Четиридесетте безотговорни дни 1944 Никола М. Николов

114
- Времето изтече, тръгвайте тримата!
- Нещо да поръчаш, Сашо? - запита бащата.
- Нищо, тате, бъдете живи дълги години, помагайте на Тинка, отгледайте и изучете децата!
Последни прегръдки, по една дълга целувка и последно сбогом!.. Веригата отново запя към килия № 6, а петите на старите съскаха по каменния под към изхода на затвора.
Тинка се размина с тримата на долното стъпало. Тя беше сама, носеше кошница с храна, беше направила от най-хубавото, което той обича! Момчил отново хвана веригата и раздели тежестта с бащата. Тинка се хвърли на шията му, хвана халката, която беше заключена на китката, и каза:
- Виждаш ли, на лозето не ти помагаше, но на веригата!..
Тинка ридаеше забола глава в гърдите му, а той каза спокойно:
- Стига сълзи, за тях има време!
Тинка погледна момчето с големите си очи, които преливаха от сълзи, и каза:
- Момчиле, хайде, мама, каже сбогом на тати и си върви!.. Аз ще държа веригата.. - Детето се намръщи недоволно, но тя настоя:
- Моля те, нали обеща да ме слушаш, кажи сбогом... остави ни сами!.. - Момчето прегърна бащата отново, целуна го, подаде халката в ръцете на майка си и каза:
- Сбогом, тати!..
Ангелов изхлипа неудържимо... и каза:
- Сбогом, сине!..
Когато Момчил се изгуби от погледа на баща си, той прегърна със свободната си ръка
Тинка, притисна я до себе си, устните им се сляха в свещения символ на любовта. Сянката на смъртта изчезна, изчезнаха и силуетите на охраната. Гвардеецът ги предупреди няколко пъти за изтеклото време, но те не бяха го чули. Когато кресна в ушите им, те се разделиха, тя пое веригата и го изпрати до вратите. Там спряха. Тя си подаде устните и каза:
- Още веднъж!.. За децата не се грижи.. Вземи храната, изяж всичко, бъди сит!..
- Излишно е, да бяха го изяли децата!
- За тях има, нека е спокойна съвестта ми, че не си гладен! Сега сбогом, Сашо, сбогом мили, до нова среща! Там - тя погледна нагоре към мръсния таван - там ще бъдем заедно!
- Сбогом, Тинке!.. Желая ти много радост, доставена от децата!..
- Моята радост свърши, очакват ме сълзи и мъка!
- Свършено е за мъртвите, тези, които са под земята! Тук, отгоре, под слънцето има място за всичко!..
Тежката врата се затвори зад Ангелов. По коридора отшумяха стъпките на младата жена.
Капитан Димитров не беше женен и на свиждане дойдоха родителите. Двамата стояха плахи до дебелия зид в коридора, гледаха трогателните срещи на другите и сякаш забравиха за какво са дошли. Не питаха нищо, не казваха нищо, суетяха се, гледаха осъдените, слушаха ри- дания, гледаха се един друг обезумели.
- Вие какво се мотаете? Отивайте си! - подвикна един от охраната. Едва тогава бащата се съвзе и каза:
- Ние не сме видели нашия?
- Кой е вашия?
- Капитан Димитров.
- Не е вече капитан, само Димитров, защо не казвате, а се въртите като обрани евреи?
- Не е лъжа, ние сме обрани! Взеха ни парите, уж да го оставят жив, сега вземат и него!.. - обясни майката.
- Не дрънкай глупости, дърто, ще си изпатиш! - закани се гвардеецът, който отиваше към килия № 6.
- То, от това повече къде! Остава смъртта, тя е лесна!
Димитров излезе облечен в цивилни дрехи от домашен шаек. На китката, където беше веригата, имаше рана, затова с другата ръка вдигаше тежестта нагоре и веригата не опираше в пода, не пееше. Родителите се стреснаха, той беше необикновено слаб! По страните на лицето и под брадата висеше спарена кожа, главата изглеждаше необикновено дълга, а ушите залепени встрани, силно увиснали надолу. Мустаците му бяха оскубани, под носа имаше незаздравели

115
рани. Майката го прегърна, но беше дребна жена и не достигна лицето. Той се наведе, целуна я и се изправи отново. Тя се залепи за гърдите му, той пусна веригата и я обви с двете си ръце.
- Какво са направили от тебе, сине? Съсипан си! Половината те няма! Какво лошо си на- правил?
- Нали отговарях за разузнавателния отдел. Конспирациите, крадците и дезертьорите минаха през ръцете ми, но аз не направих това, което можех, което бях длъжен! Оставих ги живи, за да ме обесят! Това е вината ми. Мъчиха ме за черните досиета!
- За какво говориш? - запита бащата, който беше учител по професия.
- Много от комунистите предаваха другарите си, убиваха, сега властват! Искат да знаят кои са, а те са много! Досиетата изчезнаха! Ние ги знаем, но мълчим! Така ще започнат да се клеветят един друг и ще се самоизяждат! Революцията изяжда децата си!
- Знам ли, ваша работа! Сега какво, разминаване няма ли? Милост отнякъде? Някаква надежда? - питаше бащата.
- Няма, тате! Всичко е свършено! Заблудиха ни отгоре! Ние знаехме, че се извършва военен преврат. Така беше, но военните дадоха властта на комунистите и ето, всичко е налице! Ние имахме възможност да ги довършиме, да не оставиме един. Те бяха в ръцете ни, но не го направихме, това е фаталната ни грешка! Можехме да избягаме в други страни - и това не направихме, не го направиха регентите, генералите и министрите. Ние мерехме заслугите си за доброто на България с един аршин, те мерят с друг и това е всичкото!
- Времена, превратни времена! - отговори бащата. Майката мушна глава в пазвата на сина и проплака:
- Ние за какво оставаме? Защо сме? Кой ще ни погледне, вратите ни няма кой да отвори.
- Знам, мамо!.. Съберете се с чичо, така както сте били едно време, когато бях малък!
Братовчедът Петър ще ви гледа, той е добър!
- Петър ли казваш! Ние не сме ти казали! Той може би ще те посрещне:
- Как? Защо? Какво е станало с него? Той поне беше цивилен?
- От грижа не сме ти казвали! Извикали го една нощ в общината, уж за малко, за справка!
Ето вече пети месец, ни вест, ни кост!.. Някои казват, че е в лагер на Беленските острови, там има много! Други, че има избити в Сухото дере! Трети - във Вълчешкия дол! Приказки много, но истината не се знае. Чичо ти ходи във Вълчешкия дол, но те завардили полето, докато се разложат труповете. Ямите пълни с народ! Почернели, подути, разложени, всички си приличат, като смъртта!
- Хайде, за мен, както и да е, офицер бях, а той, никакъв, селско момче!?
- Селско, но от богат род, вършачка имат, братовчед офицер! Оръжие си му давал и той стрелял с него по селянките! - добави бащата.
- Вярно, давах му, но това не е престъпление! Според тях всеки, който не е комунист, е враг и трябва да умре!.. Да.., тати, и ти си белязан, пази се!
Риданията на майката се усилиха и тя през сълзи каза:
-Дано и мене!..
-Не бива, мамо, това не пожелавай, ние сме голям род, все някой ще ви приюти!
- Димитров от № 6, прибирай се, времето изтече - напомни караулът.
Старата увисна на шията на сина и стенеше:
- Синко!... Синко!...
Бащата откъсна жена си от прегръдките на сина, целуна го по челото и двете страни на лицето, каза едно тихо: Сбогом... и отмина към изхода. Зад Димитров ключалката щракна и в килия № 6 настана отново тишина...
* * *
Едно момче беше израсло без родители. Бащата загинал при Каймак чал, а майката умряла от холера, когато бил на 6 месеца. Гледано от бащини и майчини роднини, докато го поело сиропиталището, по-късно военното училище и така стигнало до чин поручик с бащино име Райков.
Той не очакваше свиждане, нямаше близки, затова сподели с другарите си от килия № 6:

116
- Господин полковник, господа, братя по съдба, при мене няма кой да дойде, нямам близки освен
България. Пред вас ще изповядам последното си желание! Преди да ми окачат въжето на шията, ще искам да изпея „Когато бях овчарче". Това е първата песен, която научих в училището! Очите на учителя винаги се пълнеха със сълзи, когато пеехме, той бил селско дете, споделил съдбата на овчарчето! През ваканцията, когато бях ратай при дядо Спиридон и я пеех, той сваляше големия си овчи калпак, обърсваше очи с тъкана кърпа и казваше:
- Стефане, ела да ти дам някоя пара да си купиш халва или нещо друго, пък изпей пак оная, за овчарчето, тя баш за мен е измислена!..
Не чаках втора покана, окачвах се на някоя млада церова ръстица и започвах, като стисках в ръка сребърната монета.
Райков щеше да разказва още, но охраната вдигна желязната решетка и извика:
- Стефан Райков, излез на свиждане!
От всички в килията най-изненадан остана той. Знаеше, че няма кой да го потърси.
Роднините бяха далече, нито го знаеха къде е, нито какъв е! Когато се показа на вратата, до отсрещната стена стоеше красива позната девойка, която той задиряше, но тя дяволски го отбягваше,
може би по указание на баща си, с когото бяха се спречкали по служба. В ръцете си момичето държеше хубаво разцъфнало червено мушкато и малък пакет сладки.
- Добър ден, господин поручик, не ме очаквахте и едва ли ме познахте!
Райков подаде ръката си приятно изненадан и възкликна:
- Защо мислите така? Нали знаете колко пъти ви молех за среща, госпожице Пролет, но вие винаги ме отбягвахте! Веднъж обещахте, заковахте ме да чакам в казиното и не дойдохте!..
- Същата съм, ето, сега дойдох без покана, сега, когато най-неочакваш, когато най-много имаш нужда да споделиш нещо съкровено, с човек, който те обичаше скришно!.. Това съм аз!..
Както знаете, на бала с вас играх първия валс, бях щастлива, вие ми харесвахте винаги, но аз се страхувах от вас!.. Простете ми за оня ден, когато ви излъгах!.. Тогава беше друго... Сега разбирам, че това е последният ви ден и ето, дойдох!.. Тя погледна в късата страна на коридора, където можеше да се види всичко: сълзи, мъка, вопли. Осъдените на смърт получаваха последния дял от човешкото щастие...
Райков помогна със свободната си ръка, издигна висящите халки на веригата и ги хвана с вързаната, за да намали тежестта, после хвана ръцете на девойката в широките си длани.
Телата на двамата горяха, през съединените ръце топлината на единия с приятно чувство пре- минаваше в другия, по устните заигра сладостен гъдел. Упоени от шеметна сладост, прегърнати се залюляха!
Девойката го прегърна отново, взе мушкатото от пода, подаде му го, макар и наранено, целуна го и каза:
- Това е всичко, сега мога да те изпратя щастлив! Ти го заслужаваш! Пред съда се държа като мъж и офицер! Ще ми липсваш, с болка ще си спомням за теб, ще тъгувам!..
- Благодаря ти, Пролет!.. Много пъти ти благодаря!.. Не очаквах такова щастие!.. Да бъдеш щастлив, когато умираш, това е много!.. Щастие е да знаеш, че някой те обича!
Караулът беше застанал до тях. Беше се залисал от това, което гледаше, бяха изминали 15 минути повече, но тоя път забележката беше мека:
- Хайде, стига! Престанете! Прибирай се, Райков!
- Сбогом, Пролет!.. Ще умра с твоето име!..
- Сбогом, Райков, ще те обичам, макар и мъртъв...
- Благодаря ти!..
Зад дебелата врата на килия № 6 тишината властваше с покоряваща сила. Близостта на обичаните хора предразполагаше на размисъл и тъга. Апостолов запита: - Нали нямаш близ- ки! Кой те посети?
- Един, който ме обича, без досега да ми каже това!
* * *
Когато търговецът Орленкин трябваше да избира професия за сина си, той умува дълго, съветва се със свещеника и учителя, те му предлагаха да го изпрати в чужбина, за да учи

117
тайните на медицината или строителното инженерство, да види свят!
Патриотично възпитаният баща отсъди друго, което му диктуваше собственият разум:
- Лекари и инженери е имало и ще има. Мнозина от тях са звани, малцина са призвани!
Офицер да стане, българщината да пази и ако краят му дойде като герой, Родината ще му издигне паметник, а поколенията ще слагат пред него цветя! Ще свеждат глави на признателност и ще споменават името му!
Така отсъди бащата и извика сина си в дюкяна, разговаря с него, каза му какво предлага и единият, и другият, които е питал, после каза своето - как той иска.
- Няма по-благородна професия от тая да пазиш българщината! България има нужда от такива и аз така мисля. Ти какво ще кажеш?
- Това, което си решил ти, тате!
Всичко вървеше добре до този ден, когато разбра, че синът е арестуван. Вечерта нахълтаха в дома му непознати въоръжени, намериха окования с тенекия голям сандък, който беше семейната каса, ограбиха всичко, което имаше (злато и пари), и през нощта старият умря!
Отъня старият Орленкински род, останаха две жили от него, едната беше изсъхнала и чакаше своя край, а другата, силната, щеше да се скъса под напора на центробежните сили на времето!
Единствена съсухрената Орленкина се изкачи по високите стъпала на затвора, пое из широ- кия коридор и започна да пита охраната:
- Син имам, на смърт е, та рекох да го видя.
- Как се казва, те всички са синове на майките си, да не сте ги раждали по-добре! - отговори сурово гвардеецът.
- То раждането, сине, божа работа! Орленкин се казва, военен беше.
- В номер 6 - отговори ефрейторът - изведи го и стой при тях.
Когато синът излезе, майката изхлипа, спусна се и с двете си ръце хвана веригата:
- Знам, че тежи, сине! Дай да ти помогна!..
- Остави, мамо, не тежи - той прегърна старата със свободната си ръка и каза: - Тежи жаждата за живот, за свобода! Кажи ми нещо, как е тати? Ще дойде ли?
Брадата на старата трепереше от мъка, стисна устни и отговори:
- Няма да дойде!.. Разболя се!.. Простуда!.. Зле е!.. Дали ще го сваря!..
- Мамо, толкоз ли е зле? Защо си го оставила сам? Хайде, дай да те прегърна, нали ме видя! Отивай, мамо, тати е сам, извикай лекар!..Нали само той ти остава!..
- Да бяхме двама с него!.. Но ти да беше жив... Сега... родът... Орленкиният род свърши!..
- Съдба, мамо!..
Донесох ти фанела, времето е студено, облечи се! Изпържих месо със суров лук, както ти обичаш, донесох и суджук, вземи, хапнете с другарите си!
- Няма нужда, мамо... при нас е топло, а храната ни стига!
- Дават ви, децата си да нахранят, така, както вас хранят!
Синът взе храната, но фанелата върна обратно, откачи скъпия си джобен часовник, поглед-

118
на в него за последен път, беше 3,15 следобед.
- Вземи го, мамо, не ми трябва, тук казват колко е часът!..
- Недей, сине!.. Часовникът е разговорка! Гледаш в стрелките и времето минава, тече!
- Нашето време изтече, мамо, вземи часовника за спомен, подари го на някой от рода, нека ме поменава!
- Орленкин, хайде, прибирай се, времето свърши! - предупреди караулът и застана близо до него. Майката сложи часовника в пазвата, разбра жестоката истина, че всичко беше свършено, но синът не разбра за бащата!
- Синко, кому ме оставяш!.. Къде и при кого да отида?.. - изписка старата жена, когато вратата на килията се затвори зад осъдения.

Изтегляне 1.8 Mb.

Сподели с приятели: