Четиридесетте безотговорни дни 1944 Никола М. Николов
Изтегляне 1.8 Mb. Pdf просмотр
|
| 57 Спира ли времето и бърза ли понякога? Когато очакваш, струва ти се, че лениво се мъкне, а понякога, когато душата ти се изпълва с вълнение, минутите и часовете летят с крилата на птици. - Защо се бавят? Какво толкова говорят? Нали уж 20 минути, те изминаха!.. – негодува-ше майката на Петър Кузманов и чакаше реда си да прекрачи високата стълба на затвора, да измине първата отсечка на геобразния коридор и да прегърне сина си. Когато часовоят на широката врата извика за следващата четворка, тя беше се загледала в един от прозорците на втория етаж, който хвърляше светлина в коридора. Зад дебелата решетка тя забеляза сенките на човешки тела, отразени от електрическите крушки и каза с почуда: - Боже мой, полудели хора, прегръщат се! - Да вървим! - подкани я мъжът, който стоеше до нея, и я бутна със силното си рамо. Жената тръгна някак си механически, като се хвана за ръката на мъжа. Краката й бяха необикновено тежки и тя едвам ги местеше по високите каменни стъпала. Когато застана на четвъртото стъпало и погледна към същия прозорец, видя, че сенките се сляха в едно тъмно петно. На последното стъпало тя спря. - Върви! Върви, момчето чака! - едва сега, когато чу гласа на мъжа си, тя забърза, но тази бързина не беше спорна. Краката й се подгъваха и тя почти увисна на ръката, която я държеше под мишницата. - Вие при кого? - запита войникът с натъкнат на пушката нож. - При Петър Кузманов? - Той на бесилка ли е? - Не, на разстрел! - Гвардеец, извикай от № 7 Петър Кузманов! Родителите застанаха до отсрещния зид. Вълнението играеше с ръцете на бащата и той изпусна ръката на жена си, тя загуби опора и се облегна на стената. От килията се зададе синът, бледен и плах. Веригата хлопаше страшно и той я държеше с двете си ръце. Бащата го пресрещна, притискаше го до себе си с едната ръка, а с другата пое веригата. -Синко!.. Петре!.. - Тати... тати... - повтаряха баща и син и се целуваха. Майката остана неподвижна, спряна до каменния зид с широко отворени очи, в които се четяха пустота и ужас! - Мамо, - извика момчето, като се освободи от прегръдката на бащата, но тя остана там. - Мамо! - повтори осъденият и пристъпи към нея, но тя се отдръпна и се изсмя истерич- но... - Ха!.. Ха!.. Ха!.. Лъжеш ме! Не си ти мой син!.. Моят е друг, по-едър, по-хубав от теб!.. Ха!.. Ха!.. Лъжете ме! -викаше умопомрачената нещастна жена. - Цоне! Ти какво, не познаваш ли Пепи? Наш Петър! - Ох, боже, познавам го! Здравей! - тя подаде ръка, а той я прегърна и зарида на рамото й. - Я, колко, ти прилича това желязо! Аз какво ли не ти купувах за игра, виж – синджир никога! Така ли ще дойдеш в нас? Колко ти прилича и колко си хубав... Мъжът я хвана за раменете, разтърси я с плачевен глас и простена: - Цоне, ти какво! Успокой се! Не мислиш ли за мен? Аз накъде? Нали двама делихме 119 мъката! Аз едната едвам нося, сега още една ли? - Ха!.. Ха!.. Ха!.. Ти какво, уплаши ли се? За луда ли ме мислиш? Всички са луди! Само аз не съм! Тези с пушките и те са луди! Само аз съм с акъла си! Ето, познах Пепи, нашия Пепи, сина ни! Нали ще си го вземем! - Започна да го целува, притискаше главата му между дланите и повтаряше: - Нашия Пепи! Хайде да си вървим! Хвърли тоя синджир! Тук е грозно! Страшно, в нас е хубаво и топло! Хайде, по улиците има разбойници! Арестуват хора, ограбват им парите и ги убиват! - Доне, недей така, успокой се! Нали знаеш, че Пепи е осъден! - Кой може да го осъди!.. Не давам го!.. Тръгвай, Пепи!.. - Мамо, моля те, недей, върви си! - Защо ме пъдиш, къде да вървя без теб? Тръгвай! Не давам те! Вие не разбирате ли, не да- вам Пепи! Никой няма да те убива! Нямат право! Гвардеецът, който беше на пост, застана до бащата и каза: - Моля те, отивай си! Защо си довел тук тази луда жена да създава зрелища? - Не беше такава! До стъпалата беше друга! Сега... изведнъж... - Води я - настоя караулът. - Защо ме пъдиш? Кой е луд? Вие всички сте луди! -викаше тя и се спусна към гвардееца, хвана се за пушката и започна борба. Мъжа се намеси, стисна я до гърдите си с яките ръце, целуна Петър, без да го прегърне, плачеше от нечовешка мъка, затова че един ще бъде разстрелян невинен, а другият полудя, той остава нещастник сам... - Петре, синко, виждаш ли какво добро ме сполетя На какво ще се радвам? - Виждам, тате, лошото никога не идва само! Ненадейно жената овеси ръце надолу, хлъцна шумно и каза на мъжа си кротко: - Пусни ме, ще ме задушиш! Мина ми! Сега съм добре! - мъжът я освободи, тя достигна на вратите момчето, целуна го и каза: - Сбогом, синко! Не мислех така!.. Мъжът поведе жената към изхода с надеждата, че поне тя му остава... Другото, макар и много скъпо, беше загубено! Убеди се, че лошото не е най-лошо, имало и по-лошо от него. Някои от посетителите, които бяха видели нервния пристъп на жената, разказваха за него и при появата й на изхода й направиха път. Ружа, приятелката на Петър, се помръдна, посрещна я, хвана я под ръка и направи с нея няколко крачки, като си говореха. Майката почти я прегър- на и каза: - Жестоко е, Рушке, отива си млад! Страшно е да гледаш осъден, да знаеш, че след часове ще бъде труп! Идвай в нас, ще те ожениме, ще ни оставиш внучета!.. Момичето мълчеше и бледнина пулсираше по страните му. Остави родителите и се упъти по стъпалата за свиждането. Петър още стоеше сред килията, когато го извикаха за ново свиждане. Ружа го посрещна на вратата и пое веригата и се отстраниха до отсрещния зид. Случаят с майката беше смутил момчето повече от смъртната присъда. - Защо дойде - запита той, след като се освободи от прегръдката, - за да видиш как изглеж- да един осъден на смърт ли? - Не, Петре, дойдох, защото те обичам!.. - отговори момичето и го прегърна със свободна- та си ръка. Виждаш ли оня, „героя", партизанина Русинов, иска да говори с мен, дължал ми някакво обяснение! Не желая да го виждам, казах му, че нашите пътища са различни! - Рушке, ако го обичаш, ожени се за него! Той с мен постъпи лошо, мразеше ме, затова ме премахна. С теб може да постъпи добре. Може наистина да те обича! - Когато само един обича, животът е робство и за двамата! Когато двамата обичат, е щастие! - Ето, ние се обичаме, но не сме щастливи! - отговори Петър. - Има щастие несбъднато и далечно, но щастие! Не си ли го усетил? - Усетих го, Рушке, но то беше за малко! - Щастливото време е винаги малко, макар да е траяло век! - Хайде, времето изтича - напомни караулът. - Рушке, отвратително ще бъде, ако на разстрела ми присъства Русинов!.. Особено ако той 120 стреля в мен! - Господи, нима е възможно! - Възможно е, той е звяр! Убил е много хора! Ръцете му са кървави! - Тогава! - Имаш ли нож или игла? - Имам ножче от самобръсначка за острене на моливи, ново е, имам и карфици! - Дай ми ножчето, но да не види караулът! Момичето извади ножчето от джоба на палтото и го спусна в ръката на Петър. Постовият отново напомни за изтеклото време и се запъти към тях. - Сбогом, Пепи!.. -Сбогом, Рушке!.. - последна прегръдка, последни целувки пред лицето на смъртта. Момичето забърза към изхода. Петър гледаше след нея, докато караулът отваряше вратата, в това време приготви ножчето от самобръсначка. Със свободната ръка преряза вените на тази, която беше окована във веригата. Острото ножче опря до кокал и преряза всички жили. На няколко импулса бликна силна кръв, после намаля, Петър се олюля около себе си и падна в локва кръв. Смъртта беше факт, но присъдата си изпълни сам! Изтегляне 1.8 Mb. Сподели с приятели:
|