Човек в търсене на смисъл

43
се живее. Все пак е възможно да се прилага това изкуство дори в концентрационен лагер, където страданието е вездесъщо. Нека направя една аналогия: човешкото страдание наподобява поведението на газа. Ако определено количество газ се напомпа в празно помещение, той ще го изпълни изцяло и равномерно независимо колко е голямо помещението. По същия начин страданието изпълва изцяло човешката душа и съзнание без значение, дали е голямо или малко. Поради това „размерът“ на човешкото страдание е абсолютно относителен. '
От това следва още, че нещо съвсем дребно може да предизвика огромна радост. Да вземем за пример онова, което се случи по време на пътуването ни от Освиенцим към един лагер, прикрепен към Дахау. Всички се страхувахме, че нашият ешелон се отправя към лагера в Маутхаузен. С приближаването към онзи мост над Дунав, по който според думите на опитни спътници влакът трябваше да премине, за да стигне Маутхаузен, ние ставахме все по-напрегнати. За онези, които никога не са виждали подобно нещо, е просто невъзможно да си представят танца на радостта, изпълнен от лагерниците във вагона, когато видяха, че ешелонът, вместо да пресече моста, се отправя „само“ към Дахау.
И отново какво се случи при пристигането ни в този лагер след пътуването ни, продължило два дни и три нощи? Нямаше място за всеки да се свие на пода на вагона по едно и също време. Повечето трябваше през целия път да стоят прави, докато неколцина се редуваха да клечат върху оскъдната слама, пропита с човешка урина. Първите важни новини, които чухме при пристигането от по-старите лагерници, бяха, че този сравнително малък лагер (с население 2500 души) няма „фурна“, няма крематориум, няма газ!
Това значеше, че човек, станал „мослем“, не може да бъде пратен веднага в газовата камера, а ще трябва да чака, докато се уреди тъй нареченият „конвой на болните“ завръщане в Освиенцим. Тази радостна изненада оправи настроението на всички. Желанието на старшия отговорник на нашата барака в Освиенцим се изпълни – бяхме преместени възможно най-скоро в лагер, който няма „комин“ – за разлика от Освиенцим. През следващите няколко часа ние се смеехме и се шегувахме напук на всичко, което трябваше да понесем.
При преброяването на новодошлите един от нас липсваше. И тъй, трябваше да чакаме отвън в дъжда и студения вятър, докато го открият.
Накрая го намериха в една барака заспал от изтощение. Тогава проверката по списък се превърна в наказателен развод. Цялата нощ и до късно на другата сутрин трябваше да стоим отвън, замръзнали и подгизнали до кости след преумората от дългото пътуване. И все пак всички бяхме много доволни! Този лагер нямаше „комин“ и Освиенцим бе останал надалеч.

44
Друг път видяхме група осъдени да пресичат нашата работна площадка.
Как ясно проумяхме тогава относителността на всяко страдание! Завидяхме на тези затворници за техния относително уреден, сигурен и щастлив живот.
Те със сигурност имат възможност да се къпят редовно, си мислехме тъжно.
Те със сигурност имат четки за зъби и четки за дрехи, имат дюшеци – за всекиго отделен, и всеки месец получават по пощата новини за местонахождението на роднините си или поне сведения, дали са още живи или не. Всичко това ние бяхме загубили отдавна.
А как завиждахме на онези от нас, които имаха шанса да попаднат във фабрика и да работят в покрито помещение! Желанието на всеки бе да има този спасителен късмет. Скалата на относителното щастие се простираше още по-далече. Дори сред подразделенията извън лагера (на едно от които бях член) имаше някои, които се смятаха за по-лоши от други. Можеше да завиждаш на човек, комуто не се налага да гази дълбока кална глина по стръмен склон, изпразвайки вагонетките на малка полска железница по 12 часа на ден. Повечето от всекидневните инциденти се случваха при тази работа и често бяха фатални.
В други работни групи надзирателите поддържаха една явно местна традиция да се раздават многобройни удари, което ни караше да говорим за относителното щастие да не бъдеш под тяхно началство или може би да бъдеш само временно. Веднъж нямах късмет и попаднах в такава група. Ако не ни бе прекъснала въздушна тревога след два часа (през които надзирателят специално ме обработваше), след което работниците трябваше да се прегрупират, мисля, че щях да се върна в лагера на една от шейните с умрелите или умиращите от изтощение. Никой не може да си представи облекчението, което сирената може да донесе в такава ситуация, дори боксьорът, чул звънеца в края на рунда, оповестяващ спасението му от нокаут в последния миг.
Бяхме благодарни и за най-малката милост. Радвахме се, когато имаше време за обезвъшляване преди лягане, макар това само по себе си да не бе удоволствие, тъй като значеше да стоиш гол в неотоплени бараки с ледени шушулки по тавана. Но ние се благодаряхме, ако по време на тази операция нямаше въздушна тревога и не изключваха осветлението. Не успеехме ли да се справим добре, половината нощ стояхме будни.
Оскъдните удоволствия на лагерния живот доставяха един вид негативно щастие – „свобода от страдание“, както го нарича Шопенхауер – и дори това само в относителен план. Истинските позитивни удоволствия, дори малки, бяха много редки. Спомням си, един ден правих нещо като равносметка на удоволствията и открих, че през много, много минали седмици съм преживял само два момента на наслада. Единият бе, когато, връщайки се от работа, бях допуснат в готварницата след дълго чакане и бях определен в редицата, на

45
която пълнеше лагерникът готвач Ф
. Той стоеше зад един от огромните казани и разливаше супа в купичките, които му поднасяха преминаващите бързо един след друг лагерници. Той бе единственият готвач, който не гледаше хората, чиито купички пълнеше, единственият, който разделяше супата по равно независимо от получателя и който не превръщаше във фаворити своите лични приятели и сънародници, като им подбира картофи, докато другите получават водниста супа, загребана отгоре.
Но не бива да осъждам онези лагерници, които поставяха своите хора над всеки друг. Кой може да хвърли камък по човек, който облагодетелства приятеля си в условия, при които рано или късно това става въпрос на живот или смърт? Никой не трябва да съди, освен ако не се запита съвсем честно дали в подобна ситуация не би направил същото.
* * *
Дълго след като бях възстановил нормалния си живот (което значи дълго след освобождаването ми от лагера), някой ми показа илюстрован седмичник със снимка на затворници, скупчили се на своите нарове и втренчили се тъпо в един посетител. „Не е ли ужасно, тези страшно втренчени лица – всичко

Изтегляне 1.46 Mb.

Сподели с приятели: