Джон Бейнс науката за любовта
Изтегляне 1.7 Mb.
|
Свързани:
Хипсо Съзнание, CIA-RDP96-00792R000200650021-2
- Навигация на страницата:
- НАТРАПЛИВ СТРЕМЕЖ КЪМ СЕКСУАЛНИ УДОВОЛСТВИЯ
- СВРЪХМЪЖЕСТВЕНОСТ И СВРЪХЖЕНСТВЕНОСТ
- СОЦИАЛЕН ЗАМЕСТИТЕЛ НА ЛЮБОВТА
- ДЕЦАТА КАТО „ПЛОД НА ЛЮБОВТА"
- ПРЕВРЪЩАНЕ НА ЖЕНАТА В СЕКСУАЛЕН ПРЕДМЕТ
- ФРИГИДНОСТ И ИМПОТЕНТНОСТ
- ФРИГИДНОСТ НА ДУШАТА И СЕКСУАЛНО-ДУХОВНА ИМПОТЕНТНОСТ
- ВТОРА ЧАСТ КАКВО Е ЛЮБОВТА
| 1. Реверсиран кастрационен комплекс
При нормално сексуално развитие настъпва момент, когато момчето открива значението на пениса като символ на мъжественост. След тази фаза то обикновено развива дълбок страх, че ще бъде лишено от него. Явлението е известно като страх от кастриране и понякога се проявява под формата на шеги или заплахи от страна на родители и други хора. За момичето също настъпва момент, когато открива своите анатомични особености. Поради разликата с момчетата, то започва да си мисли, че „нейният пенис не е пораснал" или е бил кастриран. При тази ситуация, както и при всички други конфликти, възникващи по време на развитието на личността, индивидът се приспособява или не успява да се приспособи. Във втория случай момичето започва да презира женския пол и стига до убеждението, че той е малоценен. Същевременно то завижда на мъжа и смята, че той стои по-високо. Това често предизвиква желание да компенсира въображаемата малоценност, като по някакъв начин се превърне в мъж. Тъй като не може да постигне физическа промяна, такова момиче преживява психологическа трансформация и възприема мъжки тип поведение, характерен с властност, алчност, неудовлетвореност и агресивност. Често този комплекс е причина за поведението на някои жени, които са вечно недоволни и неудовлетворени, въпреки че притежават всичко, защото несъзнателно се стремят към невъзможното - да имат пенис. 2. Женствен баща с Едипов комплекс Едиповият комплекс може да стане причина мъжът да загуби вирилността си и да стане прекалено женствен. Такъв човек сериозно пречи на дъщеря си да определи половата си принадлежност. Женственият баща е убеден, че мрази жените, но всъщност се страхува от тях, защото се чувства малоценен поради недостатъчна мъжественост. Подсъзнателно бащата предава своя антагонизъм на дъщеря си и прави всичко възможно да не й позволи да стане истинска жена. Той се стреми да я направи по-мъжествена, като насърчава мъжки прояви и възхвалява „мъжки" занимания, например такива, в които момичето се състезава с мъже. В резултат на това поведение момичето очевидно придобива мъжки черти и развива силна страхова невроза поради конфликта между две тенденции - дълбоко и инстинктивно желание за женственост, противопоставено на отвращение към женствеността поради семейната среда. 3. Деспотичен баща, който унижава дъщеря си Няколко са психологическите проблеми, които принуждават бащата да наказва и унижава дъщеря си, като чрез омразата си към женствеността насърчава у нея развитие на мъжки черти. Дъщерята, подложена на непрекъснато унижение и потискане, започва да мрази баща си - чувство, което по-късно разпростира върху всички мъже по следния начин: а) тя отказва да се подчини или отдаде на мъжа, защото го презира- отхвърля женствеността си и придобива мъжки характеристики, като се конкурира агресивно с другия пол - най-често е фригидна; ако се омъжи и има син, прави всичко възможно да го отгледа като момиче. б) не отхвърля женствеността, но отказва да се подчини на мъж и получава лесбийска нагласа. Ясно е, че жена, страдаща от комплекса на Диана, не може да изгради нормална връзка - в най-добрия случай тя постига някакъв вид симбиотична връзка с женствен мъж. Такова допълване противоречи на нейната сексуална природа. Този тип връзка е ясен израз на сатанинското в любовта. Жената с такъв проблем не трябва да се обезсърчава -дори когато родителите й носят по-голямата част от вината, възможността за промяна се крие в самата нея. Фактът, че знае кой е виновен за двойственото й положение, сам по себе си не е решение. Когато чувства, че страда не по своя вина, жената често изпада в пасивност и самосъжаление. В този случай, както и при всички невротични конфликти, са възможни само два вида поведение: да бягаме от проблема или да се борим с него. Бягството от проблемите не е нормално поведение, макар да предоставя временно облекчение, защото води до унищожаване на индивидуалността чрез един вид психологическо самоубийство. „Диана" много лесно се превръща в огорчена, нещастна, агресивна, загубила илюзиите си жена, без надежда за освобождаване. Да се дадем предварително означава да тръгнем по пътя на най-малкото съпротивление, както постъпват хората без самоуважение. Нормалното и конструктивно поведение се състой в това да разберем проблема, да го изследваме чрез търпеливо и внимателно самонаблюдение. Наблюденията върху вътрешния свят не могат да се извършват пряко - те трябва да са индиректни, чрез анализ на собствените постъпки, думи и емоционални състояния, като по-късно съотнесем възможните причини към вътрешния си свят. Щом научи причината за неуспеха си в любовта, да прибягва към лесния начин и да хвърля вината партньора си, като го обвинява в негативно поведение или неразбиране, индивидът трябва да изпита потребност да подготви добре за любовта. Естествено, по-лесно е да се съсредоточим върху другия. Самолюбието и суетата са врагове на истината и допринасят за неспособността ни да самокритични и да се самонаблюдаваме. Най-често в любовта всеки от двамата съпрузи има някакъв основен проблем, който пречи на нормалната връзка. Когато проблем те или поведението, типични за сатанинската любов, бъдат разкрити, двойката вече не действа сляпо. Налага се и двамата да се откажат от желанието „да променят другия” да бъдат щастливи. Понякога само единият партньор да от сериозно отклонение, но много хора имат дребни, незначителни проблеми, изострящи се единствено поради контакта им с други, „чиято душа е болна". Ако конфликтът се дължи само на единия партньор, това става очевидно участниците в двойката се разделят и влязат в нови връзки с други партньори. Страдащият от проблеми отново претърпява неуспех, докато другият постига щастлива връзка. Всеки, който разбере основния принцип, че любовта е наука, надхвърляща общоприетите представи, няма да се ограничи само със „задоволителна" връзка, а ще се стреми към най-доброто - връзка, насочена към постигане на виша любов. СИМБИОЗА Симбиотичната любов е форма на съюз, в който двойката се слива в едно цяло по негативен и разрушителен начин. При този тип връзка индивидите искат да извлекат един от друг определени жизненоважни елементи, подобно на два организма, съществуващи във взаимна зависимост, като всеки притежава елементи, необходими за оцеляването на другия. Съставните елементи на истинската любов липсват в симбиотичната връзка. Всяка от страните в този неуспешен опит за любов губи индивидуалност, свобода, достойнство и честност. Произходът на симбиозата в любовта се крие във връзката между плода и майката. Подсъзнателният модел на органичен съюз, на взаимна нужда, продължава в зрялата възраст, като подхранва симбиотичния апетит. Когато индивидът обича, следвайки такъв модел, той изразява нуждата си от майка и жадува за онази идеална ситуация, в която всичките му желания незабавно се изпълняват. В психичната сфера формата на симбиотичния съюз се променя от физически съюз на телата в психологичен съюз. Това състояние изключва възможността за истинска любов, защото тя може да се яви само между две независими същества, при което всяко запазва свободата и индивидуалността си. Любовта се нуждае от полюси - тя не може да настъпи при единство, а само при двойственост. Истинската любов е свободно протичане на енергия между два полюса, а не техният съюз. Симбиозата и любовта са две различни неща. Съществуват много видове симбиоза и всички без изключение възпрепятстват и разрушават истинската любов. Много симбиотични съюзи напомнят романтичен филм поради зрелищността на действието. Двамата влюбени са изцяло погълнати един от друг - живеят единствено, за да се обичат, мислят и чувстват само с езика на другия. Външно те като че ли са постигнали най-желания вид любов, но всъщност са се вкопчили отчаяно в едно животоспасяващо средство. Всеки поглъща хранителни елементи от другия като начин да неутрализира собственото си нещастие, мъчейки се да събере и сглоби разбитите останки на отслабналия Аз. В тези ситуации няма нищо, наподобяващо любов - те по-скоро говорят за отчаяние или канибализъм. В основни линии съществуват три вида симбиоза: активна, пасивна и компенсаторна. Активната симбиоза съответства на нуждата да доминираме над другия и е проява на садизъм. Садистът се стреми да превъзмогне самотата си и да „преувеличи" своето Аз, като превърне другия в част от себе си. Пасивната симбиоза е нуждата да се отдадем и слеем с другия, като търсим напътстване, сигурност и защита. Пасивната симбиоза е свързана с мазохистичния импулс. Тя показва и леност, защото индивидът може пасивно да избягва решения, да не поема рискове, да не носи отговорност и да не се изправя пред никакви проблеми. За да разберем колко далеч може да стигне един съюз от симбиотичен вид, трябва да разгледаме връзката между господар и роб. Очевидно робът губи свободата си, но по-задълбоченият анализ ясно показва, че господарят е точно в същата зависимост. Ролята на господаря може да се определи като садистична, а на слугата като мазохистична. Няма значение дали човек следва натрапчивото желание да властва или да се подчинява - и двете възможности водят до „безчестно робство". Компенсаторната симбиоза е вид съюз, настъпващ при свързване на противоположни личностни характеристики, като се постигат компенсация и равновесие. Това става при съюз на плах мъж и смела жена; на небрежна жена с много дисциплиниран мъж; на гордост със скромност; на мудност с активност; на невежество с култура; на сериозност с безгрижие. В други случаи се образува съюз, който може да е много изгоден за едната страна и изключително вреден за другата. Понякога двойката увеличава способността си за действие за сметка на индивидуалната свобода. Компенсаторната симбиоза не е съюз между партньори, които доброволно обединяват собствените си средства, а повече прилича на връзката между слепец и глухоням, събрани не от качествата, а от недъзите си. Сега стигаме до същината на проблема за любовта, както и до разбирането на вечното противопоставяне на любовта и симбиозата. Да обичаш неизменно означава да даваш, а това е възможно само там, където има известна степен на вътрешно развитие, защото да обичаш означава още и да правиш достъпен за другия живота в безкрайната му многообразност. Симбиозата в любовта е отчаян стремеж да се запълни вътрешна празнота, прикрепване към психическия и емоционалния живот на друг човек и жадно поглъщане на онези жизненоважни елементи, които липсват в собствената ни душа. За симбиозата са характерни отчаяние, завист, дребнавост и в крайна сметка ненавист и омраза. Любовта е великолепието на живота в действие, щедро отдавана, съзидателна и всеобхватна сила. Симбиозата е жалка драма на две същества или на два болни и непълни Аза, които не познават щедрост, вътрешно благородство и духовно богатство. Да обичаш означава и да даваш на хората. Единствено като определим състоянията, които не са любов, можем да стигнем до познание за истинската любов. ПРИЗРАКЪТ НА ФАНТАЗИИТЕ Фантазирането е толкова разпространен и привидно безобиден навик, че никой не отделя време да анализира това състояние, в което прекарва голяма част от живота си и което поражда всевъзможни химери и въздушни кули. При фантазирането човек постоянно изследва своето материално и психическо състояние и изразява страхове, потиснати желания и огорчения. За мнозина това е начин да избегнат разрешаването на конкретни проблеми и да ги заменят с фантазии. Поради грандиозния характер на фантазирането, където всичко е възможно, не съществуват граници за чудовищността, заплетеността или невероятността на произвежданите фантазии. Всичко е възможно в света на фантазиите. Нищо не е извън обсега на фантазьора - не съществува пропаст или пречка, чието преодоляване би го затруднило. Това има и предимства - от страна на фантазьора не се изисква усилие и не е нужно да поема рискове, колкото и невероятни приключения да си измисля. Фантазирането обаче не е само умствена разтуха. Корените му се крият много по-дълбоко, във времето, когато детето ясно разбира разликата между онова, което прави и онова, което трябва да прави, за да изпълни изискванията на родителите и учителите си. То забелязва голямата разлика между онова, което е и онова, което обществото иска от него да бъде. В процеса на осъзнаване на недостатъците и слабостите си детето изпитва нужда да оформи в себе си различни идеални изисквания, някои от които произтичат от изискванията на родители, учители и други хора. Много от тях са породени от чувство на завист и възхищение към другите. Има личности, на които детето иска да подражава, за да постигне същата слава, почит или престиж. Съществува истински пазар за илюзии, където се предлага плеяда от знаменитости - прославени спортисти, филмови звезди, исторически личности, герои от телевизионни серии, млади идоли от света на поп-музиката, мъдреци, прочути милионери, президенти, държавници, пътешественици, интелектуалци, философи. Необикновените личности, будещи възхищение със своите истински или въображаеми качества, се превръщат в пример за подражание за детето, което използва този материал, за да се отдава на причудливи фантазии, които ще имат трансцендентално влияние върху собствения му живот - фантазиите за себе си, за света и за хората. Това увлекателно занимание, което продължава до последния му час, определя събитията в живота на човека. То е моделът, който неподозирано оформя поведението на индивида. Процесът на фантазиране е творческа дейност, в която се създава „идеалният" човек. Идеалът е смесица от много модели, един вид творение на доктор Франкенщайн, същество, което - както в класическия разказ - може лесно да унищожи своя създател. „Призракът на фантазиите" се изгражда от измислиците и бляновете на човека, фантазьорът е негов родител, а рожбата ще се подхранва от родителя си до края на живота му. Въпреки че създаването му започва от детството, заложените в него ценности продължават да влияят и на възрастния индивид без никаква съществена промяна. Първоначалният идеал прибавя нови модели към вече присъстващите, но първоначалните елементи остават най-важни. Често възрастният преоткрива детските фантазии в сънищата си. „Призракът" съответства на „идеализирания образ" от традиционната психология, но между двете понятия има важна разлика. В психологията идеализираният образ е вътрешно явление, което съществува единствено в ума на индивида. За херметическия философ, призракът на фантазиите е действителен в света на енергията, защото е енергийно създание, родено от мисълта. В света на енергията призракът на фантазиите губи фантазиите си качества и става материален. Идеализираният образ е само субективно понятие в психологията. За херметика призракът на фантазиите има вътрешно и външно съществуване, което е едновременно субективно и конкретно. Азът на детето е естествено много слаб и то е безсилно да потисне огромното влияние на обществените модели, от които се възхищава. Дори възрастните често не могат да устоят на тези образци и сляпо им подражават. Призракът на фантазиите обхваща всичко, което индивидът иска да постигне. Индивидът намира своите модели на „пазара на илюзиите", които светът му предлага. С тези материали той изгражда своя „призрак", който е съставен от различни части на будещи възхищение герои и личности и се превръща - поне в илюзорна форма - в нещо като супер-герой от научната фантастика; герой, който не може да съществува в конкретната действителност. Целият процес на фантазиране, в който човек си представя себе си като супермен, не е съзнателен и преднамерен, а произтича от несъзнавания и натраплив характер на това състояние. Всъщност чрез фантазиите човек търси компенсация и бягство от жестоката, потискаща действителност. Така погледнато, фантазирането не изглежда прекалено сериозен проблем, а по-скоро начин, по който животът става по-приятен и поносим. Противно на това схващане и въз основа на хилядолетната херметическа мъдрост, ние разглеждаме призрака на фантазиите като силно разрушителна сила. Действието й не е явно, а скрито - подобно на невидим враг, който се забавлява, като си играе с човешките амбиции, желания, емоции, страхове и съкровени мечти. Можем само да размишляваме и да се питаме какви тъмни космически тайни позволяват на един толкова коварен и зъл враг да обитава вътрешния ни свят и да се промъква в заобикалящото ни енергийно поле. Всъщност, призракът на фантазиите живее за сметка на индивида и изсмуква най-ценната му енергия под предлог, че му предлага многобройни възможности, коя от коя по-привлекателни. Призракът на фантазиите не е само метафора. Сатанинското е заложено именно във функцията му да насърчава илюзиите. Най-ужасяващата част на тази игра започва, когато човек загуби самоличността си и повярва, че самият той е идеализираният образ - тоест, призракът на фантазиите си когато фантазиращият субективно се превърне в своята фантазия. От този момент нататък човек попада в порочен кръг на еуфория и депресия. Той изпитва еуфория от измисления си живот като супермен и депресия от болката на откритието в светлината на безпощадната действителност, че поведението му не отговаря на високите изисквания, на които си е въобразявал, че отговаря. Това откритие предизвиква силна безпокойство и вина - безпокойство, защото се чувства още по-малоценен отпреди и вина заради неуспеха. Логично е да мислим, че щом веднъж се разочарова от себе си, индивидът ще разбере, че не е измислен герой от сънищата и веднага ще престане да се смята за супермен. Но на практика нещата се развиват другояче и човек, вместо да промени поведението си, се стреми с нарастваща тревога да се отъждестви с призрака на фантазиите си. Това му позволява поне временно да избегне разочарованието и чувството за малоценност. Така кръгът се затваря и жертвата попада в капана на собствената си вътрешна слабост. Най-ужасяващата страна на този процес е, че поставя цели, които никой не би могъл да" постигне. Процесът неизбежно принуждава човек да преследва илюзии цял живот. Призракът на фантазиите става негов неизменен спътник и го подтиква с непреодолима сила да постигне изискванията, съответстващи на моделите, върху които е построил фантазиите си. Попаднал в този капан, индивидът интернализира едновременно образи като Наполеон, Юлий Цезар, Соломон, Казанова, Супермен и Джеймс Бонд и изисква от себе си да извърши същите велики дела. Тази нужда да се стреми към съвършенството на идеализирани герои му причинява силно страдание. Колкото по-възвишена е представата за идеализирания образ или призрака, толкова по-големи са тираничните вътрешни изисквания и по-малка възможността за постигането им. Хората заимстват целите си от живота на известни личности, от илюзорните образи, изградени от поети, писатели и автори на реклами. Какво общо има всичко това с любовта? Този път отговор ни дава психоаналитикът Теодор Райк, един от малцината учени, писали съвсем конкретно за любовта. Райк смята, че любовта винаги се корени във вътрешното недоволство от себе си - недоволство, което възниква, когато човек открие, че не е такъв, за какъвто се мисли и не може да изпълни нещата, което изисква от себе си. Осъзнавайки това, индивидът търси любовта като последна надежда, като събитие, което ще му позволи да осъществи по магически начин всичко, което вътрешно желае. Райк дава блестяща и проникновена формулировка: „любовта е пермутация на идеализирани образи". Той има предвид, че влюбеният пренася същността на призрака на фантазиите си върху любимата си и обратно, като така успява да превърне фантасмагоричното в същество от плът и кръв. Сега вече индивидът, който е бил поробен от фантом, става затворник на „действително същество”. Както пише Райк, „стигаме до сравнение между идеала и избрания човек; образът е фантом, докато предметът на любовта е действителен и жив. Но и предметът на любовта е фантом, нещо като закачалка за илюзии. Действителният човек е само материал за създаване на фантастична фигура, точно както скулпторът извайва статуя от безформения камък". Ето какво казва по-нататък Райк: „Никога няма да разбера защо толкова много я обичам..." „Обичаш я, защото тя задоволява твоето тайно Аз". Райк смята любовта за заместител на желанието да се постигне идеалното Аз, идеализирания образ. С подобно мерило любовта е слаба, измамна и неизбежно осъдена на неуспех. Индивидът, самозалъгвал с призрака на фантазиите, сега по същия начин смесва любимата си със своя собствен образ за нея. Очевидно, скоро идва моментът, когато субектът разбира, че любимата не отговаря на представата му за нея. Същественото е, че той започва отново да желае призрака на фантазиите, който първоначално е проектирал върху любимата си, въплътил го е в нея и по този начин й е придал идеален, почти магически образ, изпълнен само с достойнства, без каквито и да е недостатъци. Щом веднъж си възвърне призрака на фантазиите и го въплъти отново в себе си, като със замахване на магическа пръчка любимата изведнъж се превръща във вулгарна, празна, лишена от всякакъв чар жена. Влюбеният смята, че жената по някаква неизвестна причина е претърпяла голяма промяна, но истината е, че тя винаги е била една и съща. Единствено магията на призрака на фантазиите й е придавала неустоим чар. Защо в даден момент човек си възвръща призрака на фантазиите, който е въплътил в любимата си? Причината е постепенното разочарование, което изпитва, щом открие, че жената не отговаря на илюзорния образ, създаден от него. Може да се съгласим с Райк, че тази представа за любовта принадлежи на недоразвит тип индивид и е измамната любов, практикувана от много хора. В хода на тази книга ще хвърлим светлина върху особеностите на истинската любов. Само онези двойки, които съумеят да контролират вида и силата на вътрешните изисквания на призрака на фантазиите, могат да постигнат истинска и неподправена любов. Ако посветят достатъчно време и труд, те донякъде ще разсеят изискванията на идеализирания образ докато накрая разберат, че тези изисквания, сравнени с конкретната действителност, са преувеличени и фантастични. САДОМАЗОХИЗЪМ Много възможно е да няма човек, на когото да са напълно чужди проявите на садизъм и мазохизъм, защото тези състояния не се свеждат само до драматичните и преувеличени събития, които откриваме в литературата. Камшикът и мъченията не разкриват истинския характер на садомазохизма - те изразяват само крайни извращения на либидото. На практика садизмът и мазохизмът се проявяват по толкова неуловими и скрити начини, че лицето често не съзнава тези черти в поведението си. Садизмът по определение е удоволствие от страданието на другите, а мазохизмът - удоволствие, извличано от собственото страдание. За Свръх-Аза е трудно да позволи на индивида да признае, че е мазохист, а индивидът трябва да обясни и оправдае поведението си, за да го направи приемливо за себе си от морална гледна точка. Във всеки случай това е само малка част от замаскиран комплекс, която излиза на повърхността на съзнанието му. Най-важното развитие на проблема е на несъзнавано ниво и поради това индивидът не разбира истинския смисъл на поведението си. Той просто изживява в ежедневието негативните резултати от комплекса, но не знае каква е причината за тези изживявания. Неуспехът на много бракове се дължи на поведението на съпруга, преследващ жена си, за да властва над нея по садистичен начин, което му доставя удоволствие. Той я подлага на най-различни унижения, презрение, обиди и наказания, но крие причините за поведението си и ги приписва на въображаеми нейни недостатъци, изневери и други прегрешения. Разбира се, тя изпада в отчаяние и започва да вярва, че наистина е извършила нещата, в които я обвиняват. Човек не трябва да има особено разпалено въображение, за да си представи големия брой неприятни ситуации, които създава такава извратена връзка, пораждаща порочен кръг от обвинения, вина, унижения, разкаяние и безсилие. Мазохизмът има много по-широко значение, отколкото се смята, защото създава особено виждане и отношение към живота. Той не е само сексуално отклонение, а тип поведение, включващ наслада от страданието и приемане с удоволствие на всякакви унижения и малтретиране. Желанието за страдание несъмнено стои в основата на този проблем. Без да съзнава, индивидът се ръководи от този безумен нагон и се стреми към злополучни връзки, които ще му предоставят необходимата емоционална храна, предимно страдание. Мазохистът винаги търси начин да осуети собствените си планове, за да може да твърди, че „нещастието" непрестанно го преследва. При такова отношение към любовта, страдащото от мазохизъм лице възприема вътрешна поза на неудачник и страдалец, което на практика означава, че посява в себе си семената на самоунищожението. Защото колкото и подходящ да е партньорът, мазохистът винаги намира най-сложни причини за страданието си. Той не съдейства за успеха на брака си, а целенасочено преследва краха му и всичко това го потапя в непрекъснато „възбуждащо" състояние на озлобление и фрустрация. Самосъжалението неизменно подклажда страданието му, за да изпълни горчивата съдба, която сам си е определил. Страничните наблюдатели с учудване откриват, че мъките на този човек не са случайни - те не о дължат на злополучия или естествени обстоятелства, а на умишлен стремеж към упорито и смело преследвана цел, Точно както тъкачът работи по осем-десет часа на ден, за да изтъче килимите си, така и мазохистът посвещава по-голямата част от своята енергия, от емоционалната си и инстинктивна жизненост, за да си самопричинява болки и страдания и да задоволява тъмните апетити на либидото си. Ясно е, че такъв човек постоянно ще преживява неудачи в любовта и ще постигне само привиден успех, ако намери партньор-садист, който да подхранва и осъществява фантазиите на либидото му. Дълбоко в себе си мазохистът винаги е нещастен, защото несъзнателно усеща несъстоятелността и фалша на обърканите си емоции. Той често забелязва колко изкуствен и нереален е животът му, сякаш води чуждо, а не собствено съществуване. За да разберем величината на проблема, от който страда мазохистът, трябва да имаме предвид, че неговото либидо е извратено и той е жертва на труден за изкореняване порок. В него действа несъзнавана сила, която го принуждава да отхвърля успеха и нормалните удоволствия и да търси наказание от съдбата, от живота, от обстоятелствата. Като се поставя при такива обстоятелства, той постига продължение на наказанията; на които е бил подложен като дете от родителите си. Свръх-Азът на човека, или несъзнаваната цензура, го осъжда на различни наказания. Те са желани и очаквани от индивида, който няма ни най-малка представа, че страданието го привлича. Това е същността на психологическата категория „нещастна съдба” - средство, което предразполага лицето към най-различни нещастия. Макар и да не е ясно как човек успява да извлече сексуално удоволствие от болката и страданието, очевидно е, че това става. Трагичните ситуации често разпалват еротична енергия в мазохиста. Ето защо не е нито случайност, нито стечение на обстоятелствата фактът, че много хора обичат телевизионни и литературни драми, които се въртят около нещастни и трагични теми с унизителни ситуации, несподелена любов и изневери, подхранвани от завист и желание за мъст. Такива истории възбуждат либидото на зрителите. Отрицателните и мъчителни емоции, извличани от болката и страданието, водят до един вид емоционална мастурбация, чрез която хората се пристрастяват към този тип удоволствие. Съществува и социален мазохизъм, който често управлява живота на определени слоеве от обществото и дори на цели нации. Постепенно мазохистичният импулс така се вгражда в колективното несъзнавано, че става вродена характеристика, която автоматично пуска корени в индивида по време на неговото израстване и развитие. Той все още не се замисля сериозно каква заплаха представлява за него мазохизмът, откъсващ го от собственото му подсъзнание. Сливането на удоволствието и болката в един цялостен механизъм е явление, което обикновено остава незабелязано, подобно на повечето несъзнавани нагони. В тази книга няма да описваме различните типове садизъм и мазохизъм, нито ще ги разглеждаме задълбочено, тъй като тук се занимаваме само с нещата, които се отразяват върху любовта. Мазохизмът е огромна пречка към щастието в любовта, защото подсъзнателно индивидът търси точно обратното. Въпреки че психологическото лечение на мазохизма не е лесно, такова лице, ако наистина желае, може постепенно да промени поведението си, когато разбере колко много вреда нанася на себе си и осъзнае колко много щастие е постижимо за него, но му се изплъзва поради собствената му погрешна нагласа. Психологическите проблеми са патерици, които позволяват на мазохиста да ходи и той трябва да разбере, че дори когато болестта му не е въображаема, използва патериците, защото така желае, а не от истинска нужда. Подобно отношение се подчинява на стремежа му да избегне зряло разглеждане на някои проблеми. Възможно е човек да съзнава истинските си проблеми и въпреки това да търси болезнени ситуации. Всеки от нас търси кръста, на който желае да бъде прикован в своя живот. За този избор е необходим „консенсус" или подсъзнателно желание и то е истинският скрит съдник в живота ни. Но макар да търси кръст, на който да бъде разпънат, индивидът все пак може да слезе от него, когато дълбоко в себе си поиска това. Силното желание има ефект на „магическа заповед" в несъзнаваното на индивида и дълбокото, твърдо решение, което е взел в сърцето си прилича на онази вяра, за която Иисус казва: „Ако имате вяра колкото синапово зърно, планини ще преместите". Вътрешното решение за промяна е истинската магическа формула, чрез която човек може да се отърси от всички психологически разстройства. Няма по-лош пациент от онзи, който не желае да оздравее. Изясняването на неправилния начин, по който подхожда към любовта, ще помогне на индивида да намери пътя към истинското щастие. Той трябва да разбере, че привидната изгода, извлечена от страданието, не струва нищо в сравнение с богатството от възможности, до които няма достъп поради своето погрешно и отрицателно поведение. Уравновесеността в живота на индивида отразява степента на психическо равновесие. Индивидът може да прецени напредъка и осъществяването си, като претегли загубеното и спечеленото и направи съответната равносметка. НАТРАПЛИВ СТРЕМЕЖ КЪМ СЕКСУАЛНИ УДОВОЛСТВИЯ По отношение на любовта и секса цари забележително невежество, защото сексуалното привличане често се смесва с любовния интерес. Колкото повече се разгаря тази страст между двама души, толкова повече те се убеждават, че са влюбени един в друг. Постепенно представата за същността на любовта се извращава, като убива всякаква романтика и свежда връзката до прагматично физическо действие. Различните възможности в любовта се ограничават до физически функции, което изключва общуване на по-високо ниво. Подобно схващане за любовта е точно толкова тясно, колкото и определението за човека като „двуного, способно да ходи изправено и да се отбранява". Сексът всъщност не е любов, дори когато съставлява част от нея. Стомахът не е целият човек, а само част от него. Но целта не е да докажем, че сексът и любовта са съвсем различни неща, а да разгледаме едно интересно явление, състоящо се в натрапчивостта на определени видове сексуален глад и вредата от тях. Ако приемем идеята, че физическият акт предимно облекчава вътрешния биологичен натиск, а произтичащото удоволствие е резултат от задоволяването му, можем да на-речем този подтик „биологичен сексуален апетит". Сексуалният нагон на човека обаче не се ограничава само в тази област, а съдържа много по-голяма сила и страстна жажда. Тази сила, която излиза извън рамките на биологичната страна на секса, е „психологичният сексуален апетит". Ако човек задоволява само биологичните си сексуални нужди, дори с активно психично участие, той няма проблеми, тъй като сексът е ясно разграничен от любовта. Но когато е тласкан неудържимо от своя „психологичен сексуален апетит", той не е в състояние нито да контролира, нито да предвиди какво ще се случи в живота му и би му било трудно, дори невъзможно, да постигне истинска любов. Причината е проста: психологичната сексуалност не е естествен апетит в човешкото същество, а е продукт на културата, принадлежащ към сексуалния модел на човешкия род. Психологичният секс е мистификация на секса, деформация на най-чистите и мощни сили в човешкото същество. По-нататък в тази книга ще обясним какво всъщност представляват секса и любовта. За момента ще се съсредоточим само върху сексуалната натрапливост. Филмите, рекламата, модата и консуматорското поведение постоянно въвеждат съобщения в несъзнаваното на индивида, като създават най-различни потребности. Използването на секса в рекламата е част от този процес. Рекламата възхвалява даден продукт - възбуждащи червила, грим, дрехи, обувки, козметика - като си служи с образа на силно чувствени жени в предизвикателни пози, щедро разкриващи женската анатомия. Такива реклами представят един вид „супержена", която придобива изключителна привлекателност поради магията на рекламата. Жените не закъсняват да се възползват от тази тенденция, като използват продуктите, които повишават привлекателността им за мъжете. По такъв начин даден вид чорапи, специални поли, червило и козметика стават еднозначни с еротичното. Мъжките хормони не само биват манипулирани да реагират на определени стимули, но цялата сцена предизвиква сексуални желания и създава фалшиви сексуални апетити. Тези апетити се основават на психологически, а не на физически фактори. Например, подобен лъжлив апетит изпитва човек, който, когато има малко пари, се храни само за да задоволи естествения си глад, но ако разполага с повече, се угощава с екзотични ястия, за да утоли емоционалния си глад. Така той задоволява самочувствието и психологичните си копнежи чрез стомаха. Режимът на хранене при такъв индивид може неволно да дегенерира. Малцина съзнават, че чревоугодничеството в този смисъл всъщност е изкуствено създаден психологичен глад, надхвърлящ границите на естествения. Същият тип изкуствен глад възниква при „психологичния сексуален апетит". Еротичното сливане задоволява не само биологичния сексуален апетит, но и натрапливата необходимост от половия акт сам по себе си, без и извън естествената потребност. Природните действия се извращават и индивидът, жадуващ физическо удоволствие, започва да преследва „сексуални илюзии". Той не се замисля, че реакцията му е само израз на един изкуствено създаден апетит. Сериозният проблем е, че този апетит е фатално обусловен никога да не бъде напълно задоволен чрез нормален акт, защото желанието за задоволяване произтича не от сексуална потребност, а от психологична нужда. Това е непризнатата причина за много типове извратеност, тъй като лицето отчаяно се стреми по всевъзможни начини да задоволи неотложните нужди, от които е обладано. Като използва сексуални символи, за да продава стоки, рекламата се отклонява от основната насоченост на човешката природа, защото предлага „комплект" от продукт и секс. Използването на секс за продажба на стоки създава небалансиран „психологичен апетит", който проповядва и възхвалява натрапливостта на половия акт. Много случаи на сексуални нападения и изнасилване се дължат именно на този вид еротичен ментален нагон, от който индивидът не може да се освободи. Психологичната сексуална натрапливост предизвиква сериозни проблеми при съпружеската двойка, защото в определени моменти и двете страни вярват, че са здраво обединени и изпитват голяма любов един към друг, но всъщност само дават изблик на натрапливата си енергия. Всяка връзка, основаваща се на натрапливост, е обречена на неуспех, тъй като изтощаването й, досадата и вътрешното неудовлетворение скоро взимат връх. Много видове импотентност и фригидност са породени от фрустрацията, настъпваща при сравняването на сексуалните очаквания на натрапливия апетит с действителната степен на задоволеност от половия акт. Индивидът, който символично очаква да получи сто процента удоволствие, подтикван от въображението си, постига еротично ниво на задоволяване не повече от трийсет процента. Той изживява разочарование и мисли, че нещо важно не е станало както трябва, защото усеща, че е загубил удоволствието, а той всъщност никога не го е намирал. Удоволствието е било осуетено поради натрапливия характер на очакванията му, тъй като истинското удоволствие излиза извън бариерата на натрапливостта. Ето защо индивидът подсъзнателно има усещането, че „не си е струвало труда". Жената може да стане фригидна, а мъжът - импотентен. При двата типа апетит се развиват различни стилове сексуален подход и кулминация. Естественият начин поражда силна връзка, спокойна в смисъл на трайност, без всякакви тревоги и трудности. Натрапливият начин винаги води до нещастни взаимоотношения с неотложна нужда да се достигне оргазъм, колкото е възможно по-бързо. Първият начин носи удовлетворение, вторият разпалва страст и причинява разочарование. Най-интересното в психологичната сексуалност е, че предизвиква дезориентация в индивида, която той тълкува като признак за истинска любов. Често индивидът губи години от живота си преди да осъзнае, че „това не е било любов". Междувременно са пропилени два живота, пропуснати са важни възможности, а понякога се раждат деца, обречени да подражават на фалшивата любов във връзката на родителите си. Любовта не означава „да се носиш по течението", „да се отпуснеш" или да влезеш в определена ситуация. Тя не може да бъде пасивна, а напротив, по същество представлява жизненост и волева дейност. Силите, които я създават и подхранват, трябва да произтичат от самия индивид, а не от популярните представи за любовта. Тя се основава не на пасивно подражание, а на съзнателно създаване. За нещастие, много хора се лутат по света в търсене на миражи. Щом намерят образа от сънищата си и опознаят отблизо този човек, те престават да го желаят, мислят, че са направили грешка и прехвърлят сладките, но разрушителни халюцинации към образа на някой друг, който се явява като заместител на предишния мираж. Цикълът често се повтаря безкрайно. Подобно нещо се случва и с жените. Докато мъжът жеае „свръхжената", жената от най-ранно детство се привлича от образа на „прекрасния принц". Материал за бляновете й предоставят романите, киното, телевизионните филми и списанията. Търсенето на „прекрасния принц" може да стане причина жената да пропилее целия си живот или да се отдаде на проституция в преследване на бленувания идеал. Когато почувства влечение към някой мъж, тя е готова да се закълне, че е намерила идеала си, но щом се разочарова, започва да вярва, че е сбъркала и решава да поднови търсенето. Скоро такава жена отново е запленена от някой краткотраен заместител. Когато остарее и наближи краят на живота й, тя понякога разбира, че е преследвала призрак и че това безплодно търсене й е отнело спътника от плът и кръв. Тя без да иска е станала жертва на натраплива сексуалност. Не е имало кой да я е предупреди за опасността, която я очаква, защото малцина познават природата и дълбочината на тези проблеми. Всъщност хората бъркат средствата с целта, разглеждайки сексуалното задоволяване като цел, като не съзнават, че то е само едно от средствата за постигане на щастие в любовта. СВРЪХМЪЖЕСТВЕНОСТ И СВРЪХЖЕНСТВЕНОСТ Най-голямото препятствие пред любовта, както и източник на големи трудности, е слабостта или незрялостта на Аза. Когато липсва силно, здраво, рационално и добре изградено Аз, човек прибягва към най-различни емоционални трикове, за да защити собствената си представа за себе си, която изглежда застрашена от любовната игра. Също както слабият човек се превръща в силен деспот, за да прикрие слабостта си, така и любовниците заемат определени психологични пози, за да запазят съответно ниво на самоуважение. Тази книга не гради теории, а има за цел да представи Доказателства за конкретната осезаема реалност, които всеки може да забележи в своите или чуждите връзки. Стремим се не да превърнем читателя в теоретик, а в любовник, способен наистина да открие щастие и практическо осъществяване. Това обаче трябва да е подкрепено от науката за любовта, която първо да се разбере от теоретичен ъгъл. Такова познание силно се различава по задълбоченост от общоприетата мъдрост и ортодоксалните учения, защото практическото му прилагане е техника, която действа първо върху самия индивид, а после и върху външния свят. Мъжът и жената са инструментите на любовта и те трябва да участват в нея с цялото си същество. Не може да се работи само с чувства или само с интелект, защото човекът - средството, което създава любовта - се състои от много части и нито една не може да бъде изключена, ако желаем да постигнем истинска любов. Проблемът на любовта засяга и поставя под въпрос цялата структура на обществото, подлага на съмнение истинските човешки качества на хомо сапиенс, премахващи възможността за съществуване на истинска любов между две рационални животни и налага извода, че истинската любов става достъпна само когато и двамата постигнат истинско човешко състояние и интелигентност. Ако двойката не създаде истинска любов, двамата ще се съвкупляват като животните и физическата им връзка ще бъде празна и механична. „Котилото", родено от такъв съюз, е обречено да повтори модела на родителите си. Свръхмъжествеността и свръхженствеността са два много стари елемента в любовното поведение на човека и като всяка проява на извратеност, неизбежно изключват съществуването на истинска любов. В психологичните игри на свръхмъжествеността индивидът губи посока в джунглата от скрити съобщения и контра съобщения, докато до такава степен се заплете в нея, че не вижда никаква светлина. Това е историята на много двойки: те се обединяват пред светлия, многообещаващ мираж на едно слънце, което завинаги ще ги огрява с все по-велика любов, а вместо това завършват в безплодната монотонност на взаимоотношения, основани единствено на навика. Тези взаимоотношения затъват в проблеми - отглеждане на децата, икономическа сигурност, отегчение, много работа и тревоги. „Масhо" е популярният термин, описващ тип мъжко поведение, характеризиращо се със следното: гордост и суетност; чувство за превъзходство над жените- схващане, че жената трябва да се подчинява на мъжа и да бъде зависима от него; убеденост, че жените не трябва да имат същите права като мъжете; прилагане на различен критерий, когато се оценява поведението на мъжа и поведението на жената-убеждение, че жената е сексуален предмет, служещ да доставя удоволствие на мъжа; стремеж да я подчини и да я разглежда като низше същество. Свръхмъжествеността отразява психологично изкривяване в мъже с много слаба вирилност, които, съзнавайки, че им липсват мъжки качества, компенсират тази липса с преувеличено мъжки жестове, представляващи карикатура на мъжкия образ. Това поведение е нещо като носене на мъжка маска и по никакъв начин не променя вътрешната слабост на „свръхмъжествения" тип мъж. Зад всеки свръхмъжествен мъж се крие същество с изявена женска страна. Свръхмъжествеността не е синоним на мъжественост. Всъщност тя е нейната противоположност. Тъй като хората са енергийно цяло, липсата в една област се компенсира от нейната противоположност. „Свръхмъжественият" тип в основата си е женствен индивид, който подсъзнателно подозира този факт и отива в другата крайност, опитвайки се да играе ролята на свръхмъж. Той обаче не разбира, че такова поведение издава истинската му нагласа. Свръхмъжествеността фактически разобличава „женствения мъж", а свръхженствеността разкрива „мъжествената жена". Матриархалното поведение на жените е известно и под други имена: „комплекс на Диана", „фалическа жена" или „амазонка". Свръхженствеността включва следните типове женско поведение: презрение към мъжа, необходимост да се състезава с него, желание да го манипулира и управлява, жажда за власт в отношенията, общо желание да контролира и командва мъжа, докато напълно го зароби психически и физически, желание да бъде обожавана от него като царица, подсъзнателна завист, инстинктивен подтик да го кастрира, скрито желание да притежава пенис, авторитарно държание, деспотично, свръхчувствително или неотстъпчиво поведение и неприязън към противоположния пол. Подобно на „свръхмъжествения" мъж, матриархалният тип се среща при жени, които не са успели да развият женствеността си, жени със слаба женственост, подсилена от мъжка енергия. Трябва да се има предвид, че както мъжете, така и жените са бисексуални в смисъл, че притежават 25 процента енергия от противоположния пол. Този процент варира при различните индивиди и в някои случаи може да достигне патологични крайности. Истинската тема на тази глава е начинът, по който „свръхмъжът" и „матриархалната жена" разглеждат и погрешно класифицират себе си и своя партньор. Те не могат да общуват с другия и изпадат в нещо като „фантомно общуване" между две представи - за партньора си и за самите себе си. Ако не бъде разкрита истинската същност на другия, общуването ще бъде равно на нула, а всеки опит за любов -невъзможен. Има двойки, където мъжът е „свръхмъж", а жената - жертва, има и такива, където мъжът е оръдие в ръцете на матриархален тип жена. Съществуват невъзможни бракове, в които двете страни страдат от един и същ проблем и практикуват вид любов, напомнящ партизанска война, завършваща с физическо, емоционално и душевно малтретиране на едната или и на двете страни. Трагичен е фактът, че живеем във време, изобилстващо с псевдомъже и псевдожени. Тъжното е, че самото общество с помощта на медиите оркестрира и аплодира такова поведение - посредством киното, телевизията, печата и словото - както открито, така и подсъзнателно. Лесно е да разпознаем истеричните героини и женствените герои. Медията е изковала странни и причудливи представи за „женствена" жена и „мъжествен" мъж и хората имитират и възприемат тези модели. „Страстната" жена и „силният" мъж са образци, на които мнозина желаят да подражават. Остава неразбрано, че преувеличената страст е синоним на отчуждение, а насилието изразява липса на интелигентност и мисловни способности. Положението още повече се влошава от прибавянето на понятието „грях" към секса, тъй като изкуственото потискане на либидото посредством различни забрани засилва низките истинкти и дава възможност болестното да се представя като „духовна" чистота. Много жени имат мъжки черти, защото изопаченото морално послание на обществото е, че „сексът е грешен и мръсен" - схващане, което ги принуждава да отхвърлят собствената си женственост. Някои мъже придобиват женствени характеристики поради същата причина. Много любопитно и интересно явление наблюдаваме в съвременната епоха и в света на човешките отношения -жените се оплакват, че мъжете страдат от „мъжки шовинизъм" и не са в състояние да участват в щастлива връзка. На свой ред, мъжете твърдят, че жените „не са много женствени" и са изключително властолюбиви". Тези оплаквания са само теоретични, защото в повечето случаи тъкмо свръхмъжествените мъже и матриархалният тип жени постигат най-голям успех в играта на любов. Отношението към хората, които не споделят тази нагласа, е снизходително, те са смятани за слаби. Човечеството трябва да разбере величината на това противоречие, което води хората почти неусетно до квазисексуална инверсия. Скоро ще настъпи времето, когато свръхмъжествеността и свръхженствеността ще се развият като главни елементи в хората и това вградено в индивида поведение ще се унаследява в колективното подсъзнание. СОЦИАЛЕН ЗАМЕСТИТЕЛ НА ЛЮБОВТА Задължение на обществото е да се организира така, че да се грижи за сигурността и благополучието на членовете си. От двойката произтича семейството, което е крайъгълният камък на обществото. Запазването на двойката е важно за оцеляването на обществото - то ще се срути, ако не поддържа този съюз. Това основно положение спомага да разберем известни явления, образуващи скритата мрежа на онова, което обществото нарича любов. Обществото отдавна е разбрало, че.съюзът чрез любов е крехка структура. Любовта - малко известен и хипотетичен елемент - е недостатъчна, за да поддържа съюза на мъжа и жената като двойка Безразборното сексуално общуване представлява опасност която може да доведе до болести, смърт или недоразвитост на потомството, а то е абсолютно необходимо за оцеляването на вида. Така се изграждат известни средства за защита на двойката, които принуждават двете страни да остават заедно и не позволяват раздялата им. В основни линии това означава създаване на един вид „спойка", обединяваща двамата дори когато между тях вече не съществува любов, предвиждайки времето, когато любовта отслабва и накрая изчезва. По този начин на потомството се осигурява достатъчно защита и храна. Като преследва собствената си изгода, обществото намира най-подходящите методи за създаване на покорни консуматори, без които не би могло да съществува. Консуматорите са необходими за предлаганите от обществото образование, правосъдие, развлечения и различни продукти. Обществото се нуждае от добре възпитани членове, които покорно приемат политическите и религиозните водачи, тоест от консуматори, които поддържат „обществената машина в движение". Вследствие на това, бракът се налага като социален обичай и по-късно се усъвършенства със законен договор. Истинската му цел е да накара двойката да остане заедно колкото е възможно по-дълго, а не да узакони пред всички физическата връзка. Религията обаче обикновено отива още по-далеч от закона и проповядва нерушимостта на брака. Така раздялата става трудна и почти невъзможна. Ясно е, че това е полезно за организацията на обществото, но има и други елементи, които, макар и положителни, са непълни и по тази причина понякога изправят човечеството пред още по-неуловими и по-дълбоки проблеми, отколкото онези, които е трябвало да разрешат. Обществените ограничения, наложени от брака, представляват стремеж да се намери заместител на любовта, който да свързва мъжа и жената със същата или с още по-голяма сила като самата любов. Лошото е, че такова решение страда от недостатъците на повечето заместители, тоест, когато даден заместител се използва дълго време, хората са склонни да забравят първоначалното му предназначение и понякога резултатите са тъкмо обратни. Брачното задължение често се превръща в трудно поносимо робство, защото най-важният елемент - любовта - липсва. Тя не може да съществува по заповед или по силата на поето задължение. За съжаление, много бракове се превръщат точно в любов по заповед. В този случай обществото е законодателят, който нарежда, че двама души трябва да се обичат, защото са женени. Естественият процес е преобърнат с главата надолу. Природните закони са нарушени, тъй като съюзът между двама души трябва да се създава и поддържа единствено по тяхно собствено желание, без да са нужни договорни задължения. Не любовта е зависима от брака, а бракът трябва да е зависим от любовта. Истинската връзка, която обединява двойката, трябва да е любовта, а не задължението по силата на закона. Човек не трябва да попада в капана на изтъркани, безкрайно повтарящи се модели, чиито първоначален смисъл и значение са забравени. Бракът не може да бъде цел, а само допълнение към любовта. Той трябва да настъпва като логично следствие на любовта, а не да бъде средството, което я налага. В тази глава ще разглеждаме не брака, а начина, по който любовта се обезценява, когато се използва като свързващо средство и загуби първоначалното си предназначение. Истинската любов обединява двойката - обществените закони я свързват, но не я обединяват чрез любов. Съвместният живот на двойката по силата на обществен закон е съвсем различен от този на двама души, събрали се спонтанно и естествено по силата на истинската любов. Общественият съюз е разединяващ- истинската любов е освобождаваща. Когато между двама души има истинска любов и те се оженят по свое желание, а не по принуда, съюзът губи качеството си на задължителност и става спонтанен. Истинската любов е свободна и не се влияе от никакъв натиск или задължение, а е породена единствено от доброволните и естествени последици на любовния акт. Обществото обединява двойките в името на своите интереси, като любовта остава встрани, а интересите на индивида отиват на второ място. Не може да се твърди, че хората се женят по собствено желание, тъй като поведението на отделния индивид се подчинява на неумолими обществени модели. Той се ражда, учи, живее и умира в рамките на изцяло програмирана обществена структура, на чието влияние не може да се съпротивлява, освен ако не постигне мъдростта, предлагана от херметизма, която ще му позволи да стане господар на собствения си мозък и да се освободи от външните сили, които му нанасят вреда. Бракът като законно задължение е само един от многото елементи, предназначени да укрепват и поддържат любовната връзка. Общественото мнение - този скрит съдник, който поощрява или наказва постъпките на хората - е още една от дългите и често раздаващи наказания ръце на обществото. Общественото мнение е скрито чудовище, което награждава или осъжда, но никога не разкрива лицето си - то няма централизирана интелигентност, която да насочва и управлява действията му. То наказва със срам и безчестие онези двойки, които се обединяват по любов, без да узаконяват връзката си. Никога няма да разберем защо това, което мисли мнозинството, се смята за законно, защо мнозинството трябва да определя какво е законно, справедливо или правилно. Мнението на мнозинството е посредствено, тъй като мъдростта никога не принадлежи на масите - тъкмо обратно, тя е привилегия на малцина висши представители на вида. Много двойки не се обичат, но се стремят към брака като най-добър начин да спечелят всеобщо одобрение и признание, и да се радват на „обществено благополучие", считано за най-голямата награда, която обществото предлага на покорния консуматор. Много други елементи насърчават брачната връзка. Сексуалният нагон и сексуалната връзка са може би най-силната биологична потребност и чрез задоволяването й се освобождават силни вътрешни напрежения. Тъй като обществото не одобрява извънбрачното съжителство, хората трябва да се женят, за да избегнат обществен остракизъм. Религията и моралът полагат големи усилия, за да разпространяват твърдението за „греховността" на извънбрачния секс, като косвено поставят бремето на своите норми върху индивида. Още от детството си хората придобиват представа за секса като нещо осъдително, защото съществува мълчалив и несправедлив заговор, предназначен да потиска сексуалния нагон. Внушаваната „греховност". на секса не е елемент от моралното възпитание, а цели да потисне либидото. Дори се обяснява, че Бог е наказал човека за големия му сексуален грях с изгонване от рая и че върху жената тегне вината за изкушението на мъжа. Твърди се още, че всичко това е дело на дявола. Нищо чудно, че има толкова много хора, които страдат и са нещастни поради силна потиснатост и ужасен комплекс за вина, породени от неизбежните „сексуални прегрешения" и от неспособността им да запазят целомъдрието си. Хората имат естествени изживявания, които са логичен, резултат на натрупващия се биологичен натиск. Обществото изгражда гигантски стени, за да ограничи силата на либидото и да спре естественото му течение. Вследствие на това. индивидът или затъва в собствените си подтици, или покорно следва обществените предписания. Развратът е още по-голямо зло, тъй като е разрушителна сила в обществения ред, който въпреки всичките си недостатъци изпълнява определена цел. Единственото цялостно решение е постепенно да се научим да сублимираме либидото си посредством науката за любовта, за да постигнем истинска любов. В противен случай индивидът е изправен само пред три възможности: да потисне либидото си, да се ожени или да се отдаде на разврат. Нито една от тях не е положителна - и трите представляват неуспешен опит да се разреши проблем, който има само едно решение - истинската любов. Мнозина се женят единствено за да изживеят романтичното приключение на сватбената церемония, да се почувстват благопорядъчни и зрели - качества, които предлага семейното положение днес. Да е женен, да има дом, да създаде потомство, да изгради семейство - всичко това според индивида е най-силното доказателство за обществен успех. Много малко са хората, които не попадат под властта на брака като културен модел и неговото почти неизбежно допълнение - модела на бащинството и майчинството. ДЕЦАТА КАТО „ПЛОД НА ЛЮБОВТА" Децата са логична последица от брака. Появата им не учудва никого, но ако липсват, в семейството цари тъга. Открай време е прието, че целта на любовта е възпроизводството и онези, които не успеят да го сторят, се чувстват дълбоко нещастни. Разпространеното схващане е, че главното предназначение на жената е да бъде майка и за съществуването й не може да има друга причина. Нужно е видът да се възпроизвежда, а за да се постигне тази цел, индивидът отново трябва да се подчини на предписанията на обществото и природата. Привидно това е разумна и логична ситуация в светлината на естествените критерии на оцеляване на вида хомо сапиенс. Целта ни тук не е да защитаваме, изучаваме или анализираме оцеляването на човека, а да проникнем дълбоко в загадката на любовта. Затова трябва да анализираме какво любовта не е, с какво масите бъркат любовта и какво се представя за любов, но е само нейна пародия. Често наричат децата „плод на любовта". Онези, които са в състояние да видят това другояче, разбират, че децата рядко са плод на любовта, а по-често се дължат на случайност, отегчение, потиснатост, неуспех, вътрешно недоволство, обществен конформизъм или егоизъм. Ето списък на най-разпространените или главните причини, поради които двойките имат деца. Странно е, но нито една от тях не е свързана с любовта. 1. Женско любопитство Възможно е жената да иска да изпита майчинството, за да разбере какво означава това преживяване и „да се реализира като жена". Младата майка често открива, че не постига реализация и майчинството не й носи нито полза, нито трансцендентално преживяване. Понякога тя разбира чак в края на играта, че е жертва на „мита за майчинството", на възхваляването на естествен процес, който не се отличава с никаква изключителност, тъй като всички животински видове го изпълняват по по-естествен и по-съвършен начин от човека. Всички животни създават потомство. Образът на майката винаги е обвит с ореол на святост, доброта, безкрайна любов и всеотдайност, което, разбира се, е вярно в повечето случаи, доколкото става въпрос за децата. Майката се представя като чисто божествено същество. Всяка жена неизбежно смята, че трябва да приеме процеса на майчинството, за да се отъждестви с „божествения образ" на майката и да постигне обществено признание. Затова да станеш майка е силно жадувано преживяване. До каква степен раждането на дете се дължи на майчинския инстинкт или на обществен модел? Много полезно е да намерим отговор на този въпрос. Но тук целта ни е да посочим общото отсъствие на любов в този жизнено важен процес в живота на човешката двойка. 2. Неуспех и отчаяние. Когато хората смятат, че не са преуспели и е много трудно да подобрят живота си, те изпитват потребност да имат деца, надявайки се да постигнат чрез тях успеха, който не са били в състояние да постигнат сами. Много бедни майки се молят всеки ден децата им да спечелят пари и изпитват чувство за самореализация, ако това се сбъдне. Нещо подобно наблюдаваме при „призрака на фантазиите" - майката пренася собствения си „призрак на фантазиите" върху детето с надежда, че то ще постигне всичко, което самата тя би искала да направи. 3. Скука и отегчение „Децата на скуката" наистина изобилстват. Много двойки, поради скуката на ежедневието, решават да имат деца, които по някакъв начин да запълнят времето им. Раждаемостта е най-висока в селските райони, където има слаба активност и по-малко възможности за развлечение. 4. Сексуален инстинкт Сексуалният нагон тласка индивида към редовно сношение, независимо дали желае да има деца или не. Каквито и да са намеренията му, много деца се раждат от тъкмо такова действие. Те са продукт не на преднамерен акт, а по-скоро на случайност. 5. Осигуряване на постоянен съпруг. Често срещана причина за раждането на дете в даден момент е желанието на жената да си осигури верността, обичтта и защитата на съпруга си, защото винаги се смята, че децата сплотяват двойката. Законът предоставя специална защита на майката в случай, че съпругът я изостави. Има жени, които, възползвайки се от привилегиите си като майки, се стремят да спечелят чрез децата си егоистична и непропорционална власт върху съпрузите си. Някои жени използват децата си като истински „заложници". На практика рядко единствената причина за възпроизводство е само един от изброените мотиви. Те действат в комбинация за постигане на желания резултат. В миналото необходимостта от възпроизводство се свързвала и с други, главно икономически елементи. Работниците, които изкарвали прехраната си от занаяти, обработване на земята или животновъдство, разбирали, че е по-лесно да печелят пари с помощта на децата, използвайки ги като безплатна работна ръка за увеличаване на семейното благосъстояние. Да се разглежда отблизо целият този проблем не е много приятно упражнение, защото стигаме до заключението, че децата се раждат от незадоволеност, отчаяние и лични недостатъци, и много рядко от житейски, емоционален и интелектуален успех. Това е една от основните причини за упадъка на човечеството, управлявано единствено от консуматорски нагони, станало жертва на вградената си програма. Неизбежно се натъкваме на две неща - любовта не фигурира в процеса на раждане на деца и у хората липсва представа за репродуктивна отговорност. Те не само зачеват потомството си без любов, но и самите деца са продукт на чисто инстинктивно действие, без никакво участие на интелектуалните и духовните страни на индивида. Те се размножават като животни, не като хора, общуват физически като животни, без нито да познават, нито да използват някаква ментална или духовна техника, която би им позволила да създадат висши същества. Хората се възпроизвеждат посредством „животински", а не „човешки" акт. Любопитно и тревожно е като си помислим, че човекът е продукт на животински акт". И най-наивният фермер не постъпва така със семената, които сее. Той подготвя почвата, изчаква подходящото годишно време и чак после сее, като спазва правила, които осигуряват добри резултати. Тук имаме един процес, изискващ подготовка, познания, работа и техника. Възпроизводството при хората често става без никаква подготовка - самецът изпитва потребност и пристъпва към действие. Сексуалният акт при животните всъщност е по-съвършен в сравнение с хората, тъй като от незапомнени времена се управлява от природата и нейните закони. Животното не импровизира, то си служи с най-целесъобразния метод, запечатан в инстинкта му. Проблемът при хомо сапиенс се състои в това, че той не е нито животно, нито човек. Той е загубил природната мъдрост и не притежава познанието на висшия човек. Затова импровизира и не успява да постигне по-високо ниво на съзнателност. Днешното човечество е резултат на импровизация в тайнството на зачеването. Очевидно, достатъчно е сперматозоидът да оплоди яйцеклетката, за да се създаде истинско човешко същество. Не се ли гради по този начин свят, изпълнен с „неудачници", с изкуствено създадени същества без собствена душа, дух и воля, вместо с истински хора. Естествено е да задоволим желанието да имаме деца, но е сериозна грешка да изграждаме любовни ситуации с цел да ги заченем. Целта трябва винаги да е любов и едва когато я постигне, индивидът може да реши дали желае да се възпроизведе. На практика тази ситуация често е обърната с главата надолу, тъй като някои хора се стремят да постигнат любов чрез брак и деца. Особено важни тук са няколко въпроса. Може ли човек да надхвърли себе си и да постигне безсмъртие само чрез физическите си деца? Дали плътта е единствената възможност за възпроизводство на хората? Има ли други начини? В действителност физическият аспект е най-примитивната форма на възпроизвеждане- съществуват други, висши възможности, макар и хората да не ги съзират. Имаме предвид възможността за създаване на "духовни деца" - избор, запазен за същества с висша интелигенстност и съзнателност. Духовното дете може да бъде и физическо, но с тази разлика, че то ще бъде завършено същество, дете на тялото и духа. Обикновените хора са единствено „деца на тялото", защото родителите им са ги създали тъкмо по този начин. Когато говорим за „духовни деца", имаме предвид главно плодовете на менталната и духовна енергия на висшия човек. Учениците на добрия учител са в известна степен негови „духовни деца". Духовното дете може да бъде както човек, така и творение, но резултатът винаги е един и същ -родителят създава същество, което ще надхвърли времето и пространството за разлика от физическото дете, чието съществуване е ограничено в кратък земен период. За да илюстрираме това, ще посочим Леонардо да Винчи, Микеланджело и Бенвенуто Челини - знаменити личности, принадлежали към херметически училища, в които се изучавало духовно възпроизводство. Творбите на да Винчи, например, са негови духовни деца, чрез които постига безсмъртие, като проектира себе си в своите творения. Той е вдъхнал живот на безсмъртни същества в света на чистата енергия. Материалната трансформация, причинена от смъртта, действа само в материалния свят, но не и в полето на чистата енергия. Според херметическата традиция, съществува първична енергия, от която се ражда всичко; тя е единствената сила, съдържаща същността на всичко. Тази енергия може да се нарече дух и е дар, който Бог ни е дал едновременно с божествената искра. Човек е духовен, когато е развил тази способност в себе си. Духовните хора могат да имат духовни деца. Хората, които не са достигнали това ниво, не могат, но трябва да знаят, че това е възможно и вратата е отворена за онези, които имат вътрешно желание да разширят и надхвърлят сегашното си ниво на развитие. Да се издигнеш духовно означава да постигнеш посредством известни методи и психологични и ментални процеси развитие и растеж на същността, която също като семе може да поникне и да даде плод. Темата за духовното възпроизводство обхваща много по-дълбоки тайни, отколкото е подходящо да бъдат посочени в книга, която е обществено достояние, защото това изкуство е тайната на самото безсмъртие. То е средството, чрез което херметикът може да създаде „аватар" и да се превъплъти, като по този начин запази съзнателността си и след смъртта, без да зависи от унищоженото материално тяло. ИЗКУСТВЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ Когато разбере колко крехък е съюзът й, двойката се страхува, че ще загуби надеждата за щастие, която тази връзка представлява. Съпрузите се мъчат по всевъзможни начини да останат в невидимия затвор на обещанията, клетвите, правилата, задълженията и забраните. Стремежът в този процес е да се намери равновесие на съюза (а то, разбира се, не може да съществува) чрез материални задължения, защото равновесието би било твърде застрашено, ако любовта безпрепятствено следва естествения ход на свободната воля на партньорите. Постепенно всеки от любовниците започва да вярва, че другият с всеки изминат ден все повече му принадлежи, дори когато такава „принадлежност" заприличва на отношенията между затворник и пазач, а не между „любима и любим". Всъщност всеки от съпрузите обикновено се движи в границите на невидимия затвор, построен от двамата. Независимо колко силно е желанието да се направи нещо отвътре, това е невъзможно, ако е ясно включено в списъка на брачните забрани. При нарушение на правилата единият обикновено започва да говори за „измяна", тъй като другият е направил нещо, което първият е забранил. Обвинението в „измяна" става още по-силно, ако единият се окаже толкова „подъл и недостоен", че да се влюби в някой друг. Това представлява възможно най-тежкото престъпление и трябва да се накаже с клеймото на злото или позора. Този, който е бил достатъчно наивен да следва сляпо емоционалните си подтици, ще се почувства жалък и презрян. По силата на негласно обществено съгласие „изменникът" бива низвергнат. От друга страна, измаменият извлича известна изгода от ролята си на жертва, която като че ли го освобождава от вина. Най-вероятно обаче вина имат и двете страни, а най-голямата им грешка е, че са заменили съюза по любов със съюз по задължение. Когато двойката открие, че любовта, в която са вярвали, не съществува, тя е принудена изкуствено да я пресъздаде, като възприема въображаемо поведение на обичаща се двойка. Двамата започват да се държат така, сякаш между тях съществува най-чиста, най-идеална любов. Те мислят, чувстват, възпроизвеждат се и се обичат така, като че ли измислицата е действителност. За да придадат по-голяма тежест на тази комедия, те трябва да живеят заедно, да общуват и да се държат по начин, по който биха се държали двама наистина обичащи се хора. Тъй като никой всъщност не знае какво е истинската любов, тази измама трудно може да бъде разобличена. Двойката имитира любов, възприемайки нейната видима, външна страна. По същия начин хората, които се стремят към чистота, подражават на предполагаемите светци. Няма разлика между имитаторите на Христос и имитаторите на любовта. За съжаление, при имитациите винаги липсва цялостна представа защо и как трябва да се направи нещо. Имитацията няма своя интелигентност, тъй като тя е само огледален образ. Живеейки с тази привидна любов, хората вярват, че притежават оригинала. Те се държат сякаш действително са постигнали истинска любов и изграждат живота си около тази ситуация. Те структурират съвместния си живот така, както според тях биха постъпили двама души, които се обичат, като сляпо подражават на онези качества, които смятат, че биха донесли успех в една връзка. Тези качества са: 1. Вярност 2. Взаимно уважение 3. Щастие 4. Взаимна нежност 5. Съвършено общуване 6. Сливане в едно същество 7. Споделяне на знания и разбирания 8. Възпроизводство 9. Обща съдба 10. Изграждане на навици и обичаи в отношенията. Възражения срещу изброените неща не съществуват, като изключим факта, че те са имитация и са създадени от някой друг. Сляпото подражаване не е най-доброто средство за постигане на висша реализация. Интелигентното мислене, а не приспособяването, трябва да ръководи индивида в постъпките му, особено този, който желае да бъде свободен и да не зависи от неумолимите норми на обществено поведение. Бракът по образец, следващ точно обществения модел, не може да бъде динамична самозараждаща се структура, а единствено безжизнен скелет, служещ да поддържа илюзиите и надеждите на съпрузите. Сляпата имитация обикновено предхожда умствената слепота, тъй като е по-лесно да се подражава сляпо, отколкото да се положи усилие за интелигентно планиране, анализ и действие. Бракът за съжаление се е превърнал в „машина на любовта". Това е и една от причините за нещастията на човечеството, защото истинската любов не може да се програмира механично, не може да се дължи само на ентусиазъм, романтичност или емоции. Тя се ражда единствено от цялостната зряла връзка между две същества, които вече са преминали през развитието и еволюцията на Аза. Истинската любов е цялостна проява на съзнателността на интелигентни, зрели хора. Тя никога не е инстинктивна връзка между болни или психологично недоразвити. За такива индивиди любовта може да представлява единствено търсене на някакво средство за спасение, което им се струва изход към идеалната ситуация. Двойката, която само имитира любов в съюза си, се отнася към десетте елемента на любовта по следния начин: 1. Вярност Верността обикновено се разглежда като физически „монопол" - всяка страна предоставя на другата изключителната сексуална употреба на тялото си. Междувременно скритото недоволство разпалва въображаема и емоционална изневяра. Структурата на псевдолюбовта се основава главно на всички онези неща, които са физически контролируеми или видими, без да държи сметка за вътрешното същество. Каква стойност има телесната вярност, ако няма психологическа лоялност? Допустимо ли е да си верен телом и да изневеряваш в мислите и желанията си? Важното в обществения модел на двойката е физическата ексклузивност. Светските събития, където се събират мъже и жени, са често само претекст за психологична изневяра, която не събужда подозрения и не наранява никого. 2. Взаимно уважение На практика това означава: „Не трябва да ядосвам партньора си, нито да действам против желанията му". Този подход изглежда разумен, но всъщност може да превърне в смъртоносна клопка. Очаква се, че става дума за зрели, интелигентни, психологически здрави индивиди. Но какво се случва, ако някой свърже съдбата си с лице, страдащо от психически отклонения или сериозно заболяване. В този случай човек попада в един вид окови, които го принуждават да удовлетворява и най-абсурдните прищевки на партньора си. Ако партньорът му смята, че за да докаже любовта си, трябва да прекарва половин час всеки ден на колене, то той трябва да се подчини от страх да не създаде впечатление, че не проявява внимание и обич. Съществуват най-различни изисквания - от напълно логични и естествени до извратени и неуравновесени. Може ли някой от партньорите да определи какво е уравновесено поведение и какво не. Бихме очаквали и двамата да могат да отговорят, но за целта те трябва да имат съвършено здрава душевност. Това би било по-скоро изключение, отколкото правило. Не забравяйте, че когато единият настоява за нещо, той го счита за справедливо и се чувства измамен или предаден, ако желанието му не бъде удовлетворено. Същевременно другият се разкъсва от ужасната дилема дали „да измени на себе си" или „да измени на партньора си". Всъщност, ако се поддаде на ирационалните си желания, той вътрешно ще бъде убеден, че е принуден да извърши нещо абсурдно, извратено или нечестно, но ако не го стори, вината ще падне върху него. Тази пъклена динамика е задушаващата среда в истинския живот, която поставя на изпитание отношенията на повечето двойки. Дилемата се формулира по следния начин: „Ако не направя каквото той (тя) иска, той (тя) ще престане да ме обича и аз ще изменя на любовта си- ако се подчиня, ще загубя самоуважението си". По този начин се натрупва силна враждебност и дори омраза, пропорционално на случаите, когато индивидът е принуден да отстъпи пред желанията на другия против волята си. Тази ситуация се изменя в зависимост от това кой от двамата е по-здрав, по-рационален, по-интелигентен и по-малко егоистичен. Възможно е човек да почувства, че партньорът му го насилва да извърши нещо против принципите си. Възможно е обаче собствените му принципи да са причудливи или неправилни и в този случай другият, който поставя изискванията, всъщност е прав. Затова травмите в брачната връзка могат да настъпят по вина на всеки от двамата. Този, който ирационално предявява прекомерни изисквания, ще понесе точно толкова страдания, когато му бъде отказано, колкото и онзи, който е несправедливо обвинен за своите справедливи и разумни желания. За съжаление човекът, който се държи ирационално, е убеден, че са го предали и не го обичат. Вярвайки това, той избягва отговорността и се опитва да я прехвърли върху невинния си партньор, като губи всякаква възможност да поправи нездравото си и погрешно поведение. 3. Щастие Когато двойката започне съвместен живот, тя се впуска в играта на щастие. Според правилата на тази игра, двамата трябва на всяка цена да се придържат към идеала за семейно щастие. Нещо несъществуващо трябва да се замени с акт на наслада и задоволство, моделиран по обществените норми. Двойката счита, че е щастлива, като се отдава на предписания светски живот, на филми и телевизия, на секс и вещи, като поддържа финансово благосъстояние или ситуации, които повишават самочувствието и личния им престиж. Объркването на ценностите и липсата на зрялост са причината, поради която те смесват външното с вътрешното. Изпитвайки отсъствието на вътрешния елемент на щастието, индивидът се стреми към приятни и стимулиращи материални ситуации, което в известна степен запълва празнотата на вътрешния му свят. Индивидът усеща ужасната празнота, в която живее и подсъзнателно знае, че не може да бъде щастлив. Той търси пътя на чувственото опиянение с погрешното убеждение, че да си щастлив означава „да се забавляваш". Но в натрапливия стремеж към щастие, което винаги му убягва, той изпитва съмнения - понякога се чувства щастлив, но същевременно дълбоко в душата си знае, че е много нещастен. В-тази игра на търсене на щастие по погрешните пътища на удоволствието, удобството, суетата на общественото положение и създаването на деца, двойката губи всички възможности за постигане на истинското щастие, основано на истинска любов. В своето объркване и интелектуално прехласване, тя смесва щастието с удоволствието и любовта с любовното клише. Съпоставянето на общественото и финансовото положение, увеличаването на потребителските възможности, преследването на сигурност чрез материално богатство, се превръщат в лъжливи цели, които отчуждават индивида в интелектуалния, емоционалния и инстинктивния живот и го теглят надолу към дехуманизираното състояние на покорен консуматор. При тези условия любовта не може да се прояви и двойката след много години трябва да признае, че щастието всъщност й е убегнало. „Илюзията" за щастие обаче остава за цял живот и индивидът непрекъснато очаква събития, които ще го доведат до него, също като човек, който вярва, че може да добие нещо по чудо. Чудото не настъпва, защото щом постигне онова, което е мислел, че ще му донесе щастие и разбере, че не е щастлив, човек започва да иска нещо друго. 4. Взаимна нежност „Задължението" да се разменят взаимни нежности произтича от погрешното мнение, че този тип внимание показва размера на любовта. По мълчаливо съгласие всеки създава и регулира вида, качеството и честотата на любовните стимули, които дава на другия. Не рядка това се прави механично, без вътрешна сила, а просто като повтарящо се ритуално действие, за което се знае, че трябва да бъде изпълнявано, но чийто произход и цел са забравени. Тези ритуални нежности, които съвсем не са израз на някакво истинско вътрешно желание, оставят чувство за неудовлетвореност, причинено от всички тези действия, в които не участва вътрешното същество. Личността на индивида се раздвоява. Едната половина механично изпълнява сексуалния акт, другата търси вътрешно убежище. Вътрешното участие е нула, защото мотивацията се дължи на псевдолюбов и се преплита с вътрешни фантазии, желания, страхове, тревоги и фрустрации. Ритуалната нежност не се различава от секс с машина или робот с механично безупречни или дори по-съвършени полови органи, но без душа и съдържание. Този пример може да ни даде представа за разликата между истинската любов и постигането на оргазъм. Несръчната размяна на ритуални нежности бързо довежда до отегчение и неудовлетвореност. Ако двойката не се научи да прави любов с истинско вътрешно участие, ако не изпитва необходимост от постоянна творческа промяна в отношенията си, тя няма да постигне дори животински коитус, а само сношение между бездушни машини. 5. Съвършено общуване Легендата, че между партньорите съществува разбирателство, въпреки че понякога се карат, се превръща в коварна клопка, която разделя двойката. Като се изключат периодичните несъгласия или кавги, те са убедени, че по някакъв тайнствен начин запазват съвършеното си общуване. Истината е, че всеки общува със своето собствено несъзнавано, което използва, за да даде израз на фантазиите си. Когато говори на любимия си, всеки всъщност говори на себе си. Същевременно другият не слуша, а чува единствено, че някой говори и когато му отвърне, се обръща единствено към собственото си несъзнавано. Вследствие на това, двамата „изживяват" фантазията, че общуват съвършено и че в душата си са винаги съгласни един с друг, винаги заедно и напълно сплотени. Разбира се, това призрачно общуване функционира само дотолкова, доколкото се разпростира способността им за самоизмама. Често способността за самоизмама в това отношение внезапно изчезва след няколко години брачен живот и двойката за пръв път осъзнава, че няма никакво общуване, че двамата говорят на съвсем различни езици и че всъщност никога не са се разбирали. Това е много болезнено откритие и всеки се мъчи да обвини другия за случилото се. Истинско общуване може да има само дотолкова, доколкото двамата са абсолютно честни. Тази откровеност може да се постигне като се премахне лицемерието. Лицемерие означава да не показваш това, което си, като по този начин поддържаш високо самочувствие. Докато хората не свалят маските си, наличието на общуване е слабо вероятно, дори когато редовно си разменят съобщения. За да съществува искреност, трябва напълно да отсъства страхът. Причината за лъжата е страх от нещо - в този конкретен случай очакването на възможно рязка или негативна реакция от страна на другия. Само когато е сигурен, че ще срещне зряло и рационално поведение, човек може спокойно да разкрие душата си и да положи основите за истинско общуване. 6. Сливане в едно същество Представата за обща идентичност, сливането в едно същество се приема като доказателство за неразривен съюз на двойката. Смята се, че това идеално споделяне на обща идентичност представлява най-голямото й постижение. Подхранвани от тази представа, двамата се стремят да мислят еднакво, да чувстват еднакво, да имат едни и същи мнения, да се придържат към едни и същи ценности и изобщо да имат еднакво поведение. Резултатът обаче почти винаги много се различава от желаната цел, защото такова поведение довежда до загуба на самоличност. Цената, платена за това силно жадувано сливане, е твърде висока - сливането означава гибел на възможностите за самореализация. Всъщност тази амалгама никога не е продуктивен брак, тя е само стерилно съдружие. Вместо всеки от двамата да се развива потенциала си, за да се реализира като съзнателно и интелигентно същество, взаимните слабости, ограничения и недостатъци се наслагват и стават причина сливането да бъде толкова тежък товар. Когато две противоположни сили се стимулират взаимно, като всяка отдаде прекалено голяма част от себе си на другата, те започват да си приличат и вече не се стимулират взаимно, защото се превръщат в една единствена енергия. Така можем да опишем негативните последици на сливането в процеса на любовта - поляризирането в единия край на две противоположни сили е най-сигурното средство за прекратяване на любовното и сексуалното привличане. Наред с това, важно е да се запази противоположната полярност на тези сили - те трябва да се съберат хармонично, а не насилствено или разрушително. Ако тези противоположни сили се изравнят и се потисне всякакво противопоставяне, енергията на живота угасва. Това е проблемът на много мъртви бракове (разглеждани енергийно). За да поддържа лъжлива хармония, двойката унищожава жизнената си динамика и автоматично повтаря празни формули, чиято единствена цел е да запазва илюзията за съвършен съюз. Съхраняването на индивидуалната полярност е не само тайната на любовта, но и на живота, който се ражда и поддържа от противопоставянето на различни сили. В любовта не е достатъчно да се запази само индивидуалната полярност, нужни са и много други неща. Представете си, например, какво би станало с двама психически болни или отчуждени хора, които се мъчат да запазят тази индивидуална полярност- резултатите ще бъдат унищожителни. Съществуват различни индивидуалности - както неясен, егоистичен тип индивидуалност, така и висш тип индивидуалност. 7. Взаимно познаване и разбиране Ако не познаваме другия човек в живота си, не можем да го разберем. Ако не познаваме себе си, няма да можем да насочим отношенията по интелигентен начин, защото няма да знаем какво всъщност искаме вътрешно. В дългогодишни бракове, единият съпруг може да не знае нищо за другия и то до такава степен, че да не познава желанията, мислите, нуждите, качествата или недостатъците му. Често истинският характер на съпруга или на съпругата остава напълно неизвестен. Когато наблюдаваме такава двойка, откриваме, че те се познават много повърхностно на елементарно или непълно равнище, дори след като са живели заедно дълго време. Този измислен живот често поражда ситуация, при която съпругът вярва, че е донесъл щастие на жена си и че е образец за добър съпруг. После той с учудване разбира колко нещастна и отчаяна е била жена му в продължение на много години. Конкурентната природа на нашето общество, заедно с отговорността и грижата за децата, ни оставя много малко свободно време за опознаване на другия. Съпругът често е уверен, че тъй като има материална сигурност, жена му е щастлива и удовлетворена. Той не изпитва сериозен стремеж да опознае вътрешния свят на съпругата си с цел да я направи щастлива и да осигури собственото си щастие. Егоизмът му е толкова силен, че той я превръща в предмет и й приписва собствения си вътрешен свят, където естествено по правилата на неговата игра е „невъзможно тя да не е щастлива" и „има всичко необходимо, за да е щастлива". Такъв индивид сляпо вярва, че партньорът му е само допълнение към неговото Аз и няма собствен вътрешен свят. Той не може да си представи, че съпругата му би могла да има различни мнения, да споделя други ценности или че емоционалните и интелектуалните й потребности биха могли да се различават от неговите. Липсва истинско разбиране за това, че всеки индивид има право на собствено мнение, право да се придържа към критериите, продиктувани от вътрешния му свят и право да не желае да се превръща в средство за другите. Много важно е да помислим върху значението на вътрешния живот на другия и да не приемаме автоматично, че съвместният живот е достатъчен, за да придобием правилно познаване и разбиране на партньора си. Това би могло да доведе индивида до убеждението, че е намерил истинска любов. 8. Възпроизводство Децата са един от най-важните елементи, допринасящи за запазване на илюзията за любов, защото като че ли самото им присъствие показва колко плодотворна и щастлива трябва да е връзката на родителите им. Те представляват материално доказателство, че любовта наистина съществува. Този въпрос бе обсъден и по-горе. Тук е необходимо да подчертаем факта, че не трябва да проектираме илюзията за любов върху децата и да ги разглеждаме като безспорно доказателство за успеха на двойката. Често децата запълват и структурират времето на родителите така, че те трудно намират необходимото време и пространство да анализират собствената си връзка. Освен това, децата са елемент, който изкуствено предотвратява всякакъв подтик към раздяла; родителите остават заедно по задължение, а не по любов. 9. Обща съдба Обща съдба означава по-скоро съвместна цел, отколкото следване на някакъв самостоятелен път. Общата съдба засяга целите, които двойката си поставя, за да осъществи желанията и амбициите си. Двамата „пишат" мислено романа на живота, който желаят да водят и се мъчат да се придържат към желаното. Тук важното е „сюжетната линия" на брака, тоест разказът, който двамата съчиняват заедно, за да се убедят, че всичко е наред. Няма значение, че възникват спорове и скандали-двойката е убедена, че с известни изключения проблемите се дължат главно на „някаква промяна в другия". Но тъй като се надяват, че отношенията им ще се подобрят и се страхуват да загубят определен начин на живот, те имат силна мотивация да запазят семейното си положение. Представата за взаимна принадлежност към един и същ жизнено важен модел на живот е една от маските, които често скриват величината на разрива или отчуждението във връзката, а дори и отсъствието на всякаква връзка. Безбройните дреболии, необходими за поддържане на домакинството, съвместните усилия, свързани с това, стават причина всеки от двамата силно да се отъждествява с другия, което им дава сигурност, че наистина се обичат, дори когато търпят неуспех в някои неща. Когато единият от двамата обвинява другия, че не го обича, той никога не се замисля какво дава, нито осъзнава, че произходът на този проблем е в двамата, а не е индивидуален. 10. Навици и обичаи Повечето двойки се карат и често единият или и двамата мислят, че са нещастни и трябва да се разделят. Но навикът на съвместния живот е толкова силен, че дори когато нещата се влошат или липсват чувства и обич, индивидът предпочита да не предприема нищо, защото съвместният живот е психологичен „център на тежестта", убежище, което го предпазва от враждебния външен свят. Той (тя) търпи чести упреци от партньора си, но предпочита да живее така, отколкото да се изправи пред задължението да избере нова, несигурна съдба. Вероятно навикът е най-силната пречка, която индивидът трябва да преодолее, за да разбере разликата между „любов" и „съюз". Подчинявайки се на навика и обичая, хора, които са се разделили и взаимно се мразят, продължават да копнеят един за друг толкова силно, че се събират, за да започнат всичко отново. Други пък търпят всякакви ситуации, колкото и да са неприятни, само и само да останат заедно. Освен това, религията също предписва, че бракът е не-рушим и двойката не трябва да се разделя до последния си час. В крайна сметка, любовта следва различни пътища, минава през обещания, споразумения и договори- раждането или смъртта й не зависи от външни влияния, чужди на интересите на индивида. Любовта не се ражда, нито се подхранва „спонтанно", а изисква и двамата да проявяват воля и грижи. Любовта е смес от привличане, сходство, хармония, чувства, разум, загриженост и общуване между вътрешните светове. Тя е сдържаност, скромност, уважение, възхищение и отдаване. Тя е и взаимно зачитане на два зрели Аза, които се стремят да проникнат един в друг. САМОТА И ТРЕВОЖНОСТ Никога не трябва да се стремим към любовта като средство за разрешаване на проблеми. Когато любовта се контролира от егоистични интереси и цели, когато е изкуствено създадена за решаване на конфликти, самата й същност се опорочава, защото отпада фундаменталното изискване за съществуването й. Едно основно положение в тази книга е, че „любовта не винаги е любов", че повечето форми на любов в човешкото общество не са свързани с истинската любов. Какво в такъв случай е любовта? Това ще анализираме с повече подробности по-нататък, а за момента все още ни занимава темата какво не е любов. Любовта не може да бъде импровизация, милосърдие, навик, „закачалка за илюзии. Любовта, ако е истинска, трябва да е над всички тези неща. Тя трябва да протича на по-високо ниво. Ако индивидът може да решава проблемите си с помощта на любовта или да удовлетворява личните си нужди като естествен резултат на една връзка, това би било чудесно. Човек трябва обаче да разгледа и степенува по важност мотивите си и да осъзнае, че не може да търси в любовта начин за разрешаване на проблеми. Тъкмо обратно, ако любовта се яви, дори когато човек има трудности, самото й съществуване ще му помогне да ги преодолее. Истинската любов трябва да бъде неегоистична, иначе ще се превърне единствено в средство за манипулиране на другия с цел да се извлече лично удоволствие. Индивидът в този случай възприема само външна поза на влюбеност и я използва за преследване на собствените си интереси без да се съобразява с другия. Обикновено когато един мъж или една жена търсят партньор, мотивът не е любов, а надежда, че ще намерят човек, с когото може да създадат любов. Индивидът обаче не разглежда такава връзка от гледна точка на значението на любовта, а от гледна точка на личните изгоди, които ще извлече. Сексуално удовлетворение, избягване на самотата и чувство за тревожност, икономическа сигурност - това са някои от най-често срещаните мотиви както при мъжете, така и при жените. Има и случаи, когато хората се стремят към любовта заради самата нея с цел да задоволят някаква романтична фантазия, откъсната от действителността, без да имат представа какво ще се случи след първоначалната фаза на романтичната връзка. Те се стремят единствено да изживеят любовна фантазия без конкретно определение. Най-важното е, че любовта не може да бъде натраплива, нито резултат на невротични конфликти или освободени нагони. Натрапливият израз на любовта не се среща в природата. Такъв израз на любовта е измислица и индивидът изпълнява тази роля, защото се страхува от болезнени последици. Човек, действащ по вътрешна принуда, прибягва към самоизмама и е готов да повярва, че наистина знае и харесва ролята си. Силата на отчуждението му е толкова голяма, че той напълно забравя натрапливостта на поведението си и се самоубеждава, че всъщност действа по собствена воля. Тежестта на самотата е силен подтик за влизане в измамна връзка - човек вярва, че така ще облекчи самотата си. Тъкмо затова индивидът се предава на новия обект на любовта си със страст, която трябва да убеди другия, че е влюбен до уши, докато всъщност той.търси единствено начин да уталожи вътрешната си тревога си. В проблема на любовта и самотата са намесени няколко елементи: комплекс за малоценност, слабо Аз и дължащото се на тях безпокойство. Чувството, че не принадлежи на никого, че е откъснат от хората, принуждава индивида да се стреми към любовта като начин за отдаване и принадлежност, за да се избави от изолацията си. Има два вида самота - естествена и невротична. Нормалната самота подтиква уравновесения и психологически здрав човек да иска да сподели преживяванията си с други хора. Невротичната самота е резултат на нарцисизъм, срамежливост, комплекс за малоценност или травматични изживявания в детството. Индивидът сам създава невротичната си самота. Той се откъсва от хората, изолира се от света, дава причини да бъде считан за различен и отчужден, откъснат, отделен от собствената си емоционална действителност. Когато такъв човек стане част от двойка, той успява да постигне някаква връзка с външния свят посредством партньора си и мисли, че е победил ужасната си самота. Такъв съюз не е създаден и подхранван от любов, а от невротична нужда. Любовта не предлага истинско решение на проблема на самотния невротик - тя е само прикритие. Индивидът не разрешава екзистенциалната си позиция като живее чрез друг човек. Той е повече или по-малко в положението на тежко болен, свързан към машина, която по някакъв начин поддържа живота му. Такава връзка е породена от сатанинска, фалшива любов - форма на лъжеобщуване, чието неравновесие предизвиква манипулация и себичност. Тази ситуация се среща при индивиди, преследвани от вътрешна тревога поради самота и при всички хора с нездрава и небалансирана душевност. Те също като паразити несъзнателно се прилепват към здравия, за да се хранят от емоциите и жизнената му сила. Такива индивиди не обичат истински никого освен себе си и като всички паразити не дават нищо от себе си. Те знаят единствено да искат. Съществуват два класически типа самотни невротици: тези, които са много разглезени от единия или двамата родители и се чувстват изоставени, когато вече не получават такова внимание, и други, които са били лишени от обич и зашита в детството и оттогава изпитват вътрешна тревога поради самота. Никой от тези два типа не е способен истински да обича; те използват другите единствено като средство за връзка с външния свят. Те са убедени, че интересът им към другия представлява истинска любов, но здравият в такава връзка всъщност понася голяма вреда, тъй като поради своята честност, наивност или простодушие, не разбира, че е използван, а ако накрая го осъзнае, той най-вероятно ще се помъчи още повече да защитава партньора си и да му помага, воден от нежността, която изпитва към него. Понякога тази жертва е толкова голяма, че здравият индивид се отказва от самоличността си и изцяло се предоставя, за да задоволи потребностите на другия. Тук ние не търсим решение на проблема със самотата, а по-скоро смятаме за нужно да предупредим за опасността от създаване на връзка като средство за търсене на контакт с външния свят. Какво става, когато се свържат двама еднакво самотни и празни хора? Тази ситуация не е по-различна от гореописаната, като се изключи обстоятелството, че в такава връзка ще е по-трудно да се запази измислицата за любовта. Тук имаме двама души, които търсят любов, приятелство и реализация, като никой от тях не е в състояние да предложи тези неща. Връзката напомня двама гладни, никой от които няма храна или двама съдружници без капитал. Тъй като съдружниците не са в състояние да се задоволят взаимно, те може би ще тръгнат по лесния път на сексуалното чревоугодничество. Макар да носи временно удовлетворение, то неизбежно причинява отегчение и поражда чувството, че другият губи интерес, щом моментното удоволствие премине. И двамата изживяват надежда и разочарование. Надяват се, че нещата може да потръгнат чудесно, а после се разочароват, защото разбират, че това няма нищо общо с действителността. Ситуацията може да продължи неопределено дълго или да се превърне в постоянен фактор в живота на двойката. Травмираните от самотата индивиди изискват прекомерна обич от партньорите си и постоянни доказателства за всеотдайността на другия. Тези изисквания може да са толкова мъчителни и затормозяващи, че подложеният на тях човек се чувства преследван. Двойката, страдаща от този проблем, може да потърси други начини за намаляване на напрежението, например активен светски живот, за да прикрие мрачната си самота. Но изкуствените решения са незадоволителни. Те са външни начини за потискане на вътрешни проблеми и така основният конфликт се запазва неопределено дълго време. Ако индивидът е неспособен да се чувства добре със самия себе си, той няма да намери утеха в другите. Вътрешното опустошение не може да се разсее с помощта на външна компания- решението на проблема ще дойде със зрелостта и правилното развитие на Аза. ПРЕВРЪЩАНЕ НА ЖЕНАТА В СЕКСУАЛЕН ПРЕДМЕТ От най-дълбока древност мъжът разглежда жената като средство за удоволствие. Първобитните култури също приписват на жената стойността на „сексуален предмет"'. Някои племенни общества използват собствена ценностна скала, според която стойността на младите жени се изчислява в определено количество добитък или зърно. В съвременните градове тази сделка е далеч по-сложна, по-лицемерна и по-прикрита - и все пак не е тайна, че най-богатите обикновено получават „най-доброто на пазара" - тоест, жените, считани за най-желани според естетичните и обществените стандарти. Мъже с лошо финансово положение трябва да се задоволят с жени, които не стоят толкова високо по скалата на естетичните и еротичните стандарти, освен ако имат късмет и намерят по-издигната жена, поставяща любовта над парите. Членовете на първобитните племена трябва да работят двайсет-трийсет години, за да изплатят съпругата си на семейството й. Цивилизованият човек е принуден да се труди цял живот, за да издържа жена си, която по правило не работи за разлика от жената в първобитното общество. Мъжът също се разглежда като предмет на търговска сделка, защото ако жената не може да купи власт чрез него, тя ще приеме други подходящи заместители - например, безупречен произход, титли, слава и престиж. Днес никой не е изненадан, когато жената се продаде на онзи, който предложи най-висока цена. Може би мъжът се ражда със склонност към мъжки шовинизъм, която го принуждава да разглежда жените като непълноценни същества, недостойни да застанат до него като равни. Затова той несъзнателно разглежда жената преди всичко като „кукла за удоволствие", която придобива с цел да задоволява сексуалните си апетити. Жената е превърната в стока и губи своите висши женски и човешки качества. Положението е още по-сериозно , ако жената приеме това, защото дори да протестира, тя участва в играта, превръщаща любовта в търговска сделка. Тя може да се възмущава от мъжкия шовинизъм, но все пак презира мъжете, които се държат различно, смятайки ги за слаби. Такова отношение засилва мъжкия шовинизъм. Жените се стремят да осигурят по-скоро финансовото си положение, отколкото да постигнат достойна любов във връзка между равни, феминистките движения не се занимават с любовта- те преследват единствено равнопоставеност на двата пола по отношение на индивидуалните им права и отменянето на закони, принизяващи положението на жената в един свят, принадлежащ на мъжете. В играта на любов жената осъзнават много добре положението си на стока. Тя полага особени усилия да „плени" мъжа със законни средства, защото с напредването на възрастта и загубата на физическата красота, стойността й намалява и може да стане причина мъжът да я изостави. Жената не иска да остане без собственик и финансов благодетел. В нашата епоха вниманието погрешно е насочено към телесната любов, в която връзката не излиза извън физическата сфера. Жената отдава тялото си на мъжа, а той на свой ред я възнаграждава с финансов статус. Колкото по-ценна е стоката, тоест колкото по-красиво е женското тяло, толкова по-голяма печалба ще извлече тя в любовно-финансовата игра. Това е друга форма на сатанинското в любовта, която пречи за развитието на истински човешки качества. Когато жената, превърната в предмет, се омъжи, тя смята, че щом отдава тялото си, трябва да получава равностойно възнаграждение. Колкото по-високо е самомнението й, толкова по-големи ще бъдат финансовите й изисквания. Целият този проблем я довежда до много трудна ситуация, защото жените се делят на две основни групи: тези, които притежават физическа красота и други, на които тя липсва. Красивите жени нямат никакви проблеми; необходима им е единствено малко интелигентност, за да знаят как да се обезпечат. На тях не им е нужно да полагат усилия в ранна възраст, за да развиват интелектуалните си способности, защото още като деца се чувстват сигурни в бъдещето си. Какво е това бъдеще? Да се отдадат на подходящ мъж, който може да ги възнагради с подобаваща отплата. От момента, в който се омъжат, те престават да бъдат интелигентни представителки на женския пол и стават предмети, принадлежащи на собствениците си, към които трябва да се държат почтително и покорно. Има всевъзможни собственици - от много добри до силно извратени. Единственото средство за самозащита на жената, ако открие, че нейният съпруг и собственик е извратен, е да му откаже да използва тялото й или да разтрогне брака срещу съответна парична компенсация. Ако съпругът се окаже добър, няма да й е нужно да се отбранява, но тя неизбежно ще претърпи загуба на самоличността си. Поради този погрешен подход към любовта красивите жени често са по-неинтелигентни от по-малко привлекателните. Всъщност първите компенсират липсата на интелект с привлекателно и еротично тяло. Има, разбира се, изключения - жени, които са красиви и интелигентни, с истински човешки качества. Онези, които са лишени от физическа привлекателност, трябва да полагат всички усилия, за да развият своите интелектуални или артистични способности и да постигнат единствената наистина непреходна привлекателност - вътрешната красота, която е комбинация от интелигентност, здрав разум, чар, знания и човечност. Но в този подчинен на парите свят вътрешните качества на такива жени могат да бъдат оценени единствено от изключителни мъже, притежаващи истинска интелигентност. От тази гледна точка, лишената от красота жена има повече възможности да намери мъж, който стои по-високо в духовен, интелектуален и човешки смисъл, отколкото красивата жена. За нещастие, понеже такива мъже са рядкост, тя често трябва да понася бремето на самотата много повече от красавиците, физически непривлекателната жена не се превръща в сексуален предмет, възхищаващ мъжете единствено с външните си качества. Човешките ценности следват този път още от древността. Хората не са създали обществена ценностна скала на висши духовни и човешки елементи. Високо ценени са единствено материалните фактори власт и богатство. Красивата жена, която често няма професия, е принудена да принадлежи на мъжа, защото той я издържа. Жена, която не е красива, обикновено не е изправена пред този проблем - реалностите на пазара на любовта и брака са я накарали да придобие професия, добре платена работа или собствен източник на доходи. Когато красивата жена се омъжи, съпругът й смята, че нейната красота не е създадена за тежка работа и трябва да се защитава и пази от всички трудности и проблеми, че животът й трябва да е всестранно облекчен. Той обаче не прави това приятелски, братски, безвъзмездно и щедро, така както един индивид помага на друг, а с чувството, че защитава частната си собственост. Законите, които преследват прелюбодеянието, предвиждат различни наказания за мъжа и жената, като наказанието за жената е далеч по-строго. Очевидно законодателството, регулиращо брачните отношения, е предназначено да защитава „частната собственост". Въпреки че законът не е формулиран по този начин, на практика резултатът е същият. Само когато се установи равнопрваие между мъжа и жената е възможно да се постигне истинско общуване помежду им. Когато едната от страните е считана за по-недостойна от другата, не могат да се споделят нито отговорности, нито идеали. В такава връзка има единствено защитник и защитаван - същества, които завинаги остават на различни нива, създавайки съюз по взаимна изгода, или отношения между „използващ" и „използван". Вместо да хранят амбиции, жените трябва да се борят за равноправие и да се стремят да определят каква трябва да бъде истинската връзка. Необходимо е да си поставят за цел постигането на истинска любов преди постигането на материални удобства, раждането на деца, придобиването на обществен престиж и признание. Те трябва да се борят за любовта- да създадат движение, което да изчисти любовта от неприсъщите й елементи и да възстанови истинската й роля за създаване на идеална, взаимно допълваща се връзка между мъжа и жената - вечен романс, подчинен на взаимно сътрудничество. Ако жената желае да бъде считана за равна, тя трябва да заслужи това не по силата на държавните закони, а с морална сила, която се ражда от истинското развитие и зрелостта на нейното Аз. Две разумни същества, които се познават и имат сходно ниво на развитие, обединени в брак по любов и със зачитане на другия, постигат най-високи възможности за самореализация, като едновременно всеки притежава силно развит вътрешен живот. Това е кратко определение на брака такъв, какъвто трябва да бъде, ако е роден от любов, а не е плод на предразсъдъци, сметка или обществено задължение. Но за да постигне такъв съюз, мъжът трябва да бъде донякъде освободен от напрежението на работата си, от принудата да произвежда повече, за да консумира повече. Той трябва да може да насочи вниманието си към вътрешния си свят, който е единственият източник на истинско щастие или нещастие. За разлика от животните, цветята и насекомите, любовта при хората не е спонтанно пораждащ се акт. Единствено чрез съзнателно изучаване на истинската наука за любовта човешката двойка може да се свърже по естествен начин, а не принудително, което води до бледи имитации на любовно щастие. Човекът трябва да разбере жизненоважната роля на връзката с другия, да осъзнае огромното влияние на двойката за по-нататъшната еволюция или гибел на вида. Видяхме, че точно както децата рядко са плод на любовта, така и човечеството като „общо дете" на човешката двойка не е родено от любов. Ако това човечество е алчно, животинско, егоистично, материалистично, ако се стреми към войни и унищожение, то е такова, защото е лишено от познанието за любовта, което обединява човешката двойка в истинска духовна и човешка връзка. ПСЕВДО РОМАНТИЧНОСТ Речникът безстрастно определя думата „романтичност" като „сантименталност, преобладаване на фантазията, липса на практичност". Когато обаче този термин се приложи към практиката на любовта, той означава душевно състояние или особени чувства - сантиментални и любовни изживявания на двойката, прослава на кавалерството, щедростта, алтруизма и идеализма. Романтичният човек силно вибрира с музиката на любовта и е особено нежен, чувствителен и мил. Той високо цени съчетаването на човешки и природни елементи, създаващи приятна ситуация, която е единствена по рода си - „идеално чиста". Тези характеристики важат не само за любовта, но са и съставни елементи на романтичния характер и поведение. Романтичният индивид е поклонник на красотата и на всичко, което издига човека за постигане на доброта, братство и хармония. Такова съчетание на качества може да се нарече романтичност, но самото състояние обикновено изчезва поради стремеж към материални облаги, който прогресивно намалява способността на индивида да възприема красотата и хармонията. Здравата романтичност е форма на поведение, която обикновено жените търсят в мъжа, но самият той често отхвърля, заемайки поза на лъжемъжественост. В любовната връзка винаги трябва да има определено количество романтичност - то действа като елемент, който сублимира либидото и му придава по-висока насоченост. За съжаление съществува и сляпа романтичност - една от главните причини за неуспеха на любовта. Сервантес в безсмъртния си роман „Дон Кихот" прави опит да покаже последиците от сляпата романтичност. Той използва преобладаващата по негово време представа за романтичност, изградена върху правилата за поведение на рицарските ордени, които несъмнено са били важни за някогашните рицари, но са безполезни за обикновените подражатели. Добрите дела, изпълнението на въображаеми задачи, размахването на оръжие в служба на дамата на сърцето, защитата и спасяването на онеправданите са все съставки на истинското рицарско поведение. Въпреки изминалото време, разликата между Дон Кихот, сражаващ се с вятърните мелници и онези, които преследват фантазията за чиста, идеална любов, съществуваща над и извън всякаква логика, ограничения и материални препятствия, не е голяма. Да се вярва, че любовта е лесно постижима и благодарение на нея е възможна всякаква промяна - както сантиментална, така и интелектуална, не е нищо повече от „донкихотщина". Псевдороматичността също като вече описаният „призрак на фантазиите" принуждава влюбения да въплъти в партньора си собствените си сънища и фантазии. За да разберем това, ще анализираме какво става например, когато жената за пръв път изпита влечение към мъж. В такова привличане винаги има известна доза „доброволно влюбване". Жената мисли, че избраникът й притежава известна прилика с образа на идеалния мъж, който тя е създала в подсъзнанието си. Въпросният индивид може би съвсем не отговаря на идеала, но тъй като се намира наблизо и поради някаква причина изглежда лесна плячка, жената несъзнателно си внушава, че той наистина е привлекателен и много различен от другите. Дори когато мъжът е посредствен, неинтелигентен и твърде ограничен, той ще й се вижда прекрасен като приказен принц поради магията на самоизмамата. Краят на тази много често срещана история може да се отгатне, тъй като трудно се поддържа илюзия, която непрекъснато влиза в противоречие с обективната действителност. Жената неизбежно решава, че мъжът изцяло се е променил, естествено за по-лошо, освен ако има достатъчно смелост да признае, че се самозаблуждавала и той всъщност е точно такъв, какъвто винаги е бил. Макар хората често да смятат, че са извлекли добра поука от такъв урок, те непрекъснато повтарят един и същ модел с надежда, че следвашия път ще срещнат истинската любов. Тъжната и самотна старост е единственото доказателство, способно да убеди романтичната мечтателка в това, че цял живот се е самозаблуждавала и че лъжите са я накарали да презира онези, които са я обичали и са притежавали истински качества, но не са изпълнили изискванията на собствените й фантазии. Това явление засяга повече жените, отколкото мъжете, защото те са непоправими романтички, що се отнася до самоизмамата в любовта. Откровената им сантименталност може да ги доведе направо до този вид глупава романтичност или до някакво измислено и нереално съществуване, като по този начин те се лишават от възможността за истинска, автентична любов, фантазията и мечтите изместват действителността и страдащите от тях индивиди преминават от един сън в друг, от фантазия във фантазия, като следват външните обстоятелства, вписващи се във фантазиите им, а презират и пренебрегват действителната същност на хора и ситуации. Жената често се влюбва до полуда в недостоен човек, но не осъзнава това и го счита за изключителен и особено привлекателен. Тя е специалистка и в изкуството да „осиновява" мъже със сериозни слабости или умствени и физиологични недостатъци. Следвайки майчинския си инстинкт, тя се стреми да защитава слабия индивид като свое дете. Поведението на някои влюбени често е необяснимо, защото мрежата на собствените им мечти и фантазии е толкова плътна, че логичното мислене не прониква през нея. Нямаме желание да проповядваме студенина или безчувственост в любовта - искаме единствено да осъдим едно крайно поведение, което неусетно разрушава възможността да постигнем истинско щастие. В любовта се радват на успех не „хладнокръвните", не онези, които имат „буйна кръв", а хората с ясен ум. Любовта не може да бъде предмет на импровизации, тя не изниква по магически начин в плодородната почва на собствените ни фантазии. Тя започва със съзнателно планиране и използване на висшите принципи на науката за любовта. Очевидно за повечето хора съставянето на някакъв „план за любов" изглежда нещо трудно, нещо, което отрича самата й същност. Те смятат, че планирането на любовта е като програмирането на компютър. Целта на науката за любовта е да постигне тъкмо обратното, да депрограмира любовта, за да излезе от динамиката, която води до неуспех. Мнозина вярват, че любовта се ражда просто защото двама души са очевидно „създадени един за друг" - достатъчно е да намерят подходящ човек и любовта избухва с неудържима сила. Дори мисълта, че е нужно да разберат теоретичните и практически основи на някаква наука за любовта изглежда непосилно начинание за умовете на спящите маси. Поради това повечето хора ще продължат да се задоволяват с лоши имитации на истинската любов. Те вечно ще се самоубеждават, че страданието, споровете и отчаянието са неразделни части на любовта. Те все така ще вярват, че няма любов без страдание и че да обичаш означава да страдаш. Поради това никой не е изненадан от любовните драми. Тези явления не се считат за изключителни, а за нормални елементи в човешкия живот. Докато човек не разбере какво е истинската любов и не овладее законите за успешното й осъществяване, той все ще преживява нейната фантазна имитация. Хората ще се примирят, че са лишени от истинското щастие и удоволствието на пълния съюз между мъжа и жената, който издига и двамата на равнище на общо и лично реализиране, досега непознато за човечеството. Този съюз е създаването на божествена двойка, която се е освободила от суровото наказание - изгонването от рая - и се връща отново там пречистена и одухотворена. Не говорим за измислената райска градина от сънищата, намираща се в невидим, хипотетичен рай, а за земен рай, едновременно материален и духовен. Ясно е, че всичко това ще се стори само фантазия на онези, които няма да си дадат труд да пробват. Науката за любовта не е предназначена нито за интелектуалци, нито за боязливи учени, затворени в черупката на собствените си представи, за да не подлагат вътрешната си сигурност на заплахата от истини, надхвърлящи културните условности на човечеството. Те изпитват нужда да се бранят с предразсъдъците на сляпата програма на науката, която претендира, че притежава монопол върху истината. Те затварят очи пред доказателствата на собствената си еволюция, пред неоспоримия факт, че това, което знаят, е само песъчинка в пустинята на неизвестното, а онова, което предстои да бъде открито, няма да бъде изобретено от науката, а ще е нещо, съществувало от незапомнени времена в самата природа. Атомът не е съвременно откритие, той е съществувал много преди първите лъчи на разума да озарят първобитния човек. По същия начин ние несъмнено сме в началните стадии на разбиране на много по-сложни идеи. Тук нямаме намерение да убеждаваме или да доказваме, че съществува висша любов, която по-голямата част от човечеството не познава - искаме само да покажем несъвършенствата на обикновената любов. Думите ни са предназначени за една отбрана част, която обаче не е обществен или икономически елит, а елит, определен от наследствената си духовност, защото истината не може да се разпространява за всички - хората имат най-различно ниво на еволюция. Ще направим малко отклонение - скалата на развитие се движи от крайно глупавите до изключително интелигентните. Точно както има обществени класи, така има и еволюционни класи, притежаващи глупост и интелигентност на най-различни нива. Парадоксално е, но съществуват и „глупави гении", типичен продукт на нашето време -интелигентни индивиди, напълно лишени от човешки качества и вътрешни норми, небалансирани същества, изключителни единствено с блестящия начин, по който използват специализирани методи. Много от тях наподобяват глупави компютри, които след като са били програмирани според конкретни изисквания не са в състояние да изменят програмата си при промяна на условията, а само повтарят наученото като говорещи машини. За съжаление обществото възхвалява такива роботи и масите смятат, че достигането на подобно ниво е особено желано. Тази книга е предназначена за онези, които не само са интелигентни, но могат в известна степен да надхвърлят сляпата програмираност на човека. Тя е насочена и към хората, които са в състояние да се издигнат над властта и диктата на своите обществени и културни модели със собствения си мозък, като отхвърлят предразсъдъците. Това послание е именно за тях. То е адресирано към хората, които са страдали от нещастна любов и са изпитали на практика някои от идеите, които застъпваме. Те също ще разберат тези думи. Онези, които са непредубедени, които не подражават сляпо, които желаят да мислят самостоятелно, не са деформирани от суетност и силно се стремят към истинска любов, ще извлекат най-много полза от тази книга. Хората, на които липсва вътрешно просветление, няма да разберат смисъла на една философия за същността на любовта, защото чистосърдечно или предубедено вярват, че „философията не е наука" и няма практическо приложение. Всъщност философията винаги изпреварва науката с една крачка, тя е нейният източник на вдъхновение. В друга книга посочваме, че херметическата философия е точно толкова научна, колкото химията, физиката или математиката, но тя не е наука за масите, защото този вид знание не може да се предава по обичайните информационни канали. Истинската философия не е източник на умствени развлечения, а действително познаване на обективната истина. Херметизмът е наука за използване на съзнанието, която извежда интелигентността на равнища на неподозирана цялостност. Тя е наука за издигане на будността до по-високо състояние на съзнателност, в което новопосветеният използва напълно висшите способности на биологичния вид. Онези, които презират философията, познават единствено нейната традиционна теоретична страна. Те не съзнават, че съществува философско познание с предимно практически характер, служещо да издигне нивото на съзнателност на индивида, докато той стане господар на този съвършен ментален инструмент и успее да постигне по-висша истина. Те забравят неопровержимия факт, че интелигентността е истинското кормило в живота и ако тази способност не бъде освободена от външни влияния и издигната до състояние на по-висока ефективност, будност и яснота, хората ще бъдат лишени от надежден компас, сочещ пътя към висшите им цели. Една от най-важните цели на херметическата философия е преодоляване на отчуждението и пълно депрограмиране. Тук става дума за духовно осъществяване на индивида - начинание, сходно на постигането на любов. Тези две теми вървят ръка за ръка, защото любовта е възможна единствено чрез правилно използване на човешката съзнателност, която трябва да се шлифова и пречисти. Любовта не може да съществува само с романтизъм, но не може да съществува и без него. За да постигнем правилното съотношение, трябва да се научим да разпознаваме разликата между истинската романтичност и лъже романтичността. За съжаление това познание няма никаква обратна сила. Болезнено е да пропилеем единствената възможност в целия си живот, защото такава грешка е непоправима. Ако човек признае, че е сбъркал след като го е сторилото това ще има стойност само ако успее да промени поведението си в бъдеще. ФРИГИДНОСТ И ИМПОТЕНТНОСТ Фригидността и импотентността сами по себе си не са аспекти на сатанинското в любовта, а се дължат на физически и психологични разстройства. Тъкмо те са причина за сатанинското, което не позволява да се прояви „естествената" любов. Терминът „нормална" тук е неприложим, тъй като за хората е нормално да страдат от всевъзможни психологични конфликти. Думата „естествена" се отнася за това, което е в нормите на Природата. Неестественото е опорочаване на естественото поради човешко невежество или поквареност. Неспособността за полов акт е по-разпространена сред жените, отколкото сред мъжете и статистиката показва, че 30-40 процента от жените са фригидни -една изключително тревожна цифра. Тази аномалия е огромна пречка пред жената, която се мъчи да намери щастие - наред с неспособността си да постигне оргазъм, такава жена развива комплекс за малоценност и чувство на неудовлетвореност. За да разберем напълно проблема на фригидността и импотентността, трябва да обясним най-честата им причина. Разбирането на причината ще хвърли светлина върху редица типове ирационално поведение. Обикновено фригидността се разглежда като неспособност за постигане на оргазъм, но съществуват много типове фригидност, различаващи се по степента на разстройството. Има пет типични степени на фригидност: Жени, които понякога не достигат пълен вагинален оргазъм. Жени, които се възбуждат, но никога не достигат оргазъм. Жени, които достигат клиторен оргазъм. Жени, които понякога не изпитват възбуда. Жени, страдащи от пълна фригидност и блокирана генитална реакция. Причините за фригидността са главно с психологичен произход, въпреки че има много случаи на вагинална анестезия и органични заболявания на нервната система, като множествена склероза, трансверсен миелит, табес и полиомиелит, които предизвикват фригидност. При тези болести възможността за премахване на фригидността зависи от лечението им. По-долу са изброени най-честите причини за фригидност с психологичен произход: Недостатъчно полово образование през юношеските години поради невежество или небрежност на родителите или защото сексът се разглежда като неморален или грешен. Свързване на сексуалността с опасност. Завист заради мъжкия пенис. Мастурбация. Несъзнавана хомосексуалност. Травми в детството. Прекалено кратка подготовка от страна на партньора. Преждевременна еякулация на партньора Отвращение от някакъв аспект на физическата близост с партньора. Недостатъчно сексуално възпитание в юношеството Жената много често получава погрешно разбиране за секса, когато образованието й се основава на зле разбрано пуританство. В детството си тя обикновено се учи да бъде добра домакиня, образцова съпруга от гледна точка на обществото, прекрасна готвачка и добра майка, но не получава никаква подготовка за ролята си в любовната връзка. Точно обратно - жената понякога е „научена" да не успява в сексуалната страна на връзката, да остава неудовлетворена или просто да понася половия акт като неизбежно зло. В този подход няма злонамереност, а само невежество. Бъдещата съпруга изучава в тънкости кулинарното изкуство, най-ефикасните начини за почистване на къщата, значителна част от всички аспекти на вероятното й бъдещо майчинство, но за секса се споменава много малко или изобщо не става дума, а ако получи някаква информация, тя е тенденциозна и погрешна. Често майката, която цял живот е била фригидна, повлиява на дъщеря си да възприеме това състояние като нормално и неизбежно, като нещо, което е част от женската съдба. По същия начин вероятно са се държали баба й и прабаба й. Такава невежа и предубедена майка учи дъщеря си на гордо, пуританско, престорено скромно поведение. Тя й казва „за нейно добро", че най-лошото нещо, което може да й се случи, е да изгуби девствеността си преди сватбата. Освен това на дъщерята се втълпява, че бъдещата й роля в брака ще се състои в това да уважава съпруга си, да се подчинява на волята му, да се грижи за къщата, да му роди здрави деца и да ги отгледа. И най-беглото споменаване на сексуалните отношения предизвиква смущение и неудобство и се отбягва. На момичето се обяснява, че сексът е нещо, което трябва да търпи, за да задържи мъжа си. Ако е живяло в особено строга домашна атмосфера и в детството си е било заплашвано със сурови наказания винаги щом като прояви някакъв интерес към секса или към собствената си пробуждаща се сексуалност, момичето естествено ще стане фригидно. Много често жената стига до брака неподготвена, без да знае за секса нищо повече от онова, което е научила от приятелките си. Възможно е те да са също толкова зле осведомени и да са й разказали заплашителни истории, чути от други. 2. Свързване на сексуалността с опасност. Този фактор е част от нормалния процес, при който жената още от детството свързва секса с някаква опасност. Много елементи допринасят за това, а главните са: (а) Страх от първата сексуална връзка Много жени имат обща представа преди първата си връзка, че процесът на „дефлориране" е нещо ужасно, шокиращо, болезнено и кърваво. Девственото момиче развива силен страх от секса. Когато настъпи момента за сексуалното й посвещаваме, страхът напълно изличава и най-малкия помен за наслада, особено ако партньорът е нетърпелив, неопитен или нетактичен. Първият сексуален опит е определящ, защото може да причини трудно лечима фригидност. (б) Страх от бременност Много жени са убедени, че раждането е ужасно травматично преживяване, което ги свежда до животни. Възможно е да са чули шокиращи или вулгарни описания на раждане, които са причинили дълбок страх и са ги накарали да отхвърлят половия акт заедно с всички потенциално негативни последици. (в) Страх от сексуална възбуда Половият акт може да предизвика усещане, че тялото е завладяно от непознати елементи, които го тласкат към осъществяване на неизвестното, разглеждано като застрашаващо и опасно. (г) Отрицателен възглед за секса, насаждан от някои религии За съжаление религиите изграждат около половия акт атмосфера на грях и порок, подчертавайки, че Бог е наказал мъжа и жената за „първородния грях", като ги е прокудил от Рая. Потискането на либидото посредством представата за греховността на половия акт е елемент, оказващ силно влияние за развиване не само на фригидност, но и най-различни фрустрации, комплекси и душевни заболявания. Представата за секса като нещо мръсно, неморално и порочно е толкова дълбоко залегнала в колективното несъзнавано на човечеството, че се е превърнала в част от индивида. Затова, тласкан от сексуалния нагон, човек се чувства изложен между чука и наковалнята, пленник на ужасни, противоречиви импулси на двете враждуващи части на личността си -То (И) и Свръх-Аза. То е онази половина, с която детето се ражда и може да се определи като запас от енергия, предназначен да задоволява инстинктивните нужди без да отчита последиците. То действа по импулсивен и хаотичен начин, без да се съобразява с логиката и моралните правила, които позволяват на индивида да отличава доброто от злото. Обратно, Свръх-Азът е моралната съвест на индивида и се определя от културните норми на поведение. Голяма част от Свръх-Аза е „несъзнавана" в смисъл, че влиянието му върху поведението на индивида остава незабелязано. Свръх-Азът може да бъде наречен „цензура". Като резултат от това, човек от една страна е изложен на импулсите на То, а от друга на моралния натиск на Свръх-Аза. Често тези напрежения са противоположни и между тях възниква конфликт. Самият индивид е хванат между тях, като страда от силно инстинктивно, морално и емоционално раздвоение. Този конфликт е най-силен в областта на секса, защото сексуално-религиозно-културните схващания са активна част от Свръх-Аза. От друга страна, безцензурния процес на Свръх-Аза, човек вероятно би страдал от далеч по-сериозни проблеми. Постоянният конфликт между То и Свръх-Аза може да се използва позитивно само чрез значително издигане на нивото на съзнателност на индивида, което би позволило на индивида да сублимира То и да балансира Свръх-Аза. (д) Страх да не бъде използвана като предмет от мъжа. Този страх се основава на чувство за малоценност спрямо мъжа. Жената смята, че трябва да се защитава, за да не бъде използвана. Тази точка е свързана със следващата. 3. Завист заради пениса Кастрация е ампутирането на половите органи на мъжа. Кастрационният комплекс представлява естествен страх от кастриране при малките момчета. На пръв поглед това изглежда толкова нелепо, колкото да се боиш да не те удари падащ от небето предмет, но страхът от кастрация има съвсем конкретна психологична основа. В развитието на момчето настъпва момент, когато то осъзнава способността си да контролира сфинктера на уретрата и по този начин и потока на урината. Способността да уринира или да се сдържа му вдъхва чувство за сила, което често проличава в детските състезания кой може да „стигне" най-далеч. Това е първата връзка, която момчето прави между пениса и силата. Постепенно то разбира, че притежаването на пенис му дава власт, престиж и достойнство. Идва момент, когато момчето трябва да се изправи пред един много особен факт: някои деца нямат пенис (то е виждало голи момичета, но все още не може да разбере, че има различни полове - за него момичето е само друго момче). Когато наблюдава тези деца без пенис, момчето стига до извода, че те са били наказани с кастрация. Обземат го силен страх и тревога, че и то може да понесе такова наказание. Страхът е свързан с Едиповия комплекс. Бащата се явява като съперник за любовта на майката, а синът изпитва чувство, че прави нещо забранено и заслужава наказание. Тук ни интересува какво се случва с момичето. Защото мисълта, че е било кастрирано, възниква у него, когато види, че мъжът има пенис, а то няма. Мъжът й се струва привилегировано създание и момичето изпитва завист, която го тласка към един вид съперничество. По-късно то може да се превърне във „фалическа жена" - жена която желае да подражава на мъжа и фантазира, че притежава или ще придобие пенис. Според специалистите в тази област съществуват два типа завист заради пениса: (а) Осъществяване на желаното Този случай засяга жени, които желаят да превъзхождат мъжете и се мъчат да се конкурират с тях, като възприемат мъжкото поведение и се стремят да ги победят в дадени области. Жени, които участват във феминистки движения, някои спортове или свързани с мъжкия пол дейности често имат „фалическа" нагласа. Те не осъзнават дълбоката мотивация на поведението си, което обикновено приписват на необходимостта да се освободят от мъжкото робство или агресивното поведение на мъжа. Маскулинизирането на жената я довежда до отхвърляне на женствеността и тя често стига до лезбийство. Разбираемо е, че ако стане мъжествена, властна или авторитарна поради фалически амбиции, жената не може да достигне оргазъм. Понякога тя е напълно неспособна да изпита привличане или сексуална възбуда от мъж. Както Едиповият, така и кастрационният комплекс засягат всички хора в даден момент от живота им. При по-нататъшното си развитие едни индивиди разрешават тези конфликти, докато други не успяват да се адаптират. Ако не може да се справи със страха си от кастрация, жената несъзнателно намразва своя пол и изпитва дълбока завист към мъжа. Тя става недоволна и ненаситна, като възприема мъжко поведение. (б) Отмъстителен тип В този случай завистта заради пениса създава в жената силно желание да отмъсти на мъжа (тъй като го смята за по-облагодетелстван), като го кастрира. Целта е мъжът да бъде унижен преди той да унижи жената. При някои обстоятелства коитусът се счита за принизяващ и отвратителен за единия от участниците. Отмъщението може да има мъжка или женска насоченост: „Ще ти докажа, че мога да съм мъжествена като теб" (мъжка реакция), или „Защото ме презираш, ще те накарам да се възхищаваш от това, което си презирал, но няма да го получиш" (женска реакция). Вагинизмът - спазъм на вагината - не позволява проникване на мъжкия орган и причинява силна болка. Той е ясен израз на отмъстителния тип кастрационен комплекс при жената. Жената несъзнателно изпълнява своя собствен тип отмъщение. Тя принуждава мъжа да й се възхищава и да я желае, но същевременно му отмъщава и го наказва, като го лишава от коитус. Можем да резюмираме казаното дотук така - жена, която се чувства кастрирана, възприема едно от две основни поведения: тя се състезава с мъжа на негова територия и се стреми да го победи или му отмъщава, като се мъчи да го накаже, унижи и унищожи по всякакъв начин. Главната цел на много властни жени е да кастрират мъжа и да го лишат от мъжките му атрибути. Това се случва, когато жената унищожи мъжа психологически или сериозно ограничи свободата и индивидуалността му. Болезнено е да се наблюдават двойки, в които жената изпълнява мъжката роля, а мъжът е сведен до абсолютна пасивност. Тъжно е и обстоятелството, че тези типове несъзнавано поведение на жената ограничават вероятността тя да постигне щастие в любовта. 4. Мастурбаиия Често жените, свикнали да мастурбират от детството си, изграждат стандартна сексуална реакция, която изключва естествените отношения. Тези жени обикновено се пристрастяват към клиторна мастурбация, като стимулират клитора, а не вагйната. Така те само придобиват или засилват чувството за кастрация, тъй като клиторът е атрофирал пенис. Именно поради това, че е малък, жената изпитва чувството, че е кастрирана. Съществуват и други причини, поради които мастурбацията води до фригидност - те ще бъдат разгледани по-нататък в раздела за магнитната сексуалност. Кога го жената се отдава на този самотен порок, тя изразходва магнитна енергия и така намалява сексуалния си потенциал, нарушавайки нормалния поток на либидото. Тайното извършване на този ,.грях" поражда и чувство за вина. Това още повече засилва вече споменатото свързване на сексуалността с някаква опасност. По-късно, когато жената направи опит да влезе в нормална връзка, тя изпитва само студенина към мъжа или просто го отблъсква. 5) Несъзнавана хомосексуалност Несъзнаваната хомосексуалност засяга определен тип жена, който без да знае това, притежава мъжка душевност. Това отклонение може да се дължи на обстоятелството, че е израснала със слаб и страхлив баща, когото несъзнателно е презирала или пък обратно - със строг баща, склонен да налага наказания, който я е малтретирал. Възможно е бащата да е искал да има син и непрекъснато да е отричал женствеността й, като й се е присмивал или е стимулирал мъжко поведение у нея. Този тип жена се развива според собствената си женственост, но несъзнателно има „мъжка" фиксация. Това е накратко описанието на несъзнаваната хомосексуалност - манипулацията от страна на бащата засилва мъжката полярност на дъщерята, която силно желае нормален секс, но винаги усеща несъзнавана спирачка, фрустрираша либидото й. Такава жена може да превъзмогне противоречията дотолкова, ако успее да си представи и да осъзнае динамиката на процесите и да дисциплинира личността си, така че да влияе върху несъзнаваното. 6) Травми от детството В детството съществуват негативни преживявания, които могат много лесно да предизвикат негативна сексуална реакция. Когато моралните стандарти в един дом са прекалено строги, тесни или пуритански, при най-малката проява на ранна сексуалност към децата се отправят различни заплахи. Ако момиченцето докосне гениталиите си, казва му се, че е лошо и че Бог може да го накаже, като „му откъсне ръката" и други подобни заплахи. Ако то види любовна игра между кучета и поиска обяснение, може да му отговорят, че това е грях и не трябва да го прави, защото Бог ще го накаже. Тъкмо такова лицемерно морално поведение причинява преувеличени реакции - ако момиченцето тайно наблюдава родителите си в любовен акт или задава неудобни въпроси, те му се скарват или го наказват. И тук се създава асоциацията между секса и непозволеното, между секса и опасността. 7) Прекалено кратка подготовка Разглеждайки влиянието на самата сексуална връзка върху жената, трябва да обсъдим отрицателното въздействие на прекалено краткия или прекалено грубия сексуален подход на партньора. Между двата пола има ясно изразени различия, както психологични, така и физиологични. От строго физиологична гледна точка, сексуалната възбуда и последващият оргазъм са главно медуларно и рефлексивно действие при мъжа. като центърът им се намира в гръбначния мозък. При жената сексуалната реакция е по-сложен процес, в който участва лимбичната система на мозъка (свързана с емоциите), както и гръбначният стълб. Поради тази причина половият акт при много мъже се характеризира с бързо механично поведение, което почти веднага предизвиква генитално задоволяване. При жената коитусът трябва да следва бавен процес на стимулиране. Мъжът реагира на чисто физиологичен стимул- жената се нуждае от достатъчно психологични и емоционални ласки, които да събудят еротичните импулси. При жената коитусът е естествена кулминация на физическата връзка на по-високо ниво. Мъжът, тласкан от нуждата да задоволи апетита си, напълно пренебрегва това емоционално общуване и обръща внимание единствено на физическата страна. Широко разпространено е бързото достигане на оргазъм от мъжа, докато жената все още е в началните фази на стимулиране. Когато тази ситуация се повтаря и е съчетана с безразличие от страна на мъжа след оргазма, тя предизвиква неудовлетвореност у жената. Постепенно тя става фригидна и си мисли: „Защо ли си губя времето, като не мога да свърша?" или „Какво получавам от възбудата, след като в крайна сметка не извличам никакво задоволство?" 8) Преждевременна еякулащш Преждевременната еякулация е вариант на горната ситуация и представлява по-сериозен проблем за мъжа, защото не само се дължи на медуларна реакция, но и говори за особена форма на импотентност. Преждевременната еякулация варира от мигновена еякулация при проникване на пениса до ненормално бързо достигане на оргазъм. 9) Отвращение към някакъв аспект на физическата близост с партньора В тази ситуация много вероятно е сексуалните навици на партньора да са напълно лишени от деликатност- той обладава жената грубо, безчувствено и агресивно. Възможно е известни естетични и анатомични характеристики да предизвикват дълбока неприязън у жената и тя несъзнателно да ги свързва с хора и преживявания от детството си, които са я отвратили или отблъснали. Негативните асоциации на определени миризми, например пот, силно подправени храни или просто неприятен телесен мирис, също са причина жената инстинктивно да отблъсне мъжа. Всички посочени реакции може да са и средство за несъзнавано отмъщение, мотивирано от спомена за възможни изневери. Тази реакция възниква и когато жената чувства отвращение или безразличие към съпруга си, но същевременно изпитва силна възбуда и достига оргазъм, като си мисли за друг мъж. Независимо дали другият мъж е действителен или измислен, тя се привлича повече от този образ, който отговаря на желания физически или емоционален идеал. За да преодолее препятствията, тя понякога трябва да извършва сексуалния акт в определена поза. Често се случва фригидната жена, особено когато изпитва завист заради пениса, да проявява ненормална агресивност към мъжа, сякаш се бунтува срещу положението си на жена. Най-разпространените представи, свързвани с тази реакция, са следните: „Мъжете искат единствено да легнат с някоя жена". „Мъжете са ужасни". „Мъжете мислят само за собственото си удоволствие - всички жени знаят това". „Щом станат от леглото, те изоставят жената, защото повече не ги интересува". „Сексът е лесен за мъжете; правят бебета и ни забравят; затова трябва да измъкнем от тях всичко, което можем". „Мъжете са извратени, мръсни и неморални". Лесно е да разберем, че с тези представи жената трудно ще постигне щастие в любовта, тъй като предразсъдъците могат да доведат само до неуспех. Психологичните корени на мъжката импотентност далеч не са толкова сложни, колкото причините за фригидност при жената, физиологичните причини за импотентността на мъжа са следните: болести на гениталиите, уретрата и простатата; ендокринни нарушения, включително на гонадите, задстомашната или щитовидната жлеза; други болести като диабет, инфекции, увреждане на гръбначния стълб, прекомерна умора и хроничен алкохолизъм. Психологичните фактори при импотентността са сходни на тези при женската фригидност. И в двата случая сексуалната дейност се свързва с опасност. Несъзнателно смятайки, че сексът е опасен, мъжът възприема защитно поведение и се отказва от сексуалното удоволствие поради страх. Основната заплаха е кастрация - страх, че пенисът ще се повреди, докато се намира във вагината. Съществуват два елемента, които причиняват импотентност при мъжете: страх от кастрация, предизвикан от опасения, че мъжките полови органи ще бъдат ампутирани и несъзнателно отъждествяване с женския пол поради Едипов комплекс. Съществува връзка между страха от кастрация и Едиповия комплекс. Последният е обусловен от сексуалното желание на детето към майката. Малкото момче иска единствено то да я притежава и разглежда баща си като съперник. Чувството на дълбока ревност се придружава от желание да отстрани баща си, за да остане само с майка си. То развива агресивно поведение към баща си. Въпреки че момчето обича баща си и възхищава от него, момчето същевременно изпитва ревност, което поражда разкаяние, вина и тревожност. То чувства вина, но не знае защо и се страхува, че баща му ще го накаже, като го кастрира, защото е пожелало да му отнеме майката. За да се хареса на баща си, то започва да потиска собствената си вирилност. Тази ситуация го принуждава да желае забраненото. Момчето се чувства малоценно и се девирилизира, като придобива женствени характеристики. Тези елементи са основата на страха от кастрация. В зрялата си възраст мъжът създава механизми, произтичащи от този страх, които блокират сексуалността му. Ако възприеме женска идентичност, той пак ще блокира сексуалността си, но ще е тласкан от желанието да измие вината си и да бъде харесван. Важното тук е резултатът. Мъжът придобива женска душевност и се девирилизира, като потиска или отхвърля мъжествеността си. Интересно е да разгледаме устойчивостта на сексуалната връзка с майката, която довежда мъжа до следната несъзнателна мисъл: „Никакви сексуални отношения не са задоволителни, защото партньорът никога не е майка ми". На по-дълбоко и рационално равнище се явява и друга мисъл: „Всяка сексуална връзка трябва да бъде потисната, защото всеки сексуален партньор представлява или символизира майка ми”. Това води единствено до фригидност и импотентност, тоест до възприемане на психологически противоположно за собствения пол поведение. Както мъжествената жена, така и женственият мъж влизат в такива отношения с другите, но всъщност проблемът може да се разглежда на много по-сериозно ниво, което е прикрито и малко известно - нивото на духовната импотентност и фригидността на душата. Истинската вирилност винаги е духовна, способността за зачеване винаги произтича от женската душа. Сексуалните органи са само биологично ниво на проява на безкрайно по-висша сила. Основанията за това твърдение ще обясним в главата за природата на любовта. Тук използваме общоприети психологични термини, за да обясним явления с дълбоко херметическо значение, защото психологията за разлика от херметическата терминология си служи с език, поне в основни линии разбираем за всички, и съществува обширна информация на тази тема. Има обаче едно интересно явление във връзката между психологическото и херметическото познание. Психологията „не съзнава какво знае" и не разбира това, което знае. Разглеждана от херметическа гледна точка, психологията не е в състояние да установи отношението между частното и общото, не разбира нуждата да проектира частното върху общото и да вижда общото в частното. Все пак тя притежава добра описателна система за „механиката на звяра'*. Тази „механика" служи да управлява животинската интелигентност на хомо сапиенс, като отчуждава и завладява човешката интелигентност, подчинявайки я на собствените си интереси. По този начин психологията и особено психоанализата допринасят за постигане на древната и добре известна херметическа аксиома: „Познай себе си". Психологията обаче не трябва да се смесва с херметизма, тъй като приликата между тях е като тази между обикновения човек и мъдреца. Психологията е полезно средство от духовна и езотерична гледна точка единствено за онези, които познават херметическите правила, а за останалите не надхвърля своето чисто професионално и традиционно значение. Тя може да се използва като действен метод за използване на психичните способности и лечение на определени личностни заболявания. Психологията е част от културното наследство на човечеството, докато херметическата наука принадлежи изключително на малък духовен елит. Човек може да спечели достъп до херметизма единствено чрез стремеж към познание, скромност, лични усилия, дълбока мотивация, подходящо обучение и собствен опит. ФРИГИДНОСТ НА ДУШАТА И СЕКСУАЛНО-ДУХОВНА ИМПОТЕНТНОСТ Колкото по-сложни обществено-културни и икономически изисквания поставя животът, толкова повече мъже и жени влизат във физическа връзка, по-близка до сношаването при животните, маскирано като любов. Жените свеждат вродената си способност да зачеват в тесните рамки на тялото, а мъжете се превръщат в животни, ръководещи се от тестисите, а не от мозъка си. Женствеността се смесва с утеруса, а мъжествеността с фалоса. Колкото „по-вагинален тип" е една жена (тоест, жена, която мисли с вагината, вместо с мозъка си), толкова по-привлекателна и желана изглежда тя. Колкото по-фаличен е един мъж, толкова по-привлекателен е той за женския пол. Общоприетата представа за вирилния мъж не е нищо повече от карикатура на истинската мъжественост. Обикновено вирилният мъж се представя с голяма физическа сила, с малки или ограничени интелектуални способности, почти изцяло лишен от емоционална и духовна чувствителност. Физическите характеристики засенчват неговите морални и лични качества. Често той е представен като агресивен насилник, но истинската морална смелост му е непозната. По същия начин жената, която въплъщава идеала за женственост, притежава голяма физическа красота, великолепна анатомия и способност за силна страст, но духовните и човешките й качества рядко се ценят. В най-добрия случай тя получава някои субективни и абстрактни оценки, например „много чувствителна, много женствена, много способна" или „издигната". Понякога се обсъждат интелектуалните, професионалните или творческите й способности. Нищо обаче не се споменава за душата и вътрешната й същност, може би защото за повечето хора тези понятия са малко известни и много неясни. Общо взето хората се мъчат единствено да разберат „какво притежава един индивид", а не какво „представлява" той от човешка гледна точка. Те разглеждат материалните и психологичните притежания, а не вътрешните духовни качества. Тази погрешна представа за истинската вирилност и истинската плодотворност довежда до доста слаби имитации на женственост и мъжественост, като се отделя особено внимание на гениталните области. Гениталната любов е причината, поради която съюзът между мъжа и жената е лишен от сила и равностоен на съвкуплението при животните. Днес истинската криза на двойката се състои в загубата или липсата на сублимираща „духовна сила" зад съзидателната мощ на любовта. (Духовна сила означава постигане на високо равнище на съзнателност. Функционирането на такова равнище позволява на индивида да прояви в по-малка или по-голяма степен силата на „божествената искра чрез мозъка си". Божествената искра е самият дух, духовната същност на индивида или първичната интелигентна енергия, която го одушевява). Вследствие на това мъжът и жената прогресивно дегенерират в любовния съюз, вместо да регенерират силата си. Думата „дегенерация" според речника означава „упадък на качествата на вида, расата или потомството". Ето какво настъпва, когато любовният съюз не е подкрепен с духовна сила. Видът неизбежно губи висшите си качества и става невъзможно да си ги възвърне. Материалистите, които вярват във всесилността на материята и не приемат никакви абстрактни доказателства и аргументи, изобщо не могат да проумеят тайните на щастието в любовта и мнозина ще умрат с убеждението, че след смъртта няма нищо. За тях любовта е само преходно удоволствие, лишено от друг смисъл освен възпроизводство или генитално задоволство. Тези думи не са предназначени за тях, а само за онези, които са в състояние да надхвърлят предразсъдъците и неизменността на убежденията си и честно и искрено се стремят да разберат истинската действителност. Те са за онези, които могат да се издигнат над личната предубеденост и да достигнат цялостно разбиране - за хората, притежаващи депрограмирана интелигентност, която не се спира пред интелектуалните бариери на вида, а прониква в загадката на звездното познание. Звездното познание безкрайно превъзхожда земното и е запазено само за истински духовните. Средствата за постигане на такова познание се разглеждат в други книги от Тази поредица. Духовността не е религиозна мистична абстракция, нито случаен повод за халюцинации. Тя е висша степен на еволюция, победа над отчуждението и халюцинациите, тоест качество, което съответства на по-високия полюс в еволюционния път на хомо сапиенс. Притежаването на духовна сила означава постигане на истинските възможности на човешкия вид. Такова развитие липсва при повечето човешки същества и се дължи на колективната интелигентност на животинския вид, известен като хомо сапиенс. Пряка последица от фригидността на душата е, че жената отдава единствено тялото си. Душата й отсъства и е далеч, тя не участва в съюза на двойката. Най-очевиден резултат от тази фригидност е дълбоката незадоволеност на жената, тъй като тя напразно търси реализация чрез неподходящи средства за физическо удоволствие, физическото удоволствие, вместо да й донесе трайно вътрешно удовлетворение, я кара да се чувства все по-празна и я принуждава да се впусне отново в същия затворен кръг. Тя натрапливо търси вътрешно щастие, но никога не го намира в обикновения физически коитус, защото само физическият оргазъм не е достатъчен да изпълни вътрешния й свят. Единствено оргазмът на равнището на душата, с участието на душата, може да я доведе до пълно развитие и постигане на цялостност като жена. При женския пол душата се определя като „женска енергия на природата, въплътена в жената", което обуславя душевната й структура. Душата е център на елементалното й състояние на жена. Тя е най-високото равнище на сексуална диференциация. Тялото изразява биологичните различия, но елементалната душа я превръща в истинска жена, тя е мястото на нейната истинска женственост. Ето защо участието или отсъствието на душата е от такова значение в любовната връзка. Цялата разлика се състои в присъствието или липсата на душа по време на акта, това е разликата между духовното оплождане или духовната пустота на коитуса, между истинското щастие и вътрешната празнота вследствие на половия акт. Ако душата не участва в съюза, той ще си остане само физически, дори когато съществува дълбока емоционална привързаност. Тук се крие тайната на женското щастие, това е единственото средство, което предотвратява и лекува неудовлетвореността и разочарованието. Но трябва да анализираме и ролята на мъжа, който изпитва същия конфликт като жената. В неговия случай фокусът е повече върху духовната сила, отколкото върху душата, защото природата е дала съвсем различни качества на мъжа и жената. Мъжът представлява мъжкия елемент в природата - духа, а жената - женския елемент, душата. Точно както истинската женственост се крие в душата й, така центърът на мъжката вирилност или мъжественост е в духа - източник на същностната му енергия. Обелиските и колоните в храмовете на различни религии и философии през всички епохи са белези на това търсене на духовна сила. В резултат на материализма живеем в свят, изпълнен с мъже без духовна сила и жени, неспособни да раждат. Невежеството на философията, повърхностният израз на религията и егоистичното утилитарно поведение твърде често са определящи в човешкото съществуване. Ето защо двойките нямат необходимата сила да създават действително висши деца, които да поведат човечеството към по-добра съдба. Двойките предават на потомството си дефектните елементи на ментални състояния, вдъхновени от схващането „око за око, зъб за зъб". Дълбоко в себе си жената повече от всичко желае да отдаде душата си на мъжа, за да му принадлежи не само с тялото си, а и с висшата си женственост, която макар и невидима, е непокътната в първичното си състояние. Това желание е чисто инстинктивно или може би интуитивно и жената не знае как да го постигне. Тя е изправена и пред една сериозна пречка - за да постигне този тип висша връзка, трябва да намери партньор на сходно или по-високо ниво, мъж с „духовна сила". Мъжете от този тип са изключителна рядкост. Ето защо жената несъзнателно и непрекъснато подлага мъжа на различни психологични проверки. Тя се стреми да открие дали мъжът притежава известна духовна сила, дали заслужава „да получи душата й". Въпреки тези проверки и анализи, продължаващи цял живот, резултатът обикновено е отрицателен и жената умира „с девствена душа", тоест умира с чувство на неудовлетвореност, защото никога не е била оплодена на равнището на душата. Ако това оплождане бе настъпило, то щеше да я отведе до истинското й осъществяване като жена в резултат на пълния съюз на духа и природата. На какво се дължи фригидността на душата при жената? Може би най-важният фактор е липсата на достойни мъже, на които да се отдаде, но другата причина се крие в егоистичното й отношение, в стремежа й да използва мъжа за собствена емоционална и финансова изгода. Поради неправилно възпитание тя развива фалшива скромност, себелюбие и чувството, че е „грешно" да се отдава сексуално, което води до различни психологични разстройства и я принуждава да отхвърли женствеността си. Жената може да е съвсем нормална от психологична гледна точка и същевременно да страда от фригидност на душата. Това е нещо, което се определя от нейната духовна характеристика - степента на будност на ума и съзнанието й. Актът на вътрешно отдаване, който е сходен на способността за зачеване като израз на силата на природата и актът на неотдаване се определят от вътрешната щедрост или скъперничество. Ако жената има несъзнателна материалистична представа за любовта, тя никога няма да изпита вътрешен подтик за истинско отдаване, защото всички пари на света няма да са достатъчни, за да я възнаградят. Но и да бяха, актът на отдаване пак би се свел единствено до отдаване на тялото, защото в менталния й свят липсва понятието за „отдаване на душата". Освен в някои редки случаи, фригидността на душата не е вродено, а придобито състояние, създадено от конкретни обстоятелства в живота й. Взаимодействието на тези елементи, наред със субективното умствено състояние на жената, са причина за потентността или импотентността на душата, а дори да притежава способността да отдава душата си, тя може да не срещне подходящия за тази цел мъж. Истинското сексуално удовлетворение не се дължи - както често се мисли - на генитално стимулиране, а на съюз на духовно равнище. Когато такъв съюз настъпи, оргазмът, освен органичен, е още психологичен, ментален и духовен, като достига много по-дълбоки нива на човешкото същество. Всъщност обикновеният мъж и обикновената жена не изпитват истинско сексуално удоволствие в любовта, защото се съсредоточават върху физически средства, с които достигат в най-добрия случай емоционално ниво. Простата истина е, че удоволствието и щастието принадлежат само на мъже и жени, притежаващи висши човешки качества и напълно развитата духовна сила на истински хора. Изобилстват обаче екземпляри от вида хомо сапиенс, които и в най-малка степен не могат да преодолеят състоянието си на „animalis sapiens и всъщност не са напълно човеци. Според Библията, човешката двойка била прокудена от рая заради първородния грях. Възможно ли е този „първороден грях" да не означава нищо повече от обикновен сексуален контакт? Дали Библията няма предвид греха да изгубим духовността в любовта, да се принизим до чисто животински сексуален контакт? Раят не може да бъде върнат без одухотворяване на любовта, а това означава да я върнем на мястото, което по право й принадлежи. ИСТЕРИЯ Истерията е заболяване, при което страдащият се връща към по-ранни стадии в развитието си и възприема детинско и капризно поведение. Истеричното лице, независимо дали е мъж или жена, има ниска съпротивителна способност към фрустрация, тъй като вярва, че е всесилно. Истерикът несъзнателно мисли, че светът е създаден за него, а хората трябва да му се подчиняват и безропотно да задоволяват и най-малката му прищявка. Истеричният индивид, който е властен, взискателен и егоистичен, преувеличава ситуациите, като превръща дреболиите в големи проблеми. Той не позволява да му се противоречи и си служи с пресилени оплаквания, неконтролиран плач, драматични или театрални пози. Понякога търси съчувствие от другите, отправя към тях обидни нападки, проявява емоционална и физическа агресивност. Дълбоко в себе си той се държи като разглезено дете, което се мъчи на всяка цена да постигне своето. Съществуват много видове истерия, които се изразяват в мними заболявания или физически болестни симптоми -например, истеричната бременност се проявява в надуване на корема, въпреки че няма истинска бременност. Истерията може да предизвика парализа и слепота и това показва колко далече може да стигне разстройство от този тип. Целта ни тук е да изследваме как истерията пречи на любовната връзка, като става причина за инфантилно и ирационално поведение на някой от партньорите. Според специалистите в тази област, истинската истерия се дължи на страх от кръвосмешение, на страх от сексуални връзки с родител от другия пол. Във връзка с Едиповият комплекс и страха от кастрация, разгледани в предишните глави, лесно можем да разберем механизма на привличане и отблъскване, който често възниква в любовта. От една страна, налице е привличане към партньора, а от друга - отблъскване, когато той по някакъв начин символизира образа на бащата. Също така, тези комплекси обясняват театралния и сензационен характер на истерията - например, жената изпитва нужда „несъзнателно” да привлече вниманието на баща си и се мъчи с всички сили да дава воля на истерични пристъпи само когато може да разчита на подходяща публика. Закономерността на това явление е следната - няма истерия без публика; индивидът никога не изнася представлението сам. Истеричната жена съвсем не е фригидна. Тъкмо обратното, тя е високо емоционална поради силата на потискането, тъй като половият акт й се струва изпълнен със заплаха от кръвосмешение. Поради това тя потиска себе си, докато даде воля на чувствата си по някакъв начин, който изглежда несвързан с причината за нейния конфликт. Потискането на либидото се изразява чрез емоциите. От херметическа гледна точка, истерията е просто неправилно насочен поток енергия - все едно, че газовата печка вкъщи е свързана към водопровода и причинява наводнение. Либидото на истерика е блокирано, вътрешното налягане нараства, докато енергията се освободи по начин, считан за не толкова опасен (като кръвосмешението) или безобиден - чрез експлозивни емоционални състояния, лишени от каквато и да е зряла емоционална структура. Ако си послужим с херметически термини, между сексуалността и емоцията настъпва късо съединение, което предизвиква емоционална и нервна буря извън мозъчния контрол на лицето, сякаш кортексът е бил залян от внезапен прилив на енергия. Логичното мислене остава настрана и лицето постъпва ирационално. Повтарянето на това явление създава норми на поведение, които са малко или повече устойчиви и при наличие на необходимите стимулиращи фактори лицето се държи истерично. Поради този неправилен вътрешен контакт, емоционалният център „краде" енергията на либидото и индивидът изживява оргазъм в сферата на емоциите. Поради размяната на нива, оргазмът настъпва в емоционалната, вместо в сексуалната област. Според херметическите схващания, истерията е емоционален оргазъм. Вследствие на това, либидото се оцветява с основните елементи на емоционалната смес. Древните гръцки философи твърдели, че за постигането на любовта е необходимо първо „да се почисти гърнето". Несъмнено става дума за сърцето, защото емоционалната система е център на страстите в индивида, където възникват всички комплекси, страхове, фрустрации и перверзни. Завистта, омразата, тревожността, страхът и фрустрацията са все потоци емоционална енергия. Истерията поражда болезнена сексуалност и причинява изкривени подтици, чиито произход не е непременно в енергията на либидото, нито в същността на индивида. Те са само отражение на вътрешна нечистоплътност. В някои случаи истерията може да доведе и до крайно пуританство - когато човек несъзнателно усеща вътрешната си нечистоплътност, той се страхува и си самоналага пуритански правила. Либидото е поначало абсолютно чиста енергия - човекът е този, който го опетнява или опорочава, често защото самият той е прекалено слаб, за да устои на латентните вредни влияния в живота си. Този процес ясно личи в случаите на хистерия във взаимоотношенията на двойката и често е свързан с ревност, която поражда разрушителни импулси. Ревнивият истерик си служи с най-грозни обиди и сравнения, мъчейки се да унижи другия, което предизвиква силна скрита перверзна сексуална възбуда, достигаща кулминация при истеричния пристъп на ревност. Актът на сублимиране е противоположен на истерията. При сублимирането либидото се насочва към по-високи нива и постепенно губи своите „примеси", връщайки се към първоначалната си чистота. Според херметическата философия, истерията е и промяна на магнитната полярност на човека, например при жените тя се причинява от „неправилен контакт" между сексуалния център и сърцето, защото клиторът, който има положителна мъжка полярност, поема управлението на половата система. При мъжете истерията се контролира на сексуално ниво от простатата, която е с пасивна женска полярност. При тях сърцето притежава и двете полярности, като женската му страна е свързана с женския елемент на простатата и се получава неправилна полярност. При жените сърцето също има две полярности, като мъжката страна е свързана с мъжкия елемент на клитора и пак се получава погрешна полярност. Поради тези неправилни потоци енергия хората излъчват животински магнетизъм, който нарушава психологическото равновесие. Същевременно такава магнитна загуба се предизвиква и от погрешното използване на творческата енергия. Когато индивидът потисне либидото си до такава степен, че го блокира напълно, наблюдаваме процес, напомнящ загниване поради липса на кислород. Магнетизмът на истерика е нездрав магнетизъм, лишен от висши жизнени свойства. Това състояние се разбира интуитивно от околните. Най-доброто лекарство е „да почистим гърнето" - с други думи, да се пречистим чрез самоанализ и воля от всички негативни чувства, които изпитваме към другите и към себе си. Необходимо е и сексуално сублимиране чрез одухотворен полов акт, който да е естествен, съзнателен и чист. Какво представлява „чистият" акт? Това е акт, извършен след грижливо почистване на „гърнето на емоциите", освободен от вътрешни противоречия- при него човек не смесва секса нито с емоциите, нито с въображението, както става при „неправилните" физически контакти. ВТОРА ЧАСТ КАКВО Е ЛЮБОВТА Най-после дойде време да разкрием какво наистина е любовта, така че читателят да получи по-дълбоко разбиране за нея. Няма да подражаваме на поетите, които говорят за романтични блянове, нито учените, които най-вероятно ще заявят, че става дума за хормони. Любовта не е нито самоизмама, нито ,.се ражда в сърцето", както твърдят много мечтатели. Няма да вървим по добре утъпкания път на хомо сапиенс, а ще четем отворената книга на природата, чийто закони са вечни и неизменни. Природата е извън времето, културата, науката и морала. Тя е матрицата, в която нищо не може да се изобрети, защото всичко е заложено от самото начало. Това са имали предвид посветените в древен Египет, като са казвали: „Аз съм това, което съм, което е било, което е и което винаги ще бъде". Независимо от способността на човека да възприема и тълкува нещата, винаги е валял дъжд, винаги е съществувало земно притегляне, слънцето винаги е огрявало планетата, винаги е имало атмосфера, животни, растения и минерали. Земята си е останала кръгла, въпреки че хората били убедени, че е плоска. И най-големите съмнения не променят ни най-малко природното равновесие, защото природната истина е извън времето, тя е непроменлива, неизменна, ненарушима и безсмъртна. Ето защо природният закон за разлика от законите на цивилизацията е единственият вид мъдрост, който може да устои на времето. Земната наука има локален характер. Законите на природата съставляват „звездната наука", наречена „херметизъм" в чест на древния мъдрец Хермес Трисмегист, предоставил на човечеството фундаментални познания. Ние ще следваме нишката на херметическата мъдрост или „звездната наука", за да разкрием тайните на любовта, задавайки си основния въпрос, чийто отговор търсим: „Какво е любовта?". За да си отговорим, ще разгледаме всички възможности: Изтегляне 1.7 Mb. Сподели с приятели:
|