Джон Бейнс науката за любовта
Изтегляне 1.7 Mb.
|
Свързани:
Хипсо Съзнание, CIA-RDP96-00792R000200650021-2
- Навигация на страницата:
- ИДЕАЛНА ВРЪЗКА МЕЖДУ МЪЖ С ЦЯЛОСТНИ МЪЖКИ ХАРАКТЕРИСТИКИ И ЖЕНА С НАПЪЛНО ЖЕНСТВЕНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ
- ХЕТЕРОСУГЕСТИЯ: ВЛИЯНИЕТО НА КОЛЕКТИВНАТА ВЯРА
фигура 1
НЕБАЛАНСИРАН КОНТАКТ, ПРИЧИНЯВАЩ ОТБЛЪСКВАНЕ МЕЖДУ ПОЛЮСИТЕ фигура 2
МАГНИТНО ДОБРЕ БАЛАНСИРАНИ ПОЛЮСИ (ПРИВЛИЧАЩИ СЕ),НО Е НАРУШЕНА ЧИСТОТАТА НА ПОЛОВИЯ ПРИНЦИП фигура 3
ИДЕАЛНА ВРЪЗКА МЕЖДУ МЪЖ С ЦЯЛОСТНИ МЪЖКИ ХАРАКТЕРИСТИКИ И ЖЕНА С НАПЪЛНО ЖЕНСТВЕНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ В представените по-горе схеми се крие тайната на привличането между мъжа и жената. Ясни са причините, поради които жена със силно развита мъжка страна се привлича от един и същ тип мъж - женствен, стеснителен, слаб и несигурен. Тъй като е с подчертани мъжки характеристики, предпочитанията й са насочени към женствени мъже (в психологически смисъл). И обратно, женствените мъже често се привличат от такива жени. Жена със силна женственост се привлича от психологически мъжествени мъже. Днес наблюденията върху човешкото поведение показват, че мъжката стойностна система е изцяло разстроена и отношенията между партньорите не са останали незасегнати от това объркване. В този смисъл добър пример е представата за вирилност, която някои кинозвезди се стремят да внушават. Проектираната мъжественост всъщност е замъглена от редица силно женствени черти, привнесени във внушавания образ - те още повече засилват объркаността и перверзността на пасивните почитатели, които сляпо подражават на своите идоли и понякога ги използват като пример за подражание. На мъжа-зрител често се внушава, че „свръхмъжественото" поведение е най-доброто доказателство за мъжественост, а от жените в публиката се очаква да повярват, че ревността и истеричните изблици на чувства и страсти са изключителен израз на женственост. БРАКЪТ КАТО КОТВА И ЦЕЛ Човекът е роб на навика и безропотно се подчинява на нормите за поведение, които обществото одобрява или отхвърля. Бракът като социална институция има изключително силно символично значение. В първичните фантазии той се превръща в нещо като приказна градина, където индивидът може да задоволява най-съкровените си желания, да се радва на всеобщо уважение и с голяма гордост да по-казва на света своята плодовитост, като създава нови човешки същества. Щом се омъжи, жената се чувства осъществена. Тя получава онова, което всички очакват от нея да получи: мъж - и цял свят я приема като „законна". Мъжът с гордост показва жената, която е избрал, за да заложи спермата си. В знак на уважение и възхищение тя трябва да му бъде вечно вярна, да го дари с деца, да ги откърми, да ги отгледа, да ги възпита и - сякаш изреденото дотук не е достатъчно - да се грижи за къщата му и да го храни. Жената се надява да попадне на „трудолюбив човек", който да я издържа. Мъжът се надява да получи „добра машина за секс и за раждане на деца", а понякога и „втора майка". Когато всичко това бъде изпълнено, обществото се усмихва благосклонно, а двойката се стреми да покаже на приятели и роднини колко прекрасни деца са се родили от това сексуално съдружие и колко щастливи са двамата. На пръв поглед всичко е наред и природният цикъл се е завършил в животинските и човешките двойки, които гордо показват строеното си като за снимка потомство. Вярно е, че бракът осигурява уважение и престиж, както и ореол на сериозност и зрелост. Ето защо толкова много хора се насочват към него като към цел в живота и остават напълно неориентирани по отношение на истинското си положение в любовта. Те не съзнават, че брачният съюз е само средство за пълното реализиране на нещо, което е трябвало съвсем ясно да съществува преди сватбата, а именно любовта. Много млади жени се чувстват измамно щастливи само защото са успели да се омъжат и не им хрумва, че не само не са постигнали целта си, но едва сега започват пътуването. Женитбата е само начало на търсенето на щастие и осъществяване в любовта. Един от основните проблеми, свързан с причините, поради които хората се женят, е присъщото им огромно лицемерие. Дори когато неуспехът е очевиден, двамата не го признават, а неизменно се опитват изкуствено да запазят брака си. Лицемерието се корени в съображения като „какво ще кажат съседите" или тревоги за собствената репутация, тъй като самолюбието и на двамата получава сериозен удар, когато поражението трябва да се признае публично. Съществува голям брой напълно неуспешни бракове, в които действащите лица не желаят да признаят този факт нито пред другите, нито пред себе си. С професионално майсторство те разиграват фарса, че „всичко е наред", като играта се води на две нива - външно и вътрешно. Двойката общува помежду си на вътрешно ниво по установен начин, но когато присъстват други хора, превключва на външно ниво и така прикрива истинския характер на взаимоотношенията си. Ако двамата са се карали за нещо, те бързо сподавят гнева си и демонстрират най-прекрасните си усмивки, но щом гостите си отидат, отново забиват зъби един в друг. Очевидно налице е един тип поведение, насочен към изкуствено поддържане и утвърждаване на връзката. Стремежът на всяка цена да изглеждат щастливи запазва насила съжителството им, като създава опасност от вътрешна неудовлетвореност и много сериозни проблеми, които имат кумулативен характер и могат да причинят силен психически срив. Когато липсва любов, двойката търси някаква „спойка", която да запази връзката им на всяка цена. За много хора бракът е именно такава връзка, която им дава насилена, изкуствена стабилност. Ето как съпрузи, които тайно се ненавиждат, остават заедно до смъртта си, дори когато през цялото време са дълбоко нещастни. Колкото по-несигурни и незрели са партньорите, толкова по-строги са нравилата за поведение, които си налагат. Безусловните вътрешни правила трябва сляпо да се спазват, защото иначе цялата постройка може да се срути. Такава двойка, освен че съблюдава традиционните повели, изработва и свои закони, за да си изгради един живот, подчинен на различни емоционални, социални, професионални и интелектуални цели чрез правила, които обхващат всички страни наличния им живот. Всички постъпки, които би трябвало да бъдат спонтанни и естествени, стават сковани и строги, а това напълно нарушава вътрешните подтици и на двамата. Дългът да имат деца играе много важна роля при този проблем, защото така „съюзът но задължение" се превръща в „съюз по любов". Всъщност именно когато любовта не е достатъчна, за да свърже двама души, трябва да се прибегне към външен източник за осъществяването на тази цел. За много хора бракът е котва, придаваща на живота стабилност, която индивидът сам не може да постигне. По принцип хората са като кораби, които се носят по вълните без посока, курс и висша цел. Колкото по-силно задължение изпитват към брака, толкова по-здраво се вграждат в обществената структура. Децата още повече засилват взаимната обвързаност, като създават верига със забележителна сила и издръжливост. Младоженците обикновено с нетърпение очакват раждането на деца, които отначало често изпълват родителите си с радост, но скоро започват да ги отегчават и дразнят. Независимо от това, задължението, което децата носят със себе си, остава. Някакво мълчаливо съзаклятие кара двойката да крие силното недоволство, което изпитва от децата. Съпрузите, които вече са станали родители, полагат големи усилия другите, на които това тепърва предстои, да не разберат какво е действителното положение, защото това би разбило златната илюзия за майчинството и бащинството. Природата ревностно се грижи за запазването на вида чрез достатъчен брой раждания. Тук сигурно ще бъде приведен доводът, че хората имат нужда от деца, за да се осъществят. Това важи с особена сила за жената, която жадува за майчинството такова, каквото си го представя - щедро възхвалявано от художници, поети, мислители, а също и от църквата. Всъщност, общоприето е схващането, че жените са родени единствено да раждат деца и да се грижат за домакинството. Поради това убеждение важни страни от образованието им се пренебрегват и те се обучават преди всичко как да се грижат за децата, да готвят, да домакинстват и да бродират. Никой не учи нито жената, нито мъжа, с когото тя живее, как да обича. Никой не им обяснява, че бракът и майчинството, поне в общоприетия им вид, представляват само малка част от онова, което двамата заедно могат да постигнат. НЕОТДАВАНЕ В ЛЮБОВТА В любовта има още един отдавна установен модел, основаващ се на материалистичния възглед, който кара мъжът и жената „да не се отдават" дълбоко на любовната връзка, като същевременно изискват безусловна преданост от другия. За жената този подход възпроизвежда епохата, когато е била ,,вещ" - традиция, преобладаваща и днес в някои примитивни, а по замаскиран начин и в някои по-напреднали общества. Това често принуждава жената да осъзнае собствената си икономическа стойност, която неизменно е право пропорционална на женските й физически качества. Мъжът, който играе главната роля в тази игра, знае, че трябва да заплати висока цена за тази жена, за да я притежава завинаги или за да задоволява всичките й капризи. Когато жената е разглеждана като предмет, това се дължи на факта, че по някакъв начин тя има търговска стойност. От една страна тя съзнава стойността си, а от друга мъжът знае, че трябва да плати, за да я придобие и притежава, при което се извършва търговска сделка. Тази ситуация е още един фактор, който насърчава и поддържа „любовта без любов". Тъй като цената на жената и на мъжа не се изчислява в единици с фиксирана стойност, например пари, възможно е да се получи голяма разлика в стойността, която човек определя за себе си и стойността, която му е определила другата страна. Има жени, които се оценяват много високо и изискват от мъжа съответно заплащане. Ако размяната не е равностойна, жената се чувства използвана, излъгана и измамена и вярва, че мъжът се е възползвал от нея. Ето защо надценяващите се жени често се женят за мъже с голямо богатство, репутация или слава. Когато бракосъчетанието е мотивирано от финансова или материална изгода, партньорът трябва да поддържа нивото на финансово възнаграждение на жената, за да получава съответната отплата от нейна страна. Щом икономическата част от сделката се влоши, отплатата се преустановява. Съществуват два ясно изразени типа отдаване: на тялото (физическо) и на ума и духа (психологическо). Отдаването на тялото се подлага на проверка при физическо общуване но психологическото отдаване се осъществява само когато мъжът и жената са убедени, че сделката е справедлива и за двете страни. Често жените пасивно позволяват мъжете да ги обладават, без да участват психически в акта. Отдавайки само тялото си, жената по собствена воля се превръща във „вещ" и трябва да получи високо възнаграждение за това. Заплащането може да се извършва с пари и други стоки или под формата на емоционална връзка и друг вид нежелателни изисквания, като например сляпо възхищение, подчинение, психическо поробване и други. Последицата от такава ситуация е, че мъжът също не се отдава, а прибягва до най-простия и най-ефикасен начин да купи жената. Никоя от страните не дава нищо от себе си, а участва в сделка, при която едно нещо се разменя за друго. Обичайната практика е жената да отдава тялото си, срещу което получава издръжка или материална компенсация. Жената-вещ отдава тялото си, а мъжът - портфейла си. Ако определените цени са равностойни, всички са доволни, но любовта не влиза в сметките. При тези обстоятелства жената изобщо не мисли, че е нужно да се отдава на мъжа психологически. Тя не вижда причини за такъв вид отдаване, тъй като биха я подготвили и възпитали затова. Ето защо, тя посвещава усилията си на грижи за тялото, сякаш то е разменна стока. Жените, лишени от физическа привлекателност, са принудени да развиват висшите си способности и да изграждат характера и интелигентността си. Те имат възможност да преуспеят в много области на живота, например да направят професионална или артистична кариера. По-интелигентните жени, които не са особено красиви, компенсират липсата на физическа привлекателност с други качества, ценени и възнаграждавани от обществото, макар и това правило да има своите изключения. В това отношение мъжът с по-облагодетелстван, защото не му е необходимо да бъде физически красив. Доброто финансово положение е достатъчно, за да го направи привлекателен. Разбира се, при този тип връзка мъжът също не се отдава на жената, защото добре съзнава постоянната необходимост да я купува, поради което някакво по-дълбоко отдаване става излишно. Като купува съпругата си, мъжът плаща, за да получи сексуално задоволяване, деца, чисти дрехи, храна и подреден дом. Жената плаща за издръжка, закрила, храна за децата си и понякога за издръжката на родители и роднини, а ако е достатъчно привлекателна и желана - за лукс и прищевки. Този обичай създава нещо като малък ад: жената трябва да става все по-красива или поне да запази физическата си привлекателност, иначе стойността й ще спадне значително и няма да е достатъчна за онова, което е получавала до този момент. На свой ред мъжът трябва да печели все повече пари, за да задоволява постоянно нарастващите нужди на жена си, която изисква все повече пари, за да поддържа красотата си. Това наистина е ситуация, която само Сатаната би могъл да измисли. Иронично е, че тя до известна стенен облагодетелства жената, защото обществото счита за необходимо да я защити с редица закони, така че след време, когато загуби красотата си, мъжът да не може да я изостави. Ето защо от правна гледна точка бракът представлява съдружие с общ капитал. Съвсем ясно е, че при наличие на истинска любов, не би имало нужда от правно уреждане, защото мъжът никога не би оставил жена си без защита. Красивата жена няма нужда да дава, за да получи нещо скъпо; тя трябва само да предостави тялото си. Следователно, колкото по-красива е, толкова по-голямо е съзнанието й, че притежава власт. Такава жена се поглежда в огледалото и се усмихва със задоволство, произтичащо от чувството, че има власт над мъжете и това чувство трябва да се подхранва постоянно, за да бъде щастлива. Психологическият анализ би показал, че жената, която се интересува само от пари, не усеща живота, а живее чрез мъжете. Ето защо тя из пада в отчаяние и безизходица, когато красотата й започне да повяхва и я обземат страхове, че ще бъде изоставена. Само истински интелигентната жена е способна да отхвърли зависимостта от „пазарната" си стойност във връзката си с мъжа и да постигне независимост в живота си. Всъщност това е единствената реална еманципация на жената. Не е достатъчно да се искат равни права, а трябва да се поемат и равни задължения с мъжете. Логично и естествено е всеки от партньорите да допринася за благополучието и общото щастие в семейството. Това участие трябва да се основава на любовта, а не да изразява чисто материални стойности. Има и други причини, поради които жената не се отдава във връзката си с мъжа. Те са свързани с различни комплекси, които ще бъдат разгледани в следващите глави. Важен роля в това отношение обаче играе комплексът „девствена кралица". При него жената разглежда себе си като красива кукла, която мъжете трябва да обожават и уважават. За такава жена самият сексуален акт е унизителен, защото предполага, че тя трябва „да слезе от трона си" и да се постави на едно ниво с „косматото животно", което обладава тялото й. Този тип жени може да поддържа връзка само с мъже, които явно или прикрито я издигат на трон. Когато някой се държи с нея като с равна, тя не отвръща, защото се чувства унизена. За мъжа също има общоприета форма, с която избягва да се отдаде на жената. Той проявява мъжки шовинизъм с цел постоянно да доминира над жената, като но този начин се чувства сигурен в своята мъжественост. При анализиране на проблема за неотдаването във връзката, освен материалистичните съображения, откриваме и много други причини. Някои се основават на себелюбие, мързел или разрушителни комплекси и душевни разстройства, но има и други основателни мотиви, както ще видим по-нататък. Сатанинският елемент, който е поглъщащ или вампиричен по характер, мотивира повечето хора да искат нещо от партньора си в любовта, вместо да му дават любов. Най-взискателни от гледна точка на любовта обикновено са онези индивиди, които най-малко дават. Взискателният човек приема, че другият има подобна нагласа и се стреми да води в играта чрез постоянни и прекомерни изисквания за емоционално отдаване. Човек, който не дава нищо, има нужда другите да му дават, но формулира изискванията си но властен и маниакален начин, защото колкото и да му се даде, нищо не може да компенсира липсата, която чувства. Това е крайно примитивна форма на надмощие и аналогията с поведението на някои животински видове е съвсем ясна. НАРЦИСИЗЪМ И РЕВНОСТ Ревността е крайна форма на егоистичния стремеж към притежаване, при който от някого се очаква да дава любовта си изключително и само на другия без каквито и да е отклонения от установените норми на поведение. Ревността обхваща целия диапазон от чувства, които изживява измаменият любовник до тревогите на мъжа, който усеща, че обичаната от него жена е предмет на твърде голямо внимание от страна на друг мъж. Съществуват най-различни видове поведение на ревност, като се започне от приетото за нормално и се стигне до патологичното. Източникът й обаче винаги може да се открие в един централен мотив - страх, че предметът или предполагаемият предмет на любовта може да предпочете трета страна. Поводите за ревност са най-различни и понякога съществуват само във въображението на ревнивеца, който неправилно тълкувай преувеличава постъпките на обекта на своята страст. Ревнивият мъж търси изключителни нрава и разглежда любимата си като същество без всякаква свобода или собствен живот. В желанието си да я задържи, той се стреми да я затвори в психологически затвор, изграден на определени нравила, пълномощия и забрани, като вярва, че те биха му помогнали да упражнява духовна тирания. По този начин ревнивецът всъщност показва липсата на любов в самия себе си, защото той не обича индивида, в когото твърди, че е влюбен - всъщност той търси само психологическа слугиня на която да се облегне и по този начин да получи измамно чувство за сигурност, като управлява поведението, чувства та и действията на другия. Ревнивецът е празен и несигурен човек, който има нужда да запълни вътрешния си свят с емоционалния живот на някой друг. От гледна точка на любовта той обикновено е извратен, поради факта, че вместо да се насочат към друг човек, към света или към хората, чувствата му се съсредоточават върху самия него. Колкото й да е странно, ревнивецът всъщност не е съвършеният нарцисист, който е убеден, че партньорът му, хората и светът изобщо съществуват единствено за да му служат. Такова поведение или тип характер е проява на един по-дълбок проблем в рамките на нарцисизма - това с инфантилизъм, който е резултат от фиксация, получена в най-ранните стадии от развитието на детето. Тази фиксация се създава, когато бебето забележи, че единствената реалност е тази на собственото му тяло, защото то няма независимо Аз. То е част от света, но не може да извършва действия в него. Светът служи единствено да задоволява потребностите му. Нарцисизмът има и по-късна фаза, известна като вторичен нарцисизъм - тя настъпва, когато детето развие способността да обича, или по-скоро, когато я загуби. За страдащия от такъв нарцисизъм съществува само една реалност - тази на собствените му мисли и нужди. Той не възприема света като обективно съществуващ, а като нещо моделирано съобразно неговите вътрешни процеси. Нарцисистът не знае как да обича никого, дори и себе си, защото истинската любов към себе си, както посочва Фром, е противоположност на егоизма. Егоизмът се поражда от ненаситно себеобожание, което индивидът изпитва към се бе си и което е породено от липсата на истинска любов към собствената си персона. Егоизмът е неуспешен опит да се компенсира отсъствието на любов към себе си. Партньорът на ревнивия нарцисист представлява само идеален слуга, чието робство, освен физическо, е още сексуално, емоционално и мисловно. Съществуването на истинска двойка е почти невъзможно при такава подсъзнателна нагласа, която води до извратена връзка. Не случайно се твърди, че ревността е смърт за любовта, тъй като нито инквизиторът, нито жертвата, обичат. Жертвата може би е започнала с любов, но огромните изисквания на партньора й неизбежно взимат своето, като накрая жертвата е изтощена и изпразнена от всякакви нежни чувства. Интересно явление, свързано с ревността, е разрушителният й ефект. Ревнивият индивид никога не мисли да създаде нещо ново, за да поправи положението, както би постъпил не ревнивият любовник, защото в сърцето му има място само за отмъщение, омраза, самоубийство и убийство. Това не са чувства на човек, който истински обича другия. Там, където има любов, има само желание да се предпази любимия човек от проблеми и страдания. Би могло да се възрази, че при самоубийството, например, има желание да се разчисти пътя, но това всъщност не е истинската мотивация за извършването му. То не е жест на себеотрицание, а напротив, има за цел да струпа още повече неприятности на главата на любимия човек - отмъщение от гроба. Това е истинският мотив при самоубийствата „по любов". От гледна точка на замислящият самоубийство човек, тази постъпка има многобройни предимства: 1. Партньорът е наказан чрез чувството за вина, което поражда самоубийството. Тази присъда е доживотно проклятие, защото няма начин да бъде заличена. 2. Извършителят освобождава себе си от всички обвинения чрез позата си на невинна жертва, един вид агнец Божи. 3. Той избягва пълния крах на самочувствието си в резултат на действителната или въображаема изневяра, предизвикала ревността. Безпричинното самоубийство би било позорно действие, докато извършеното „но любов" придобива заинтригуваща окраска. 4. Извършителят повдига самочувствието си, като отказва да даде воля на агресията си, а я насочва срещу себе си и се самоунищожава. По този начин съперникът е отстранен, изневерилият е наказан, проблемът е изместен, отговорността е избегната и се прехвърля върху партньора. Ревността не е продукт единствено на егоизъм и на инфантилна или слаба личност - тя е синдром, съставен от няколко негативни елемента, които в съчетание създават проблема. Тези елементи образуват особена смес, която постепенно разрушава общуването, любовта, равновесието и съюза. Ревнивецът е душевно болен, който води привидно нормален живот, но и най-незначителният инцидент може да го провокира и да го доведе до отклонения, които показват учудващо висока стенен на отчуждение. Който се ожени за човек, страдащ от този вид умопомрачение, поема риска да не осъзнае величината на това разстройство, което може да е леко, но може да е и направо чудовищно. В началото на връзката индивидът се радва на добро самочувствие и потиска ревността си, за да не създаде лошо впечатление. По-късно обаче, когато усети, че е установил контрол над другия, той сваля маската и показва истинските си чувства. Ревността излиза извън отношенията между двойката и се проектира върху други аспекти от живота на индивида, който и без това протича в постоянен страх от друг вид съперници, а това от своя страна предизвиква още по-силна ревност. Социалният и професионален живот на ревнивия индивид също сграда, защото той обикновено се чувства несправедливо пренебрегнат от всички, които потенциално биха могли да го изместят от заеманата позиция или да препречат пътя му към по-добра. Завистта с неделим спътник на ревността, защото всеки, който ревнува от някой действителен или въображаем съперник, същевременно изпитва страстна завист за всичко, което този човек вече да е постигнал или може да постигне. Може би най-важният елемент в синдрома на ревността е либидото. Либидото има много по-голямо влияние, отколкото изглежда на пръв поглед. Ако се изразим на херметически език, либидото символизира силата и мощта на живота - то представлява зараждането. Полът и силата на зараждането са две различни неща. Електричеството има род но няма пол - атомът има род, но няма пол. Човешката двойка обаче има и род и пол. Либидото или зараждащата сила може да бъде представено като окръжност (360 градуса), къде-то половият орган заема само 30 градуса. Зараждащата сила е животворната енергия в индивида - тя е извън съзнателния контрол и се противопоставя на всички подобни опити. Тази енергия действа под натиска на собствената си ръководеща сила, въведена като програма, донякъде съвпадаща с личността. Тези условни рефлекси определят степента на природосъобразност или извратеност на либидото у всеки индивид. Макар полът да е малка част от либидото, той е най-лесно забележимата, тъй като се намира в центъра на усещането и поради тази причина всяко възприятие на стимул е сексуално. Вътрешната зависимост между либидото и сексът поражда трети елемент - „еротичния фактор", който обикновено се проявява под формата на сексуално възбуждане. При нормални обстоятелства тази енергия е ограничена в рамките на сексуалната обусловеност на индивида. Тя протича през половите органи, които също получават естествено стимулиране от въображението и чувствата. При определени неестествени или ненормални обстоятелства настъпва късо съединение между секса и емоциите, така че сексуалната енергия се губи по пътя и се излива чрез емоциите. Има значителна разлика във вибрациите между пола, емоциите и въображението. Ако изразим тази разлика с езика на радиосъобщенията, трябва да говорим за различни радиовълни или честоти. Въображението ще има най-ниска честота, а сексуалната ще е най-висока. Емоционалната честота ще бъде някъде по средата. Емоционалният фактор не може да се захранва със сексуална енергия, която е нещо като бензин „супер" с високо октаново число. И тъкмо това се случва при пристъпи на ревност. Сексуалното супер гориво захранва емоциите, с което предизвиква катастрофа - обхванатият от ревност човек се възбужда генитално, но по изопачен начин чрез ненормален приток на енергия. Това е форма на несъзнавана извратеност, подобна на мислените преживявания, при които негативните и позитивните представи се редуват в безкрайна последователност. Мисълта постоянно се връща към една и съща тема и този процес създава определени „приятни" чувства. Тъй като всички чувства имат сексуален стимул, не е трудно да се установи връзката между мисленото преживяване и секса, или между ревността и секса. Ревнивият човек всъщност редовно „мастурбира" мислено, като използва емоциите и въображението си, за да се задоволява по перверзен начин.) От психологична гледна точка ревнивецът обикновено е мазохист, тъй като често си представя партньора и съперника си в определени еротични ситуации. Тези въображаеми ситуации предизвикват у него едновременно болка и възбуда Той изпитва болка от изневярата и възбуда от еротичните сцени, които си представя. Може да се каже, че ревността, освен доста сериозно душевно заболяване само по себе си, е и сексуална перверзия. Поквареното по този начин лице постоянно търси определени ситуации, които му позволяват да се наслаждава на определени изживявания по свой начин. Любопитно е, че ако лицето се ожени няколко пъти, то винаги има „лош късмет" и попада на хора, които винаги „изневеряват", освен ако отклоненията при съпругата са по-големи от неговите и тя следва мазохистичния си нагон да му се подчини напълно. В такъв случай той признава, че е намерил идеалната жена или - ако трябва да се изразим по-точно - идеалното средство. Съществува една много особена форма на ревност, която се налага да споменем накратко. Това е проектираната ревност, при която индивидът приписва на партньора си своята неспособност да бъде верен на някого. Той несъзнателно разглежда другата страна като невярна и изневеряваща, не всъщност прехвърля своите качества върху спътника си. Друг интересен случай е лицето, което щом заподозре, жена му има връзка с някого, започва инстинктивно да се интересува от другия мъж. Другият индивид не се явява като съперник. Вместо това съперник става жена му, която стои между него и другия. Първият мъж изпитва един вид хомосексуално привличане към втория. Ревността, обземаща го, когато си представя сексуални сцени, подсъзнателно го кара да възприеме ролята на жената, като се поставя на нейно място. В този смисъл ревността е една от най-разпространените и най-вредните форми на сатанинското, която пречи на индивида да постигне истинската любов. Навсякъде в тази книга ще разглеждаме всички характеристики на сатанинската любов. Те се преплитат, но всъщност са различни прояви на извратената любов. Сатанинският елемент, който е общото понятие, се проявява в разнообразни и противоречиви форми на поведение, а всички те взети заедно съставят видовете неестествена любов при хората. Едва след като изследваме задълбочено съвкупността от тези характеристики, ще разберем ясно какво представлява сатанинската любов. ЛЮБОВЕН АВТОМАТ Връзката от този тип е друго средство за осъществяване и проява на нарцисизма. Докато при ревността индивидът се стреми към пълна власт и притежание над партньора си, единствената страст на „любовния автомат" е напълно необузданата любов към себе си. Ревността не е изключена от картината, но вече не е доминиращ фактор. Ключът към разбирането на този вид поведение се крие в непреодолимия стремеж на нарцисиста да изрази по някакъв начин себеобожанието си - нещо, което постига, като превръща любимата жена в проекция на собствената си личност. Нарцисистът се проектира върху нея с такава сила, желание и страст, че достига психологическо раздвояване. Като се отъждествява с партньорката си, той я завладява, но не за да я обича, а за да идеализира себе си чрез нея. Тя вече не е личност, а само посредник между неговата воля и жажда за себеобожаване. Този тип съюз може да процъфтява единствено при пълно отчуждаване на „жертвата". Тя трябва да се откаже от всякакви собствени мисли, чувства и подтици, като остави място само за егото на нарцисиста и се превърне в негово пасивно второ Аз. Когато това се осъществи, възниква „любовният автомат" - средство, с което нарцисистът изгражда „душевната си обител". Целта му е да има възможност да обича най-великото, най-важното, най-желаното и най-прекрасното същество - себе си. Междувременно автоматът съществува като средство, лишено от собствен живот, като се изключат физическите функции. Единствената му роля е постоянно да жертва собствените си пориви, за да доставя удоволствие на своя „господар". В научната фантастика често се срещат сексуални или любовни връзки между роботи и хора. Това обикновено се разглежда като грях или нещо лошо. Кое обаче е по-голямото зло - да издигнем робота до нивото на човека или да сведем човека до робот? Точно това става, когато възникне любовен автомат. Може да се възрази, че подобно явление настъпва само при изключителни обстоятелства, но за интелигентния наблюдател е достатъчно да разгледа безпристрастно и задълбочено това явление, за да осъзнае с ужас колко често се среща. Разбира се, тъй като психологическото манипулиране се извършва на подсъзнателно ниво, целият процес е пищно украсен но какви ли не начини с цел да се създаде илюзия за голяма и страстна любов. При този тип съюз пасивният субект (автоматът) постепенно губи жизнеността си потъва в депресия и се обезличава, докато манипулаторът (нарцисистът) изпада в еуфория и набира все повече сила и блясък. Такъв вид брак може да се окаже учудващо траен и стабилен, защото конфликтите възникват само когато двамата се карат помежду си, а в този случай не е така. Бракът може да изглежда образцов, да предизвиква възхищение, да служи като пример за подражание. За другите нарцисистът често изглежда очарователен и изключително грижовен съпруг, човек, който обича жена си, но вътрешно той е закоравял, студен тиранин. Ако един ден „жената-автомат" изпадне в криза, разбере истинското си положение и успее да се освободи, хората вероятно ще я обявят за „лоша жена", която не е успяла да оцени съпруга си. Тук трябва да отворим скоба и да отбележим, че приписваме мъжки пол на нарцисиста и женски на автомата само условно, защото този вид извратена любов се среща еднакво често при мъжете и жените. Човек би помислил, че в отношенията между нарцисиста и автомата сигурно липсва всякаква нежност. В действителност обаче се случва тъкмо обратното и дори е възможно те да прекарват повече време в ласки и нежности, отколкото други двойки. Само че когато нарцисистът казва: „Обичам те", той всъщност има предвид: „Обичам себе си чрез твоята личност". Всеки щедър изблик на любов не остава при партньора, а само се отразява в него и се връща обратно към източника си. А какво се случва с другия"? Като при всяко отчуждение, субектът е „извън себе си" и няма представа какво всъщност става. Описаният случай илюстрира процес, достигнал връхната си точка, но има средни положения, където нарцистичните импулси не се проявяват открито и ситуации, в които потенциалният автомат отказва да участва в играта. Среща се и истинска любов „от пръв поглед", защото когато такова лице се вгледа в очите на някой от противоположния пол, то вижда там собственото си отражение, а това го привлича и омайва. Явлението прилича на добре познатото в психологията пренасяне между терапевт и пациент. В този случай пренасянето възниква донякъде спонтанно, като индивидът се наслаждава на себе си през погледа на другия. Защо нарцисистът се нуждае от човек от другия пол, за да обича себе си, когато би могъл да стори същото по по-прост начин и сам? Нарцисистът живее погълнат от себесъзерцание и е неспособен да възприеме нищо, което не е свързано със собствения му образ. Нещо повече - играта може и да му омръзне, но той не е в състояние да отмести поглед от себе си. ВАМПИРИЗЪМ Поглъщането на други форми на живот и използването им за храна е всекидневно явление. Храната е груб начин за внасяне на енергия в тялото, но има и други, по-незабележими форми, например дишането. Сравнително по-неизвестен процес е магнитното хранене на индивида, което се извършва чрез поглъщане на слънчева енергия, космически лъчи и земен магнетизъм. Магнитно въздействие се получава и при лечение чрез „докосване с ръце" (магнитни предаватели), но малко се знае за магнитните контакти и обмен. които протичат между хората. Хората притежават магнитна сила - Месмер я нарича ,,животински магнетизъм" енергия, която човешките същества постоянно излъчват и поглъщат. Усещането за магнитен контакт е познато на всеки чувствителен и наблюдателен човек. Той настъпва при установяване на връзка с даден индивид или просто при неговото физическо присъствие. Затова има хора. които предизвикват у нас потръпванс или отблъскване, без да можем да си обясним защо. Причината е проста. Магнитното излъчване съдържа елементи с вибрационен тон, несъвместими с характера ни. Също както има приятни и неприятни миризми, така има и отблъскващи и привличащи форми на магнетизъм. Това може да се докаже с един съвсем лесен експеримент: когато издишаме с полуотворена уста, изпускаме едновременно студен и топъл дъх. Топлият дъх е привличащ, а студеният - отблъскващ. Ако насочим струя студен дъх към котка, веднага ще видим реакцията й спрямо тези сили. В обикновените си взаимоотношения хората обменят магнетизъм чрез физически и психологически контакт. Допирът не е необходим, тъй като магнитното излъчване надхвърля границите на човешкото тяло. Магнетизмът на всеки индивид е наситен или „оцветен" с положителни и отрицателни вибрации. Песимистичният, отрицателен човек винаги излъчва негативна, разрушителна сила. Освен това хората насищат с магнетизъм както вещите, които употребяват, така и местата, които обитават. Щом влезе в нечий дом, човек веднага усеща предразполагаща или враждебна атмосфера, независеща от наредбата и украсата на къщата. Във взаимоотношенията на една двойка се извършва голямо количество обмяна на магнетизъм, който всеки предава и приема. Има обаче някои случаи, при които балансът е нарушен и вследствие на това във връзката се получава вампироподобно поглъщане. Една от страните, ръководена от неясен животински инстинкт, възприема като своя единствена цел и мотив изсмукването на жизнена енергия от другия. „Вампирът" увеличава мощта и енергията си, докато жертвата постепенно залинява, става слаба, анемична и немощна. Вампиризмът обикновено се свързва с пиене на кръв, но всъщност жизнената есенция на тази безценна течност е магнетизмът, натрупан в съдържащото се в кръвта желязо и излъчван чрез далака. С течение на времето несъзнателният вампир изпитва все по-силна и непреодолима нужда да поглъща енергията на партньора си. Тъй като не е мотивиран от любов, той губи човешки образ и без всякакво колебание малтретира и унижава неволната си жертва, тласкан единствено от страстта си. Процесът на вампиризация е възможен само ако експлоататорът напълно потисне партньора си. Много случаи на надмощие на единия над другия партньор произтичат от тази инстинктивна, егоистична и напълно „антилюбовна" нужда за самовитализиране. По същество няма разлика между това да изядеш едно пиле и да погълнеш човек. Пилето се храносмила физически, а човекът се консумира психологически. Не трябва да мислим, че този вампироподобен паразит знае какво става - напротив, той много рядко го съзнава. В него има примитивен, подсъзнателен нагон, който го кара да действа като вампир. Най-очевидният факт в този случай е поведението на жертвата. Той или тя се превръща в безжизнено същество, лишено от собствена личност, защото личността служи за храна на господаря. За съжаление много двойки имат паразитни взаимоотношения. Вампирът искрено вярва, че „страстно обича" партньора си, защото когато е разделен от него, изпитва истинска тъга и празнота, която не успява да запълни. Симптомите силно напомнят тези при „празен стомах" и това е истинският причина за много случаи, в които индивида заявява, че „не може да живее сам". Вампирът не може да понесе липсата на магнитна храна, която е свикнал всекидневно да поглъща, но не разглежда положението по този начин, а смята, че тревогата му има психологически причини. В много бракове единият от съпрузите не участва истински в социалния и емоционален живот на двойката, а служи само като резонатор или ехо на другия. В светски разговори обикновено вампирът приказва най-много, докато другият не смее да продума. Ако е вампирът е жена партньорът й е стеснителен, страхлив и неспособен да изрази ясно позицията си като мъж. Обратно, ако вампирът е мъж, партньорката му прилича на уплашено дете, което не се осмелява по никакъв повод да му противоречи. Тя прави само каквото той й нареди и не може да му се противопостави. Като разгледаме внимателно тези случаи на вампиризъм, ще установим жалкото положение на жертвата - тя напомня дойна крава, защото когато кравата престане да дава мляко, собственикът й я изпраща под ножа. Децата също са изложени на отрицателното влияние на паразита и се развиват като негативни, песимистични и не особено интелигентни същества. Когато паразитни качества има майката, а децата са момчета, често логичният резултат е хомосексуализъм поради загубата на мъжкия магнетизъм, жадно поглъщан от майката. Обикновено зад всяка много властна жена се крие вампирична енергия. Същото важи и за мъжете убедени в превъзходството на своя пол. Единственият начин жертвата да се освободи от вампира е чрез усилие на волята, насочено към емоционална и психологическа независимост, докато постигне достатъчна степен на самостоятелност. Този процес прекратява токовете на влияние, които излъчва деспотът и той е принуден да преустанови храненето си. Смята се също, че по-възрастните изсмукват магнитната енергия на по-младите. Това обаче е вярно само когато по-възрастният човек е негативен по отношение на по-младия - тоест духовната будност на по-възрастния (активният елемент в индивида) е ниско развита и същевременно липсва положителна умствена нагласа, поради което той проявява негативно поведение, подходящо за „професионален неудачник". От друга страна, когато по-възрастният индивид е силно позитивен, хронологичната разлика се балансира от по-ниския принос на положителна енергия. Действително има хора, които при брак с по-млад човек, изведнъж забележимо се подмладяват. Това не става при негативно настроени по-възрастни хора, които са умствено, емоционално и духовно изхабени. В сексуалния аспект на сатанинската любов има и друг вид вампиризъм - вампиризмът на пасивните хомосексуалисти, които лесно се подмладяват, като често поглъщат хормоналната виталност на мъжката сперма. Трябва обаче да е ясно, че тук говорим за хомосексуална дейност в точния смисъл на думата, а не за хетеросексуални връзки. Жената не може да се подмлади като просто поглъща сперма, защото в сексуалните отношения между двата пола човек дава толкова, колкото получава. Другояче стоят нещата в хомосексуалните връзки, където една срещу друга застават еднакви полярности. Във връзката от вампиричен тип няма и следа от истинска любов - тя служи единствено да утолява магнитния глад на паразита. МАГНИТНО ОПИЯНЕНИЕ Магнитното опиянение, макар далеч не толкова вредно и пагубно, колкото душевния вампиризъм, превръща човека в сляпо същество, чиято интелигентност е угаснала, неспособно нито да мисли ясно, нито да взима правилни решения. Ироничното е, че тази ситуация обикновено се окачествява като „идеална любов"' и заема високо място в романтичната класация. Много хора са толкова неориентирани по отношение на любовта, че идеализират и приемат за истински връзки, в които не съществува истинска любов. Например Купидон винаги е бил почитан като очарователен и забавен герой, чийто случайно насочени следи запалват любовта в сърцата на хората. В много случаи раненият от Купидон индивид е едновременно прикован и заслепен, сякаш го е ударила мълния. Аналогичен пример за магнитна сила е птичката, която змията приковава с поглед и тя колкото и да се мъчи, не може да избяга. Тя сякаш е хипнотизирана от змията, която по някаква причина притежава определена магнитна сила. За да попадне стрелата на Купидон в целта, трябва да са налице ред обстоятелства: психическата зашита на индивида трябва да е отворена и да липсва обвивката, предпазваща го от магнитно влияние. Херметиците вярват, че магнитното поле, обграждащо планетата Земя е един вид универсална обвивка, която задържа всичко. Това поле ни обгражда навсякъде, прониква в телата ни и се излъчва от тях. В естествено състояние този магнетизъм е неутрален по отношение на доброто и злото, но магнетизмът, който самите ние излъчваме, е зареден със собствените ни вибрации. Той се излъчва от нашите погледи, ръце, думи и полови органи. Когато казваме, че някой има „сексапил", използваме много точен израз, защото става дума за притежаващи силен личен магнетизъм хора. При определени психически състояния, ние получаваме магнитно въздействие от човек, който ни привлича физически. Тогава неговата енергия ни „пронизва като стрела". Кой е този митичен Купидон? Това е универсалният магнетизъм, олицетворен в конкретен индивид, към когото изпитваме влечение. Ако първият контакт е последван от по-дълбоки и чести контакти, най-вероятно двамата влюбени толкова ще се магнетизират един спрямо друг, че ще изпаднат в състояние на опиянение, подобно на опиянението, предизвиквано от алкохола. Този магнитен вид опиянение причинява състояние на еуфория, добре познато на всички, които са имали подобни изживявания. Това обаче не означава, че присъства любов, защото става въпрос за чисто електрическо явление. Опиянените по този начин влюбени изпитват чувството, че летят във въздуха, а сетивността им е необикновено изострена. Те мислят, че светът е по-красив от всякога и че с всичките им тревоги е свършено. Накратко, магнитното привличане е състояние много подобно на електрическо явление. Не е странно, че докато трае, висшите интелектуални функции и критични способности са дълбоко приспани. Ако човек не знае какво представлява любовта, разбираемо е, че ще изтълкува това състояние като нейна най-висша, най-силна и най-положителна форма. Той затваря очи и уши за всеки, който би се опитал да му противоречи или да му посочи действителното положение. Само по този начин можем да разберем разгорялата се страст между двама души, свързани от Купидон. Лесно е да се види защо такава връзка внезапно свършва също така неочаквано, както е започнала - в нея не са важни нито чувствата, нито мислите, нито инстинктите. Става въпрос не за любовно, а за електромагнитно явление. Докато трае магнитната възбуда, а тя може да продължи дни или години, влюбените хиляди пъти се кълнат един на друг, че това е най-страстната, нежна и силна любов. Когато изчезне въздействието на Купидон и се появи вакуум, влюбените са объркани и неспособни да разберат какво се е случило и си разменят взаимни упреци и обвинения, като напразно се мъчат да си обяснят станалото. Батериите, които дотогава са били успоредно свързани, сега са изтощени. Това обяснение е прекалено реалистично, за да бъде прието от търсачите на илюзии, които живеят с неудържим копнеж да придадат романтичност на всичко. Ето защо те търсят мотив и щом е неизвестен, измислят нещо подходящо, което би спасило гордостта и себелюбието им, те често използват изрази като „любовта умря", защото партньорът рязко се е променил. Трудно е да се приеме далеч по-обикновената действителност - любовта липсва по простата причина, че никога не е съществувала. Първоначално нещо е накарало двойката да вибрира. Независимо дали е било истина или лъжа, илюзия или действителност, те са вкусили плодовете на връзката си и в резултат е избухнала „страст" (една дума. която сякаш е из-мислена специално, за да опише какво става с индивида, когато магнитната енергия го връхлети и въвлече във вихъра на чувствата или действията). Той става пасивен и се превръща в инструмент на външна енергия. Страстта е пасивност, тя означава да бъдеш обладан или обзет от нещо, надвишаващо собствените ти сили. Любовта не влиза в сметката, защото се пораждат само пасивни чувства, усещания и инстинкти от съзерцателен характер. Възникването на тези чувства е извън контрола на Аза. Този начин на влюбване, подобно на много други, няма нищо общо с истинската любов. ХЕТЕРОСУГЕСТИЯ: ВЛИЯНИЕТО НА КОЛЕКТИВНАТА ВЯРА Културните влияния упражняват непреодолимо въздействие върху индивида. Обичаите, традицията, моралът, общественото мнение, религиозните повели на вероизповеданието - накратко, поведението, което обществото одобрява и което е на мода, задължава индивида да разглежда определени външни цели като желани. Той се стреми да осъществи онези от тях, които смята за положителни и цивилизовани и ревностно отхвърля всички други, които не се вписват в културния модел на човечеството. С течение на времето несъзнателно се е оформил „брачен модел". Той има различни варианти в различните култури. На Запад мъжът може да се ожени само за една жена, а ако се ожени няколко пъти едновременно, нарушава закона, докато в някой части на Изтока е съвсем законно един мъж да има няколко жени, стига да може относително да ги издържа. Неща, които са приети в една култура, са недопустими в друга. Следователно, подходът към брака не се подчинява на природни закони. Той не отразява принципите или закономерностите на универсалната интелигентност, валидни за Природата, например поникването на растенията, растежа на дърветата или редуването на годишните времена. Човекът не спазва хармонията на Вселената и не участва в космическия ред на природата, а изопачава законите, като обикновено създава свои, произволни закони по нерационални и хаотични начини. Религиозните предписания принципно са правилни, когато посочват необходимостта „да се подчиняваме на Божията воля". За съжаление те изискват само да се изпълняват повелите на догматичната вяра, защото са насочени към сърцето на човека, а изключват интелекта му. Хората са се отклонили от естествения път, който е трябвало да следват - пътят на съзнателната си еволюция като човешки същества, чиято цел е да постигат все по-високо ниво на човечност. Любовта на човека към удобствата и лукса, консуматорските апетити, са довели до съществена деградация на истинските човешки качества, в замяна на което той е засилил чисто животинските си характеристики. Този конфликт се проявява и на сцената на любовните взаимоотношения. Брачният модел, създаден от човечеството, има вулгарен и повърхностен аспект, опетнен от меркантилност и невежество. Нормите, които индивидът е длъжен да следва, са част от инстинктивните страсти на хомо сапиенс. Човекът вече няма нужда от природния модел, така съвършено създаден от Бог, който управлява цялата Природа. Той предпочита да се смята за „покорител на Природата" и да налага собствената си произволна представа върху неизменната, хармонична и съвършена структура на природния свят. Съществува основен модел за човешката двойка, вариращ в различните култури. Модните възгледи също действат по този начин. Те предопределят поведението на индивида в любовта. Хората неизбежно стават жертва на така наречената „културна сугестия". Тези влияния върху човека са известни като „хетеросугестия". Поради тази хетеросугестия индивидът възлага най-различни погрешни и абсурдни надежди на брака. И тъй като поколенията се редуват едно след друго, създадените традиции се възприемат автоматично, просто защото „винаги се е правело така" или защото нашите родители, прародителите им и техните прапрародители са постъпвали по същия начин. Класически пример за породен от хетеросугестията модел е второстепенната роля, приписвана на жените в културния модел на човешката двойка. Негласната функция на жената в живота е да ражда деца, да ги отглежда и възпитава. Хетеросугестията я свежда до ролята на „кърмачка" и лишава от онези отговорности, които изискват по-голяма интелигентност и проникновение. Когато се ожени, мъжът неволно мисли, че се е „сдобил" с родилка и кърмачка на децата си, която, по волята на обществото, трябва да остане завинаги у дома, да възпитава децата, да чисти къщата и се грижи за него, като изпълнява ролята на идеалната слугиня. Ако жената отхвърли тази норма и например не пожелае да има деца, всички я смятат за странна. Хората вероятно мислят, че тя е пренебрегнала библейската заповед „Множете се, плодете се". От гледна точка на свободата и честта, жените пак са онеправдана страна. Например жена, която изневерява на мъжа си, се счита открито или негласно за проститутка. Не е така при мъжа, защото в същата ситуация до известна степен съществува мнение, че той е проявил мъжественост спорел традиционните представи за мъж. Не е толкова отдавна времето, когато е било обикновено явление високопоставените мъже да зачеват безброй незаконни деца: източник на огромна мъжка гордост и „тайна", която те усърдно са се старали да не крият. Това поведение не е предизвиквало нито неодобрение, нито протести, а напротив, авторът на постъпката" ставал достоен за още по-голямо възхищение. От друга страна, какво би било положението на жената, ако има деца от мъж, който не е неин законен съпруг? Откъде идва тази разлика в критериите и защо трябва да се мери с два аршина? Поради простата причина, че жената винаги е била смятана за собственост на мъжа - вещ, която се купува и продава. Така е било в миналото, така продължава и днес. Дори когато вярват в обратното, хората пристъпват към брака емоционално, интелектуално и инстинктивно програмирани. Индивидът се жени, защото „човек трябва да се ожени", създава деца, защото „човек трябва да има деца", изгражда точно такива брачни отношения, каквито му диктува обществото. От момента на женитбата нататък, животът на индивида следва предварително съставена програма. Дори последното му пътуване до гробищата ще бъде извършено според съществуващите традиции и обичаи. Възможно е с точност да се предвиди какви ще бъдат погребалните ритуали, как ще се държат опечалените, какво ще мислят близки и приятели. Едно от най-важните съобщения на хетеросугестията, вградено в човешкия мозък, е свързано с представата, че в брака индивидът ще намери любов и щастие. В това търсене местата на причината и следствието се разменят и объркват. Вярно е обратното - човек трябва да се ожени, ако любовта вече съществува заедно с относителна сигурност за щастие. Хетеросугестията ни втълпява, че жената трябва да бъде красива и желана, за да бъде показвана с гордост, а мъжът трябва да заема сравнително важно положение, така че тя да се гордее с него. Пак според херетосугестията, страстта е признак на любов, а ревността показва колко много ни обичат. Хетеросугестията е причина да объркваме секса с любовта, принуждава ни да копнеем по неща, които са ненужни и нямат никакво отношение към любовта, кара ни да забравим пътя, който трябва да следваме. По принцип, като част от човешкия род индивидът с радост се предава на страстите на групата, слива се с нея и губи чувство за индивидуалност. Но онова, което се натрупва в груповата психика, не е добродетел или интелигентност, а по-скоро глупост и посредственост. Ние не съзнаваме до каква степен изграждаме любовния си живот по материал, заимстван от посредствени роман и популярни телевизионни сериали, както и по примера н родители, роднини и познати. Не съзнаваме също в колко голяма степен ни липсва преценка, истинска представа висше познание за любовта. Не се замисляме дори за миг, че най-често сме неспособни да напишем свой сценарий, вместо това подражаваме на най-долнопробни образци. Поради тази причина традиционният модел на човешко поведение се изгражда от най-различни странни, скрити мотиви: драма, самосъжаление, преструвки, садомазохистично поведение, „мачо" и матриархални роли. Повечето от нас мислят, че в любовта е достатъчно да се подражава на птиците, цветята и насекомите и че е необходимо само „да се понесеш" на крилете на хормоналните си мули, за да постигнеш желаното щастие. Хората очевидно си представят любовта в план, който е напълно противоположен на представите за отговорност, учене, техники, интелигентност и воля. Те мислят, че тя се заражда спонтанно, вместо да я разглеждат като висша човешка проява, културния модел на човечеството не се посочва същност на любовта и поради това повечето човешки двойки изпълняват някаква пародия на онова, което би трябвало да бъде сублимирана връзка. Това нямаше да е сериозен проблем, ако основата на истинската любов можеше лесно да се посочи и обясни. Това обаче противоречи на човешката природа, защото човекът като животински вид никога не разбира разумните обяснения, ако се отличават от възприетите културни норми. Просветленото познание е запазено изключително за малцина индивиди, притежаващи висшата съзнателност, която съпътства духовното развитие и еволюция. Програмираната мозъчна интелигентност може да разбере единствено онова, което е програмирана да разбере, то в крайна сметка е само тесният свят на видимото. Невидимият вътрешен свят на индивида не е достъпен за спътниците му, а често в голяма степен и за самия него. Човек почти напълно не съзнава истинския си вътрешен свят, представата, която има е изкривена от неговите психологически и защитни механизми. „Висшето ниво на съзнание" е психологическо състояние, при което индивидът прониква в собственото си вътрешно пространство и успява да общува с вътрешния свят на ближните си. Това изживяване е по характер духовно и нетехническо и се постига чрез висше развитие, а не с техники за умствен контрол. Духовното развитие се отнася до разширяването на духовната същност или , божествената искра". Процесът може да бъде наречен и мистичен в смисъл, че като открие себе си, индивидът наистина открива Бог. Представата на човек за Бога няма значение, няма значение и дали вярва или не вярва в неговото съществуване. Истинското духовно развитие е нещо, което надхвърля границите на вярата. Всъщност вярата е антитеза на духовността и е в основата на най-различни суеверия. Истинската духовност не може да съществува без истинско разбиране за всички невидими процеси в природата и неизвестните закони, които управляват сътворението и еволюцията на човека. Духовността е истинска мъдрост, а не набожност, която по същество е ограничена. Много ли се отклонихме от темата за любовта? Съвсем не, защото истинската любов е нещо, което обхваща целия индивид, а не само емоциите и хормоните му. Невъзможно е да разберем любовта, без преди това да сме овладели вътрешния си свят чрез духовна еволюция. Духовната еволюция и любовта са две понятия, които вървят ръка за ръка. Те са неделими. Без духовност може да се постигне само имитация на любов - тъжна комедия, чийто неизбежен край е разочарование и празнота. Съществува нужда от философия на любовта. Човекът трябва да разбере истинското й значение като неделима част от познанието за живота и индивида, който трябва да се ръководи от собствената си духовна еволюция. Когато е казал „Обичайте се", Иисус не е имал предвид да се обърне другата буза или да се замени доброто със злото, той по-скоро е дал екзотеричен словесен израз на дълбокото, езотерично, неделимо познание. „Обичайте се!" е като проста аритметична задача в сравнение с пълното познаване на математиката. Не би могло да бъде иначе, защото само чрез упражняване на християнска любов е невъзможно да се постигне духовно съвършенство, развита интелигентност, култура, научен прогрес и по-висока будност. Слабо вероятно е, че дори науката при нормални обстоятелства допринася за духовния прогрес на човека. Напротив, тя често го отчуждава и лишава от човешки качества. Проблемът не произтича от самата наука, а от начина, по който хората си служат с нея, защото за еволюционното развитие на човека е необходим висш тип контрол. Тази книга не е просто списък от препоръчвани начини за постигане на щастие в любовта. Тя представя и излага цялостната наука за любовта като познание, което води индивида не само към пълно щастие в любовта, но и към духовно издигане и еволюция. ЕДИПОВ КОМПЛЕКС Тук нямаме намерение нито да обясняваме, нито да оборваме вече известните основни положения за Едиповия комплекс и неговия еквивалент при жените - комплекса на Електра. Ще разгледаме съвсем общо класическия начин, по който се придобиват тези комплекси, свързани с влюбване в родителя от другия пол. Началните стадии на Едиповия комплекс настъпват, когато малкото дете не иска да дели майка си с никого, а бащата, явяващ се като съперник, се разглежда като пречка. Детето ревнува майка си от баща си и подсъзнателно желае той да я напусне, за да бъде само негова. То би искало бащата да си отиде, да изчезне, да престане да съществува. За всеки от тези комплекси ситуацията може да се опише накратко по следния начин: Синът: Обича майка си и я иска тя да бъде само негова - това е причина да ревнува от баща си - детето иска да премахне башата, но същевременно страда от угризения на съвестта заради чувствата, които изпитва към него. Дъщерята: Тя иска баща й да е само неин, което е причина да го ревнува от майка си; иска да премахне майка си; изпитва вина и угризения заради това желание. Тези комплекси продължават дори в зряла възраст, тъй като представляват фиксация в несъзнаваното, за което не съществува минало и бъдеще, а само настояще. Последиците им са изключително болезнени, защото могат да съсипят живота на индивида. Те може да станат причина за женственост у мъжа и мъжки черти у жената, за стеснителност, чувство за неуспех, импотентност, фригидност, вътрешна агресивност, чувство за малоценност, вина, неспособност за борба в живота и сексуална извратеност. От това кратко обяснение, което ще намерите с повече подробности в специализираната литература, може да се разбере огромното въздействие на тези комплекси върху брака. Едиповият комплекс е от особено значение, тъй като много малко хора са незасегнати от неговото въздействие. Последиците му често са замаскирани по начин, който затруднява разкриването на истинските причини. Когато съществува отдалечаване от така наречената „естествена емоционална връзка" между родител и дете, можем да подозираме, че е налице някакъв вид едипово смущение. Не бива да се смята например, че дете, влюбено в майка си, трябва да показва прекомерна обич към нея. Детето може да развие дълбока неприязън към майката като защита срещу възможна кръвосмесителна връзка. Хората много често стигат до брака, търсейки заместител на майката или бащата. Ако си послужим с терминологията на трансакционния анализ, „с детското си Аз индивидът търси „майчиното Аз на жената" или „бащинското Аз на мъжа". Мъжът иска жената да играе роля, с която да прилича на майка му - да го осинови, да го защитава, да се грижи за него и да му осигурява „емоционална храна". Жената несъзнателно се стреми да получи защита от мъжа, равностойна на защитата, предоставяна от баща й. Това не винаги е вредно, но на практика е фактор, който съществено пречи на отношенията на двойката. Съществуват три много сериозни проблема, поради които нормалната връзка става невъзможна: Изтегляне 1.7 Mb. Сподели с приятели:
|