Монолог за безпределната власт на един човек върху друг човек

- Аварията е сериозна. По мои сметки (а аз в Москва вече бях обсъдил едно-друго с някой хора, пресметнал) радиоактивният стълб се движи към нас. Към Беларус. Трябва незабавно да се проведе йодна профилактика на населението и да се изселят всички онези, които живеят близо до централата. На сто километра да се махнат хората и животните.
- Докладваха ми вече — казва Слюнков, — имало е пожар, но са го загасили.
Не издържам:
- Това е лъжа! Очевидна лъжа! Всеки физик ще ви каже, че графитът гори със скорост пет тона в час. Представяте ли си колко ще гори!
Заминах за Минск с първия влак. Безсънна нощ. На сутринта си бях вкъщи. Измерих щитовидната жлеза на сина ми, беше сто и осемдесет микрорентгена в час! Тогава щитовидната жлеза беше идеалният дозиметър. Нужен беше калиев йодид. Това е обикновен йод. На половин чаша кисел две-три капки за деца, а за възрастни — три-четири капки.
Реакторът горя десет дни, значи десет дни трябваше да се пие. Но никой не ни слушаше! Учените, медиците. Науката служеше на политиката, и медицината я повлякоха в политиката. И още как! Не трябва да се забравя на какъв социален фон работеше съзнанието ни, какви бяхме тогава, преди десет години. Работеха КГБ, тайните служби. Заглушаваха „западните гласове“. Хиляди табута, партийни и военни тайни… Инструкции… Освен това всички ни бяха учили, че мирният съветски атом е съвсем безопасен,
както торфът и въглищата. Такива хора бяхме, сковани от страх и предразсъдъци. От суеверието на вярата… Но фактите, само фактите…
В онзи ден… На двайсет и седми април реших да замина за Гомелска област, която граничи с Украйна. В районните центрове Брагин, Хойники,
Наровля до централата са само няколко десетки километра. Трябваше ми цялата информация. Да взема прибори, да замеря фона. А фонът беше следният: в Брагин трийсет хиляди микрорентгена в час, в Наровля —
двайсет и осем хиляди… Сееха, оряха. Готвеха се за Великден…
Боядисваха яйца, печаха козунаци… Каква радиация? Какво е това?
Никакво нареждаше нямаше. Отгоре искат справки как тече сеитбата, с какви темпове. Гледат ме като ненормален: „Откъде сте? За какво говорите,
професоре?“. Рентгени, микрорентгени… Извънземен език…
Върнахме се в Минск. На булеварда продават пирожки, сладолед,
кайма, хлебчета. Под радиоактивния облак…
Двайсет и девети април. Помня всичко точно… По дати… В осем чacà
сутринта вече бях в приемната на Слюнков. Напирам, напирам. Не ме приемат. И така до пет и половина вечерта. В пет и половина от кабинета на

Слюнков излезе един наш известен поет. Познаваме се с него:
- С другаря Слюнков обсъждахме проблемите на беларуската култура.
- Скоро няма да има кой да я развива тази култура -избухнах аз, — кой да ви чете книжките, ако сега не изселим хората около Чернобил! Ако не ги спасим!
- Какво говорите?! Там вече всичко е изгасено.
Все пак се добрах до Слюнков. Обрисувах му картината, която видях вчера. Трябва да се спасят хората! В Украйна (вече бях се обадил там) е започнала евакуация…
- Какви са тези ваши дозиметристи (от моя институт) които ходят из града и всяват паника! Посъветвах се с Москва, с академик Илин. У нас всичко е наред… За пробива е хвърлена армията, военна техника. В
централата работи правителствена комисия. Прокуратурата. Там са се заели… Не трябва да се забравя, че тече студената война. Заобиколени сме от врагове…
На земята ни вече лежаха хиляди тонове цезий, йод, олово, цирконий,
кадмий, берилий, бор, неизвестно количество плутоний (в ураново- графитните реактори тип РБМК в чернобилския им вариант се работеше с оръжеен плутоний, от който се правят атомните бомби) - общо четиристотин и петдесет типа радионуклиди. Количеството им е равно на триста и петдесет бомби, хвърлени над Хирошима. Трябваше да се говори за физика. За законите на физиката. А говореха за враговете. Търсеха врагове.
Рано или късно, за това ще трябва да се отговаря. „Някой ден ще се оправдавате — казах на Слюнков, - че сте тракторостроител (бивш директор на тракторния завод) и не разбирате от радиация, но аз съм физик,
имам представа за последствията.“ Но как така? Някакъв си професор,
някакви физици се осмеляват да поучават ЦК? Не, те не бяха шайка бандити. По-скоро заговор на невежеството и корпоративността.
Принципът им на живот, апаратната школовка беше да не бият на очи. Да угодничат. По това време подготвяха прехвърлянето на Слюнков на по- висок пост в Москва. Ето! Мисля, че бяха звъннали от Кремъл…
Горбачов… Казал, вие там, беларусите, не създавайте паника, че Западът така и така шуми. А правилата на играта са такива, че ако не угодиш на висшестоящото началство, няма да те повишат в длъжност, няма да те пратят в онази командировка, няма да ти дадат онази вила… Трябва да се харесаш… Ако си бяхме същата затворена система зад желязната завеса,
хората и досега щяха да си живеят срещу самата централа. Щяха да го засекретят! Спомнете си за Кищим, Семипалатинск… Сталинска страна.

Все още сме сталинска страна…
В инструкциите в случай на опасност от ядрена война се препоръчва незабавно да се проведе йодна профилактика на населението. При опасност! А тук… Три хиляди микрорентгена в час… Но се страхуваха не за хората, а за властта. Страна на властта, а не страна на хората.
Приоритетът на държавата е безспорен. А цената на човешкия живот е равна на нула. Имаше начини! Предлагахме… Без публично оповестяване,
без паника… Просто да се вкарат йодни препарати във водоемите, от които се взема питейна вода, да се добавя в млякото. Е, щяха да почувстват друг вкус на водата… Друг вкус на млякото… В градовете държаха в наличност седемстотин килограма препарати. Така си останаха по складовете… За резерва. От гнева отгоре повече ги беше страх повече, отколкото от атома.
Всеки чакаше обаждане, нареждане, но не предприемаше нищо сам. Страх от лична отговорност. В чантата си носех дозиметър… Защо? Не ме пускаха, дотегнах им в големите кабинети… Тогава вадех дозиметъра и го допирах до щитовидните жлези на секретарките, личните шофьори, които седяха в приемните. Плашеха се и това понякога помагаше - допускаха ме.
„Е, що за истерии, професоре? Само вас ли ви е грижа за беларуския народ? Човек все от нещо умира: от пушене, в автомобилна катастрофа,
самоубива се.“ Смееха се на украинците. Те пълзят на колене в Кремъл,
молят се за пари, лекарства, дозиметрична апаратура (тя не достигаше), а нашият (този Слюнков) за петнайсет минути докладва обстановката:
„Всичко е наред. Ще се справим със собствени сили“. Похвалиха го:
„Браво, братя беларуси!“.
Колко живота струваше тази похвала?!
Имам информация, че самите те, началството, са вземали йод. Когато ги обследваха сътрудниците на нашия институт, всички имаха чиста щитовидна жлеза. Без йод това е невъзможно. Децата си също тихомълком ги бяха отвели някъде надалеч. Те самите, когато ходеха в командировки,
имаха респиратори, специално облекло. Всичко, което другите нямаха. И
отдавна вече не е тайна, че около Минск имаше специално стадо. Всяка крава беше с номерче, прикрепено индивидуално. Персонално. Имаше специални земи, специални парници…
Спецконтрол…
Най- отвратителното… (Замълчава.) Никой още не е отговарял за това…
Престанаха да ме приемат. Да ме изслушват. Почнах да ги засипвам с писма. С докладни записки. Пращах карти, цифри. По всички инстанции.
Събраха се четири папки по двеста и петдесет страници. Факти, само факти… За всеки случай копирах два екземпляра, един в моя служебен кабинет, а другия го криех у дома. Жена ми го криеше. Защо правех копия

ли? Трябваше да имаме памет… В такава страна живеехме… Винаги сам си заключвах кабинета. Дойдох си от една командировка — папките бяха изчезнали… Всичките четири дебели папки… Но аз съм израснал в
Украйна, дедите ми са били казаци. Имам казашки характер. Продължих да пиша. Да се изказвам. Трябва да се спасяват хората! Да се изселят спешно!
Все бяхме в командировки. Нашият институт състави първата карта на
„замърсените“ райони. Целият юг беше в червено… Югът гореше.
Това вече е история. История на престъплението…
От института взеха цялата апаратура за радиационен контрол.
Конфискуваха я. Без обяснения. Звъняха ми сутрин вкъщи със заплахи:
„Стига, професоре, си плашил хората! Ще те изпратим там, където не си и сънувал. Сещаш ли се? Забравихте ли? Бързо забравихте!“. Упражняваха натиск над сътрудниците на института. Сплашваха ги.
Написах писмо в Москва…
Извика ме президентът на нашата Академия Платонов:
- Беларуският народ някога ще си спомни за теб, ти направи много за него, но това, че писа в Москва, е лошо. Много лошо! Искат да те уволня.
Защо им писа? Нима не разбираш на кого си посегнал?
Имах карти, цифри. А те? Можеха да ме вкарат в лудницата… Плашеха ме. Можеше да претърпя автомобилна катастрофа… Предупреждаваха ме.
Можеха да заведат дело. За антисъветизъм. Или за щайга пирони, които не са отчетени от домакина на института…
Заведоха наказателно дело…
Постигнаха своето. Направих инфаркт… (Мълчи.)
Всичко има в папките… Факти и цифри… Престъпни цифри…
Първата година…
В хранителния комбинат са преработени милиони тонове „замърсено“
зърно, хранели с него добитъка, а после месото е дошло на нашата маса.
Птиците и свинете ги хранели с костно брашно, пълно със стронций…
Евакуираха селата, а полетата засяваха. По данни на института ни земите на една трета от колхозите и совхозите бяха „замърсени“ с цезий-137, често плътността на „замърсяването“ превишаваше петнайсет кюри на квадратен километър. Не можеше и дума да става за получаване на чиста продукция, там даже не трябваше да се стои дълго време. Върху много земи се изсипа стронций-90…
В селата хората се хранеха от градинките си и никой не ги проверяваше. Никой не ги просвещаваше, не ги учеше как трябва да се живее сега. Даже нямаше такава програма. Проверяваше се само това,
което се изнасяше… Държавните доставки за Москва… За Русия…

Избирателно прегледахме някои деца в селата… Няколко хиляди момчета и момичета. Имаха хиляда и петстотин, две хиляди, три хиляди микрорентгена. Над три хиляди. Тези момичета никога няма да могат да родят. Те са генно увредени…
Колко години минаха… А понякога се събуждам и не мога да заспя…
Оре трактор… Питам работника от районния комитет на партията,
който ни съпровожда:
— Трактористът защитен ли е поне с респиратор?
- Не, те работят без респиратори.
- Как, не ви докараха ли?
Какво говорите! Докараха ни толкова, че да стигнат до две хилядната година. Но не ги раздаваме. Ще настане паника. Всички ще се разбягат! Ще се заминат!
Какви ги вършите?
Лесно ви е, професоре, да разсъждавате! Като ви изгонят oт работа, ще си намерите друга. А аз къде да ида?
Каква власт! Безпределна власт на един човек над друг. Това вече не е лъжа, това е война срещу невинни…
По течението на Припят… Опънати палатки, хората си почиваха със семействата. Къпят се, пекат се. Не знаят, че вече няколко седмици се къпят и се пекат под радиоактивен облак. Общуването с тях беше строго забранено. Но виждам децата… Приближавам се и почвам да обяснявам.
Учудване… Недоумение: „А защо радиото и телевизията мълчат?”.
Придружаващият… С нас обикновено пътуваше някой от местната власт,
от районния комитет на партията - такъв беше редът… Мълчеше… Мога да проследя по лицето му какви чувства се борят в него: да докладва или да не докладва? В същото време му е жал за хората! Нормален човек е… Но не знам кое чувство ще надделее, когато се върнем. Ще докладва или няма да докладва? Всеки правеше своя избор… (Известно време мълчи.)
Все още сме сталинска страна… И живее сталинският човек…
Помня в Киев… На гарата… Композициите една след друга извозваха хиляди изплашени деца. Мъже и жени плачат. Първо си помислих: „На кого му е нужна такава физика? Такава наука? Ако цената е толкова висока…“-
Сега това се знае. Писаха с какви ударни темпове се е строила чернобилската атомна централа. Строиха я по съветски. Японците правят такива обекти за дванайсет години, а ние - за две-три. Качеството и надеждността на специалните обекти беше колкото на животновъден комплекс. На птицеферма! Когато нещо не достигаше, плюеха на проекта и го заменяха с такова, каквото в момента имат под ръка. Така покривът на

машинната зала е бил залят с битум. Него потушаваха пожарникарите. А
кой управляваше атомната централа? В ръководството нямаше нито един ядрен физик. Имаше енергетици, турбинни работници, политработници, но нито един специалист. Нито един физик…
Човекът е измислил техника, за която още не е готов. Не ѝ е равен.
Може ли в ръцете на дете да се дава пистолет? Ние сме безумни деца. Но това са емоции, аз си забранявам емоциите…
На земята… В земята, във водата лежат радионуклиди, десетки радионуклиди. Трябваха радиоеколози… Но в Беларус нямаше такива,
викахме от Москва. Някога в нашата Академия на науките работеше професор Черкасова, тя се занимаваше с проблемите на малките дози и вътрешното облъчване. Пет години преди Чернобил закриха лабораторията
ѝ — у нас няма не може да има никакви катастрофи. За какво говорите?
Съветските атомни централи са водещите и най-добрите в света. Какви малки дози? Какво вътрешно облъчване? Какви радиоактивни хранителни продукти… Съкратиха лабораторията, пенсионираха професорката.
Започна някъде като гардеробиерка, подаваше палта…
И никой не пое отговорност за нищо…
След пет години… Заболяемостта от рак на щитовидната жлеза при децата нарасна трийсет пъти. Беше установен ръст на вродените пороци на развитие, на бъбречните, сърдечните заболявания, на детския захарен диабет…
След десет години… Продължителността на живота на беларусите спадна до шейсет години…
Вярвам в историята. В съда на историята… Чернобил не е приключил,
едва сега започва…“

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: