Човешко е да се греши !

“Човешко е да се греши !” /Рене Декарт/ . Но християнско е да се признават грешките и да не се повтарят ! / 1 Йоаново 1:9 /. Това не е само задължение на вярващия християнин – то е жизненоважно, целесъобразна необходимост за неговия духовен растеж. Защото често повтаряните грехове притъпяват нашата съвест, а новите такива и разнообразяването на греха я уморяват и дори я правят неспособна да реагира навреме ... И идва моментът, когато нашата съвест прегаря ...

Мнозина започват да разсъждават, че грях въобще няма, че не съществува такова явление, че тона е измислено понятие, че ние сме със свободна воля и никой няма правото да ни търси сметка за каквото и да било.
ИЗЛОЖЕНИЕ :

1. Какво упътване даде Бог на престъпниците на закона ?

Грехът трябва да бъде изповядан и да се върне взетото + 1/5 прибавка към него

Този текст ни кара да се замислим върху стойността на “светата изповед” или т.н. “слухова изповед” в католическата църква.

Библията ни учи да се извиним и изповядаме на лицето, което сме огорчили и наранили, а не пред свещеника. Едновременно с това следва непременно да възстановим щетата.

“Често пъти грехът е една дума или постъпка, която е оскърбила и наранила някого. В този случай тайната изповед пред Бога не ни освобождава от задължението да помолим за извинение и да изразим съжаленията си пред този, когото сме накарали да страда.” / Алфред Воше, История на спасението, стр. 314 /.

Нещо повече. Четем в Матей 5:23,24,25. Дори и жетвоприношението може да почака, докато уредим отношенията си с ближните.
4. Какво обещание е дадено на онези, които изповядват греховете си, съгласно наставленията на Стария и Новия Завет ?

1 Йоаново 1:9 ; Притчи 28:13.

Случаят със Закхей : “Давам половината от имота си на бедните.” И възстановява ограбеното четверократно, а не само + 1/5.

И Давид осъди себе си четверократно : 2 Царе 12:6.
ЕДНА ЯСНА, ОПРЕДЕЛЕНА ИЗПОВЕД

5. Какво наставление даде Бог относно изповядването на греха ? Елън Уайт пише : “Една изповед е винаги точна и признава определени грехове. Някои грехове са от деликатно естество и могат да бъдат изповядани единствено пред Бога. Други следва да бъдат изповядани лично пред онези, които са станали тяхна жертва. Трети са публични грешки и изискват една публична изповед.”

“Но всяка изповед трябва да бъде ясна, точна и да назовава самите грехове, в които човек се е провинил.” / “Пътят към Христос”, стр.34 /
6. Давид призна спонтанно греховете си пред Бога : Псалм 32:5.

“Истинското изповядване носи винаги специфичен характер и признаване на отделните специални грехове. Те могат да бъдат от такова естество, че да бъдат представени само пред Бога. Могат да бъдат и грехове, които трябва да бъдат изповядани пред отделни личности, които са пострадали от тях. Но могат да бъдат и от обществен характер и в такъв случай трябва да бъдат изповядани публично.”

“Но всяко изповядване трябва да бъде конкретно признаване на греховете, в които сме се провинили ! Но има и изповеди, които не би трябвало да бъдат изговорени в ушите на смъртни човеци ! Защото резултатът ще бъде такъв, какъвто ограничените човешки същества никога не могат да предвидят с ума си. Бог би бил по-добре прославен, ако ние изповядваме тайната вродена поквара на сърцето ЕДИНСТВЕНО НА ИСУС, вместо да разкриваме дълбочината на нашето падение пред ограничения, грешен човек, който не може да съди правилно, ако сърцето му не е предадено постоянно на Божия Дух ... Не разкривайте пред човешко ухо историята, която само Бог трябва да чуе ! ... / Есенна сесия на Генералната Конференция, 1973 година /

През 1971 год. Д. Делафилд коментира в “Министри” този въпрос така :

“Изповядването на грешките и недостатъците пред други човешки същества има своето място. Но то трябва да става само ако нещата НАЛОЖИТЕЛНО ИЗИСКВАТ ТОВА. То никога не трябва да се предприеме, докато някои неща все още не са ясни на виновната страна. Какви последици ще има това изповядване – добри или лоши ? Разпространяването на греховното поведение не е добродетел, но точно обратното. Грехът не трябва да бъде разпространяван ! Изповядването трябва да се прави пред Бога. То трябва да се направи пред друга личност, само ако тя наистина е била засегната.”

“Ако личността, пред която се изповядваме, не е била засегната, не е мъдро да се възкресява случаят ! Ако на личността не е била нанесена вреда, изповядването може да се разбере погрешно, особено ако действието, за което се касае, не е очевидно зло. Възможно е този, пред когото се поднася изповедта, да припише лоши подбуди на онзи, който се изповядва. Възможно е също така въпросното действие да се изтълкува като по-лошо, отколкото е всъщност. Представата, която се създава у изповядващия се, може да бъде отрицателна. В своето нервно състояние и смущение той може да не представи достоверно фактите, не защото не иска това, но защото е развълнуван, смутен, объркан.”

По-доброто разсъждение препоръчва на прекалено съзнателния християнин да не разпространява историята на своите грешки, нито да се изповядва така безогледно, но той все пак го прави. Той добива едно моментно чувство на облекчение, но укорява себе си, защото прави нещо, което знае, че е погрешно. Изповядването повдига отново един въпрос, който би трябвало отдавна да бъде забравен – да е умрял с една естествена смърт. Защо тогава го възкресява ? И той самия се чуди ...

Има място и време за изповядването, но това място и време е в съгласие с Божието провидение, което ясно сочи, че добро, а не зло ще последва от самото изповядване. ИЗПОВЯДАЙ СЕ, АКО СИ СИГУРЕН, ЧЕ ЩЕ ПОСЛЕДВА ДОБРО ! Но ако не си сигурен, Бог знае твоите подбуди и разбира, че искаш да се изповядаш. И в деня на съда ще приеме твоята подбуда като едно извършено дело. Той знае, че причината, поради която ти не си се изповядал, е, че си бил убеден, че като резултат ще се получи по-голямо зло, отколкото добро. Този въпрос, както и всеки друг, трябва да се решава в атмосферата на разбиране Божия характер, любов и благодат ...
ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Имам ли право да изобличавам брат си, когато не ми е съгрешил ? / Мнозина се чувстват в правото си да изобличават другите, дори да ги осъждат, докато лично за себе си нямат време да се погледнат /.

Възможно е брат ми да греши там, където аз съм безупречен десетилетия наред ... А аз всякога и във всичко ли съм безупречен ? ... Апостолите получиха Светия Дух, вършеха чудеса, но винаги се чувстваха грешници. А аз, грешник ли съм ? Или се чувствам като фарисея в храма ? ...

Уредил ли съм отношенията си с всички хора ? Изповядал ли съм всичките си грехове ? ... Давид се молеше за “тайните си грехове”. А аз вземам ли си поука от това ?

Ако въобще имам някакви права, дадени ми от Бога, това се отнася единствено за моите лични грехове, а в известен смисъл за моя дом, където съм поставен свещеник ! / 1 Петрово 2:9 / . А какъв свещенослужител съм в моя дом, всред моето семейство ? Какъв е примерът ми, авторитетът ми пред моите близки ?

Какъв тон да възприема, когато някой дойде да потърси съвета ми в сериозната си нужда и сподели с мен грешките, увлеченията и може би греховете си ? ... Трябва ли да бъда безмилостен, суров съдия ? Имам ли правото да омаловажавам стореното от него? Не е ли най-добре да го насоча към Божия престол на благодатта, да погледне към средния от трите кръста на Голгота ? ...

Труден е проблемът с изповедта ! Защото, ако не бъде разрешен правилно, човек може да се обезкуражи и да не получи прощение. Всяка библейска изповед е ясна, конкретна и води до добри резултати.

Ние сме длъжни пред Бога и съчовеците си да обмисляме сериозно и задълбочено всичко, което имаме намерение да изповядаме – без емоции, без увлечения, без преувеличения или омаловажаване.

И още нещо : възможно е да си наясно, че някой брат има нещо против теб, въпреки че ти изобщо не си сбъркал; той само си е измислил това, но се тревожи ... Пак ти иди при него / Матей 5:23,-25 /.

Всичко трябва да сторим сериозно и достойно, като в Божието присъствие, независимо от факта, че някой може да ни разбере неправилно, защото “любовта Христова ни принуждава” / 2 Коринтяни 5:14 /.