112 реалността или, да го изразим с прости думи, осъзнаване какво може да се направи при дадена ситуация.
А как човешкото същество гледа да намери смисъл? Както е казала
Шарлоте Бюлер:
„Всичко, което можем да сторим, е да изучаваме живота на хора, които, изглежда, са намерили своя отговор на въпросите, за какво в крайна сметка е човешкият живот, спрямо онези, които не са.“34
Но в добавка към този биографичен подход можем да се впуснем също и в биологичен подход. Логотерапията схваща съзнанието като суфльор, който, ако стане нужда, посочва посоката, в която трябва да се движим в дадена житейска ситуация. За
да изпълни тази задача, съзнанието трябва да приложи мерило спрямо ситуацията, пред която човек е изправен, и тя трябва да бъде оценена в светлината на набор от критерии и на йерархия от ценности. Тези ценности обаче не могат да бъдат прегърнати и възприети от нас на съзнателно равнище – те са нещо, което ние сме. Те са изкристализирали в хода на еволюцията на нашия вид; те са основани на нашето биологично минало и са вкоренени в нашите биологични дълбини. Нещо подобно може би е имал наум Конрад Лоренц, когато е развил понятието за биологичното априори, и когато двамата наскоро обсъждахме моя собствен възглед за биологичната основа на оценъчния процес, той ентусиазирано изрази своето съгласие. Във всеки случай, ако съществува предразсъдъчно аксиологично себеразбиране,
можем да приемем, че то в края на краищата се корени в нашето биологично наследство.
Както учи логотерапията, има три главни пътя, по които човек достига до смисъл в живота. Първият е чрез съзидателна работа или извършване на дело. Вторият е чрез преживяване на нещо или срещане с някого; с други думи, смисъл може да бъде намерен не само в работата, но и в любовта. В този контекст Едит Вайскопф-Джоелсън отбелязва, че логотерапевтичната
„идея, че преживяването може да бъде толкова ценно,
колкото и постигането, е терапевтична, защото компенсира нашето пристрастие към външния свят на постиженията за сметка на вътрешния свят на преживяванията“.
35
Най-важен обаче е третият път към смисъла в живота. Дори безпомощната жертва в безнадежно положение, изправена срещу съдба, която не може да измени, може да се издигне над себе си, може да се себенадмогне и правейки това, да се промени. Може да превърне дори личната трагедия в триумф.
Отново Едит Вайскопф-Джоелсън бе онази, която изрази веднъж надеждата, че логотерапията „може да помогне да се противодейства на из вестни нездравословни тенденции в
съвременната култура на САЩ, където на
34
Basic Theoretical Concepts of Humanistic Psychology.
American Psychologist, XXVI
(April 1971), p. 378.
35
The Place of Logotherapy in the World Today.
The International Forum for Logotherapy,
Vol. 1, No. 3 (1980), pp. 3-7.
113 неизлечимо страдащия се дава много малка възможност да се гордее със своето страдание и да го смята облагородяващо, а не унизително“, тъй че
„той не само е нещастен, но и се срамува, че е такъв“.
В продължение на четвърт век ръководех неврологичното отделение на една обща болница и бях свидетел на способността на пациентите си да превръщат своята предопределеност в човешко постижение. В добавка към този практически опит налице са също емпирични доказателства в подкрепа на възможността човек да намери смисъл в страданието. Изследователи от
Медицинския университет в Йейл „са били впечатлени от броя на военно- плениците във Виетнамската война,
които открито твърдели, че макар тяхното пленничество да било изключително травмиращо – изпълнено с мъчения, болести, недохранване и строг тъмничен затвор, – те въпреки всичко извлекли полза от преживяванията си на пленници, виждайки в тях опит, водещ към израстване“.
36
Но най-силните аргументи в полза на трагичния оптимизъм са онези, които на латински се наричат
argumenta ad hominem. Да приведем един пример –
Джери Лонг е живо свидетелство за „непокорната сила на човешкия дух“, както се нарича в логотерапията.
37
Да цитирам Texarkana Gazette: „
Джери Сподели с приятели: