XI. ХАДЖИ СМИОН И ИВАНЧО ЙОТАТА

- Не ще, та не ще!... - продължаваше Иванчо. - Тогава не се стърпях, ами му рекох: "Най-после ти си баща на четиринайсет деца и прочия... какъв пример ще им оставиш? Помисли: ти си баща!"

- На Селямсъза ли? - обади се Хаджи Смион, които не можеше да се удържи и да не се похвали за доброто дело, що, извърши тая заран. - И аз сущото рекох на Варлаама, гаче сме се наговорили.

Иванчо го погледна намусено, па подзе:

- Но, гледам, той пак шава... "Аз, каже, това и това!" Не! рекох му аз благодарно, господине, ти си настоятел училищний, тая чест за колко я считаш?

Хаджи Смион се обади пак, като се готвеше да си изуе лявата калевра:

- И аз му казах същото на Варлаама - рекох му: А бе, избраха те училищен епитроп и аз дадох глас за тебе... сега ни посрамяваш... вярвай Бога, посрамяваш ни.

Иванчо махна с ръка на Хаджи Смиона, изгледа го кисело и продължи:

- Тогава Селямсъзът се поубеди малко... Видях, че моите думи го жегнаха. Той ми каза:" Право имаш, Иванчо..."

- И Варлаам най-напред не лягаше, но най-подир ми каза: "Имаш право"... Се сущото! - и Хаджи Смион изгледа важно сьбранието.

Иванчо погледна свирепо Хаджи Смиона и като съзря, че си е изул калеврата, за да говори, превари го:

- Кажи, че го убедих целокупно, но изведнъж като каза: "Гръбнакът, не возприимам, та не возприимам: аз, този анадолски капасъзин да ми стори това безчестие на портата..."

- Сущо! И Варлаам: "Аз каже, този смертоубиец и Юда Искариотски, дето ми обезчести фамилията."

- Мълчи бе, дивак! Епитропи! Срам за българския народ! - изкрещя Иванчо разлютен.

Няколко души се изсмяха.

Хаджи Смион погледна обидно на Иванчо и му каза строго:

- Господине, бъди американец, благородно.

Подир една минута обаче гневът му мина и той прие драговолно предложението на Иванча да играят на кончина...

- Но честно и почтено - прибави Иванчо.

- Американски - издума Хаджи Смион, като се намещаваше.

Няколко пъти се хвърлиха книгите, а играчите мълчаха.

Най-напред Хаджи Смион наруши мълчанието.

- Знайш ли - попита той - как го викаха не ланския, а по-ланския кадия.

- Пет и три осем и едно девет... Кого?

- По-ланския... четири и четири осем... хвърляй.

- Хаджи Юнузаа ли?... Хвърляй де, какво се майш?

- Малката! Имаш ли да я вземеш - викна Хаджи Смион.

-Дявол да го вземе, преяде ме ти! Изгори ми душичката и прочия... На! Обирай!

- Пет, две... три... десет!

- Голямата! Ох!-изпищя Иванчо уплашен... - Не, чакай, чакай! Девет прави... Какво десет? Долу, долу, долу голямата!

- Хай кучетата да го ядат!... А пък аз го сметнах десет - очи, сбърках... На ти я! - И той ядосано шибна голямата на земята.

- Занапред, моля, честно и почтено... - казваше Иванчо на следващото хвърляне, като обра голяма и малка.

Хаджи Смион сече намусен. Пак заиграха.

- Сега, хем бъди свидетел, Хаджи Смионе, аз благородно, по един начин... разбираш? Ще онождам играта... Чакай, тия дяволски книги не идат... Де сега да имах една деветорка!... Чакай, чакай да видя какво вземаш? Две и три пет и четири - девет - и прочия, добре, вземай.

- Та ти нямаш поверение на человека - каза Хаджи Смион, като притегли под коляното си три книги от Иванчовите... - Тия дяволски спатии не идат... Хей, хей! С какво взе фантито?

- Пак с фанти - отговори добросъвестно Иванчо.

- Аз пък рекох - да не е с цар... Видя ми се корона - каза Хаджи Смион, като взе дама с единица и ги смеси набързо с другите си книги.

Но Иванчо, без да гледа на уверенията на Хаджи Смиона, поиска да провери книгите му и да види колко са дамите му.

- Право, право - казаха неколцина любители. Хаджи Смион тозчас разбърка книгите си с Иванчовите и каза ядосано:

- Аз такъва игра не приимам!

- Как, как, господине! Ще си пиша пет, плащай кафетата и прочия; защо разбърка книгите? Или вземаш хората за говеда?

- Кой ти казва говедо, бе? Но аз не приимам докачение; играй американски.

- Не открадна ли?

-Кой?

- Лъжеш! - извика Хаджи Смион.

- Ти лъжеш като брадат циганин-и Иванчо захвърли книгите в очите му, с което движение бутна кафеджията, що носеше кафетата, и те се разляха по рамото на Хаджи Смиона.

Не се знае какво би направил Хаджи Смион, ако да беше обут в този същи миг, Иванчо отбягна на другая край и зашепна на Миронча:

-Мирончо, сега кажи ми: кое е по-велико докачение? Аз мисля, че гръбнакът.

Мирончо нищо не отговори.

- Според тебе, кое е по-неутерпимо докачение? - попита настойчиво Иванчо.

Мирончо го изгледа безстрастно.

- Гръбнакът ли? - попита почервенял от досада Иванчо.

Мирончо мълчеше.

- Или котката, тоест - прибави той упорито. После като промени гласа си, попита поверително:

- Чете ли сaтирето.

Мирончо го изгледа вътрешно.

- Страшно са усмехотворствовали Варлаама и прочия... Чете ли го?

Но Мирончо, който не можеше да гледа носа на Йотата, извърна се и се услуша в друг един разговор.

Иванчо цял почервеня от гняв, обърна се към стената и избъбра:

- Тоя горделивий Дарий ще му разтворя магарешките уши, но чакай!

Той не смея да го нападне явно, защото помнеше случката с мангала, но реши да го смути в някой заплетен въпрос, например по правописанието, за което и ставаше прение сега в един кът на кафенето.

Съюзниците му бяха: Мирончо, Иван Бухалът, вечен обитател на кафенето; сръбналият дядо Нистор, който ако и безграмотен, занимаваше първо място в редовете на борбата; господин Фратю, голям волнодумец и патриот, и кафеджията.

Като съюзници на мусикословесний Хаджи Атанасия, сладкогласния псалт и елинист, фигурираха: многоученият елинист и доктор с тартароеметико - той го даваше за всички стомашни болести - дядо Йоси; поп Ставри, верен съхранител на традициите на школата на Гърбата: той още пишеше с оксии и варии; двама безгласни, но види се, вещи слушатели, защото клюмаха много умно глава всекиму; който вземаше думата от двата лагера; и Иван Капзамалинът, мющерия на Иванча и сват на поп Ставря.

Естествено Иванчо Йотата се присъедини към лагера на елинистите. Това като видя, Хаджи Смион мина към партията на волтерианците.

Подидаскал Мироновски беше неутрален.

Силна и разпалена ставаше препирнята, защото, при всичката кръвожадност на волтерианците, елинистите не отстъпиха ни йота; напротив, заявяваха още по-ужасни притезания. Мусикословесний Хаджи Атанасия изискваше непременно да се възвърнат на първото си почетно място в азбуката ии ; Петко Миразът, по-умерен, настояваше само за и ; поп Ставри беше неукротим и повеляваше да се въведат пак титлите, но най-после отстъпи и се съгласи да останат само над Бог и над Ангел; Иван Капзамалинът и двамата неми слушатели също подкрепяха тия мнения и насърчително клюмаха главите, а дядо Йоси, многоученият елинист и доктор, просто препоръчаше елиниката.

Хаджи Смион, който още трепереше от гняв, като гледаше рамото си, поглеждаше често и зложелателно към Йотата, когото избиваше пот по челото.

Но ехидният Хаджи Смион, за да се наслади по-скоро от отмъщението, прибърза и бутна с лакътя си учител Гатя, който в това време разпалено оборваше елинистите. Той се обърна към Хаджи Смиона и го погледна въпросително.

- Ами йотата?- каза Хаджи Смион и твърде безочливо се изсмя към Иванча, от когото не се боеше вече, защото имаше на своя страна, освен учителя, дяда Нистора, който не прощаваше на Йотата, дето блажеше през коледни пости, и го гонеше с чибука, колчим приказваше неуважително за патрика; Мирончо, който презираше Иванча и го наричаше понякога "Иван Йотович ничтожний", и кафеджията, по природа голям гонител на йотата и на мухите.

Иванчо се зачерви и пламна до ушите. Учител Гатю се засмя и погледна съжалително Иванча.

- Бай Иванчо, ами вашата йота какво да я правим?

Това полуглумливо, полупрезрително отнасяне към йотата докачи Йотата. Той хвърли огнен поглед Хаджи Смиону, който се хилеше предателски, и отговори грубо:

- Кажи, нали си даскал? Що питаш мене? Нали си даскал?

- Аз казвам - пое учителят високомерно, - че и за нея трябва да кажем вечная памят, както и за дядовите попови дрипели.

- Истински волтерианец - пошушна поп Ставри.

- Да ме прощаваш, да ме прощаваш, - каза Иванчо гневно! - то не е се едно, йотата е друго, ти тия краставици продавай ги на дяда поп Ставри, на Иванча недей казва... за колко пари те купувам?

Дядо поп Ставри погледна зверовито на докачливия си съюзник. Мнозина любопитни обиколиха двамата борци.

- Следвай, Иванчо! - насърчи го Хаджи Атанасия от лагера на елинистите.

- Браво! - извика несъзнателно Хаджи Смион от лагера на волтерианците.

Това насърчи Иванча, а стресна малко забрутения учител Гатя, който изведнъж видя, че побе-дата не ще бъде така лесна, затуй буйно захвана да унищажава Йотата. Но Йотата му възразяваше твърде разумно и го застрашаваше, че ако иска, може да го натъпче в орехова, черупка с доказателствата си.

- Докажи! - извика ядосано учител Гатю.

- Да, докажи! - повтори и Хаджи Смион.

- Да те видим, де - измъмра дядо Нистор, като надуваше чибука неумолимо.

Иванчо се помая малко, за да съвземе силите си, и подзе сериозно:

- Перво, йотата требува, защото...

- Не требува за нищо! - пресече го нетърпеливо учителят.

- Не трябва никоя йота на света! - изрева Мирончо.

- Трябва! - извика Иванчо упорито.

- Не трябва!

- Трябва повече от ижето!

- Не трябва никак! - извика ожесточено Хаджи Смион... - Аз в Молдовата не зная ли! Само едно и имат! Не трябва.

- Молдованското е друго, православного е друго - забележи му поп Ставри.

- От язик до язик разлика има - прибави с достоинство дядо Йоси.

- Перво - продължи Иванчо, като хвърли заканителен поглед на Хаджи Смиона, - перво, защото йотата присъстува в черковните книги, по отцепредание и прочия... Бива ли сега да се отмятаме сиреч от старите наши славни списания?

На поп Ставря се хареса тоя прием и той отвеща гръмогласно:

- Не бива.

- Противозаконно е, без йотата се не може - проговори с напевателен глас мусикословесний Хаджи Атанасия.

- Ха, Ипократ... Иска ли питане? Не е възможно - притури с дълбокоумна усмивка дядо Йоси.

- Браво! Иванчо Йотович! - извика Мирончо, който от няколко време взе да гледа Иванча като една йота, скачена с точката си чрез една тъничка чертица (защото такова очертание имаше Иванчовият труп, врат и глава на стъклата на прозореца).

Иванчо изруга тайно Мирончо и продължи:

- Второ, йотата не подобава да се изхвърли, защото, кажи ми, господине мой, как ще пишеш "созданiя мiра" например.

Това мъдро запитване очарова поп Ставря и той каза язвително към учителя:

- Така, созданiя мiра.. та Бог знай, те не вярват и в созданiя мiра, волтерианците.

- Третю - продължи с растяще въодушевение Иванчо, - третю, йотата е една красота на граматиката, както е очевидно, например...

Учител Гатю се изкикоти яката.

- Красота на граматиката? Браво! Например?

- Например - подзе Иванчо, като се озърташе, пиши например: Хаджи Атанасия с иже - няма никакъв вкус, не стои хубаво; ако ли го пишеш с йота, по си има прилика, гаче си е родено така.

Мусикословесний Хаджи Атанасия. цял почервеня от самодоволство, като видя, че името му послужи за доказателство необоримо.

- Без йотата не се може, какво си играйте - каза той, - аз ви харизвам най-после и и, но за i-то умирам !... Рекох.

- Аз жертвувам -то, но i-то да си остане — каза Пощянката.

- И аз на поврага пращам титлите на гърбата, но i-то не давам, анатема, който го бутне, то ни е вярата! - каза гръмогласно поп Ставри, увлечен от либерализма на съюзниците си.

- Нафиле, не отбирате нищо - отговори безнадеждно дядо Йоси.

Иванчо тържествуваше. Той намери горещо подкрепление в своите съюзници, когато учител Гатю още от рано се умори, защото не видя някаква облага от своите. Той беше генерал без войска. Дядо Нистор даже му измени: той само надуваше чибука и клюмаше на поп Ставря одобрително; Мирончо не внимаваше твърде, защото презираше всичко освен възточния въпрос; кафеджият бе седнал с Ивана Капзамалина да играе на табла, и то в разгара на борбата; а господин Фратю се плезеше в огледалото и се мъчеше да се огледа зад ушите. Головратът пък беше впил очи в белите тебеширени драски на вратата и когато учител Гатю се обърна към него и поиска с поглед одобрението му на думите си, той отговори сериозно:

- Тъкмо седемдесет и осем кафета.

Оставаше един верен съюзник-Хаджи Смион, който беше къс в граматиката - друго нещо, ако се касаеше за политически въпрос, - а подидаскал Мироновски стоеше неутрален.

Но на връх триумфа на Иванча му скимна да извика победоносно:

- Долу Волтер! Долу гръцкия патрик!

- Мълчи там! - извика свирепо дядо Нистор, като замахна с чибука си да го удари.

Това внезапно застъпване за Волтера ободри учителя.

- Да живее Волтер! Йотата долу! - извика той пламнал и се закани да го наплеще в една дописка, задето беше увил в един школски вестник червен пипер.

- Долу антихрист! - извика пак дядо Нистор, като махаше с чибука сърдито на Иванча; после, като се извърна към Хаджи Атанасия и поп Ставря, издума сопнато:

- А? Тия кратуни нищо не отбират, аз само седя, та ги слушам!

- Няма старото учение, няма - каза Хаджи Атанасия, като отваряше вратата.

- Нафиле, нафиле - продума дядо Йоси съкрушено, като излазяше.

Види се, Капановият пелинаш не падаше подолу от Аврамчовия, защото когато дружината се намери пак на улицата, Мирончо закрачи по военно и всичките го подражаха, като викаха тихо: раз, два, три! раз, два, три! Сам Хаджи Смион, който беше чул руската команда в Букурещ на 1848 г. когато Киселев управляваше Влашко, надзираше вървежа и правеше строги забележки: - Иванчо, право! Даскале, навътре! дядо Хаджи, по-скоричко, по руски.

И всичките: раз, два, три! раз, два, три!

Женорята, що стояха на портите, се поуплашиха от тая войнствена дружина, но по-младите от тях се изкикотиха, като видяха Миронча напред, навел глава, и: раз, два, три! раз, два, три! И всички след, него повтаряха същото.

А рояк деца отдире им крачат и: раз, два, три! раз, два, три!

Но войнственият изглед на дружината се разтури като от магическа тояжка пред вида на аления фее на онбашията, който се зададе от един завой на отсрещната улица. Хаджи Смион храбро посрещна турчина, поздрави го усмихнато и го попита за здравето му и за времето.

- Защо се боите? - каза той, като отмина правителственият човек. - И той е человек като всичките хора.

- Бог го убил, агарянецът не е човек - избъбра Хаджи Атанасия.

- То се зае, не е човек, аз само тъй рекох... - отговори сухо Хаджи Смион.

Най-после дружината стигна на зелената поляна пред манастира и насяда на тревата, още шумна и занята с разговори. Мирончо следваше да разправя на Хаджи Смиона и на едного още гайтанджия някаква смешна молдованска история; Иван Стамболлият и Головратът се разговаряха за цената на преждата от три нишки; учител Гатю и Иванчо Йотата пак се бяха счепкали по правописанието, но господин Фратю се намеси, като заговори по французки с учителя, тоест изчете първите редове от "Телемаха": Саlypso ne pouvait se consoler du deparat d’Ulysse и пр.... за да мами гайтанджиите, нещо, което разсърди крайно Иванча, които покрай Мирончовата гордост мразеше и влашкия език; а Хаджи Атанасия увещаваше Чона Пощянката да припознае патриархията, защото тя дава мирото. Само подидаскал Мироновски идеше още дълбоко замислен върху името си, което най-напред беше Милчев (в Ловеч), Мирович (в Тетевен), Миронов (в Щип) и най-сетне Мироновски (Селямсъзът го наричаше вече Мироносовски).

Най-после предложиха да попее Мирончо.Това внимание подокачи мусолюбивий Хаджи Атанасия, също славен по своето сладкогласие в черквата.

- Коя? - попита Мирончо.

- "Де си, гълъб, де" - отговори Пощянката.

Мирончо нищо не отговори, навъси се, свали тържествено феса си и като примигна Хаджи Смиону, продума набързо:

- Хаджи, приглашай ми.

- Всички ще приглашаме - отговори Хаджи Атанасия.

Мирончо устреми очи към облаците и запя:

Где си, гълъб, где?

Кой те облак скри?

Ревност ме яде,

Ще ме умори!

Чудно високо издигаше гласа си певецът, засукваше го, изтъняваше го, сваляше, пак гръмваше, пак сваляше любовно-въздихателно и цялата дружина приглашаше на последния стих на куплета. Зефирът пое тая приятна хармония, отнесе я в листата на върбите и орехите, смеси я с шума на реката и я разходи до спалнята на игумена, комуто смути послеобедната дрямка.

След Мирончо пяха още неколцина, а на реда си и Хаджи Атанасия изпя едно ново херувико.

Учител Гатю се беше изкачил на един голям камък, който наричаха "Волът".

- Даскале, кажи слово оттам - извика Иван Бухалът.

- Върху кое?

- За което щеш - обади се. Головратът.

- За греха на Адам и Ева - рече Мирончо и се изсмя.

- За победений Никифора - обади се Хаджи Смион и погледна убийствено иронически Йотата (Хаджи Смион беше вещ в българската история, с която се беше запознал само чрез песента "Поискал гордий Никифор").

- За малкия пост, дето иде - каза предпазливият Хаджи Атанасия, защото се боеше от такива песни, които можеха да му донесат беда на главата.

- За свободата - извика господин Фратю, като бутна учителя и се качи той на "Волът".

- За свободата, за свободата! - всички извикаха с възторг, защото господии Фратю минуваше за пръв оратор.

Господин Фратю се одушеви, устреми ръце и очи към небето и настръхна, и с една театрална поза започна тържествено-високопарно, в тона на оная епоха:

- Братя! Въздухът трепери! Балканът се тресе и доловете ехтят от реванието на балканский окований лев! Liberte, О, Liberte! Ще дойде време и ти да царуваш в тия прекрасни места, дето се вей инферналний полумесец на наший петвековен неприятел и тиранни! Скоро по величествените върхове на тая стара майка (той посочи Стара планина), дето се е проливала цели столетия българска кръв, ще се развее гордий пряпорец на българский герой, внук на славний Крума, Асеня и Симеона; вече пукна първата пушка на нашето Liberte, а знаете ли какво казва нейний гръм? - Ставайте, храбри българи! Доста робство и тиранство! Братя! Въздухът трепери!...

- Да живей България! - извика възторжено учител Гатю.

- Даскале, хай на конака с мене, вика те беят! - каза някой груб глас по турски. Всички с ужас се отстраниха пред заптието, което се промъкна между тях.

Заптието повтори заповедта.

Учител Гатю се посъвзе малко от първото смайване, облече се, пошушна на подидаскала: "Всичко прикрий", и продума твърдо:

- Да вървим, Хасан ага.

И тръгнаха.

Изпоплашенята дружина се поокопити малко; подидаскал Мироновски удари през лозята и се изгуби. Сбраха се на куп и се съветваха.

- Защо викаха даскала? - попита Иван Капзамалинът с побелял нос.

- Как защо? Глух ли беше? Аз добре рекох да се каже слово за пост... Ето ви вам едно "въздухът трепери!' и "да живей България!" - каза мрачно Хаджи Атанасия.

- Не вярвам да е за словото - каза Мирончо.

- Как? Ами?

- Беят, за да можеше да чуе словото от конака, трябваше да има уши, малко по-длъжки от магарешките, а Хасан ага да е някой магесник да хвъркне тъй скоро тука. Па и Фратя щяха да вземат.

- Друго е, даскалът ще е забъркал някоя каша - пошушна важно Пощянката... - Тоя човек го вземаха от пътя, без да попитат кой е и отде е, и го направиха даскал... Ще изгорят селото. Прости работи.

- Не се бойте, братя, кураж! - каза господин Фратю, като се озърташе плахо.

- Де Хаджи Смиона? - попита един.

Всички се огледаха.

- Бегал е някъде.

- Ето го!

Хаджи Смион се показа от дънера на ореха, гологлав и побелял.

- Отидоха ли? - попита, а като се озърна, прибави: - Е, сега?

- Казвайте! - обади се Мирончо със сериозен вид.

- Аз бягам - издума Хаджи Смион.

- Бягаш?

- Аз нищо нямам на душата си, политиката не ми трябва - проговори Иван Капзамалинът покорно.

- И аз също - продума Иван Бухалът с безгрижен вид.

- Моята политика е записана на качулката ми, нека дойде беят, и той ще я прегърне, сакраменто дио! - каза Мирончо.

Иванчо нищо не продума; но господин Фратю се обади:

- Не се грижете, братя, свободата иска жертви...

- Какво дириш там, Хаджи? - попита Мирончо.

- Феса си.

- Сега до него ли е останало? Ела!

- Защо?

- Аз бягам.

- Бягаш ли?

- Бягам.

- Не съм полудял!

- Ами ние всички остаяме.

- Аз бягам.

- Сам?

- Не, с феса си - каза той, като диреше.

Хаджи Смион го погледна смаяно.

- Коя булка и кои деца?

- Твоите!

- Моите? Ах, добре каза, не бягам никъде; дето обесят тях, там и мен... Но де ми фесът? Чорт! И той хвана да гледа по главите на другарите си, после каза: - Трябва да го е откраднал оня.

- Да, даскалът го взе - отговори Головратът.

- Ами неговият?

- Ей го там на клона... вземи го, Хаджи, па да вървим - каза Мирончо.

- Аз? Пази, Боже.

- Вземи го, се едно.

- Луд ли съм? Фесът на бунтовник! Ух! - И той се хвана за главата.

- Що е? - попита Мирончо, като видя бледавината му.

- Та той сега е с моя фес пред бея, загубен съм!...

- Хаджи, кураж, свободата скъпо се купува - продума зловещо господин Фратю.

Хаджи Смион го изгледа смаяно и попита съвсем смутено:

- Ами ако ни хванат?

- Ако ни хванат, ще ни вържат - отговори кисело Мирончо

- Ще ни вържат?

- После ще ни турят клупа.

- После

- Разбира се.

- Аз бягам.

- Накъде?

- В балкана, по върховете, при хъшовете, при Тотя войвода и Хаджи Димитра, и ще се бия.

При всичката сериозност на положението, другарите се изкискаха на тая внезапна войнственост у Хаджи Смиона. Но Иван Стамболлият го поуспокои:

- Да ни обесят - не вярвам, какво сме сторили, та да ни обесят? Може само две-три нощи да нощуваме в гълъбарника, додето се изпита работата.

- То нищо - каза Хаджи Смион понасърчен, - чисти сме, слава Богу, да вървим, че щото Бог даде... не бойте се.

Но завчас се спря и се обърна към Йотата.

- Иванчо!

- Що е?

- Дай да променим фесовете, тоя е окалъпен и по ти мяза.

- Вярвай Бога, мяза ти.

Иванчо си тури ръцете и отбягна от посегателната ръка на Хаджи Смиона.

- Нa го тебе, Хаджи Атанасия.

- Молим, молим, молим! Аз, стар човек, с такъв фес?

- И на мене не става - каза Хаджи Смион и погледна грабителски към Иванча, па прибави: - А бе, какво има? От един фес ли се боиш?

През гъсталака се съгледа, че идат хора.

- Заптиета! - извикаха неколцина.

- Сакраменто дио! - каза Мирончо със сериозен вид. - Тия агарянци са големи скотове, може да ни спримчат и да ни съсипят по съдове, поразено време!... Па тогава иди гледай Цочка чорбаджи.

- Тебе що ти е? Имаш патенто, ами ние, горките - каза плачевно Хаджи Атанасия... - Ах, "въздухът трепери" де ги сега да ги видя - каза той, като диреше с поглед учител Гатя и господин Фратя.

По лицето на Миронча веднага се появи някаква нерешителност. Той побледня.

- Ако би да идат за нас, елате да се затворим в манастира - каза той, като се взираше в гъсталака.

Всички го изгледаха като изумени.

- Да се затворим в манастира и да се браним - продължи той, - кулите имат мазгали, а у дяда игумена има джепане за цяла войска... Цял Севастопол е тук! Нека само да посмеят тия магарета... ще ги натъркаляме като кучета, па тогава в планината...

Изражението на Мирончовото лице беше станало страшно.

Всички гледаха с ужас Миронча.

- Де Фратя? - попита той, за да вземе мнението му.

Господин Фратя го нямаше. Той беше се изгубил като дим из средата им. Едвам след една минута съгледаха само пискюла на феса му, който ту се подмяташе нагоре, ту изчезваше там някъде из бостаните.

- Бяга! - всички извикаха с негодувание

- "Въздухът трепери!" Де го сега? - викна побеснял Хаджи Атанасий.