Четиридесетте безотговорни дни 1944 Никола М. Николов
Изтегляне 1.8 Mb. Pdf просмотр
|
| 60 Зимният ден гаснеше бавно. Над комините като разкъсани бойни знамена се развяваше сивият пушек. Слънцето заседна в един мастиленосин облак и по улиците бързаха изстинали хора. По високите каменни стъпала на затвора се изкачваха за свиждане последните посети- тели: мъж и жена на средна възраст, придружени от 12-годишно момче. - По-бързо, какво се мъкнете, като че ли носите на плещите си камъни! - подвикна първият от охраната. - От камъните има по-страшно, момче, дано не те отмине! - Стига си дрънкала, ами кажи при кого отиваш? - При сина си - Стефан Андреев! - Откъде да ги знам, една гад ли е тук, те са по присъди, кажи каква е присъдата, за да знам къде да го търся? - Бесилка, най-тежкото! - отговори мъжът. - Още надолу, като минете завоя, питайте за килия № 6. Там кажете името на охраната, ще го изведат. Пред очите на родителите се люшкаха сребърни мрежи, в които цифрата 6 играеше мърт- вешки танц. Всяка цифра им се струваше, че е шестица и те забавиха хода си, но момчето ги теглеше напред и казваше: - Още напред! Когато момчето спря, бащата попита с отпаднал глас: - Това ли е? - Това! Не виждаш ли голямата шестица? - Не виждам, момчето ми - отговори бащата. Двамата родители нямаха сили да кажат какво искат. Гледаха в дебелата широка врата и потръпваха от студ. - Вие при кого, защо мълчите? - При батко Стефчо - отговори момчето. - Синът ни, Стефан Андреев - поясни бащата, съби рал последни сили. - Застанете до стената, сега ще го извикаме! - нареди въоръженият и щракна тежката клю- чалка. - Стефан Андреев, излизай за свиждане! - Момчето се спусна срещу брат си, увисна на шията му, като сключи двете си ръце над плещите му, целуваше го лудо и повтаряше: - Батко!.. Батко! - Освен веригата осъденият носеше и братчето си, прегърна със свободна- та си ръка майката, която забоде глава в пазвата му. - Не плачи, мамо, сълзите облекчават мъката, но не връщат живот! Кажете ми новини от село! Бащата прегърна двамата си сина, които бяха склонили глави и ги целуваше едновременно. - Какви новини, сине? Ние се интересуваме само от теб! - Аз не съм всичко, тате, аз съм една сянка, която ще изчезне! Името ми ще се забрави, но животът ще продължи! Това ме интересува - как са роднините, близките, приятелите? - За тебе всичко е ново! Кое напред да ти кажа? Войната продължава, от фронта пристигат ковчези, много остават там непогребани, други в братски могили. Тук на село някои изчезват нощем и нито следа! Редиците ни редеят! - Има ли и такива? Не свърши ли това? - Има, не знам дали ще има край! - Едва ли, тате? Докато е комунистическо, така ще бъде, едни със съд, други без присъда!.. Ще изчезват хора!.. Значи няма да бъда сам!.. - Захвана лошо, започна реквизиция!... Обири... немане! Дванадесетгодишното момче триеше страните си в лицето на брат си, разглеждаше го 124 любопитно, пипаше с пръсти студените халки на дебелата верига, стискаше студените ръце на брат си, целуваше ги и запита: - Много си студен! Ръцете ти са лед! Имате ли печка в стаята? - Нямаме! - отговори осъденият с тъжна усмивка. - Затова си толкоз студен! В студеното заспиват ли хора? - При нас е топло, братчето ми, ние сме притиснати един до друг!.. - Батко, ами страхувате ли се? - Не, от какво да се страхуваме? - От бесилката! - Родителите заплакаха горко, майката затисна с длан устата на малкия син. Големият се засмя през сила и каза: - Остави го, мамо, нека пита, така ще ме запомни!.. Ще помни това страшно време и ще разказва! Не се страхуваме, все някак ще се мре, важно е да умре човек достойно и да знае защо! - Ти защо трябва да умреш, батко? - Защото защитавах един режим, който гарантираше свобода на добрите българи! - Стефан сложи ръка през рамото на майка си и каза: - Стига, мамо, стига плака, пази здравето си, ти трябва да живееш дълго, тати също! Вие имате Андрей, той има нужда от вас и вие от него! Караулът отвори вратата на килията и подвикна: - Осъденият Стефан Андреев, прибирай се, времето изтече! Родителите заридаха с глас, като прегръщаха осъдения. Малкият викаше високо: - Сбогом! Батко!... Сбогом!... Един глух, далечен глас, обагрен с много мъка, отговори: - Сбогом! Родители!... Сбогом, братче!... * * * Един от осъдените на смърт чрез обесване остана без свиждане! Стъмни се, стихна шумът от посетителите, по каменния коридор на затвора се чуваха отмерените стъпки на караула. Посетителите отнесоха със себе си много скръб, не по-малко оставиха и тук, зад яките стени на крепостта. Пресните спомени парят, изгарят душата като въглени, но хората, на които оставаха часове живот, се потапяха в тях, сърцата туптяха от болезнена радост, че отнасят със себе си съчувствието и любовта на свидни хора! Поручик Апостолов не беше извикан на свиждане, той опря чело в студения каменен зид и се унесе в тъжен размисъл: Защо ги няма? Издържало ли е старото сърце на мама? Не е ли спряло, преди да затвори вратите на бащиния дом? Преди да е поела по дългия път? Елена как ще се справи?.. А малкият Христо? Той няма да види баща си, преди да увисне на въжето!.. Ще ме забрави ли? Или ще ме помни? Така с верига той няма да ме види и ще мисли: „Лъжа е! Нима има такава жестокост?" Ангелов застана до него и попита с бащинска топлота: - Поручик Апостолов, ти остана без свиждане! Защо така? - Без нищо не е, господин полковник, може би мама не е издържала и е отишла преди мен, тя винаги за това говореше, това желаеше... - Не вярвам, човешкото сърце е яко, от камъка повече издържа! Даже така да е... Елена Ще дойде! Вярвай в Елена! Има нещо друго... - Вярвам, господин полковник, но ето - той погледна в джобния си часовник и добави - 21, след няколко часа ние ще висим на въжето! На какво да се надявам? В какво да вярвам? - На любовта на Елена, Апостолов! В същото време на огромния портал на затвора чакаха две жени (едната минала 70 години, другата ненавършила 30) и едно 5-годишно момче. Постовият доложи за тях на началника на охраната - фелдфебел Васил Иванов от с. Ошане. Той не отговори веднага, отиде до портала, видя закъснелите посетители и запита: - Защо така? Къде бяхте днес? - Синко, ти имаш ли майка и вярваш ли в бога? Попречиха ни, задържаха ни вкъщи! Обискираха дома ни! Търсиха черни досиета на войници и офицери. 125 - Е, какво, намериха ли нещо? - запита фелдебелът с мек глас. - Не намериха нищо! В нас не са! Пусни ни, сине, само за минута? Да го видят очите ми! Да види детето и невестата!.. Да каже тая последна дума, нали има право на това? - Има, бабо! Почакай! Изтегляне 1.8 Mb. Сподели с приятели:
|