде съм бил? Някъде нависоко, на небето ли? А може и на друга планета…“
„Преди обичах да ходя на изложби… Да гледам картините…
В нашия град направиха изложба за Чернобил… Бяга из гората конче,
цялото е от крака, има осем-десет, теленце с три глави, в клетка стоят плешиви зайци, като пластмасови… Хората ходят из полето със скафандри… Дърветата са по-високи от църквите, а цветята са като дървета… Не я догледах до края. Натъкнах се на една картина: момче протяга ръцете си — към глухарче ли, към слънцето ли, а това момченце има вместо нос… хобот. Прииска ми се да се разплача, да се развикам: „Не ни трябват такива изложби! Не ги правете! Така и така наоколо всички говорят за смъртта. За мутанти. Не искам!!!“. Първия ден на изложбата имаше хора, дойдоха, а после нито един човек. Писаха по вестниците, че в
Москва, в Санкт Петербург цели тълпи ходели. А у нас залата беше празна.
Бях на лечение в Австрия, там има хора, които биха си окачили такава снимка у дома. Момче с хобот… Или перки вместо ръце… И всеки ден да я гледат, за да не забравят за онези, на които им е зле. Но когато живееш тук,
тогава това не е фантастика и изкуство, а живот. Моят живот… Ако трябва да избирам, по-добре да си окача в стаята красив пейзаж, на който всичко да е нормално: и дърветата, и птиците. Обикновено. Радостно…
Искам да мисля за красивото…“
„Първите дни след аварията…
В нашето градче изчезнаха врабчетата… Търкаляха се навсякъде: в градините, по асфалта. Събираха ги и ги из- возваха с контейнерите с листата. През онази година не разрешаваха да се палят листата, бяха радиоактивни. Листата ги погребваха.
След две години врабчетата се появиха. Радвахме се, викахме си един

па друг: „Вчера видях врабче. Върнали са се“.
Изчезнаха майските бръмбари. И досега ги няма. Може да се върнат след сто или хиляда години, както казва нашият учител. Даже аз няма да ги видя… А съм на девет години…
Какво пък остава за баба ми! Тя е стара…“
„Първи септември… Строени сме в редици…
И нито един букет. Знаехме вече, че в цветята има много радиация.
Преди началото на учебната година в училището работеха не дърводелци и бояджии, както преди, а войници. Косяха цветята, махаха и извозваха някъде пръстта с коли с ремаркета. Изкорениха големия стар парк. Старите липи. Баба Надя… Винаги я викаха у дома, когато някой умреше. Да оплаче. Да прочете молитви. „Не е ударила мълния… Не ни е нападнала суша… Не ни е заляло морето… Лежат като черни гробове… - плачеше тя над дърветата като над хора. - Ах, мое дъбче… Моя ябълко…“
А след година всички ни евакуираха, селото го заровиха. Баща ми е шофьор, той пътуваше дотам и разказваше. Първо изкопават голяма яма…
Пет метра… Идват пожарникари. Измиват къщата с маркучите от покрива до основата, за да не вдигат радиоактивния прах. Прозорците, покрива,
прага - всичко мият. А после кранът вдига къщата от мястото ѝ и я спуска в ямата… Търкалят се кукли, книги, буркани… Багерът загребва… Засипват всичко с пясък, глина, трамбоват го. Вместо село става равно поле. Там лежи нашият дом. И училището, и селсъвета… Там са моите хербарии и двата албума с марките, мечтаех да ги взема.
Имах велосипед… Току-що ми го бяха купили…“
„На дванайсет години съм…
През цялото време съм си вкъщи. Инвалид съм. Пощальонът носи у дома пенсиите ни - моята и на дядо. След като узнаха, че имам рак на кръвта, момичетата в класа се страхуваха да седят с мен. Да ме пипнат. А аз гледах ръцете си… Чантата и тетрадките си… Нищо не се бе променило.
Защо да се страхуват от мен?
Лекарите казаха, че съм се разболяла, защото татко е работил в
Чернобил. А аз съм се родила след това.
А аз обичам татко…“
„Никога не съм виждала толкова войници…
Войниците миеха дърветата, къщите, покривите… Миеха кравите в колхоза… Мислех си: „Горките животни в гората! Тях никой не ги мие. Ще

умрат всички. И гората никой не я мие. Тя също ще умре“.
Учителката каза: „Нарисувайте радиацията“. Нарисувах как вали жълт дъжд… И как тече червена река…“
„От дете обичах техниката… Мечтаех си… Да порасна и да стана техник като татко, той обожаваше техниката. Заедно с него все нещо конструирахме. Правехме.
Татко замина… Не съм чул, когато се е приготвял. Спях. Сутринта видях мама разплакана: „Нашият татко е в Чернобил“.
Чакахме татко като от война…
Върна се и пак тръгна на работа в завода. Не разказа нищо. А в училище се хвалех на всички, че моят татко се е върнал от Чернобил, че е ликвидатор, а ликвидаторите са онези, които са помогнали да се ликвидира аварията. Герои! Момчетата ми завиждаха.
След година татко се разболя…
Ходехме из болничната градинка… Беше след втората операция… И за пръв път заговори с мен за Чернобил…
Работели близо до реактора. Спомняше си, че било тихо, мирно,
красиво… А в същото време нещо става. Градините цъфтели. А за кого?
Хората си били отишли. Минали през град Припят: на балконите висяло бельо, саксии с цветя. Под храста стоял велосипед с брезентовата чанта на пощальона, наблъскана с вестници и писма. И върху нея птиче гнездо.
Виждах го като на кино…
Те „чистели“ онова, което трябвало да се хвърли. Махали пръстта,
замърсена с цезий и стронций. На сутринта всичко пак било заразено.
„На тръгване ни стиснаха ръцете и ни дадоха справки с благодарност за самоотвержеността…“ Баща ми си спомняше ли, спомняше. Последния път се върна от болницата и ни рече: „Ако остана жив, никаква химия,
никаква физика. Ще се махна от завода… Ще стана овчар и нито друго…“.
С мама останахме двамата. Няма да се запиша в техническия университет, както си мечтае мама. Там, където татко е учил…“
„Имам малък брат…
Обича да си играе на Чернобил. Прави бомбоубежище, засипва с пясък реактора… Или се маскира като плашило, бяга след всички и ги плаши: „О- о-о! Аз съм радиацията! О-о… Аз съм радиацията!“.
Още го нямаше, когато стана това.“
„Нощем летя…
Летя сред ярка светлина… Не е реалност и не е нещо неземно. То е и едно, и друго, и нещо трето. Насън знам, че мога да вляза вътре в този свят,

да бъда в него… Или да остана? Не мога да си обърна езика, дишането ми е неправилно, но там не ми трябва да говоря с никого. Нещо подобно вече ми се е случвало някога. Но кога? Не помня… Разкъсва ме желанието да се слея, но не виждам никого… Само светлина… Имам чувството, че мога да я пипна… Какъв съм огромен! С другите съм, но настрани, отделно. Сам. В
най-ранното си детство виждах някои цветни изображения така, както ги виждам сега. В този сън… Настъпва момент, когато не мога да мисля за нищо друго. Само… Изведнъж се отваря прозорец… Неочакван порив на вятъра. Какво е това? Откъде е? Между мен и още някого се установява връзка… Общуване… Но колко ми пречат тези сиви болнични стени. Колко слаб съм още… Закривам светлината с глава, защото ми пречи да виждам…
Протягах се, протягах се… Започнах да виждам по-нависоко…
И дойде мама. Вчера ми окачи икона в болничната стая. Шепне нещо в ъгъла, застава на колене. Всички мълчат: професора, лекарите,
медицинските сестри. Мислят, че не подозирам, че не знам, че скоро ще умра. А нощем се уча да летя…
Кой казва, че е лесно да летиш?
Някога пишех стихове… В пети клас се влюбих в едно момиче. В
седми открих, че има смърт… Моят любим поет е Гарсия Лорка. У него прочетох: „тъмният корен на вика“. Нощем стихотворенията звучат по друг начин. Различно… Започнах да се уча да летя… Не ми харесва тази игра,
но какво да правя?
Моят най-добър приятел се казваше Андрей… Направиха му две операции и го изпратиха вкъщи. След половин година го чакаше трета операция… Обеси се на колана си… В празната класна стая, когато всички отишли на час по физическо. Лекарите му бяха забранили да скача, да тича,
а го смятаха за най-добрия футболист в училището. Преди… Преди операцията…
Тук имах много приятели… Юля, Катя, Вадим, Оксана, Олег… После
Андрей… „Ще умрем и ще станем наука“ - казваше Андрей. „Ще умрем и ще ни забравят“ - така мислеше Катя. „Когато умра, не ме погребвайте на гробището, страхувам се от гробището, там има само мъртви и врани.
Погребете ме в полето…“ - молеше Оксана. „Ще умрем“ - плачеше Юля.
За мен сега небето е живо, когато го гледам… Те са там…“

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: